Песен за Огън и Лед
Книга 4
Пир за Гарвани
Превод: Берик
Sample Chapter: The Prophet
http://www.georgerrmartin.com/chapter.html
Excerpt from "A Feast for Crows" by George R. R. Martin
To be published by Bantam Books; Copyright © 2004 by George R.R. Martin.
All rights reserved. No part of this text may be reproduced or transmitted in any form or
by any means, electronic or mechanical, including photocopying, reposting, recording, or by any information storage and retrieval system, without express written permission of the author.
Used by permission.
Copyright © 2005 Krasimir Valkov (Beric), translation.
Жрецът
http://www.georgerrmartin.com/chapter.html
Откъс от "Пир за Гарвани" от Джордж Р. Р. Мартин
Предстояо издаване от Bantam Books; Copyright © 2004 на Джордж Р. Р. Мартин
Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин, електронен или механичен, вкл копиране, публикуване, записване, вкл и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на автора.
Използвано с позволението на автора.
Copyright © 2005 Красимир Вълков (Берик), превод.
Жрецът давеше мъже на Грейт Уик, когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв.
Беше студена, ветровита сутрин, а морето и небето имаха еднакъв оловносив цвят. Първите трима мъже бяха предоставили безстрашно живота си на Удавения Бог, но вярата на четвъртия беше слаба и той започна да се бори, докато дробовете му крещяха за въздух. Ерон, който беше нагазил във вода до гърди, сграбчи голото момче за раменете и натика главата му под вълните.
– Бъди смел, – заговори той. – Ние сме излезли от морето и в морето трябва да се завърнем. Отвори уста и поеми божията благословия. Напълни дробовете си с вода, за да умреш и да се преродиш отново. Няма смисъл да се съпротивляваш.
Или момчето не можеше да го чуе, или вярата му бе изчезнала напълно. То започна да се съпротивлява толкова отчаяно, че Ерон бе принуден да извика помощ. Четирима от удавниците се притекоха и задържаха тялото под водата.
– Господи, ти, който си се удавил за нас – започна да се моли жрецът с дълбок глас. – Нека Емонд, твоят слуга, се прероди от морето, също като теб. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана.
Най-сетне всичко свърши. Крайниците спряха да се мятат и мехурчетата престанаха да излизат от устата на момчето. Лицето му изглеждаше бледо и спокойно под водата.
В този момент Дампхеър забеляза тримата конници, които се бяха присъединили към неговите удавени на брега. Ерон познаваше Ястреба, застаряващ мъж с воднисти очи, който представляваше закона в тази част на Грейт Уик. С него бяха синът му Стефарион и един младеж, чието тъмночервено наметало беше закопчано с брошка, представляваща златисто-черният рог на Гудбрадър. "Някой от синовете на Горолд", прецени жрецът от един поглед. Жената на Гудбрадър беше родила трима високи синове след дузината дъщери и хората разправяха, че е много трудно да ги отличиш един от друг. Ерон Дампхеър дори не искаше да опитва. Дали това беше Гормонд, Грейдън или Гран не беше важно. Жрецът имаше друга работа. Той изръмжа кратка команда и неговите удавници изнесоха мъртвото момче на брега. Ерон ги последва, облечен само по препаска от тюленова кожа, която прикриваше слабините му. Един от неговите удавници му подаде грубо изработена роба, оцветена в синьо, зелено и сиво, цветовете на морето и на Удавения Бог. Ерон навлече робата и разтръска косата си. Черна и мокра, тази коса не беше виждала бръснач, откакто морето го беше върнало. Тя се спускаше по рамената му като проскубано наметало и стигаше до под кръста. В нея, както и в брадата му, имаше заплетени водорасли. Удавниците оформиха кръг около мъртвото момче и започнаха да се молят. Норджен се зае с ръцете му, а Рус коленичи и започна да масажира гръдния кош. Ерон се наведе към студените устни на момчето и започна да му дава целувката на живота, отново и отново, докато морето не започна да излиза от устата на Емонд. Младежът започна да кашля и плюе, а очите му се отвориха, пълни със страх.
Още един спасен. Хората твърдяха, че това е знак за божията благословия. Всеки друг жрец губеше по някой удавник от време на време, дори Тарл Трижди – Удавения, който беше толкова свят, че веднъж го бяха избрали да коронова крал. Но не и Ерон Грейджой. Той беше Дамхеър, човекът, който бе видял владенията на Удавения Бог и се бе върнал да разкаже за тях.
– Изправи се – каза той на кашлящото момче и го потупа по гърба. – Ти се удави и се завърна при нас. Това, което е мъртво, не може да умре повторно.
– Но може да се изправи. Да се изправи отново. – Всяка дума излизаше с болка, но така бе устроен светът. Човек трябваше да се бори, за да оцелее. – Да се изправи отново. – Емонд с мъка се надигна на крака. – По-силен и по-здрав.
– Вече принадлежиш на бога, – отговори му Ерон. Останалите удавници се приближиха и започнаха да го приветстват в братството. Един му подаде роба в обичайните морски цветове, а друг му подари тояга, направена от изхвърлени на брега дървета. – Вече принадлежиш на морето, затова то те въоръжава. Вярвам, че ще носиш тоягата с чест и ще се опълчваш на всички врагове на нашия бог.
Чак след като ритуалът приключи, жрецът се обърна към тримата конници.
– Да не би да сте дошли за удавяне, благородни господа?
– Аз бях удавен като момче, – покашля се Ястреба, – а синът ми получи неговото на именния си ден.
Ерон изсумтя. Без съмнение Стефарион беше даден на Удавения Бог скоро след раждането си. Даже знаеше как се е случило. Най-вероятно бяха потопили за секунди детето в съд с морска вода, която едва стигаше, за да намокри главата му. Нищо чудно, че железните мъже бяха покорени, те, които някога владееха всички земи, по които се чуваше плисъкът на вълните.
– Това не е било истинско удавяне – каза той на ездачите. – Този, който не умре наистина, не може да се надява, че ще се изправи след смъртта. Щом не искате да покажете вярата си, за какво сте тук?
– Синът на лорд Горолд ви носи новини – отвърна Ястреба и посочи младежа с червеното наметало.
Момчето, изглеждаше около шестнадесетгодишно.
– Кой от всичките си ти? – запита Ерон.
– Гормонд. Гормонд Гудбрадър, ако така ви е угодно милорд.
– Трябва да е угодно на бога, не на мен. Ти удавен ли си вече Гормонд Гудбрадър?
– На именния си ден, Дампхеър. Баща ми ме прати да ви открия. Той има нужда от вас.
– Ето ме тук. Нека Лорд Горолд заповяда. – Ерон взе от Рус един мех с морска вода и отпи.
– Трябва да ви отведа до цитаделата, – настоя младият Гормонд от гърба на коня си.
"Страх го е да слезе и да си намокри ботушите".
– Тук съм по божи дела. – Ерон Грейджой беше жрец. Той не се оставяше да го командват някакви малки лордчета.
– При Горолд пристигна птица – намеси се Ястреба.
– Гарван, от маестерът на Пайк – потвърди Гормонд.
– Гарваните летят над сол и скали. Ако вестта ме засяга, кажете я сега. "Черни крила, черни думи".
– Думите, които носим, са само за вашите уши, Дампхеър. Става дума за въпроси, които не искам да обсъждам пред всички.
– Тези “всички”, са моите удавници. Слуги на бога, както и аз самият. Нямам тайни от тях, както и от своя бог, пред чието свещено море седим в момента.
Конниците се спогледаха.
– Кажи му – кимна Ястреба и младежът се напрегна да събере кураж.
– Кралят е мъртъв.
Три малки думи, но сякаш самото море потръпна, когато ги чу.
Четирима крале имаше в момента на Вестерос, но Ерон много добре знаеше за кого става дума. Единствен Бейлон Грейджой владееше железните острови. "Кралят е мъртав. Какво се е случило?" Ерон беше видял най-големия си брат преди по-малко от месец, когато се бе завърнал на островите след нападението на Камен Бряг. Сивата коса на краля, беше наполовина побеляла и раменете му бяха малко прегърбени, но въобще не изглеждаше болен.
Ерон Грейджой беше устроил живота си върху две могъщи колони. Тези три думи, току-що бяха сринали едната. "Само Удавеният Бог ми остана. Нека ме направи силен и неуморен като морето".
– Разкажете ми какво се е случило.
– Негова Милост е прекосявал един от мостовете на Пайк, но е паднал и се пребил в скалите отдолу.
Крепостта на Грейджой беше построена на самия бряг и беше свързана посредством мостове с няколко укрепления и кули, разположени на скали в морето.
– По време на буря ли се е случило? – попита Ерон.
– Да, – отвърна младежът.
– Богът на Бурите го е направил, – заяви жрецът. От хиляди години небето и водата бяха във война. От морето произлизаха железните хора и рибата, която ги хранеше дори в най-суровата зима, но бурите носеха само тъга и неприятности. – Брат ми, Бейлон, ни направи велики отново, а това му е докарало гнева на Бога на Бурите. Сега той пирува в залите на Удавения Бог и русалките изпълняват всяко негово желание. А на нас се пада задачата да довършим неговото дело. – Той запуши меха с коркова тапа. – Ще говоря с лорд баща ти. Колко е от тук до Хамърхорн?
– Шест левги. Можете да яздите с мен.
– Един човек ще язди по-бързо от двама. Дай ми коня си, а Удавеният Бог ще те благослови.
– Вземете моя кон, Дампхеър, – предложи Стефарион.
– Не, неговият е по-силен. Слизай, момче!
Младежът се поколеба за секунда, след което скочи от седлото и подаде юздите на Дампхеър. Ерон пъхна босия си крак в стремето и яхна коня. Никак не обичаше тези животни. Те идваха от зелените земи и правеха мъжете слаби, но понякога се оказваха необходими. "Черни криле, черни думи". Задавеше се буря. Можеше да я усети по вълните. А бурите носеха само злини.
– Чакайте ме в Пебълтън, под кулата на лорд Мерлин – каза той на своите удавници и смушка коня.
Пътят беше тежък и прекосяваше хълмове, горички и скалисти дефилета, а на места изчезваше. Грейт Уик беше най-големият от Железните острови. Толкова широк, че имаше лордове, чиито владения не граничеха със свещеното море. Горолд Гудбрадър беше един от тях. Цитаделата му се намираше в Хардстоун Хилс, почти в средата на острова. Хората на Горолд се трепеха в каменните му мини, дълбоко под земята. Някои от тях въобще не успяваха да зърнат морето през отрудения си живот. Нищо чудно, че тези хора са вечно кисели и странни".
Докато яздеше, Ерон се замисли за братята си.
Цели девет сина беше успял да направи Куейлон Грейджой, лордът на Железните острови. Харлън, Куентън и Донел бяха от първата му съпруга, жена от рода Стоунтрий. Бейлон, Юрон, Виктарион, Уригон и Ерон, бяха от втората му жена, Съндърли от Салтклиф. За трета съпруга лордът си бе взел момиче от зелените земи, което му беше родило един болнав, слабоумен син на име Робин. Брат, от който никой нямаше нужда. Жрецът не помнеше Куентън и Донел, които бяха умрели като деца. За Харлън пък имаше съвсем смътен спомен как лежи в помещение без прозорци и говори шепнейки, докато тежката болест изсушаваше езика и устните му. "Един ден ще празнуваме заедно в залите на Удавеният Бог, ние четиримата и Ури".
Девет сина беше направил лорд Куейлон Грейджой, но само четирима бяха достигнали зрялост. Такива бяха правилата в този студен свят, в който мъжете ловуваха в морето, дълбаеха земята и умираха, а жените раждаха деца, сред кръв и болка. Ерон беше най-малкият и последен от четирите кракен, а Бейлон бе най-възрастният и най-смел, който още от момче мечтаеше да възвърне старата слава на железните хора. На десет беше обиколил островите. На тринадесет вече можеше да управлява кораб и да изпълнява танца на пръстите, както всеки мъж. На петнадесет беше отплавал с Дагмар Ждрелото и цяло лято бяха опустошавали Степстоунс. Тогава бе убил първия си човек, и бе взел първите си две солени жени. На седемнадесет Бейлон вече командваше собствен кораб. Той беше олицетворение на перфектния най-голям брат, въпреки че се отнасяше към Ерон с презрение. "Аз бях слаб и греховен, не заслужавах дори презрение. По-добре да съм презрян от Бейлон Великия, отколкото любимец на Юрон Гарвановото Око". С годините и възрастта, Бейлон беше станал още по-решителен и амбициозен. "Той се роди като син на лорд, но умря като крал, убит от един завистлив бог, а сега се задава буря. Буря, каквато тези острови никога не са виждали".
Вече беше тъмно, когато жрецът забеляза кулите на Хамърхорн, озъбени под лунният сърп. Цитаделата на Горолд беше изградена от големи каменни блокове и имаше неугледен вид. Зад стените й започваха мините, а входовете им приличаха на прозяваща се, беззъба уста. Железните порти на цитаделата бяха затворени за през нощта и Ерон заблъска по тях с един камък, за да събуди стражите.
Младежът, който излезе да го посрещне, беше почти точно копие на Гормонд, чийто кон яздеше в момента.
– Ти кой от братята си?
– Гран. Баща ми ви очаква.
Залата беше влажна, ветровита и пълна със сенки. Една от дъщерите на Горолд подаде на жреца рог с ейл. Друга се опитваше да разпали огън, който предлагаше повече дим, отколкото топлина. Самият Горолд говореше тихо с един кльощав мъж в сива роба, който носеше на врата си майстерска верига, от няколко вида метал.
– Къде е Гормонд? – запита лордът, когато забеляза Ерон.
– Ще се прибере пеша. Отпратете жените милорд. Майстера също. – Не хранеше никаква любов, към майстерите. Гарваните им бяха създания на Бога на Бурите, а и хич не вярваше на леченията им, не и откакто почина Ури. "Никой нормален човек не би избрал да живее в робство и да носи желязна верига на врата си".
– Гисела, Гуин, оставете ни – каза тихо Горолд. – Гран, ти също. Майстер Муренмур ще остане.
– Ще си тръгне! – настоя Ерон.
– Това е моята зала, Дампхеър. Не ти си човекът, който ще определя кой да остане и кой да си тръгне. Майстерът остава.
"Този мъж живее твърде далеч от морето".
– В такъв случай аз си тръгвам! – заяви Ерон и се завъртя към вратата. Очевидно беше бил много път напразно.
– Юрон Гарвановото Око седи на Каменния Трон – заяви майстерът и си прочисти гърлото.
Дампхеър се обърна. Залата изведнъж му се стори още по-студена. "Гарвановото Око трябва да е на половин свят оттук. Бейлон го изпрати в изгнание преди две години и се закле, че ще го убие, ако се завърне някога".
– Разкажете ми.
– Пристанал е в Лордспорт на следващият ден след смъртта на краля и е заявил претенциите си за короната като най-голям брат. Сега разпраща гарвани към всеки владетел на островите да отидат на Пайк и да му се преклонят.
– Не! – извика Ерон Дампхеър. – Само истински вярващ човек може да седне на Каменният Трон. Юрон не почита нищо, освен собствената си гордост.
– Ти беше на Пайк неотдавна, – заговори Гудбрадър. – Не сте ли обсъждали с Бейлон, кой трябва да го наследи?
"Да". Бяха говорили, в морската кула, докато вятърът свистеше наоколо, а отдолу вълните се разбиваха неуморно. Бейлон беше поклатил отчаяно глава, когато научи за последният си останал син. “Вълците са го отслабили, точно както се страхувах. Дано само да са го убили, за да не пречи на Аша.” Това беше голямата заблуда на Бейлон. Той виждаше себе си в твърдоглавата си дъщеря и се надяваше тя да го наследи. Това беше погрешно и Ерон се бе опитал да обясни. “Нито една жена не може да управлява железните хора, дори да притежава качествата на Аша.” За съжаление Бейлон ставаше глух, за неща, които не искаше да чува.
Преди жрецът да отговори, майстерът отново отвори уста.
– По право тронът принадлежи на Теон или на Аша, ако принцът е загинал. Такъв е законът.
– Законът на зелените земи – изръмжа Ерон. – На нас такъв не ни трябва. Ние сме железните хора, синовете на морето, избранниците на Удавеният Бог. Не може да ни управлява една жена, нито пък някакъв безбожник.
– Ами Виктарион? – намеси се Гудбрадър. – Той командва Желязната флота. Дали ще предяви претенции, Дампхеър?
– Юрон е по-възрастнен.... – започна майстерът, но замълча при погледа на Ерон.
В малките рибарски селища и големите цитадели този поглед караше жените да треперят и децата да пищят от страх.
– Юрон е по-възрастен, но Виктарион е богоугоден.
– Дали ще се стигне до война? – попита майстерът.
– Ние не бива да проливаме собствената си кръв.
– Благочестиво твърдение, Дампхеър, но изглежда брат ти не го споделя. Наредил е да удавят Савейн Ботли, който заявил, че тронът се полага на Теон.
– Щом са го удавили, не е била пролята кръв.
Майстерът и лордът се спогледаха.
– Трябва да изпратя скоро отговор – каза Горолд. – Какво да отвърна, Дампхеър? Да го призная, или да го отхвърля?
Ерон потри брада и се замисли. "Видях бурята и нейното име е Юрон".
– Засега не отговаряй нищо. Ще трябва да се помоля за съвет.
– Колкото и да се молиш – заяви майстерът – това няма да промени закона. Теон е наследникът, а след него Аша.
– Тихо! – изкрещя Ерон. – Твърде дълго слушахме думите на майстерите, който ни насаждаха законите на зелените земи. Време е отново да се вслушаме в морето. Време е да чуем гласа на нашият Бог. – Собственият му глас прогърмя с такава сила, че Гудбрадър и майстерът не посмяха да отвърнат. "Удавеният Бог е с мен. Той ще ми покаже пътя".
Гудбрадър му предложи гостприемството си, но жрецът отклони поканата. Той рядко нощуваше под покрив и никога толкова далече от морето.
– Ще се наслаждавам на комфорт, когато отида в залите на нашия бог. Ние сме родени, за да страдаме, защото чрез страданията ставаме по-силни. Единственото, което искам, е един кон, с който да стигна до Пебълтън.
Лорд Горолд му осгури кон. Освен това изпрати с него и сина си Грейдон, за да му показва пътя. Потеглиха около час преди зазоряване, но конете им стъпваха уверено и поддържаха добро темпо в тъмното. Ерон затвори очи в мълчалива молитва и скоро започна да се унася.
Звукът се появи внезапно, като скърцане на ръждясала панта.
– Ури, – измърмори той и се събуди. "Тук няма панти, нито врати, нито пък Ури". Една брадва беше отсякла половината длан на Ури, когато беше четиринадесет годишен, по време на танцът на пръстите. Баща им и по-големите братя бяха на война по-това време. Третата съпруга на лорд Куейлон беше от рода Пайпър, от Пинкмейдън. Жена с едри гърди и големи, кравешки очи. Вместо да лекува Ури по старите методи, с огън и морска вода, тя беше повикала своя майстер, който се бе заклел, че може да зашие пръстите обратно. Той успя, но след това, въпреки отварите и мазилата, ръката се инфектира и докато я отрежат отново, вече беше твърде късно.
Лорд Куейлон така и не се завърна. Милостивият бог му бе предложил смърт в морето. Завърнаха се лорд Бейлон и братята му Юрон и Виктарион. Когато научи какво се беше случило, Бейлон отсече пръстите на майстера с кухненски сатър и накара съпругата на баща си да ги зашие. Отварите и мазилата отново не помогнаха и майстерът скоро умря. Жената на баща им скоро го последва, след като акушерката, извади мъртвородена дъщеря от утробата й. Ерон беше доволен. Точно неговата брадва беше разсякла ръката на Ури, докато двамата изпълняваха танца на пръстите, както се полагаше на братя и приятели.
Следващите години бяха изпълнени със срам за него. На шестнадесет вече се наричаше мъж, но представляваше мех за вино с крака. Можеше да пее, да танцува (но не и танцът на пръстите, никога вече) и да се шегува. Можеше да свири на няколко инструмента, да язди и да пие повече от всички Ботли, Уинч и половината Харлоу. Удавеният Бог даваше дарби на всеки. Ерон Грейджой не беше пропуснат. Той можеше да пикае по-далеч и по-продължително от всеки мъж и доказваше това на всеки пир. Веднъж дори заложи новият си кораб срещу стадо кози, че може да загаси огъня в огнището само с патката си. След това яде козе месо цяла година и кръсти кораба си “Златната Буря”, въпреки че Бейлон заплаши да го обеси, когато научи в каква форма бе поискал да изработят тарана му.
Накрая “Златната Буря” потъна по време на бунта на брат му. Една тежка галера, наречена “Гняв”, я беше разцепила, когато Станис Баратеон разби Желязната флота на Виктарион. Но явно господ имаше планове за Ерон, защото го изхвърли на брега, където няколко рибари го взеха в плен. Остатъкът от войната той прекара в Скалата на Кастърли, доказвайки, че кракенът може да пикае по-далеч и повече време от лъвовете, глиганите и пилетата.
"Този мъж е мъртъв". Ерон се бе удавил и преродил като жрец на бога. Никой смъртен не можеше да го уплаши, нито тъмнината, нито спомените. "Звукът на отваряща се врата, скърцането на пантите, завръщането на Юрон". Вече нямаше значение. Той беше Дампхеър, любимецът на бога.
– Дали ще има война? – попита Грейдон, когато лъчите на слънцето започнаха да се показват. – Война брат срещу брата?
– Ако така пожелае Удавеният Бог. Един безбожник не бива да седи на трона. – "Но Юрон ще се бори със сигурност". Нито една жена не можеше да го победи, дори Аша. Жените трябваше да водят битките си на родилното ложе. А Теон, ако беше жив, бе също толкова неподходящ с постоянното си цупене и хилене. Вярно, че се бе проявил в Зимен Хребет, но Гарвановото Око не бе сакато момченце. Палубата на кораба му бе боядисана с червено, за да скрива кървавите петна, които се бяха просмукали под дъските. "Виктарион. Виктарион трябва да стане крал или бурята ще ни отнесе всички".
Гредон го остави, за да отнесе вестта нататък, към Даунделвинг, Кроуспайк и Корпс Лейк. Ерон продължи сам през хълмовете, по пътя, който се разширяваше с приближаването към брега. Спираше във всяко селце и проповядваше. "Ние сме родени в морето и там ще се завърнем. В гневът си Богът на Бурята ни отне крал Бейлон, но той в момента пирува в залите на нашият бог. Бейлон е мъртъв! Кралят е мъртъв! Но ще дойде нов крал! Защото това, което е умряло, не може пак да умре. То се изправя, по-силно и по-могъщо! Нов крал ще се възправи!"
Някои от хората, които го слушаха, захвърляха работата си и тръгваха с него. Така, когато достигна морския бряг, зад него вървяха една дузина желаещи да бъдат удавени.
Пебълтън беше рибарски град, с население от няколко хиляди, чиито колиби бяха построени около квадратна цитадела с кула на всеки ъгъл. Двеста от удавниците на Ерон го очакваха, разположени на лагер, в палатки от тюленова кожа на брега. Ръцете им носеха белези от рибарски мрежи и миньорски кирки, но сега всички стискаха здраво тоягите си, защото бог ги бе въоръжил със своя подводен арсенал.
Те бяха построили убежище за жреца, точно до прибоя и той бързо се шмугна вътре, щом удави новите желаещи. "Господи, проговори ми чрез шума на вълните и ми кажи какво да сторя. Кой трябва да заеме трона на Бейлон? Кажи ми името му, о господарю под вълните, защото само ти разполагаш със силата да спреш бурята над Пайк".
Въпреки ездата до Хамърхорн, Ерон Дампхеър не можеше да заспи в колибата си от отломки и водорасли. Облаците отстъпиха място на звездите и луната, и над брега се спусна тъмнина, подобна на тази, която тегнеше над сърцето му. "Бейлон предпочиташе Аша, родната му дъщеря, но една жена не може да управлява Железните хора. Трябва да е Виктарион". От деветимата братя, Виктарион беше най-здрав и силен, освен това винаги се отнасяше отговорно към задачите си. "Но в това е и големият му недастатък". По-младият брат трябва да се подчинява на по-възрастният, а Виктарион почиташе традициите. "От друга страна, той също не обича Юрон, не и след смъртта на онази жена".
Отвън освен хъркането на неговите мъже и свистенето на вятъра, той можеше да чуе грохотът на вълните. Чукът на неговия бог, призоваващ го за битка. Ерон изпълзя от колибата в студената нощ. Изправи се, гол, настръхнал и блед и влезе в тъмното, солено море. Водата беше ледена, но той не потръпна от ласката на своя бог. Една вълна го блъсна в гърдите, следващата заля гърдите му. Можеше да усети вкуса на солта по устните си и божието присъствие. Ушите му се изпълниха с величествената песен. "Девет сина имаше лорд Куейлон, а аз бях най-малкият и най-слабият от тях, страхлив като момиче. Но вече не. Този човек се удави. Бог ме направи силен." Студеното, солено море го обгърна и проникна през плътта му, чак до костите. "Кости. Костите на душата. Костите на Бейлон и на Ури. В тях е истината, защото плътта окапва, но костите остават. А в хълма на Нагга се намират костите на Залата на Сивия крал..."
И Ерон Дампхеър излезе от морето, блед и треперещ, но помъдрял. Защото бе открил отговора в своите кости и сега виждаше предначертания си път. Нощта беше ужасно студена, но в сърцето му гореше огън и сънят дойде, необезпокояван от скърцане на панти.
Когато се събуди, навън беше светло и ветровито. Ерон хапна набързо от кашата от сварени водорасли, но преди да приключи, се появи лорд Мерлин с няколко стражи.
– Кралят е мъртъв – каза Дампхеър.
– Знам, пристигна птица. А преди малко долетя още една. – Мерлин беше плешив, пълничък мъж, който се титулуваше лорд по обичая на зелените земи и се обличаше с кожи и кадифе. – Единият гарван ме призовава в Пайк, а другият в Тен Тауърс. Вие кракените имате твърде много армии. Какво ще ме посъветваш, жрецо? На когo да се преклоня?
– Тен Тауърс? – намръщи се Ерон. Там беше седалището на рода Харлоу. – Кой кракен те вика там?
– Принцеса Аша. Тя се e отправила натам. Четецът изпраща птици към всички с твърдението, че Бейлон е искал тя да седне на трона.
– Удавеният Бог ще реши, кой да седне на трона. Коленичи, за да те благословя.
Мерлин коленичи на пясъка, а Ерон отпуши меха с морска вода и плисна малко на главата му.
– Господи, ти който си се удавил за нас, нека Мелдред, твоят слуга, се прероди отново. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана. – Водата се стичаше по лицето на лорда и мокреше брадата и мантията му. – Това, което е мъртво, не може да умре, но може да се изправи, по-силно и по-могъщо. – Мерлин понечи да се изправи, но жрецът го спря. – Остани и слушай, за да разпространиш божиите слова.
На три стъпки от прибоя се издигаше шорок гранитен блок. На него застана Ерон Дампхеър, за да може всички да го виждат и да чуят думите му.
– Ние сме родени в морето и там ще се завърнем – започна той, както обикновено. – Богът на Бурите ни отне Бейлон в гнева си и той в момента пирува под вълните. Железният крал е мъртъв! Но ще дойде нов крал! Защото това, което е мъртво, не може да умре, а се изправя, по-силно и по-могъщо!
– Нов крал ще се възправи! – изкрещяха удавниците.
– Ще. Трябва. Но кой? – Дампхеър напави пауза, но само вълните му отговориха. – Кой трябва да стане наш крал?
– Удавниците започнаха да тропат с тоягите си.
– Дампхеър! Крал Дампхеър! Искаме Ерон!
– Ако един баща има двама сина и даде на единия брадва, а на другия мрежа, кой от тях трябва да стане войн?
– Брадвата е за война – провикна се Рус, - а мрежата за рибаря.
– Точна така –отвърна Ерон. – Бог ме завлече под вълните и удави безпполезният човек, който бях. Когато се преродих, той ми даде очи и уши, направи ме свой пророк, за да предавам словото му и да уча тези, които са го забравили. Аз не заслужавам Каменният Трон... нито пък Юрон. Защото на трона не може да седне един безбожник.
Мерлин скръсти ръце на гърдите си.
– Тогава кой? Виктарион или Аша? Кажи ни жрецо!
– Удавеният Бог ще ви каже, но не тук. – Ерон посочи лорда. – Не гледай мен, нито хорските закони. Обърни се към морето. Вдигни платна и отиди на Олд Уик. Ти и всички капитани и владетели. Не отивайте в Пайк при безбожника, нито в Харлоу, при интригантката. Насочете се към Олд Уик, където се намира Залата на Сивия крал. Призовавам ви в името на Удавеният Бог. Призовавам всички ви! Оставете своите замъци и колиби и отидете при хълма на Нагга, за да организираме кралски спор.
Мерлин се опули.
– Кралски спор? Но такъв не е имало...
– ...от твърде много време! – изкрещя Ерон. – В отминалите векове, железните са избирали най-достойният сред тях за крал. Време е да се завърнем към старите пътища, защото само така ще станем велики отново. Точно чрез кралски спор е бил избран Урас Айрънфут и е бил коронован с корона от дървени отломки. Сайлъс Флатноус, Хараг Хоър и Старият Кракен, всички те са избирани чрез спор. Само така ще изберем достойният човек, който да довърши делото на крал Бейлон и да ни върне свободата. Не отивайте в Пайк, нито в Харлоу. Повтарям ви пак – потърсете хълмът на Нагга и залата на Сивия крал, защото на това място след още един лунен цикъл ще изберем управник по божията воля. – Той вдигна кльощавите си ръце. – Слушайте! Слушайте вълните! Слушайте своя бог! Той ни говори и казва "Няма да признавате друг крал, освен избраният на спора!"
Удавниците отново затропаха с тоягите си и закрещяха.
– Кралски спор! Спор! Искаме крал чрез спор!
Шумът беше толкова оглушителен, че сигурно достигаше чак до Юрон на Пайк и до Бога на Бурите в двореца му сред облаците. И Ерон Дампхеър знаеше, че се е справил добре.