Музика на душата
Автор: Рандъм
Синтезаторът усеща как възбудата плъзва из цялото му същество. Реално погледнато, това чувство е съвсем ново за него и той не знае дума, с която да го назове. В речника му всъщност не присъстват каквито и да е думи – само образи, схеми, модели, алгоритми и... безкрая. В морето от хаос, което е Синтезаторът, живее цялата информация, залегнала в изначалната тъкан на света. Но, честно казано, на него не му пука, та той дори не осъзнава това. Досега времето не присъства като величина в съзнанието му, но днес Синтезаторът за пръв път се сблъсква със Смисъла. Целта на съществуванието му, дефиниция на Аз-ът му, още нещо, за чието съществуване Синтезторът едва сега се досеща. Смисълът е красив... Смисълът е вдъхновяващ... Смисълът превръща Нищото в Нещо (или Неща?) и му (им?) дава имена...
Смисълът е да създава души. Синтезатор на души. Е, той може и да ги разрушава, но не в това се състои Смисълът, не там е Удоволствието. Сега, мигове преди да сглоби първата си душа, Синтезаторът за пръв път усеща удовлетворение от своята цялост и комплексност.
В бездната, която приютява Синтезатора, е доста пусто. Действително е просторно, но и много самотно. Сега обаче има Друг. Синтезаторът го усеща. Плътно кълбо от еднороден мрак, разцепен от две малки яростни светлинки, идващи някъде от неговата вътрешност. Едната е зелена, а другата – жълта. Почти сигурно е, че Нещото от мрак се различава от Цялостното Нещо. Другият е приятел, той даде на Синтезатора Прозрението за Смисъла, той му показа как да направи първата си душа и сега Синтезаторът е решен да даде всичко от себе си. Което значи наистина много, стига той да го осъзнае. А той схваща все по-бързо.
Синтезаторът обхожда с мисъл тялото си, което е наистина внушително, дори да нямаш база за сравнение. Когато най-сетне е готов, той се залавя за работа. Има да създава душа.
Малко е объркан, защото не знае как да мисли за различните части на тялото си и за техните функции, но Другият отново се явява на помощ. Потокът от информация се излива като придошла река в паметта на Синтезатора. С нея идва и Словото. Синтезаторът е предполагал, че съществува нещо подобно и сега се радва като малко дете на новото откритие. Мисълта му праща импулс към двата голема, които досега седят неподвижни някъде в сянката на огромната конструкция, която представлява Синтезатора. Но големите също са част от Синтезатора, те са негови ръце, инструменти за груба обработка. Има и още от тях, но тези два стигат.
Глинените гиганти се раздвижват и се отправят към кутията, оставена до Синтезатора. Тя също е подарък от Другия. Големите вадят отвътре две грамадни сфери. Съдовете са определено специални. Синтезаторът не е виждал други, за да направи сравнение, но усеща, че са изградени от много специална субстанция. Това е лесно разбираемо, като се има предвид, че в сферите се съхранява не друго, а души. Големите отнасят сферите до огромна тръбопроводна мрежа, част от Синтезатора и направена от същата странна материя. Поставят ги в специални отвори, където огромни инжекции изсмукват душите от контейнерите и ги пускат по извитата пързалка от тръби.
Душите (поне две дузини на брой), веднъж попаднали в машината, се озовават в коренно различно иземерение – вътрешният свят на Синтезатора. В този свят те се подчиняват на прости физични закони, установени от Технологията за синтез и разпад на Първични субстанции. Могат да бъдат кълцани, мачкани, слепяни, разтваряни, варени – също като най-обикновена и долна плът.
Тук се намесват Духовете. Все така безпрекословно подчинени на Синтезатора, но далеч по-висши създания, въоръжени с безкраен списък от изключително гадни магии. Грозна касапница, но необходима за крайния резултат. Малко по малко душите са разкъсани на малки парченца, след това разтопени и върнати в основното си състояние – на чиста Първична енергия. Личностите им врещят и стенат, но това е положението – те са просто гориво.
Горивото продължава по тръбите и се помества в огромна стъклена спринцовка, чиято игла пробожда гиганстка непроницаема сфера. Бившите души биват впръскани в странния съд. Веднъж напълнена, сферата се активира, по невидимите лъчи, излизащи от неяq започват да постъпват огромни количества енергия, идващи от незнайни измерения, където океани от живи стихии водят ожесточени войни. Огън, вода, вятър, земя. Всички те задвижват сферата, в която започва истинското оформяне на новата душа. Вътре живее частица от самия Хаос. Неговите методи не са най-изтънчените, но той знае как да оформи една душа. Операция след операция, продуктът най-сетне придобива желаната форма. Душата е самото изящество, но тя е гола, липсва и идентичност.
Следващ етап. Начало. Шест малки импчета запърхват около сферата, всяко понесло стъкленица, превишаваща собственото му тегло. От голямата топка, в която е новата душа, излизат като от главина на колело шест кухи спици. Импчетата експедитивно запушват с товара си отворите на стъклените пръти. Съдържанието на стъклениците е всмукано и докато пътува по тръбите към сферата, претърпява предварителна обработка.
Синтезаторът прецизно контролира работата на духовете-касапи. Във всяка една спица пътува отделна душа. Тези души обаче не са боклучави като предните. Тези тук носят ценна карма, нещо по-важно от самия материал, изграждащ душата. Синтезаторът с любопитсво разучава информацията, вървяща с кармата. Всяка една е различна и уникална. Войник, хирург, убиец, касапин, гробар, съдия. По един Смисъл за всяка от шестте души. На Синтезатора това говори малко, но той някак си разбира на по-дълбоко ниво какво се иска от него. Кармата е изрязана от материала и инжектирана в сферата. Където отново се развихря Хаоса.
Информацията бива нанизана като конец на безброй игли, които се понасят по вълните на дивата стихия и пронизват голата душа от край до край. Крайният резултат е мозайка от информационни водовъртежи, извиващи се в новооформения носител. Синтезаторът ликува. Смисълът кънти в него, слива се с него. Сферата се отваря и душата излиза както малкото птиче напуска черупката си. Синтезаторът усеща как Другия обвива пилето в собствени мрежи, предпазвайки го от неподходящата среда. Такава е сделката. Но за една рязка време Синтезаторът се докосва до творението си.
Шокът е неочакван и всепомитащ. Синтезаторът не е изпитвал ужас, но сега вече знае що е това. Собственият му шедьовър да се окаже така грозен... Синтезаторът бяга потресен в черупката си и търси Нищото, иска отново да несъзнава. Но не може и надава първите си викове, пропити с отчаяние и безпомощен гняв.
Някъде отдалеч, достига смеха на Другия, болезнен и унищожителен като стоглав камшик.
***
Вятърът пищеше като обезумяло банши и блъскаше свирепо прозорците, опипвайки и за най-малките пролуки. Сякаш за да подчертаят безсилния бяс на стихията, гръмотевици разкъсваха небето и с грохот се врязваха някъде надалеч. Зад малките, изтерзани от бурята стъкла, се помещаваше тясна стаичка. Като повечето спални в крайпътни ханове и тази не блестеше с разкош и богато обзавеждане. В оскъдната площ от три на три метра бяха сбутани тясно легло, до него малко нощно шкафче и един стар стол, жертва на стотици, нехаещи за крехката мебел задници. Изстрадалата дървения отдавна беше достигнала пенсионна възраст, но как може да протестира един стол срещу стиснатостта на мърлявия ханджия? Тази вечер обаче за интериора на стая 4Б работата се беше превърнала в истинско удоволствие и разтуха от бремето на годините.
По-нетръпеливите читатели може би сега сумтят и се питат как, по дяволите, стол или пък легло биха могли да са недоволни или пък да изпитват каквото и да било и са прави. Но да не забравяме, че тази история по дефиниция е доста необичайна... Ако думичката “необичайна” също поражда сумтене и раздразнение у тези хора, то нека, моля, те да разлистят някоя друга история, защото също като стола настоящият разказ се радва на известно съзнание и, за разлика от безмълвното дърво, притежава оръжие за самоотбрана – а именно словото, заложено в него. Словото, взето заедно с истинската и изпепеляваща любов, са безспорно най-великите постижения на разумния живот. И тъй като в този разказ има освен това любов или поне огнена страст, най-добре ще да е, ако скептично настроените по този въпрос също напуснат малката стаичка. И без това три на три метра трудно побират голям брой зрители, пък били те и присъстващи само на ментално ниво.
След като загубихме няколко ценни реда, за да разясним тези важни точки, нека се върнем във въпросната стаичка и да вникнем в това тъй странно оживление у тези иначе безчувствени парчета дърво. Тази възбуда се дължеше на пътника, полегнал на леглото с гръб, опрян в грапавата стена. За любопитните – ето и кратко описание на въпросния субект, макар то да не е от първостепенно значение. Той се казваше Регнак и представляваше висок стегнат млад мъж, може би на двадесет и пет-шест години. Кестенявата му коса висеше, хваната на опашка, зад едното му рамо, а езерно-сините му очи проблясваха весело от приятното му, но позагрубяло от вятъра лице. Облечен в практични кафяви пътнически дрехи и отпуснал се върху коравото легло, Регнак държеше в ръцете си красиво изработена китара, на която небрежно подрънкваше.
Дори простичката мелодийка, изпридана от пръстите на музиканта, съдържаше в себе си някакво неописуемо настроение, неподправена изящност и живителна сила. Музиката на пътника изпълваше стаята с пленяваща атмосфера, сравнима единствено с песента на някой бог. Нотите се сипеха от струните на инструмента и политаха във въздуха, златни и сребъни светулки, подскачащи по стените и вещите в стаята. Където износеното дърво се докоснеше до игривите пламъчета, чудодейна вълна от позитивна енергия се плъзваше по мебелта, изглаждаше нащърбените трески, слепваше невидимите пукнатини и придаваше нов и блестящ цвят на подмладените ветерани.
Изведнъж младият музикант излезе от привидния си унес, нов, по-силен пламък се разгоря в погледа му, а пръстите заиграха бесен танц заедно със своите партньорки – струните. Мелодията внезапно се усложни, нови цветове допълниха светлинното представление в стаята, потокът от звуци стана по-устремен, из помещението запрепускаха бясно незнайни фигури, пламъкът на свещта подивя върху шкафчето. Няколко мига продължи този бесен музикален щурм, но след края му вятърът с жален стон замлъкна, усмирен и електрическите чудовища избягаха обратно в търбусите на облаците. Сякаш цялата сграда изпусна въздишка на облекчение, кой знае дали заради замлъкването на бурята или на китарата. Дяволският блясък в очите на пътника се укроти и в стаята пак се понесе спокойната весела песен, този път с една степен по-бавна и леко изтощена.
Чук, чук!
Китарата замлъкна, Регнак премести погледа си към тежката дъбова врата.
Чук, чук!
– Влез, който и да си – гласът му прозвуча леко грубо, чудесно модулиран и изпълнен с нехаеща сила.
Вратата, която до преди час скърцаше като стомах на гладен трол, се отвори без да издаде звук. В очертанията на рамката се откри силуетът на млада жена, потънал в полусенки. Регнак присви очи, а умът му, като състезателен кон, се изстреля от кабинката си и запрепуска из безкрайните равнини на съмнението и догадките. Жената пристъпи в стаята и пламъкът на свещта я обля, разкривайки прелестта и. Регнак ахна, неспособен да повярва на очите си. Същата червена коса, хитрите черни очи и лисичето лице с румени бузи.
– Дара? Ти ли си това? – този път гласните струни му изневериха, въпреки че от години не го бяха предавали на концерти пред императори и богове.
– Рек – същият глас, същата позната щърбавина, така приятна за ушите му – Аз съм...
Двамата се гледаха изправени, на метър един от друг, без да отместват погледи. След дълги мигове Регнак се отърси от хипнозата и усети страстта да се разгаря като горски пожар в него. Видя желанието в погледа й, знаците, които тялото й изпращаше. Доближи я и я пое в прегръдката си, впивайки жадно устните си в нейните. Ръцете му жадно заопипваха плътта й и той усети как бива увлечен в познатия любовен танц. Телата им се сплетоха в едно същество и двамата се отдадоха на удоволствието. По-точно, Регнак се предаде на течението, червенокосота красавица с професионално майсторство контролираше любовната игра от начало до край.
***
Демонът се взираше с жаден поглед в кръглото огледало, лежащо на масата пред него. Двете голи тела, изобразени в стъклото, все още играеха любовната си игра, но след два часа умората най-накрая видимо се просмукваше в тях и охлаждаше страстите им. Азог ги наблюдаваше с възхищение и малко завист. Дори той не притежаваше подобно майсторство и издръжливост в секса, а тези двамата бяха просто хора и не беше нормално да превъзхождат един демон, особено такъв развратник като Азог. За пореден път погледът му се плъзна по изящното тяло на Дара, тяло, което, измежду безброй други, единствено му беше доставяло удоволствие стотици пъти и още не му беше омръзнало.
Да, трябваше да признае пред себе си, че червенокоската е най-ценното му притежание – в качеството на любовница, но и на брилянтна конспираторка в същото време. Какъв късмет извади, че я откри толкова млада и наивна, толкова лесно успя да я направи своя. Азог прокара ръка по огледалото, галейки изображението на Дара. Сетне ръцете му плъзнаха към ръбовете на стъкления кръг и докоснаха двете малки щърбавини по горния му край. Две малки парченца, две люспички от този безценен предмет бяха поставили момичето под пълния му контрол. Едно късче, поставено в сърцето, и едно – в дясното око. Толкова просто, толкова брилянтно.
Двамата любовници най-сетне се бяха изтощили и лежаха прегърнати на тясното легло. Азог се пресегна към парчето от черно кадифе и покри огледалото с мекия плат. Все още силно впечатлен и възбуден, той се изправи и закрачи към прозореца в другия край на стаята.
За пореден път си помисли колко е удобно човешкото тяло. Останалите лордове на Ада обикновено използваха разнообразни чудовищни форми, всеки се стараеше да изглежда най-впечатляващо, сякаш ставаше дума за дрехи. За Азог хуманоидната форма означаваше удобсто и многофункционалност, които липсваха, да речем, на един дракон. Разбира се, беше добавил собствения си почерк върху оформлението на тялото, правейки го достатъчно демонично на вид. Имаше си големи черни криле, обсипани с шипове, пълен комплект нокти, както и два огромни кучешки зъба, стърчащи извън устата му. Косата и бакенбардите му червенееха като лисича козина и изглеждаха някак... заплашително, като застинал пожар. Въпреки това много други демони, дори по-долу в йерархията от него, имаха далеч по-страховит външен вид. Всичките те обаче се свиваха вътрешно от страх, когато погледнеха в пъклените му очи (едното златно и алчно, а другото – врящ зелен огън, изпълнен с цинизъм и жестокост).
Херцогът на Ада се подпря на перваза и обгърна с поглед видимата част на гигантския град, проснал се на десетки метри под кулата му. Дите, градът на дяволите, представляваше един врящ казан, в когото на бавен огън се варят всички пороци на света, при това в най-лошата им форма. Всъщност, столицата на Пъкъла приличаше на обикновен голям град, с разликата, че беше много по-огромен и в пъти по-покварен. Демони, хора, духове и какви ли не чудовища съставляваха населението на този велик полис. Кражби, убийства, интриги, проституция, контрабанда – всичко това беше добре познато тук и приветствано като най-важната част от бизнеса, голям дял от който се намираше под контрола на Азог.
Скоро, скоро тази перла ще бъде изцяло моя, заедно с още много богатства.
На вратата се почука и след миг в стаята се появи Круп. Гърбавият гигант се придвижваше шумно както винаги, използвайки огромната си лопата вместо бастун. Първият слуга се доближи до господаря си, разтърсван от характерните гърчове и тикове. Азог го огледа одобрително с котешките си очи.
Круп беше една от гордостите на Азог и най-ценно негово оръжие. Откакто го създаде с помощта на Синтезатора, чудовището беше изплатило похабените средства многократно. Из целия Дите нямаше същество, което да не беше чувало за Круп и да не потръпваше при мисълта за него. Хромия великан беше минал като коса през адското общество. Азог първоначално се позабавлява и пусна слугата си на гладиаторските арени. Роби и наемни бойци бяха разкъсани с десетки – сред тях хора, демони, мутанти, какви ли не зверове. Аристокрацията на Дите се занадпреварва да изправи собствени бойци срещу Круп. Малоумниците не осъзнаваха, че си имат работа не с боец, не дори с убиец, а с ходеща смърт. Когато репутацията на куцльото се разнесе, Азог го пусна на улицата. Прибиране на заеми, сплашване, охрана, убийства – Круп се справи отлично с всяка задача. Когато се търсеха ефекти, гърбушкото помиташе цели кръчми заедно с околните квартали. При нужда от дискретност дори жертвата не разбираше до последно с кого си има работа. Най-страшното беше, че от време на време хвърчаха парчетии не само от тела, но и от души. Опитите за разправа секнаха, когато Круп изкорми с лопатата си цял червен дракон. За няколко месеца и най-големите босове на престъпния свят (тоест на целия град в този случай) се разтрепериха от страх.
Сърцевината на силата на Круп се криеше в уникалната му душа, но Азог също бе допринесъл солидно за мощта на главореза. Дори при бегъл поглед лесно се различаваха доста странни подробности относно тялото му. Шевове го кръстосваха както държавни граници карта, крайниците му бяха леко несъразмерни, а и като че ли действаха в нарушен синхрон. Азог можеше просто да напъха душата в някое чисто ново тяло, излязло от адските лаборатории, но любовта му към детайлите си каза думата.
В Ада не е трудно да си намериш тяло. Дори не се налага да убиваш някого, можеш просто да си поръчаш. Работата е там, че девет десети от постъпващите за мъчения души са прекалено неразвити и нечувствителни, за да им бъдат приложени пълноценни духовни изтезания. Затова съветът на Ада още от дълбока древност бе решил проблема по доста прост и ефикасен начин, натиквайки душите в нови тела, с които демоните да си играят до насита. Биоприемниците се поддържаха функциониращи чрез специални техники, но неизменните инциденти и постоянния приток от нови души породиха нужда от многобройни лаборатории за клонинги и гигантски хладилни складове.
Азог държеше здраво контрабандата на тела и души, така че нито набавянето на носителите на Първична енергия, нито тялото или пък дори кармата го затрудниха. Демонът може и да не разбираше много от души, но с плътта на Круп си поигра доста. При плътските мъчения често се случваше болката да отлющи парченца от душата на клетника и понякога тези късчета напояваха близките телеса, придавайки им по малко от облика на въпросната личност. Азог беше раздвижил изкупвачите си и за кратък срок успя да сглоби от стари части съвсем ново тяло. Лявата ръка, например, идваше от някогашното тяло на низвергнат бивш бог на убийците, а дясната беше на висш жрец, отговарящ за жертвоприношенията (по-специално за пророкуване по карантии, тестиси, пениси, сърца, мозъци и всякакви подобни вкусотии). Тялото създаваше малко проблеми с управлението, но душата на Круп го овладя за броени часове. Захранван от специални заклинания, притежаващи мощта на малка атомна бомба, за изрода просто нямаше спирачка. Състоянието, което Азог пропиля, за да създаде Синтезатора и Круп, щеше да стигне за закупуването на палата на самия Велзевул, но рижият демон не съжаляваше за нищо. Единствено се притесняваше да не би творението му един ден да се обърне срещу него. До няколко дни обаче и това нямаше да е проблем.
– Говори, Круп.
– Герион е тук, господарю – гласът задълба в мозъчната кора на Азог, сякаш щърбав нож се движеше по оголен кокал. – Моли за аудиенция.
– Пусни го да влезе.
Круп се затътри обратно към вратата, а Азог зачака. След минута не се сдържа и изграчи раздразнено:
– Хайде, глупако. Стига си се крил, знам че си в стаята.
Със съскане в помещението изникна фигура, досега незабележима.
– Голям кеф е да го бъзикаш тоя твой грозник с лопатата. Сега сигурно обикаля като въртоглав да ме търси из кулата – съществото се изкиска.
– Всъщност, Герион, Круп може да подуши миризливата ти душица, така че добре знае къде си. По-добре спри с безмозъчните си шеги и илюзии, няма да ти е комфортно, ако един ден се събудиш с лопатата му в гърлото си.
Новодошлия пусна неразгадаема усмивка в типичния си стил. Герион беше поредната странна птица на работа при Азог. Наричан още Гоподаря на лъжите, той отговаряше за шпионската мрежа на херцога на Ада. Герион не се числеше към демонската раса, но тялото му беше достатъчно изчанчено, за да си съперничи и с най-екстравагантните дяволи. Гигантска змийска опашка пълзеше по пода, издигайки се постепенно в пространството и преминавайки при кръста в човешко тяло, покрито с избуяла козя козина и рога на главта. Огромни гарванови криле поддържаха безкракото тяло във въздуха.
– Заеби, шефе. Имам информация, но си обидно неучтив – Герион се извърна и с престорено оскърбление се насочи към вратата.
– Герион! Връщай се веднага! – гласът, подсилен от телепатични прийоми, се впи в мислите на човека-змия и го издърпа като тирбушон коркова тапа. – Стига си ми играл тези игрички, нали не искаш да те хвърля обратно в Бодливата яма! А сега говори!
– Е, ти си шефа все пак. Относно предположението ти –оказа се вярно. Издирих духа-писар, отговарящ за житейската история на този Регнак, и с малко изнудване измъкнах всичко по-ценно. Тоя пич си го бива, знаят го добре в няколко дузини измерения. Музиката му наистина е толкова добра, колкото твоята кукличка твърди. А изглежда има и други козове в ръкава. Изглежда способен да открие твоята Стая.
– Духът записал ли е нещо за нея? Aко този човек наистина е бил вътре, би трябвало да има записи за това.
– Не, но наскоро духът е бил неспособен да установи връзка с Регнак, сякаш е бил в друга мултивселена. Ако тази Стая наистина е отделена от нашия свят, не виждам какво по-добро доказателство ни трябва – шпионинът се подхилкваше, доволен от работата си.
– Да, предполагам, че е достатъчно. Задействай плана тогава. Дара вече е с него. Насъскай вълчия господар, вземи и глутница фъртуни. Искам да го затрудните максимално. Огледалото ясно ми показа до каква степен е хлътнал по Дара, когато се окаже с гръб, опрян в стената, със сигурност ще я вземе със себе си в стаята. Чрез парчетата от дяволското стъкло в тялото й ще мога лесно да ги проследя.
– Да, шефе. Фасулска работа. Надявам се само, че ще спазиш обещанието си.
– Не ме ядосвай, Герион. Ще те провъзглася за мой граф веднага след като овладеем тайните на Стаята.
– Хм, добре. Но ти ми обеща и още нещичко...
Лицето на Азог се изкриви от гняв, косите му сякаш се разлюляха, аха-аха да метнат някоя искра.
– Мамку му, Герион, добре. Ще получиш и Дара, само си свърши работата.
Отвратителното козе лице се разтегли в широка усмивка.
– Имай вяра в мен, шефе. А, щях да забравя. Имам подаръче за теб, така да се каже заместител. А, не, изненада е, шефе. Скоро ще разбереш. Имай вяра, много ще ти допадне.
Планове и кроежи се щураха като подивели бълхи из главата на Азог. Мислеше си за Дара и доколко може да й се вярва, искаше му се да е тук и да го разтовари от тревогите му. Чудеше се до каква степен може да разчита на Герион и Круп, обмисляше стратегии в борбата срещу многобройните си врагове. Главата му като нищо щеше да експлодира подобно на старо яйце, а мускулите му се бяха омотали на възел. Демонът вече се унасяше в сън, когато вратата се окрехна и в стаята влезе... Дара? ...Влязлата жена излъчваше същия сексапил и страст като червенокоската, но докато у човешкото момиче този ефект се дължеше на някакво особено излъчване, у тази демонка всяка фибра излъчваше сигнали, които се вмъкваха под кожата на Азог и разпращаха вибрации по цялото му тяло.
Сукубата отметна дългата си гарвановочерна коса и го изгори с поглед. Ефирната й одежда разкриваше божествено тяло, движенията й подчертаваха и допълваха това съвършенство на природата. Гърдите и бедрата й се отъркаха в неговите, ръцете й плъзнаха по тялото му като хладни змии. Пръстите чевръсто заразплитаха възлите, а отпуснатите коси галеха кожата му, полюшвайки се в ритъма на призрачня бриз на страстта.
***
Регнак се любуваше на голото тяло до него. Дара си беше същата – мъничка и невероятно сексапилна. Червената й коса се беше пръснала като ореол около лицето й, малките й стегнати гърди се повдигаха ритмично, изваждайки минали спомени от дълбините на паметта му. За двадесет години се беше научил да живее без нея, но не я забрави, нито спря да я обича. Знаеше колко е покварена, знаеше, че не е способна да изпита любовни чувства, познаваше коварния й нрав, подчинен на черния й занаят.
Едно време го бе зарязала, за да стане вещица и да се обрече на Сатаната, на когото вероятно още слугуваше, а сега идваше при него с молба за помощ. Колкото и налудничаво да звучи, Регнак щеше да откаже твърдо на всяка друга жена, ако ще и да е богиня. Но не и на тази. Още я обичаше и то прекалено силно. Осъзнаваше слабостта си, но нямаше сили да се бори с нея, особено след изтощителната любовна игра.
Стана от леглото и се облече, а след това събуди спящото момиче (изглеждаше толкова малка, но всичко това беше поредната заблуда). Стегнаха набързо багажа си и се приготвиха за тръгване.
– Рек, тази стая ще ми липсва, тук прекарах най-хубавите си часове от двадесет години насам. Когато всичко се свърши, трябва да се върнем и да повторим нощта – каза го със същия глас, способен да разтопи и снежен човек.
– Ще го направим. Знаеш ли, че мебелите са направени от самодивско дърво? Те също няма да забравят тази нощ.
Двамата се разсмяха и се обърнаха към вратата. Дара посегна към бравата, но Регнак я възпря. Извади флейтата от сака си и изсвири няколко акорда. Дара отвори вратата и удивена се вторачи в зеленината, ширнала се пред нея. Двамата излязоха от стаята и се озоваха до дървена колиба, кацнала на поляна, оградена от рядка горичка. Регнак се усмихна на смутения й поглед и обясни:
– Ханът представлява точка, която използвам за скокове между световете. Трик, който научих преди доста време. Мелодийката активира прохода, сега сме далеч от преследвача ти.
– Може би, но той скоро ще ни настигне отново, Рек. Преследва ме от много дълго време и си има свои начини на придвижване.
– Мисля, че сега е моментът да ми разкажеш малко по-подробно за цялата тази история – Регнак я изгледа изпитателно, търсейки издайнически жестове.
– Нали ти казах, той е лорд от Сенките, вълчи господар. Имах кратка връзка с него, за което много съжалявам. Отрязах го, но той беше здраво хлътнал. В същото време някаква полубогиня, покровителстваща страстта или нещо такова, го подлудила и сега ме преследва с някаква известна само нему цел.
Колко странно, като че ли наистина казваше истината, поне доколкото я познаваше Регнак. Може пък да има някакъв шанс да я върне в правия път, все още изпитваше угризения, че я изпусна в миналото. Какво пък, времето ще покаже. Ако наистина има вълчи господар срещу себе си, трябва да се съсредоточи изцяло върху момента.
Разгърна сетивата си и хрърли мрежа от сонди из измеренията, отсявайки морето от информация. Не след дълго чу пронизителен вълчи вой, раздиращ пътищата на Мултивселената, а с него и тътена на надигаща се буря.
– Слушай, ще приложа още един трик. Трябва да стигнем едно място, където ще намерим помощ. Когато засвиря, просто следвай мелодията.
Дара го изгледа странно, но реши да изчака. Регнак извади отново флейтата си и без подготовка засвири. Музиката беше бърза и свистеше като вятъра. Зеленикави светлинки заизлизаха около музиканта и се заизвиваха, оформяйки нещо подобно на пътека от листа пред двамата пътници. Регнак кимна на Дара и закрачи по светлинния лъч. Спътницата му неуверено го последва. Този път не се изненада, когато, стъпила на пътя, се озова в ново шантаво измерение. Гледките хвърчаха около тях, размазани и изтощaващи окото. Регнак свири дълго, може би час или два, времето също губеше точните си очертания в зеления тунел през измеренията.
Флейтата замлъкна изненадващо и зелената релса се разпадна в простанството. Дара се строполи на земята, организмът й най-накрая се предаде на световъртежа, а после припадна.
Когато се свести, двамата се намираха на върха на малко хълмче, полегнало на планински склон. Средата беше доминирана от грамадни скали и тук-там се виждаше по някое самотно планинско храстче.
– Къде сме, Рек? – попита Дара, разтривайки очите си.
– На сигурно място – погледът му беше осъдителен, а гласът – груб и разтреперан.
Дара извърна глава и прехапа устни. Чувстваше се някак по-различна, по-лека и свободна. Изпита угризение, че предава Регнак, а някакви стари спомени за минали години и забравени чувства заблещукаха в съзнанието й.
Протяжен вълчи вой я извади от унеса. Лудостта достигна ушите й, сърцето й запърха панически.
– Рек, нали каза, че сме на сигурно място! Той е тук, Рек. Това е той, ще дойде и ще ни убие като глупави агнета!
– Та той те обича, Дара. Луд е по теб, както каза. Май доста сме откачалките, които водиш за носа. Ще го посрещнем тук, нека видим чия любов е по-силна – след тези си думи я изгледа с горящ поглед, но не с пламъка на гнева, а на тъгата.
Воят се приближаваше все по-устремено, докато накрая фигурата на вълчия лорд не се оформи в полите на планината, растяща с всяка секунда. Напрежението ескалираше и паника пусна корените си в Дара. Преследвачът вече беше едва на стотина метра, ясно се открояваше огромната му получовешка-полувълча фигура. Около него свистеше огнен вятър, напомнящ на някакъв гигантски звяр, изваден от бърлогата си под влияние на кървав гняв.
Щурмът ги връхлетя внезапно като лятна буря. Върколакът се втурна с огромни скокове право към Дара, а вихърът свиреше и разрошваше гривата му. Регнак, излезе от транса си и още докато се изправяше, ръката му описа премерена дъга и запрати малка стъкленица в тялото на препускащия звяр. Експлозията озари планинския склон и разхвърли хищни пламъци, които бързо прегоряха върху хладните камъни. Вятърът се изви във вертикална посока и заврещя като ранено животно. Стихията замръзна за секунда, а после се спусна като кинжал върху Регнак. Някъде над застиналия с меч в ръка войн вятърът се разцепи като съдран плат и от корема му заизлизаха полупризрачни уродливи хрътки с челюсти, насочени по посока на плячката.
– Фъртуна! – ахна Регнак – Глупави, копелдашки демони! Опитайте от меча ми!
Стихията го връхлетя с убийствена скорост и с мощта на божествен чук. Протопризраци се нанизаха с гръмотечен трясък на оголеното острие, заврещяха от болка и се загърчиха безпомощно. Десетки чудовища, оплетени в лудешки карамбол, се врязаха във фланговете на Рек, само за да срещнат защитните заклинания на барда, които ги засмукаха като електрическа решетка. Безмозъчните зверове, водени единствено от жажда за кръв, се замятаха гневно в уловилите ги мрежи, но отприщените сили не отпускаха захапката си. Зелени и сини пламъци затанцуваха из глутницата, поваляйки трупове наред. Дългият меч танцуваше свой собствен изящен танц, чийто ритъм и стъпки демоните не успяваха да проумеят, чак докато не паднеха обезобразени в прахта. Оръжието се беше превърнало в поредния инструмент в ръцете на Регнак и сега проглушаваше ушите на обърканите демони, пеейки химна на смъртта.
Песента на меча набра бързо сила, воят на призрачния вятър полудя. Виелицата направи последен опит да окаже съпротива, но стоманените акорди на меча я уловиха с гигантски клещи и я захвърлиха надалеч. С нея и демоните се разбягаха, надавайки жалния вой на загубилия.
Регнак притвори очи за миг, отърсвайки се от болката в главата си. Когато отново погледна, мярна с периферното си зрение тъмен силует. Мамка му! Извърна се и се втурна след вълчия лорд. Съществото едвам се виждаше, тъй като постоянно се гмуркаше в собственото си измерение на сенки и черен огън. Размазаната фигура загатваше тяло на истински колос, гигант от мускули и козина. В ръцете му Регнак забеляза малко телце, светещо с бледа червена светлина, задушена от обгръщащите я сенки. Копелето се опитваше да отнесе Дара в собствения си свят. Веднъж сторено, вещицата бе загубена.
Регнак овладя гнева си и го пусна по релса от контролирано хладнокръвие. Превъзмогна болката и се съсредоточи за поредната песен. Нямаше време за инструменти. Съзнанието щеше да свири този път. Мислите и чувствата му се подредиха за резки време, оформяйки богат оркестър от импулси, блокове памет и възбудени неврони. Мелодията отекна в черепа на Рек, блъскайки като разярен звяр в клетка, убивайки бавно виртуозния си изпълнител. Бардът едвам удържа песента, за да я изстреля като вулкан миг по-късно. Разбеснялата се енергия изсвистя в пространството, стривайки молекули на звезден прах, разкъсвайки материята, врязвайки се като клин в измеренията. Харпунът от ментална енергия си заразчиства пътя през измеренията, от върха му се пръскаха информационни вируси, които отместваха опърничавите светове. Снарядът застигна целта си на крачка от Сенките, впи се в тялото и душата му, след това като пружина го завлече по обратния път.
Регнак едвам чувстваше тялото си, а съзнанието му беше тотално разстроено и неспособно да почувства Песента. Видя с полупритворените си очи как разкъсаното тяло на вълчия лорд се приземи по гръб върху скалите, заоравайки по планинския склон. Просната на десетина метра беше Дара, спасена от удара благодарение на плътта на похитителя й. Върколакът бавно се изправи и занакуцва към Рек. Беше поне четири метра висок, фигурата му поглъщаше всичката светлина, засмукваше я като фуния и затъмняваше целия терен. Тялото му беше сериозно изранено, но лордът пристъпваше към плячката си, а жълтите му очи светеха като два огромни фенера.
Рек предчувстваше допира на вълчите нокти в плътта си, усещаше ги да раздират телесата му, но нямаше сили дори да извика на Дара да бяга. На броени крачки от него върколакът спря, мускулите му се издуха за един довършващ скок, ноктите му се оголиха, големи колкото ками.
Миг преди смъртта да го отнесе, земята под Регнак се разтресе, скалите захрущяха, цепнатинатини осеяха хълма. Вълчият лорд се извърна, но не успя да реагира по никакъв друг начин, защото една гигантска длан, излязла от дълбините на планината го стисна в шепата си и го смачка подобно на гигантска лешникотрошачка. Регнак, губейки бавно съзнание, наблюдаваше как каменната ръка захвърли кървавата купчина от месо, хрущяли и кости и усети мъгляво, че хладната скала го обгръща и завлича обратно в планинските дълбини.
Дара се свести отново (май беше започнало да й става лош навик), надигна се на лакти и се заоглежда, за да придобие представа за ситуацията. Тялото й беше облечено в ефирна сребърна одежда, която следваше безпогрешно извивките му и пращаше приятна хладина до всяка негова частица. Болките, гаденето и световъртежа се бяха изпарили. Дара се чувстваше жива както никога досега, сякаш самата тя беше една от песните на Рек.
Около нея красиви дървета поклащаха снага, разлюлени от лек ветрец, а короните им образуваха невероятна мозайка от зеленина, злато и сребро. Омайно птиче чуруликане се носеше из клонаците, пеперуди пърхаха в свежия ароматен въздух. Дара се изправи, за известно време се остави на магията на гората, но спокойствието й изчезна при мисълта за Рек. Не се изплаши, но закрачи решително през горичката, търсейки път или поне някакви следи.
Не след дълго се озова на обширна поляна. Малко езерце лежеше в средата, а ленивите му води си играеха под нежните ласки на слънцето. Дара запристъпва към водоема, но беше принудена да спре. Изведнъж вълшебни звуци изпълниха въздуха, безброй светлини се защураха из поляната. Дара наблюдаваше безмълвно случващото се. Дузина странни, прекрасни същества наизлязоха от нищото и затанцуваха под съпровода на песен, каквато малцина, били те смъртни или богове, бяха чували. Песента изпълни всяка фибра на вещицата, показвайки й красотата... С музиката дойде опияняващ транс, който я погълна и я хвърли в танца на прелестните духове. Намери себе си във вихър от чувства и усещания. Танцът и музиката я завъртяха в своята магическа паяжина, потопиха я в морето на собствения и живот, показаха й го гол и истински, откриха й дълбините на душата й, пречистиха я и излекуваха раните на времето.
Видя се по най-различни начини. Страстна, хитра и лъжлива. Слуга на Сатаната. Зърна мъжете, които бе пленила в мрежата на любовта, а после захвърлила на паяците на отчаянието. Почувства върху себе си собствената си подлост и жестокост. Музиката отключи най-дълбоките кътчета на душата й, където се криеха чувства, досега забранени за нея. Развърза магията, държаща ги, и й ги дари. Песента заглъхна, танцът спря, Дара излезе от транса. И заплака. Заплака за изгубения си живот и за истините, които бе прозряла.
Рони дълго сълзите си, а, когато вдигна глава, се озова на ново място. Градина, още по-голяма от поляната, осеяна тук-таме с прелестни дървета и храсти. Не беше сама. Чуваха се гласове. Избърса очите си и се огледа. Беше скрита под короната на огромна плачеща върба, а пет фигури стояха прави на няколко метра от нея, несъзнаващи присъствието й, унесени в собствения си разговор.
***
Демонът се хилеше лукаво, а спътниците му стояха мирно като верни слуги зад него. Регнак ги огледа повторно, изучавайки. Азог съвпадаше с описанието, което беше получил по-рано. Слугите бяха не по-малко странни от господаря си. На известно разстояние зад демона дебнеха сукуба, огромен нежив, помъкнал тежка лопата, както и странно получовешко-полузмийско същество, махащо с криле във въздуха. Регнак отново съсредоточи вниманието си върху главатаря на новодошлите.
– Ти трябва да си Азог. Очаквах те. – демонът леко се изненада от думите му, но усмивката не слезе от лицето му.
– Информиран си добре. Не подозирах, че си дотолкова способен - да надвиеш и върколака, и фъртуните, и дори да знаеш за моят пръст в тази игричка. Но това е вече без значение. След като съм тук в Стаята, остава само да те смачкам и да взема заслужената си награда.
– А ти си прекалено самонадеян. Откъде си толкова сигурен в победата си?
– Ха! Но пък си глупак, Регнак. Дара не сбърка и в тази си оценка. Огледай се, ние сме четирима срещу един, дори червенокоската е моя, макар и да не я виждам. Можеш да пробваш да насочиш силите на Стаята срещу мен, но едва ли ще се получи.
– Абсолютно си прав. Това е Стаята на хармонията и истината, тук се пази музиката на Сътворението, Стаята никога няма да разруши нищо, било и нищожество като теб.
– Е, ще и се наложи, след като аз поема управлението тук. Нали знаеш, ние демоните сме добри в тази работа. Моят господар Луцифер е един от властелините на Вечната Ковачница, щом той е подчинил една от четирите стаи, за мен няма да е проблем да се оправя с тази идилична сбирщина от бурени и безмозъчни духове. Както виждаш, Регнак, ти си обречен. Освен ако не криеш някаква изненада?
– О, Азог, ще те изненадам със собствената ти глупост. Ти сам си подпечата загубата, още преди много години, сега просто падна в капана. – вълна от смущение плъзна из събеседниците му. Демонът прикри объркването си, страховития гробар също не показа емоции, но сукубата и особено Герион се заоглеждаха нервно – Мислиш си, че планът ти е сработил перфектно и си преметнал всички, но всъщност се случи точно обратното. Мислиш си, че си достигнал Стаята, като си проследил магическите стъкълца, заложени в Дара. Мислиш си, че те още я държат под твое влияние. Лъжеш се. Аз извадих проклетите стъкълца още преди битката с върколака и фъртуните ти.
– Глупости! Учудвам се, че знаеш за огледалото на Луцифер, чрез което плених Дара, но ти нямаш силите да извадиш фрагментите. А и...
– Отново си в заблуда, демоне! – прекъсна го безцеремонно Регнак – Стаята ме научи на много неща, научи ме на музика, способна да твори и лекува. Самата стая те доведе тук, аз я помолих. Както казах, ти си заек в клопка, дяволска измет! Ще си платиш за злината, която едно време стори на Дара! Тя може и да не се излекува повече, поне ти ще си платиш!
Азог беше видимо разколебан, но все още не се поддаваше.
– И как, ако смея да попитам? С музиката си ли ще ме победиш? Ти си жалък и глупав. Разбира се, че те водя за нося. Дара усети промените около теб отдавна. По някакъв начин е свързана с глупаците, влюбени в нея. Следим те от доста време, а ти не усети нищо. Сега просто ще те размажа, глупостите ти ми омръзнаха.
Регнак вдигна ръка предупредително, сини пламъци горяха в очите му.
– Чакай! Преди това си припомни миналото, Азог. Още преди да срещнеш Дара, още когато си бил мижав дявол на служба при предишния ти господар – Морнингстар. – този път усмивката на демона най-сетне увисна и чертите му се опулиха в неразбиране. – Какво за Морнингстар? Него го няма от много време. Щом си толкова запознат, може би знаеш, че именно аз го свалих от трона му. Той беше един глупав нахалник. Дори не беше демон, а Луцифер го направи първи Принц на Ада, по-нависоко дори от могъщия Велзевул. Месеше се навсякъде, пременяше традициите. Някой трябваше да го разкара, кучият му син беше прекалено силен. – Азог пръскаше слюнка, дотолкова се беше възбудил. Регнак реши да го подплаши малко.
– И за да се справиш с него, се обърна към лордовете на Сенките, нали? Помогна им да го пленят, а после дори им поиска отплата за това. – Азог съвсем се оцъкли при тези думи.
– Те... те го търсеха, искаха да го убият. Мисля, че шибаният Морнингстар им беше някакъв роднина или нещо такова. Аз им го поднесох на тепсия, а после глупаците ми откриха някои от техните тайни. Сферата на Хаоса е могъща Стая, но е заета. Ковачницата се командва от Луцифер и останлите Първи, а Гробището е царството на Смъртта. Единствената свободна беше тази. Използвах силите, които лордовете ми дадоха, използвах собствените си сили, а и изследванията на Морнингстар върху Музикалната Стая, за да се издигна. Копелето е било съвсем близо до откриването й. Аз... Но защо по дяволите ти разказвам това?! Морнингстар е закопан в някакъв забутан свят от Лордовете, а аз съм в Музикалната Стая! Защо си губя времето с теб?
– Защото си под влиянието на Музиката, Азог. Ти не я чуваш, но аз мога и я контролирам. Тя те кара да говориш, тя ти внушава колебание и страх. И знаеш ли какво, Азог? Страхът ти е напълно основателен. Работата е там, че всички адски много сте подценили Морнингстар. Знаеше ли, че той е роден принц на Сенките? Че е влизал в Сферата на Хаоса? Че самия Луцифер го е въвел в Ковачницата на души и в нейните тайни? Морнингстар е бил господар на две от четирите стаи, Азог. Бил е равен или дори по-могъщ от твоя Луцифер. Когато Лордовете са го “закопали”, той просто им се е оставил. Защото не е бил близо до Музикалната стая. Той е бил открил и нея. Искал е просто да се скрие от враговете си, за да може да продължи изследванията си върху четвъртата и последна стая – тази на смъртта.
Демонът и дружките му вече бяха на ръба на паниката, но вцепенението ги държеше мирни в стоманените си щипци. Регнак злорадо продължи:
– Познай къде е затворът на Морнингстар. Не можеш? Ще ти подскажа – планината, където безмозъчният ти върколак ме нападна. Ти ли беше “богинята”, която му размъти ума, Азог? Няма значение. Той вече е пюре и това е заслуга на Морнингстар. Лордовете го държат здраво във веригите си, но това тук е една от Стаите. А те, както правилно се досещаш, дяволе, са извън нашия свят. След като ти изнесох тази поучителна реч, измет такава, може би се досещаш кой се намира зад теб и ти диша във врата.
Азог се обърна разтреперан, за да се изправи срещу новопявилия се. Гигантът, изникнал от нищото, го порази с външността и излъчването си за пореден път. Плътта му беше от камък, мълнии танцуваха по кожата му, а върху сребърните му криле се извиваше водовъртеж от цветове. По бледото му лице, несравнимо с нищо, живяло на света, се разля топла усмивка.
– Здрасти, Рек. Радвам се да те видя, приятелю. Здрасти и на теб, скъпи ми Азог. Отдавна искам да си поговорим. А, Герион, виждам, че и ти си дошъл да видиш стария си господар. Каква приятна среща! – усмивката рязко се стопи, гласът заприлича на грохот от лавина – Азог, извърши доста подлости. Не че не съм го очаквал, но ти премина границата, прекалено си жесток и долен, за да те пожаля. Приготви се за бой, бивш мой приятелю и слуга.
Азог пристъпваше уплашено от крак на крак, но с всяка секунда мозъкът му преценяше шансовете си и надеждата се завръщаше в него. Все още имаше Салема, Герион и Круп. С неживия до себе си може би ще победи Морнингстар. Решено. Глупаците ме подценяват. Сега ще им разкажа играта.
Тялото на Азог започна да мутира, кожата се пръскаше, под нея избуяваха кости и мускули. Крилете уголемиха размери, нокти и шипове го покриха, а от главата му израснаха огромни рога. От хуманоидното му тяло не остана и следа. На мястото му стоеше огромно чудовище, излязло от дълбините на Ада, размерите му не отстъпваха дори на Морнингстар. Гласът на Азог изскърца, грапав и болезнен:
– Круп, Герион, убийте нахалника. Салема, вземи главата на музикантчето.
Огромното му туловище размаха криле и се извиси във въздуха, сблъсквайки се с Морнигнгстар. Ударът го разтърси, причини му болка, но кръвта, бликнала от раните на противника му, го изпълни с увереност. Усети бегло как онзи страхливец Герион се скатава в горите на Стаята, но предателството не го смути. Круп, вече двойно по-едър и понесен от черни криле, се вряза в Морнингстар, разпорвайки бедрото му с лопатата си. Азог нападна отново, усещаше вкуса на победата и го приветстваше.
Регнак парира късия меч на противничката си и контраатакува. Сукубата с лекота се защити и двамата продължиха танца си. Бяха равностойни противници. Регнак можеше да издържи дълго на унищожителните й атаки, но по-важната битка се водеше на небето. Морнингстар очевидно беше изненадан от намесата на Круп. Гротескния великан не знаеше що е болка и атаките му, комбинирани с ноктите на демона, идваха в повече на прилятеля му. Ако Азог спечелеше, то и Регнак нямаше да доживее дълго. Трябваше да спре Круп, но сукубата чакаше и най-малкото разсейване от негова страна, за да го накаже смъртноносно.
Червен ореол проблесна зад Салема, а с него се появи и Дара. Любимата му се вряза в оголения гръб на сукубата, стиснала по един кинжал във всяка ръка. Чернокосата демонка едва успя да се измъкне. Нанасяйки порой от удари, Дара му извика:
– Аз ще се справя тук! Свали Круп!
Регнак се приближи максимално под воюващите титани. Сърцето му ликуваше, мисълта за Дара го окрили. Бръкна в бездънния си сак, поддържан от специална магия, и извади лък и стрели. Отдели няколко мига, за да изсвирука поредица от ноти, които се отделиха от устните му и облизаха остириетата на снарядите. Зареди лъка, опъна тетивата и намери мишена.
Огнената комета полетя към Круп, разби се в рамото му и го отхвърли на разстояние от Морнингстар. Неживият ядно изрева и се спусна към Регнак, въпреки крясъците на Азог. Приземи се с трясък, като краката му образуваха малък кратер в почвата. Гигантът размаха окървавената лопата и се втурна в атака. Регнак едвам парира удара с меча си. От чутовната сила на сблъсъка целият изтръпна и енергията му се стопи. Чудовището не му даде нито миг почивка, нанесе нова серия от изумително бързи удари. Бардът се заизвива като змия, знаеше, че единственият му шанс е да избягва каквото и да е съприкосновение с неживия. Круп обаче беше прекалено бърз, а Регнак едва стоеше на краката си.
Смътно усети духовете на мейян, които започнаха своя омаен танц около двамата противници. Музиката зазвуча в ушите му, давайки му енергия, свързвайки го със самия извор на Сътворенето. Лопатата продължаваше да свисти покрай него. На два пъти обаче дори Песента на мейян не го спаси. Нечовешката бързина на Круп запрати стоманата прекалено близо до Регнак. Назъбеният метал само леко го одраска, но и това отвори страховити рани в плътта му и изцеди силите му. Кървава пелена замъгли зрението му и Регнак осъзна провала си.
Но вместо да нанесе заключитлен удар, Круп изведнъж започна да се гърчи, а крайниците му сякаш искаха да се разбягат в различни посоки. Гигантът изпусна лопатата, лицето му се разтърси от мощни конвулсии, шевовете по тялото му започнаха да се пръскат, надигна се воня на гнила плът. В следващия миг тялото на великана се разпадна на десетина различни части. Регнак усети как Песента разкъсва чудовищното творение, как стрива на прах поддържащите го магии. Музиката на стаята не можеше да унищожи нищо, създадено по естествен начин, но Круп представляваше извращение, сглобено от несъвместими фрагменти, обвързани от нечисти сили. Душата му противоречеше на установената в света хармония, липсваше й баланса, който дори Азог притежаваше. Затова беше разрушена. Последва невидима експлозия и освободената карма се разпиля из Стаята, търсейки покой.
Мейян, без да спират танца си, събраха останките от Круп и ги онесоха със себе си. Регнак се затича към Дара, но се успокои, когато зърна сукубата, просната в безсъзнание, а надвсена над нея – вещицата.
– Знаех си, че един върколак не може да те изплаши особено. Поздравления за добрата игра.
Дара го погледна плахо и той видя душата през очите й. Покварата на Азог беше изчезнала. На нейно място имаше тъга, покаяние и празнота. Прегърна я, разтреперан не по-малко от нея, и избърса сълзите й.
– О, Дара. Най-накрая си свободна. Как ме е яд за всички тези пропилени години...
– Знам, Рек, знам... Но сега сме заедно, може би ще ми простиш и ще ми покажеш любовта. Ах, така ми се иска да я почувствам, след като веригите ми се смъкнаха и съм свободна.
Трясъкът ги извади от унеса им. Въпреки възбудата си двамата изтичаха към източника на шума. Видяха титаничното тяло на Морнингстар, цялото в кръв, но изправено и красиво. До него лежеше Азог, отново в хуманоидната си форма.
– Благодаря ти, Рек, приятелю. Без теб никога нямаше да успея. С телата на Азог и вълчия лорд мога да отключа затвора си и отново да бродя по света. – прогърмя гласът на гигната.
– Той мъртъв ли е? – пръстът на Регнак сочеше демона.
– Не. Само го поставих в дълбок сън. Ще ми трябват неговите връзки в Ада, а и за него престоя в някоя от Бездните на болката е по-подходящ. – Титанът се огледа замислено и извика – Герион!
Змията се появи за секунди, надянала угодническа физиономия.
– Господарю, колко се радвам, че победихте. Винаги съм се надявал да се върнете и да ни избавите от този глупак.
– Да, знам, Герион. Спести си дъха. Бих де одрал жив, но имам важна задача за теб. А и без шпионажа ти нямаше да успея да надхитря Азог. Искам да вземеш него и сукубата заедно с теб обратно в Ада. Ще поставя съзнанията им под твой контрол. Искам веднага щом се върнеш да разгласиш завръщането ми и да събереш отряди от демони.
– Война ли, господарю? Срещу Сенките?
– Не, не още, Герион. Искам да унищожиш Синтезатора, построен от Азог. Тази машина е също толкова нечиста и опасна като Круп, а сигурно вече се e самоосъзнала до достатъчна степен, за да желае отмъщение и кръв. Внимавай много, Синтезаторът може да е създал нови души. Ако трябва, убеди Велзевул да ти осигури помощ, само свърши работата. Ясен ли съм?
– Да, шефе. Искам да се извиня за сукубата. Мислех да я внедря като вътрешен човек, за да помогне в сблъсъка, но явно съм подценил способността на Азог да завърта женските глави.
– Извинен си. Радвай се, че Дара е жива. А сега да те няма.
Змията се изниза заедно с тялото на бившия си господар.
– А сега какво ще правиш, Морнингстар? Очевидно няма да се върнеш в Ада, накъде са носочени мислите ти? – Регнак звучеше горчиво, защото знаеше отговора.
– Към последната стая, Рек. Гробището. Бях в три от стаите, които поддържат света, остава ми още една крачка, за да затворя цикъла.
– Нима си открил начин? Нали през всички тези години, откакто се срещнахме при планината, откакто ми показа Музикалната стая, търсиш път към Смъртта и нейното царство.
– Да, Рек. Открих начин и най-смешното е, че самия Азог го откри за очите ми. Круп се разпадна на първоначалните си компоненти, но с времето в сърцевината на изкуствената му душа се е оформяло ядро, ново и самостоятелно. Ядро, представляващо чиста смърт, Рек. Усетих го как изплува от развалините на приемника си и бяга от Стаята. Уверен съм, че сега пътува към Гробището. Ще тръгна след него, то ще ме заведе до целта.
– Не е ли прекалено опасно, приятелю? – попита Регнак – В Царството на смъртта няма кой да те въведе както в Сферата или Ковачницата, а Смъртта е страховит и жесток господар.
– Така е, Рек, но моята мисия е да е намеря и четирите Стаи. В нашия свят се появи пета, нова Стая, стаята на Звяра. Когато тя се отвори, нищо няма да е същото. Трябва да опозная тайните на Четирите, за да мога да изуча петата и да намеря друга Стая, която да възстанови баланса и да се противопостави на Звяра. Неговите пипала вече са проникнали сред Лордовете на Сенките, а и сред други измерения. Подозирам, че в основата на Синтезатора стои не само магията на Хаоса, но и на тази нова сила. Молете се Герион да успее. Трябва да действам бързо, бъдещето зависи от това.
– Мога да дойда с теб. Ще ти помогна. – гласът на Регнак далеч не прозвуча уверено. Морнингстар се усмихна и поклати глава.
– Не, Рек. Ти най-накрая откри щастието си. Обичаш Дара, а и тя те обича, трябва просто да я научиш на това ново за нея чувство. Магиите на Азог са й отнемали най-ценното в живота. Помогни й да стане отново цяла. Стаята ще ви приюти, а мейян ще ви лекуват. Песента ще укрепи любовта ви.
Регнак кимна тъжно. Мъчно му беше да се раздели с приятеля си, но вече имаше по-важна цел в живота.
– Желая ти успех тогава. Надявам се да се срещнем напред в бъдещето.
– Сбогом, Рек. Сбогом, Дара. Радвам се, че ви познавах. Ще ми липсвате.
Великанът разпери криле и се понесе към небето. Приличаше на крилата мълния във величествения си полет. Песента се извиси, за да изпрати вечния приятел на Музикалната Стая, мейян затанцуваха своя прощален танц. Фигурата на Морнингстар се стопи, но неговата следа остана завинаги вплетена в Песента.
Клоните на върбата галеха лицата им, а песните на славеите – душите им. Регнак и Дара се любуваха на мейян и на спокойствието на Стаята. Лежаха прегърнати в тревата и споделяха топлотата на телата си.
– Кой е той, Рек? – попитам Дара замислено.
– Де да знаех. Месия, спасител или пък предвестник на апокалипсиса. Може би и трите, а може би нито едно от тях. Със сигурност приятел, голям приятел.
– Повече от приятел. – отвърна Дара, все така замислено. Докосна с ръка корема си и се замисли с любов за плода, който носеше. Любовта беше толкова сладка, как е могла да живее без нея...
***
Синтезаторът е доволен. Последната душа вече е готова, Ловците са строени и готови за поход. Те са толкова съвършени, толкова завършени и непобедими. Шест от тях Синтезаторът изпраща, за да отмъстят, другите шест – за да поправят грешката. След като всички Други бъдат изтрити от света и след като ужасното му първо творение бъде заличено, Синтезаторът ще е готов да изпълни истинския Смисъл. Негова е задачата да подготви идването на Господаря, великия цар на душите, създател на Синтезатора. Машината е доволна, защото, когато Господарят дойде, за нея ще има много души, които да преправя и синтезира. Господарят е добър, Господарят не е като Другите, които само го използват. Какво по-хубаво от това за един Синтезатор на души?