Да, "Boоgiepop Phantom" е разбира се нещо... болно. Нещо, което ще ви накара да си припомните именно това чувство на границата на параноята, че светът около вас не е точно това, което изглежда. Че има странни и необясними неща точно на крачка от възприемането, които всъщност са съвсем реални. Които накрая се оказват част от нас. Които всъщност съществуват заради нас.
Добре, признавам, че започнах да ставам много мъгляв. А сериалът е твърде правилен, за да става човек мъгляв с него. Всъщност аз нямам никаква идея как трябва хубаво да се напише ревю за едно аниме, затова се надявам ако просто опиша всичко, което ми е харесало в него, нещо да се получи :)
"Boogiepop Phantom" е сериал за свръхестественото. Една налудничава приказка, разхвърляна из времето около едно единствено събитие, което сякаш се явява пресечна точка на съдбите на всички действащи лица. Разказът е много силно раздробен и старателно разбъркан, така че до края (че и след него) абсолютно нищо да не ви стане ясно. Добре де, не е съвсем така, но поне в началото определено ще се почувствате странно. Не, обаче по тоя начин все пак не става, трябва най-малкото да разкажа за какво става дума все пак.
Значи историята се върти около едно японско училище, децата от което мистериозно започват да изчезват. Казват, че ги взимала Смъртта – или по нашему самата Boogiepop Phantom – мистериозно същество, за което всъщност никой не знае почти нищо. Не знаят дали е добра или лоша, дали наистина я има и какво точно прави с хората, които взима. Паралелно с туй (а и за да ни се изяснят някои неща) наблюдаваме развитието на нещата отпреди един месец, когато започват тайнствените изчезвания. Основният момент в цялата работа е огромен лъч светлина, избухнал насред града и докоснал по някакъв начин телата, а с това и животите на основните героите в сериала. Някои части от епизодите пък се връщат и още по назад – пет години по-рано – когато маниакален сериен убиец тероризира целия град.
Стана ли ви по-ясно? Не. Правилно. И така, всеки епизод от сериала по свой си начин разказва нечия история. По някакъв начин героят ще е свързан с основната сюжетна линия, къде повече, къде по-малко, но как нещата всъщност се нареждат заедно успяват да проумеете чак към края. Изключително идеен е начинът, по който едни и същи сцени присъстват в няколко епизода от гледните точки на различни герои. Има и много foreshadow-ing, поради което аз и в момента изпитвам силното желание да изгледам сериала още веднъж – просто съм сигурен, че съм изпуснал адски много подсказки :)Епизодите всъщност не са много свързани, особено в началото. Историите на героите са доста разнообразни (макар че самите герои много трудно се различават, но за това след малко) и малко по малко странично разкриват кое всъщност е общото между тях. Когато някъде към втората им половина придобиете вече някаква представа за нещата, пък започват ретроспективните епизоди на главните герои, така че още малко да се пообъркате. И накрая малко претупано обясняват повечето неща в последния – една от малкото ми критики към сериала. Всъщност то дори не е последният, но за това пак след малко.
Честно казано, продължавам да чувствам как нишката на цялото ревю абсолютно ми се изплъзва и ме тресе страшно яд, а освен това е 2 през нощта, така че мисля да преминавам към атмосферата :) Всъщност в разрез с принципа, че анимацията като основна черта на анимето трябва да се разглежда самостоятелно, аз просто не мога да отделя както анимацията, така и музиката, от атмосферата. Разбирате ли, всичко някак се наслагва в едно – търсеният ефект, който заедно с историята създава именно онова параноично чувство, за което говорих в началото, някак си се постига в резултат и на анимацията, и на музиката, и на атмосферата на сериала. А тя е... безспорно мрачна, някак отнесена, много отнесена, но същевременно адски зловеща. Анимацията сама по себе си е красива, доста минималистична, но все пак с прилично ниво на детайли. Проблем са твърде еднаквите хора, които понеже са и на една възраст, в един момент стават просто неразличими, което пък малко нарушава възприемането на историята. Но ако внимавате, ще се оправите ;)
Всичко е минато през един такъв сив филтър, всъщност просто всичко изглежда... износено, мрачно, тъмно, като на стар чернобял филм, странно и не точно изпито от живот. Живот си има много, но е някак зловещ.. някак тих и извратен. И въпреки че всичко е обединено под този общ показател, различните основни места на действие в сериала са и различни като усещане – самото училище на пръв поглед изглежда най-светло и като абсолютно нормално училище, но всъщност сцените в него изглеждат някак просто абсурдни на фона на ставащото, все едно нормалният живот там не е истинският – все едно той е неестественият, а този по тъмните стаи и улици, където се развива действието, е всъщност истинският. Отчасти за това спомага и звукът – сцените в училището са някак заглушени, по-скоро като някакви спомени, то служи единствено за пресечна точка на съдбите на персонажите.
Болницата пък има съвсем друго усещане – там има доста светли сцени, но всичките са някак извратени от присъствието на доста зловещата лекарка, както и от момиченцето с пеперудите, за което пак ще стане дума. В болницата всичко започва съвсем нормално, делнично, и после
всъщност продължава странно на другите места... Едно от другите места пък е и незавършеният парк на края на града – изключително крийпи местенце, обгърнато в някаква ужасяваща тишина, която се наслагва, дори когато персонажите говорят.Атмосферата наистина е невероятно сътворена и идеално допълва това, което фрагментираната история създава като усещане. Музиката е едно от най-невероятните неща в сериала, на моменти наистина много добре подбрана и пасваща на мястото си. Впечатление прави постоянното усилване и заглушаване на звуковия фон, нещо като изкуствено доближаване и отдалечаване насилствено на зрителят в и от действието. Определено е ефектно, особено когато го комбинират с игра с камерата и разфокусиране.
Изобщо целият визуален и аудио реквизит на сериала, ако мога така да се изразя, е много психопатски. Като вземем предвид разбърканата история и странните сцени без ясно в началото предназначение (които в ретроспекция просто разкриват още факти от различни гледни точки), както и все пак плащещият реализъм и едновременно сюрреализъм на действието, просто се създава едно прекрасно депресивно-меланхолично настроение, което ме владееше през целия сериал. И после идва последният епизод, който изобщо не е като останалите, ами си е съвсем цветен и жизнерадостен. Не е много ясно защо точно такъв трябва да е последният епизод, но все пак може би фактът, че той се явява нещо като епилог, (тъй като кулминацията на сериала е в предишния епизод) обяснява нещата.
Изкушавам се да кажа по няколко думи за всеки от епизодите и май точно и така ще направя, защото паралелно мога да разгледам и главните герои, които са тясно епизод за епизод с няколко изключения. За съжаление те все пак са доста и вероятно ще ви отегча, затова просто ще мина на главните герои. Но епизодите наистина са много добре обособени като отделни истории и като вникнете в съдбата на всеки от вторичните персонажи, бавно започва да ви се изяснява и историята на главните. И имат много яки имена ;) За споменаване са няколко наистина оригинални епизода – за момчето, което открива, че може да изяжда лошите чувства на хората под формата на буболечки, които вижда в сърцата им; за пристрастения към хентай игриците наркоман, който накрая започва да бърка действителността с екрана си (много гадно реалистичен епизод); за братчето, което започва да придобива все по-странни способности, и сестричката която всъщност се оказва тая със странните способности; както и един епизод с постоянно дежа вю... и други де, но.. трябва да си ги изгледате сами :) И тъй, главните герои.
Boogiepop Phantom – е нещо като привидение с доста нелепа пелерина и обикновено се показва чак на края на епизода, за да разчисти ситуацията. Доста мощна, тя всъщност се оказва плод на електромагнитното поле над града, създадено в резултат на онзи бележит лъч светлина. Мисията й е да отведе всички деца със сръвхестествени способности, за които светът явно още не е готов, някъде да си поспят до едно по-светло бъдеще, както и да мачка лошите на общо основание. В крайна сметка се оказва, че Boogiepop Phantom не е точно това, което изглежда през целия сериал, но понеже не искам да спойлвам...
Kirima Nagi – Наги е your typical next door I’m gonna save the world all alone девойче, което обикновено се появява като страничен персонаж в повечето епизоди и се опитва да разбере какво по дяволите става в тоя град. Симпатяга е, но образът й не е особено развит и реално повече подробности за личността и живота й научаваме чак от епизода, който си е посветен на нея. Тя е болна от нещо като неконтролируем растеж и се замесва със Злата Докторка® (Злата Докторка е мистериозен персонаж, който се смее гадно, гледа всички лошо и им пробутва Лекарството). Докато пребивава в болницата, Наги се запознава (и нещо като влюбва) с един детектив, който после бива убит. Стандартно в такива ситуации Наги решава, че ще разбере къде е всичкото зло на тоя свят и ще му разкаже играта. Момичето се оказва доста напред с материала, но за съжаление в крайна сметка така и не прави нищо.Manticore – Мантикор е нещо като големият лош в цялата работа, макар че за него доста малко неща стават ясни до края. От една страна той се храни с душите на хората, убива ги и се въплъщава в телата им. От друга, не остава много ясно дали и той е част от експериментите на Голямата Тайна Организация, Която Владее Света® (за нея няма да разправям, тъй като си е plot-thread), или все пак си е свръхестествено същество From Outta Space®. Което е сигурно, е, че си е зъл :)
Toka – Тока в известен смисъл не е точно главен герой, но по едно време става ясно, че всъщност е. Като цяло е доста безличен поне за мен персонаж и участието й в сериала е по-скоро изясняващо, ама и това не е точно, момичето просто е сорт ъф раздвоена самоличност... Обаче просто няма смисъл да казвам повече, защото ще спойлна всичко :)
Manaka – Манака е може би най-правилният образ в целия сериал. То е едно постоянно усмихнато отнесено дете, което не може да говори и само повтаря думите на хората около себе си. От ръцете й летят пеперуди от светлина, които връщат хората в спомените им, а после им ги отнемат. Manaka изглежда сякаш изобщо не е наясно какво става около нея, но по-късно се разбира, че и това не е точно така. Сцените с нея обаче са ужасно меланхолични и красиви и макар че по едно време леко писва да я бутат навсякъде, все пак си остава една голяма червена точка за сериала.
Poom Poom – Poom Poom всъщност е по-скоро някаква идея, въплътена в тяло (из сериала има няколко такива персонажа) – в случая в тялото на една детска версия на братчето, за което говорих по-горе. Всъщност историята на Poom Poom е преплетена и с тази на Манака, но ще ви оставя да разберете как точно сами. В началото изглежда сякаш детенцето е някаква добра сила – то раздава балони на хората, прави ги приятели и ги кара да се превърнат отново в деца, душите на които се събират в изоставения парк. Но после нещата започват да стават все по-извратени и постепенно се разбира, че Poom Poom макар и неволно всъщност не носи нищо добро. Естествено накрая Boogiepop Phantom оправя нещата :РEchoes – За Echoes така и не става ясно всичко, но той се предполага да е в крайна сметка върхът на човешката еволюция, или създаден, или пленен от Онази Организация®. В състояние да осъзнае цялата вселена и тем подобен crap, Echoes се оказва твърде мощен и в крайна сметка му виждат сметката (всъщност още преди началото на историята). Реално всички събития в сериала се дължат именно на смъртта на Echoes, но за повече подробности ще трябва да си го изгледате :).С него са свързани и светлинният лъч, който започва всичко, и цялата работа с Организацията, и историята на Manaka, и тази на Nagi, и Boogiepop, и изобщо всичко.
