Soukyuu no Fafner: Dead Agressor
Автор: Роланд

     Прекрасно лятно утро. Животът на остров Тацумая започва, както всеки ден, тих и спокоен, жителите му се събуждат в своето малко кътче от рая и слънцето ги посреща с усмивка и топлина. Вълните на океана се разбиват нежно в златните брегове и огласят деня с тихия си и приканващ шепот. Лекият бриз носи миризмите на морето и свежестта на лятото.
     Природата е в пълна хармония с хората и градът им плавно се издига по хълмовете на острова, сред дървета и поляни. Улиците извиват заедно с гънките на земята и остров Тацумая е сякаш недокоснат от човешки ръце.
     Мирът и идилията винаги са били част от живота на тези момчета и момичета. Те не познават войната и мъката и макар че някои от тях мечтаят да излязат сред широкия свят, за да станат велики личности, повечето са щастливи точно там, където са. Островът е пълен с деца. Те са надеждата за бъдещето...
     Децата тръгват за училище, а родителите им – към своята работа. Всеки се отдава на ежедневните си занимания с вярата, че така ще бъде винаги.

     Аnata wa soko ni imasuka?

     Птиците се разлитат от клоните, подплашени от нещо невидимо. Топлината на слънцето изведнъж сякаш вече не достига до острова. Всичко губи фокус, във въздуха се разнася усещането за опасност.
     Някои деца рязко се обръщат в една и съща посока, без да разбират какво ги е накарало да погледнат натам, но обзети от неясна паника. А неколцина дори чуват нещо познато, глас от миналото...
     Възрастните изоставят заниманията си и като един се затичват нанякъде. Илюзията за мир и спокойствие изчезва само за миг, докато всички деца са наблъскани в странни бомбоубежища, за чието съществуване дори не са подозирали, докато фалшивият рай се разпада пред очите им.

     Аnata wa soko ni imasuka?

     За наблюдателите от острова изглежда така, все едно небето се раздира. Сякаш един цял пласт от него е откъснат и бавно се стопява в нищото. Слънцето изчезва, за да се окаже на друго място. Камуфлажното огледало е свалено, за да се включат защитните полета. Остров Тацумая отново е видим за външния свят.

     Аnata wa soko ni imasuka?

     Възрастните мъже и жени се събират в подземен команден център. Всички погледи са насочени към големите екрани, показващи картина от морето. Високи вълни се вихрят в шеметен водовъртеж около черен циклон. Напрежението в залата се засилва, докато Соломон – компютърът на Алвис – изпраща сигнал след сигнал, макар и всички още в жълто. Предстои ли ново пророчество? Нима след петнадесет години те се завръщат? Циклонът заблестява и от черен става златен...

     Аnata wa soko ni imasuka?

     Блясъкът сред вълните избухва в един миг – светлина, която човешкото око не може да понесе – и в следващия момент съобщенията на Соломон блесват в ярко-червено, а в небесата се появява фигурата на златен гигант с огромни крила и без лице. Създанието е безкрайно красиво... и смъртоносно.

     Фестум...

     Аnata wa... soko ni imasuka?

     Така започва може би най-впечатляващият сериал за изминалата година, поне за мен. Разбира се в горните редове не съм успял да пресъздам нищо кой знае какво от усещането от първия епизод на Фафнер (алтернативното заглавие е "Fafner in the Asure/Fafner in the Blue Skies"), но определено е един от най-добрите отварящи епизоди в аниме, които съм гледал. Музика, динамика, ъгли, всичко е изпипано до съвършенство, за да те потопи още с първите си няколко кадъра в атмосферата на сериала.
     Но да не изпреварвам събитията.
     В "Soukyuu no Fafner" са вложени доста пари. И това си личи навсякъде. Историята е мащабна, анимацията е зашеметяващо красива, има много и страхотно добре изпипани компютърни ефекти, а музиката... ех, музиката... Просто всичко в сериала крещи "The next big thing" и в по-голяма или по-малка степен Фафнер наистина е събитие, поне за мен. Много отдавна не се бях ентусиазирал толкова покрай аниме. До степен да ходя по нощите в най-лютата зима до другия край на София, където живее Ян, който има по-бърз нет от мен и сваляше новоизлезлите епизоди по-бързо, за да ги прибирам от него ;)

     Преди да загледате Фафнер, трябва много сериозно да помислите доколо сте привърженици на "Neon Genesis Evangelion" (ако изобщо сте го гледали) и доколко сте противници на откровената интелектуална кражба. Защото първоначално Фафнер изглежда като още по-груб рип-оф на Ева *дори* от РаЗефон, а това, вЕрвайте ми, е адски трудно. Наблягам на "първоначално", защото сериалът всъщност използва единствено основите на Ева, за да изгради една съвсем самостоятелна, уникална и според мен страшно оригинална история, която няма нищо общо с класиката. Всъщност любимият ми Зефон краде с много по-пълни шепи от Евангелион, макар че в началото на Фафнер ще ви е трудно да го повярвате.
     Според мен обаче е жестока грешка да не дадете шанс на сериала да ви покаже качествата си. Аз самият не започнах с "правилната" последователност още навремето, когато гледах "RahXephon" почти година преди "Neon Genesis Evangelion", така че гледната ми точка може би е изначално сбъркана, но смятам, че е по-важно дали едно произведение е обективно добро, а не откъде е черпило вдъхновение, за да стане такова. Начетох се на мнения от сорта на "Блааа, пак Ангели и пак хлапета карат гигантски роботи, за да спасяват света". Да, така е, е и? Според мен тази предварителна нагласа или пък първоначална реакция на отрицание на едно нещо, само защото изглежда като изкопирано от друго, е адски неправилна и вреди на обективното оценяване на добрите страни, каквито всяко произведение на изкуството в някаква степен има. А този сериал определено е богат на добри страни. Фафнер е МНОГО повече от клонинг на Ева и сега ще се опитам да ви го докажа.
     Историята започва горе-долу по описания в началото начин. Остров Тацумая е късче от рая, в което всичко е цветя и рози. Докато един ден враговете на човечеството не откриват последното скривалище на хората и не го нападат.
     Фестум са извънземна раса, невероятно чужда на човешкия род. Сценаристите развиват някои много особени и концептуални идеи за чуждия разум, който дори не възприема сам себе си като такъв. Впрочем, още в началото няма как да не ви грабне непрекъснатото повтаряне на фразата "Anata wa soko ni imasukа", преведена като "Are you there?" и звучаща при всяко появяване на извънземните в главите на хората, сякаш произнесена от малко момиче някъде много далеч... Преди петнадесет години те са опустошили голяма част от Земята при първоначалното си нахлуване (действието се развива не много далеч в бъдещето, но в момента честно казано не помня точно къде, мисля, че около 100-тина години напред), след което са се оттеглили на северния полюс.
     Хората от Тацумая са твърдо решени да запазят дома си и за целта използват (моля феновете на Ева да стиснат зъби и да захапят нещо кожено) огромни роботи, наречени Фафнери, които могат да бъдат управлявани само от деца, ненавършили определена възраст. Да, ЗНАМ! Но за всичко си има доста точно и ясно обяснение, което всъщност е много различно от това на Евангелион.
     С времето обаче историята силно кривва от установените от Ева пътища, някъде към средата на сериала всъщност, когато и сценаристите се сменят. Напълно непознатият ми Kazuki Yamanobe е сменен след 13-ти епизод от To Ubukata, за когото също не бях чувал, но пък човекът се справя наистина достойно. В този момент Фафнер изцяло се отделя от мама Ева и тате Зефон и развива свой уникален сюжет, който няма да разказвам тук, но, повярвайте ми, определено си заслужава. Съжалявам за непрекъснатите сравнения с Ева, но те просто са неизбежни.
     Нещо, което особено много ми хареса, е, че въпреки че имаме главен герой в лицето на Макабе Казуки (впрочем можете ли да ми кажете що за комплексар трябва да е сценарист, който кръщава главния си герой на себе си?) – едно от децата, избрани да управляват Фафнерите, – повествованието всъщност не е центрирано върху него и ние виждаме не света през неговите очи, а по-скоро него и приятелите му през очите на околните. Не знам дали стана ясно, но по този начин сериалът се занимава много по-дълбоко с емоциите на героите си, отколкото със ставащото около тях. Фафнер, трябва да ви предупредя, е много емоционален. Някои биха казали дори "сълзлив", но според мен мярката е спазена и сериалът не е излишно сантиментален. Той просто е центриран, както вече казах, върху това как една истинска война се отразява на умовете и чувствата на млади и все още оформящи се хора, как ги променя.
     И като казах война, да спомена това, което най-силно ме впечатли в сериала и което именно го прави адски различен от Ева и Зефон – неговият финал. Това е финалът, който щеше да превърне "RahXephon" за мен от най-красивото във всеки един смисъл аниме, което съм гледал, в шедьовър, или поне така мисля. Финал, който е в тясна връзка с доста жестокия начин, по който сериалът третира героите си. Мисля, че само Джордж Р. Р. Мартин е по-жесток от Фафнер към главните си персонажи. Няма да спойлвам излишно, просто ще ви кажа, че е по-добре да не избързвате с привързването към някой от героите, защото не всички изкарват до края. Просто го има усещането за истинска война. Война, в която падат жертви.

     Анимацията на сериала е зашеметяващо красива. Първото впечатление за героите е "мамка му, ама те всичките са клонинги на Атрун!" и наистина, стилът (аз си му викам "Кълвач") е много сходен с този на "Gundam Seed", което е и нормално де, имайки предвид, че един и същ човек е рисувал героите и на двата сериала (Хисаши Хирай, отговорен освен за всички възможни форми на Gundam Seed (вкл мангата), и за част от "Neon Genesis Evangelion: The End of Evangelion"). Но има и разлики, при това доста, и сега, след като е минало малко време, не мога да си представя как може изобщо да са ми изглеждали еднакви в началото. Стилът във Фафнер е доста по-богат от този на Гъндам Сийд. Нищо лошо не искам да кажа за Гъндама, просто тук всичко е много по-детайлно и с повече щрихи, отколкото в него. Използван е страшно много компютър, но не под формата на CGI (такива напълно липсват всъщност), а за раздвижване на нарисуваните обекти. Има си и специално име техниката, но аз не си направих труда да го запомня. Представлява позициониране на един, два или повече обекти и определяне на крайната им точка. След това ракурсът бързо се придвижва от едната точка до другата. Невероятно красив ефект, страхотно плавен и грациозен, и придава на визията на филма някаква изтънченост и същевременно динамичност, която до момента не бях срещал никъде.
     Цветовете, които са използвани, са пищни и ярки, но без да се стига до шарения и кич. Героите са изненадващо реалистични, липсват щръкнали кичури, смущаващи цветове на косите и очите, въпросните очи са с прилични пропорции и т.н. Някои герои си приличат повече, отколкото е уместно, но не непростимо много. Има някои, особено сред жените, които са страшно красиво нарисувани, и макар и типажът да е настина доста подобен при всички, керъктър дизайнът е на подчертано високо ниво.
     Известен минус се явяват златистите гиганти – едно от проявленията на Фестумите. Проблемът им не е, че са грозни – не са. Боже, толкова са красиви всъщност, особено в някои епизоди... Но са еднакви. Има съвсем малко разновидности за разлика от Ангелите на Ева и Долемите на РаЗефон, и това дразни.
     Един друг дребен елемент, който много ми хареса, е начинът, по който се визуализира "асимилацията" на Фестумите. Те са в състояние да контролират до някаква степен самата реалност, да променят околната си среда и да асимилират почти всичко около себе си, като се сливат с него. Това се показва под формата на зеленикави и прозрачни продълговати кристали, които "поникват" от асимилирания обект, бил той човек, робот, компютър или каквото и да е друго. Самите извънземни, когато са в човешки облик (сложна работа, защото те са лишени от индивидуалност) са в състояние да създават подобни кристали. Обръщам им такова внимание заради усещането, което аниматорите са успели да вложат в тях. По някакъв начин движението, с което се появяват и се разместват леко (предполагам отново постигнато с компютър) успява по някакъв начин да те накара да си мислиш не за минерал, а за нещо неестествено и болно... за тумор например. Странно и гнусно е по някакъв индиректен начин и ми допада много.

     Музиката... за нея мога да приказвам много и все хубави неща, но вероятно пак няма да ми дойде вдъхновение да го направя, както обикновено става с тази секция. Саундтракът, като се изключат опънингът и двата ендинга, е изцяло симфоничен и страхотно разнообразен. Композиран е от неизвестния ми Tsuneyoshi Saito. Стилът е в общи линии повече биещ към по-леката музика от епохата на романтизма, отколкото към типичната филмова музика. Написан е с много въображение и замах и е изпълнен от Варшавския симфоничен оркестър. Зашеметяващо добре е споен със ставащото на екрана и голяма част от емоциите, предизвикани от Фафнер, са именно под влияние на музиката му. Едно от произведенията в първия саундтрак, "No where", зовящо се "Shouko – SHOUKO" ("To the sky – Shouko" – игра на думи с името на една от главните героини) е толкова сърцераздерателно тъжно, меланхолично и същевременно напрегнато, решително и... не, не мога да го опиша просто, да не говорим какво огромно въздействие има върху сцената, в която звучи (спокойно, няма да пускам спойлери). Основният инструмент тук е пианото, акомпанирано от духови инструменти, а накрая и в равнопоставен дует с флейта. Лично аз плаках много тогава...
     Като споменах саундтраците, те за момента са два, не знам дали са предвидени още. Обхващат всички инструментални композиции в сериала и носят оригиналните и трудно различими на пръв поглед имена "No where" и "Now here". Гадните японски капиталисти са набутали прекрасната отваряща песен "Shangri la" (след малко) и затварящата "Separation" (изпяни и двете от неизвестната за мен j-pop певица Angela, участваща още в "Jinki: Extend", "Shin Hakkenden" и "Stellvia") в отделен диск, а "Fly me to the Sky", която не присъства в сериала и още не съм чувал, и "Proof", която пък е ендинг на 15-ти епизод (и двете отново на Angela) – в четвърти. Така че който иска да е маниак, да му излезе солено ;) И тук не броим трите отделни диска, в които има по една песен в три варианта, която изобщо няма нищо общо със сериала, освен дето носи гордото название "character album" и е изпълнена от актьора, озвучаващ някой от тримата главни герои (Казуки, Соуши и Мая).
     Като споменах озвучителите, в каста на Фафнер се срещат някои имена, които макар и напълно неизвестни тук, явно са доста големи в Япония, съдейки по огромната им биография. И честно казано си личи. Дразнещото писукане от някои сериали тук просто го няма. Е, дечицата не са ТОЛКОВА кадърни, колкото би ми се искало, но...

     Да спомена опънинга. Нещо толкова красиво и въздействащо, че си заслужава отделна графа, защото е постижение нито само на музиката, нито само на анимацията, а на перфектна смес от двете. Вече споменатата песен "Shangri la" е прекрасна и мисля, че не влиза точно в рамките на J-попа. Доста по... сериозна е, ако мога така да се изразя, едновременно динамична, без да е бърза, напрегната без да е агресивна, чувствена, без да е ни най-малко лигава или сълзлива. А анимацията те оставя без дъх. Започва бавно, с копнеж, а неподвижните образи на героите преминават пред погледа ти един през друг. След това музика и картина избухват в страхотен синхрон и докато напрежението се покачва все повече в едното, другото не изостава. Статичните кадри са заменени от такива, които замръзват след секунди, докато песента върви към припева си. А след това камерата сякаш изхвърчава от ръцете на несъществуващия си оператор и полита напред, носейки се около всеки герой, около всяка картина в непрестанно движение.
     Абе евала на който е режисирал такова произведение на изкуството, и дано още дълги години все такива, че и по-хубави да прави ;)

     И накрая един забавен момент – докато в Ева терминологията е повече или по-малко библейска (ангели, Адам, Ева и други неща), а в Зефон... ъъъ... не знам точно каква всъщност, тук по-голямата част от терминологията е взета от "Пръстена на нибелунгите" на Вагнер. Фафнер, Фенрир, Зигфрид, Нибелунг, Пещерата на валкириите... Не че е от съществено значение или ще изпуснете кой знае каква символика, ако не го знаете, но е забавно :)
     Друга интересна подробност са обвиненията на феновете в яои-елементи между Казуки и най-добрия му приятел Соуши. Абе... гледах, гледах, търсих. Няма бе, няма яои просто. Имам чувството, че на някой пак много му се е искало да намери прилика с Ева, ама тук просто липсва такова нещо. Верно, че си се разбират дечицата, обаче ТОЛКОВА по-яои изпълнения съм виждал пак без да има каквото и да е реално, че тук са съвсем софткор.

     За финал искам само да повторя твърдото си убеждение, че сериалът заслужава да му се даде шанс, изчистен от предубежденията. Той има какво да предложи, наистина. Естествено, има и своите лоши страни и причината да не съм писал за тях горе е, че на мен те просто не успяха да ми развалят достатъчно усещането от гледането, че да ги смятам за заслужаващи внимание. Логично на друг ще се сторят много по-престъпни, но при мен положението е такова – "Soukyuu no Fafner" ми хареса страшно много и макар и да не бих го сложил на едно ниво със Зефон, не смятам, че е по-назад от Евангелион и определено е едно от най-великолепните анимета, които изобщо съм гледал.

Оценка: 10/10