Брой 29 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Спомени от Лед: Сказание Трето от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
(Ревюта: Демандред, Рандъм, Матрим)
Поредният брой, поредният Малазан. Ех, това рутината не прощава никому, гадта фашистка. Е да, ама не. Щото тоя път бирата просто е друга. Качествено друга, бих казал. Разбирате ли, всъщност фентъзито може и да започва от Толкин, ако иска, напълно му е простено, така да се каже, все е успяло междувременно да отмие срама. Само че независимо откъде е почнало, искам да кажа (стигайки най-накрая до идеята си, да, знам, че малко излишно усложних текста и просташки продължавам да го правя :р), че последователността не е Толкин, Едингс, Джордан, Фийст, Мартин, Гудкайнд, Ериксън, Паолини, баба Гицка и т.н. Не, не става така. Фентъзито, дами и господа, вече не е правата линия на апарата на оригиналността. Имаме фентъзито до Ериксън и фентъзито след Ериксън. Пък нека да е само в моите очи. Жанрът просто не е същият за мен, след като прочетох Малазанската книга на падналите. И "Спомени за лед" е кристалът, който дава на поредицата остротата, нужна, за да пререже пъпната си връв с умиращата утроба на досегашното фентъзи, давайки живот на новото поколение мислещи автори. А дано наистина е такава тенденция, каквато го изкарах ;)
За самата книга. "Спомени за лед" е най-мащабната и великолепна фентъзи-история, до която аз поне някога съм имал щастието да се докосна. Третирам романа като отделна книга, макар че той е плътно свързан с останалата част от поредицата, защото той просто резонира различно за мен в сравнение с останалите книги от серията. Тук за пръв път се докосваме истински до любовта, неистовата любов, която питае Стивън Ериксън към своя великолепен свят. Любов, която ти просто не можеш да не споделиш след прочитането на "Спомените". Усещане, което не вярвам да съм в състояние да опиша истински. Потапяне в атмосферата и историята на света, в самия свят на Малазан в дълбочина, която аз поне не познавах до този момент. Съпреживяване, каквото нито една от безкрайните Властелинови песни не може да предизвика, каквото дори не съм си помислял, че чисто развлекателен жанр като фентъзито може изобщо да предложи.
Няма да се спирам подробно върху историята, тя следва събитията от "Лунните градини", връщайки действието на континента Дженабакис и възхода на човеконенавистната империя на Панионския Домин. Армиите на Дюджек едноръкия, Каладан Бруд и могъщите Тисте Андии и техния божествен повелител Аномандър Рейк се събират в крехък съюз, за да спрат чудовищната вълна на Тенесковрите – силите на Панионския пророк, самоизяждащи се и поглъщащи в съвсем буквален смисъл всичко, което победят. Една империя, унищожила човешкото у хората, извадила на преден план първичния инстинкт за отчаяното оцеляване на всяка цена, колкото и отвратителна да е тя. Извращаване на всичко хуманно у хората, превръщащо жените в подивели валкирии, за да се появят "децата на мъртвото семе", заченати в мига на смъртта на бащите си на бойното поле, подчинено на сляпата вяра в Панионския пророк и неговата всепобеждаваща магия. А в дълбините на света, в една черна шатра, изпълнена със задушаващ дим, едно съзнание, разбито от жесток катаклизъм, се подготвя да изсипе гнева, жлъчта и омразата си върху света, отравяйки самата кръв на реалността – пътищата на магията.
Хехе, ама съм епичен, а? :) Което ме връща на размислите, които възнамерявах да споделя с вас, когато започнах с това, че няма да се спирам подробно върху историята 1000 и нещо знака по-рано. А именно специфичната... отсянка, която носи всяка от книгите. "Лунните градини" беше книга, носеща тъгата и безвремието, самотата и мрака на децата на нощта. Книга на Тисте Андиите. "Дверите на скръбния дом" пък е роман за човешките страсти, паденията и възходите на съзнанието и личността. История, посветена на човеците. Е, "Спомени за лед" (наблягам на съюза "за", защото той е ключов за това, което ще кажа сега) е история за вечността и безкрайната болка и празнина, която тя оставя след себе си. История за прахта и камъка. История за унищожената доброта, без памет за радост, за живот, без спомен за цветове и вятъра в косите ти. История за тези, на които е останал споменът единствено за вечната война, за войната без смисъл, без цел, без памет. Книга за Т'лан Имас и техните спомени за леда. Памет, простираща се на триста хиляди години в древността, обхваната от ледовете на Джагутите, памет без спомени и без надежда.
"Спомени за лед" е невероятно тъжна книга, ако я погледнете в тази светлина. Защото на фона на епичните събития и драми, раздиращи Дженабакис и съдбите на смъртни и безсмъртни, немъртвите Т'лан Имас са на прага на свой собствен катарзис, на болезнения и невъзможен отговор на това има ли всичко все още цел, има ли посока. И отговорът, че не, няма. Че триста хиляди години са непосилни за едно човешко съзнание, каквото е тяхното, и че умората и безсмислието са враг, който дори безсмъртието не може да победи.
За мен тази книга беше като изповед на самотата и загубата. Изключително постижение на Ериксън и нещо, с което години наред възнамерявам да сравнявам фентъзитата, които чета. Да, естествено, че и "Спомените" имат своите дребни минуси – 1200 страници текст неминуемо ще досадят и на най-встрастения читател в даден момент, но в случая конкретният момент се простира на не повече от 100-200 страници по средата на книгата. Героите, които така и не успях да харесам в цялата поредица, съумяват въпреки това да станат наистина близки на читателя (™ на конкуренцията :р) и да събудят къде симпатия, къде ненавист, но винаги отношение. Изключвам Баргастите. Баргастите са тъпи. Точка.
Плюсове:
+ Какви плюсове, за бога, това е КНИГАТА! Всичко в нея е на ниво – сюжет, герои, атмосфера, идеи, послания. Единственото, което й липсва, са интригите, за да има вътре всичко, намиращо се изобщо във фентъзито, но пък те и не са нужни тук.
Минуси:
– Малко, но от сърце ,така да се каже. Въпросните стотина-двеста странички по средата са наистина особено досадни и ни занимават излишно дълго с Паран и баргастите.
– Майбето (don't really care как е преведена, аз така си й викам) е най-чудовищната абоминация в световната литература към днешна дата. Двама дрогирани негри за нея!
– Русинов. Нуждае ли се от повече коментар превод, в който самото име на книгата и главния злодей в нея е сбъркано? Да, спомените са ЗА лед, не "от". И е нужно, боже господи, просто да си прочел проклетата книга, за да ти изобде очите. Такава гавра не съм си мислел, че дори Бард ще си позволят. А богът не е сакат, защото не се е родил с единия крак по-къс, гърбав и с хобот, да му се невиди, а е осакатен от събития, играещи ключова роля в историята на поредицата. И да не обърнеш внимание на разликата между написаното "crippled" и виреещото в затъпялото ти и апатично съзнанийце "cripple" при положение, че разликата е толкова важна, е... ами кво има да е пеня, най-обикновен русиновизъм. Майната му в крайна сметка, аз удоволствието с четенето в оригинал съм си го доставил, а с известна горчивина ми се налага да отбележа, че българската публика получава такъв превод, какъвто си е заслужила. На една огромна част от фентъзи-гийковете не им пука изобщо за качеството и стила, ако има магийка, драконче, разголена мацка и сирак-спасител на света. Ами не заслужават тогава по-добър превод. Фантастиката се чете от хора, на които им пука за езика и ето – преводите на фантастичните книги на Бард са бетон. Но в крайна сметка щом на лапетата им се четат фентъзи полуфабрикати, ще получават и преводи-полуфабрикати. Майната им.
В нещо като заключение, мога просто да си спестя приканването да прочетете книгата, защото ако след прочитането на това ревю още се съмнявате, така и така няма въпросното приканване да ви убеди. Но съвестта ми няма да е чиста, ако не си отправя дежурния съвет – недейте да четете Малазан на български, не и в превода на Русинов. Цялата поредица и особено тази част. Няма да почувствате и една десета от магията на Ериксън, ако го направите.
Оценка: 11/10 Роланд, 10+/10 Рандъм, 10+/10 Демандред, 10/10 Матрим
Заглавие: Траксас и танцът на смъртта
Автор: Мартин Скот
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян
След доста дълга пауза Траксас се завръща по-дебел, по-циничен и по-загазил от всякога. Парите от последния успешен случай отдавна са изхарчени, Гурд има любовни проблеми, Макри е изключена от университета, а в Тюрай цари адска жега. Като допълнителен бонус Лизутария, Небесната Господарка е загубила магическия медальон, защитаващ града, и иска той да го открие. При това бързо. Фасулска работа за най-добрия детектив в Тюрай. Или поне така изглежда в началото. После почват да се появяват трупове, а еднорозите не са това, което са...
От гърба на корицата: Смъртта е дошла в магическия град Тюрай и то не с добри намерения. Зла, безшумна и, ъ-ъ, зла, тя се носи из въздуха като чудовищна жътварка. На Траксас се пада задачата да я спре. Когато се събуди. Някъде към пет часа следобед.
Плюсове:
+ Нова доза Траксас.
+ Циничен хумор.
+ "WarCraft"-атмосферата, такава каквато винаги съм си я представял.
+ Макри.
+ Хорм Мъртвешкия.
Минуси:
– Реално погледнато още от същото, но пък на кой ли му пука. Пак си е яко.
Обобщение: Криминална книжка, написана с чувство за хумор и маскирана като фентъзи. Ако предишните приключения на Траксас са ви допаднали, и тази няма да Ви разочарова.
Оценка: 7/10 Ян
Заглавие: Червената стена
Автор: Брайън Джейкс
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Рандъм
Наред с "Хроники за Ръба", по Коледа ИнфоДАР подхванаха още една поредица, насочена към по-младите читатели, а именно книгите за абатството на Червената стена. За разлика от "Отвъд гъстата гора", книгата на Джейкс е по-сложничка като сюжет, спокойно може да се чете и от възрастни, макар и със задължителна предварителна настройка.
Историята се върти около мишето абатство, защитено от великата Червена стена. Неговите обитатели живеят в мир и разбирателство, лекуват останалите животни, чат-пат си устройстват по някоя оргия с птичките и пчеличките... опа, това последното май в друга книга го бях чел :р Всичко е розово като в розов роман... тъй де, налице си е веселото утопично мултивидово животинско общество от анимацийките, докато в местността не пристига Клъни Камшика, Господарят на войната и пълчищата му, ламтящи да превземат могъщите стени на абатството. Оттам започват и големите перипетии, в центъра на които е младата мишка Мартин (която между другото също се пада нещо сирак-юнак).
Покрай животинската война се развихрят обсада, обширни шпионски маневри, спасителни акции, археологически търсения и куп други приключения. За разлика от Гъстата гора, тук има доста сюжетни линии, сравнително добре развити герои като за детска книжка и дори радващ стил на писане. Покрай всичко си има и илюстрации, които обаче са доста назад от тези на Крис Ридъл в "Хрониките на Ръба".
Плюсове:
+ Доста добра история/герои/стил за детска книжка.
+ Има си картинки.
+ Някои от животните са много весели, особено Босилек Елен Заек.
Минуси:
– Книжката все пак е доста наивна, което не е проблем, защото е за деца, но при по-различен подход би могла да се получи доста по-интригуваща и за по-възрастната публика.
– Ами картинките все пак не са достатъчно хубави... знам, знам, че съм каприз, ама какво да правя?
Интересна книжка. Сигурен съм, че доста ще се хареса на по-младите читатели, а при подходяща нагласа и на по-големите. По моя преценка, поредното попадение на ИнфоДАР.
Оценка: 8.5/10 като за детска книга; иначе – 6.5/10 Рандъм
Заглавие: Ерагон
Автор: Кристофър Паолини
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян
Някога чудили ли сте се как се разпределят ревютата за новите книги в "ShadowDance"? Какъв е принципът, определящ кой за кое ще пише? Ами много просто – екипът на списанието се събира в просторната редакция, заемаща скромните два етажа на новичката офис-сграда в центъра на София. Моя милост се усмихва и раздава пликовете със заплатите, после пита кой какво ще пие. Искаш Джони черен етикет – нямаш проблеми. Предпочиташ отлежал 18-годишен коняк – моля, заповядай. Винце – твоя воля. Когато всички са се настанили удобно, секретарката донася обемистата купчинка с нови заглавия, изпратени ни напълно безплатно от издателствата, и аз с блага усмивка раздавам задачите... Или поне така щеше да бъде в един по-добър свят. Жестоката реалност е малко по-различна. Всеки се спасява поединично, нахвърляйки се на читавите заглавия, а моя милост попълва дупките. И няма секретарка... :(
Както и да е, в крайна сметка Ерагон се озова в моите ръчички и ако случайно написаното по-долу не ви допадне, винете колегите, дето се направиха на чукнати от бързия влак за Свиленград. Трябва да отбележа, че след целия негативизъм, който изчетох по адрес на книгата, комбиниран с възхваляването й на някои определени места, мааааалко се бях попритеснил. Мненията бяха доста полюсни – от "Кристофър Паолини е новия фентъзи Бог" до "мани, пълен боклук". Истината в такива случаи обикновенно се оказва някъде по средата. "Ерагон" не е изключение.
Представете си Дейвид Едингс без хумора, Ан МакКафри без свежите идеи, Робърт Джордан без епиката. Добавете щипка от всяко фентъзи клише, за което се сетите, комбинирано с наивността на автора (все пак едва 15-годишен, когато е започнал първия вариант, а и честно казано фактът, че е бил на 18, когато са преработвали книгата, не е помогнал кой знае колко). Това в общи линии представлява "Ерагон". Докато четох книгата, ме обзе чувство на носталгия по невинните детски години. Ако ми беше попаднала преди 10 години, бога ми, щеше да ми се стори великолепна. За огромно съжаление оттогава изчетох твърде много неща, смея да твърдя, че имам доста добър поглед върху жанра и "Ерагон" просто не е моята книга. Но все пак да караме по същество.
Историята за бедния селски момък, който намира насред гората драконово яйце и се превръща в героят-спасител на своя свят, надали може да се нарече най-оригиналната. Лично за мен това не представлява особен проблем. Дори и най-тривиалната история, ако е добре написана, може да достави удоволствие на читателя. "Ерагон" обаче се оказа някъде по средата точно по този изключително важен показател. Имаше моменти, които ми бяха приятни, имаше и такива, които ме докарваха до откровен хилеж (при това не защото книгата е написана с чувство за хумор). Липсва богатството на езика, качеството на диалозите на моменти е... плашещо (някои реплики на Ерагон са такива, че вместо да постигнат драматичния ефект, който явно е целен, предизвикват единствено снизходителна усмивка).
Героите са абсолютно еднопластови, предвидими и идеализирани. Който е добър, е много добър, който е лош, е много лош и толкова. Никакви нюанси. Някои викат на този тип герои "архетипи" за жанра фентъзи. Аз им викам плод на творческо безсилие. Идеализацията в случая води допълна скука. Единственият светъл лъч се оказа Муртаг, но пък неговото участие е твърде епизодично.
Другият интересен момент са женските персонажи. Имаме си цели три броя. Едната се споменава в началото и толкова. Другата прекара повече от половината книга в безсъзнание. Третата е вещица :)
Все пак не мога да не отбележа, че на фона на българския си еквивалент, Паолини има съвсееем мъничко предимство – книгата му е значително по-хомогенна. Ако се беше постарал да вмъкне малко свежест и чувство за хумор, наистина щеше да е сред хитовете на сезона.
От гърба на корицата: Намирайки блестящ скъпоценен камък насред гората, Ерагон вярва, че най-сетне късметът го е споходил. Бедният селски момък се надява да изкара от продажбата достатъчно, за да изхрани семейството си през зимата. Ала съдбата си прави поредната шега. Камъкът се оказва яйце на дракон, а Ерагон внезапно осъзнава, че се е натъкнал на наследство, древно колкото самата империя.
Не минава дори ден и целият му досегашен живот е разрушен. Пред момъка се разкрива непознат свят, изпълнен с магии, опасности и нови задължения. Без друга помощ, освен налудничавите съвети на стар разказвач на приказки, Ерагон и младият му дракон трябва да се изправят срещу безчет зловещи противници и дори срещу самия крал, чиято поквара не познава граници.
Но дали Ерагон е достоен за своето наследство? Ще съумее ли да се превърне в един от легендарните драконови ездачи? Съдбата на цялата империя може би зависи от отговорите на тези въпроси.
Плюсове:
+ В САЩ книгата е бестселър, гонещ по продажби Хари Потър...
+ Книгата има стилна корица...
+ Макар и адски стандартна като замисъл, има известен потенциал...
+ Муртаг, единственият радващ персонаж...
+ Красивата елфка Аря, пръска сексапил…
Минуси:
– ...но пък САЩ е страната, която преизбра Джордж Буш за президент, това трябва да ти даде някаква представа за вкусовете на Американците.
– ...готварската книга на Ути Бъчваров също, и все пак това не е причина да си я купиш.
– ...но Кристофър Паолини е опериран от чувство за хумор, героите са скучни, а диалозите слаби. Майната му на потенциала.
– ...чието “екранно” време в книгата е орязано до максимум.
– ...спейки през две трети от участието си в книгата.
+/– Ерагон, носител на международната награда за най-често изпадащ в безсъзнание персонаж във фентъзи книга. На всички времена.
Обобщение: На фона на всичко изписано, вероятно сте останали с впечатлението, че книгата не ми е харесала. Колкото и да е странно, не е точно така. Не бих казал, че съжалявам особено за двете вечери, които й отделих. Текстът върви леко, все едно човек чете приказка. При малко по-добра реализация лесното четене щеше да е придружено и с подходящото ниво на удоволствие. На този етап просто е от типа книги, които прочиташ и забравяш. За хората, тепърва прохождащи в жанра (и на възраст до 15 години), "Ерагон" е едно добро начало. За останалите има Ериксън...
Оценка: 6.5/10 Ян
Заглавие: Не е време за дракони
Автор: Ник Перумов и Сергей Лукяненко
Издател: ИК Орфия
Ревю: Ян
Този брой на "ShadowDance" се случи така, че на мен се падна честа да ревюирам книгите, за които нямаше кандидати (странно защо все аз го отнасям). Докато при случая със супер-мега-хипер-ултра-невероятно-епично-феноменалният Кристофър Паолини изпитвах известни колебания, то в конкретния се усмихнах мислено и потрих ръце. Вече бях чел книгата на руски и с огромно удоволствие щях да повторя с българската версия. Вероятно колегите са били притеснени от наличието на Перумов в авторския колектив (не че и аз съм му особен фен де), но пък Лукяненко е в обичайната си форма и перфектно балансира нещата.
Самата идея за паралелните реалности (ОК, в случая не точно паралелни) и героя от нашия свят захвърлен насред непознатото, за да оправи бакиите, да бастиса лошите и да преспи с принцесата, вероятно е една от най-старите и най-експлоатирани във фантастиката. Когато обаче се използва майсторски и й се прибави щипка славянски дух, резултатът може да е страшно добър.
От гърба на корицата: Съществуват ли други светове? Нима има земи, където слънцето е зелено, а пясъкът – черен? Нима има места, където планините са от звънтящ кристал, а в бързеите на реките тече чисто злато? Нима може снегът да е с цвят на кръв, а самата кръв да е по-бяла от сняг?
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата – прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето, когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своя път…
Плюсове:
+ Нова книга на Лукяненко...
+ Интересна концепция за магията, клановете, света...
+ Героите радват, най-вече защото са пълнокръвни, реалистични, но...
+ Книгата притежава атмосферата на "Arcanum", прекарана през призмата на славянския светоглед (мдам, много се радвам, като използвам такива сложни изрази, сега ако някой вземе да ми обясни и какво значи горното, цена няма да има)...
+ Тук е моментът да спомена и Лойя Ивер – "гола, прелъстителна и жива"...
Минуси:
– ...писана в съавторство с Перумов.
– ...писана в съавторство с Перумов.
– ... ъъъ, ако някой открие как да го вържа това с "писана в съавторство с Перумов", получава черешка.
– ...но за съжаление ясно си личи коя част от кого е писана (да бе, ясно, че вече си ги изсмуквам от пръстите тия минуси, ма обем гоним, какво да се прави).
– ...чиито снимки НЕ СА включени във книгата (за което, сто процента съм убеден, е виновен Перумов).
Обобщение: Ако "Arcanum" Ви е допаднала и не смятате, че смесването на магия и технология е причина авторът да бъде разпнат, а творчеството му – публично изгорено, – това е вашата книга. За втори път след "Talion: Revenant" на Майкъл Стакпол ми се ще книга да има продължение (тук би бил моментът да спомена, че вероятно пак Перумов е виновен... но няма да го направя :)).
Оценка: 8/10 Ян
Заглавие: Гибелта на боговете
Автор: Ник Перумов
Издател: ИК Ера
Ревю: The Dragon
След като успя да напише продължение на Властелина, по-слабо дори от оригинала, и няколко фентъзита със съмнителна литературна стойност, този път Перумов наистина ме изненада, и то в положителния смисъл на думата.
Новата му книга е крала директно от Силмарилиона, Властелина, Фионавар, Нордическите митове и каквото още се сетите, но това не и пречи да е едно стойностно и забавно четиво. Нетрадиционният поглед върху света, както и фактът, че главните герои са от "лошите", допринасят за едно изпълнено с хумор, епика и свещени касапници приключение. Бодикаунтът в тази книга е съизмерим с количеството сперматозоиди, отделени в треторазрядно гангбанг-порно с тинейджърки. Всеки от героите собственоръчно и много самоотвержено избива по няколко милиона говеда, които са му застанали на пътя.
Историята – След хилядолетие изгнание злият маг Хедин се завръща в братството на Магьосниците. Целта му – да освободи падналия повелител на Мрака Ракот, който е голям сладур, между другото. Заедно с новия си ученик, той е длъжен да се изправи срещу всяка сила в света, за да постигне своите цели. А това е само първата част от плана му…
Плюсове:
+ Интересната история.
+ Книгата е изпълнена от край до край с непрекъснати битки.
+ Съотношението на силите в горепосочените не е в наша полза.
+ Свежите лафове, които се ръсят от време на време.
+ Комбинацията от първо и трето лице на разказване е изключително удачна.
+ Добър превод.
Минуси:
– Имената на световете, които Перумов е измислял, са доволно дебилни.
– Понякога си личи, че в Русия се пие много водка – трябва да си доста пиян, за да схванеш за какво ти се говори в момента.
Оценка: 8/10 The Dragon