Брой 28 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Дверите на Скръбния Дом: Сказание Второ от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Матрим

(Ревюта: Демандред, Рандъм, Роланд, Моридин)

     "Дверите на Скръбния Дом" е с думи прости най-зашеметяващото, спиращо дъха и въобще качествено фентъзи четиво, което пишещият тези редове е имал удовоствието или по-скоро привилегията да прочете. Да, ясно ми е, че това прозвуча в стил "минута за реклама", повярвайте, както не мога да се изгавря с клавиатурата си, изписвайки "Дверите на Скръбн..." (българското име на книгата), така и не мога да сложа юзди на искреността си и да спра пороя от суперлативи (Е за името помогнах, за останалото ше помисля :р – бел. на редактиращ Рол).
     Втората част от декалогията на Ериксън спокойно може да се чете и като първа, но все пак препоръчително е да се спазва редът, а и събитията, макар и да не са много свързани с тези в предходния том, хронологично са непосредствено след тях. Действието се развива почти изцяло на континент с малко странното име Седемте Града (Seven Cities). Жарки пустини, необятни прашни степи, изгорени от слънцето, оковаващи традиции, жестока омраза и разяждаща жажда за отмъщение, фанатизъм и борба за свобода, племенни обичаи, но и развити цивилизации – това са отличителните черти на материка и жителите му. Атмосферата с известни уговорки може да се определи като псевдо-близкоизточна, но естествено това грубо сравнение дава само смътна представа за прекрасно изпипания до последния обичай на забутаните племена свят. Във въздуха витае призракът на предстоящия бунт на местните жители срещу безскрупулната императрица на Малазанската империя, подклаждан от безпощадна расова омраза. Богове, простосмъртни и най-вече нищо неподозиращи обикновени хора са въвлечени във вихъра на въстанието, независимо от желанията и симпатиите им. Ще успее ли Фелисин Паран да отмъсти на високопоставената си сестра, обрекла я на робство, за да запази високия си пост? Ще съумее ли Калам да спре проливането на кръв, с помощта на кинжал, насочен към сърцето на императрица Ласийн? Ще успее ли Колтейн да спаси армията си, обградена от орди бунтовници, от неизбежната гибел?
     В "Дверите..." липсва твърде честата и някак хаотична смяна на гледните точки измежду персонажите, характерна за "Лунните Градини". Действието е по-мащабно, развива се в много райони на Седемте Града, а на пръв поглед съвсем отделни сюжетни линии се редуват и свързват по брилянтен начин, често показващ ни главните събития от различни гледни точки. Основната военна кампания, описана в книгата, т.нар. "The Chain of Dogs", е представена толкова майсторски и безапелационно, че може би трябва да се задоволя с клишето "това не може да се опише, трябва да се види". Чувствам се като идиот, опитващ се с думи да изрази гениалността на "Mона Лиза", но все пак ще се пробвам. Перфектно съчетани в повествованието и образите на героите са пълна обреченост и неумираща последна надежда в чудото, тотално отчаяние и хумористични моменти, които някак си изглеждат съвсем на мястото си, а не нелепо; жертвоготовност и предателство, смелост и низост, дисциплина и здрав разум... Смразяващи откровения за гадната човешка душица, лъсваща на бял свят в суровите военни условия се редуват със заслужаващи преклонение постъпки. Някои моменти и особено финалът успяха почти да ме докарат до сълзи. Но ако не ви трогне това, имаме и най-брутално красивите батални сцени, на които съм попадал във фентъзи жанра, в големи количества, изобилие от тактически маневри, магии, подли номера и т.н.
     Древната история е буквално пропита в пясъците на континента и бавно, логично и донякъде поетично се разкрива на читателите. Сянката на Първата Империя още тегне над Седемте Града, резултатите от нейните експерименти – чудовищните соултейкъни и д'айвърси – се избиват едни други в търсене на най-достойния да властва над техния вид, разбира се колейки и невинните минувачи по пътя към заветната си цел. Знанията ни за света се увеличават и след като прочете книгата, на човек му е по-ясно вече какви са тия соултейкъни, имаси (не, няма да ги нарека имасци! (И аз няма! – бел. на подаващ оставка от редактирането Рол)), уоръни ("warren" – преведено безкрайно неточно и едностранчиво от Русинов като "лабиринт" – бел. на завърнал се към редактирането Рол), асценденти и т.н. Но в същото време всеки изяснен въпрос бива заместен от други и общата картина все още крие достатъчно въпросителни, за да поддържа интереса и на най-големите теоретици и любопитковци.
     Човешката трагедия, катарзисът и желанието за отмъщение са сред лайтмотивите на книгата. Местните жители считат въстанието за достоен отговор на малазанското подтисничество и зверствата също влизат в графата "позволени средства за постигане на заветната цел". Кого и доколко ще посмееш да използваш в търсене на заветната, справедлива за теб цел? Могат ли да се пожертват студенокръвно десетки хиляди хора в името на дългосрочните планове и светлото бъдеще? Ако мразиш Императрицата, но обичаш Империята й, ще помогнеш ли да избухне въстание, което да я свали, но и ще доведе до грамадни разрушения? Колко струва приятелството и може ли то да се справи с чувството за дълг? Това са част от конфликтите, измъчващи героите. Главната дилема, разглеждана в книгата, е за това дали целта оправдава средствата, наистина леко изтъркана, но разгледана с достатъчно интересни примери и вариации, за да си заслужава човек да се позамисли поне малко, особено на фона на традиционното фентъзи, за което философия вероятно е дума от оркския език.
     Цялата тази доста подтискаща атмосфера бива разведрявана от няколко ужасно забавни персонажа, например Искарал Пуст, който с безкрайните си монолози и интрижки е по-смешната версия на своя бог Сенкотрон. Лафовете му са култови и пичът е много по-забавен от разни прехвалени дебелаци, участващи в първа книга :)

Минуси: Усещам как потопът на многословието ми е на път да удави интереса на потенциалните читатели, затова този път минуси няма да има. И без това колкото и да се опитвах да ги изсмуча от пръстите, никакви минуси не намерих :)

     Да обобщим – това е Книгата, най-впечатляващият том от вече прословутата Малазанска Книга на Мъртвите. Направете си прекрасен коледен или какъвто искате там подарък – купете си я или поне само я прочетете. Заслужава си.

Оценка: 10/10 Матрим, 10/10 Рандъм, 9.5/10 Демандред, 9.5/10 Роланд, 9.5/10 Моридин

Заглавие: Песента на Сузана, Тъмната Кула VI
Автор: Стивън Кинг
Издател: ИК Плеяда
Ревю: Демандред

     "Тъмната кула", една от най-дълго писаните поредици в историята, вече е на крачка от финала си дори и в нашата мила татковина. За радост на тълпите фенове по света и у нас, псували грозно Стивън Кинг години наред за безобразно дългите периоди между издаването на всяка част от епоса. Този път обаче чакането беше минимално (само година). Но както обикновено се случва в живота извън розовия свят на фентъзито, има един мъничък проблем. А именно – книгата изглежда претупана под натиска на феновете и издателите най-накрая да я завърши тази проклета поредица. Поне това е моето впечатление. Или това, или Кинг е толкова обсебен от мисълта за грандиозния финал в следващия том, за който си мечтае от над 30 години, че е подминал последната спирка по пътя към него като японски екпрес малка гара.
     Време е да изясня позицията си по отношение на поредицата досега. Аз не съм от големите й почитатели. Още по-малко съм от онези, които (както самия Кинг напоследък взе да мисли по мои впечатления) смятат, че това е неговия magnus opus, а всичките му други книги са просто упражнения или спирки по пътя към великата цел. Аз лично смятам, че поредицата е много, много добра, на места отлична, но все пак далеч от “То” или “Дългата разходка”. И да, знам, че съм дребнав и е глупаво, но взе да ме дразни обсебеността на автора с "Тъмната кула", която поне според мен е една от основните причини в последните години качеството на книгите му да се снижи значително. Разбира се, може и да се лъжа, а и това няма особена връзка със самата Тъмна кула, но все пак исках да си излея душата.
     След този увод е време да мина по същество, колкото и да не ми се иска и да копнея за още лирични отклонения. За всеобща изненада "Песента на Сузана" продължава сюжета точно оттам, където беше свършила предишната част, "Вълците от Кала". Роланд, Еди, Калахан и Джейк преминават за пореден път в нашия свят с две цели: да спасят Сузана от обсебилия я демон Мия и да си осигурят най-накрая собствеността на парцела с розата. Естествено нещата се объркват още в началото и започва екшънът. Няма да ви разказвам повече, освен това, което е видно и от корицата, а именно, че и самият Стивън Кинг се появява по едно време като герой.
     Основното впечатление, което ми остана от книгата, е, че е адски мудна, протяжна и почти нищо важно не се случва. Няма да ви казвам колко точно напредна сюжетната линия на всяка група герои (които се разделиха на 3 такива в неприятен късноджорданов маниер), но мога да ви уверя, че хич не е много. Все пак това не е основният проблем. И във "Вълците от Кала" не се случи кой знае какво, като направи човек равносметка, но книгата беше адски увлекателна, четеше се на един дъх и имаше грабваща атмосфера. Тук според мен тези неща липсват почти напълно. Няма я магичността, чувството за нещо необикновено и различно. Тук почти цялото действие е в света, който познаваме, и проблемите са някак тривиални. А пък финалът дори не заслужава това име. Книгата просто свършва като отрязана. Никаква развръзка, някакво бледо подобие на cliffhanger има сложено, но поне при мен въобще не успя да ме остави в напрегнато очакване... Знам, че по план 7-мата и последна трябва да излезе доста скоро, но все пак е неприятно.

Плюсове:
+ Най-накрая сме близко до финала на поредицата. Време беше.
+ Една велика престрелка, показваща за пореден път как Роланд е най-коравото копеле, раждало се някога във всички светове :)
+ Сузана Дийн, досега губеща се в сянката на Роланд и Еди, получава своя шанс за самостоятелна изява и развитие като герой. И го използва доста добре.
+ Все пак е "Тъмната кула", макар и далеч от най-добрите си дни.

Минуси:
– Авторът да се появява като герой в собствената си история винаги ми се е струвало ненужно и дори нелепо, освен ако не пишеш пародия, фарс или нещо от сорта. Лично мнение, но държа на него. Случаят е типичен пример. Така и не разбрах с какво обогати историята този момент, освен да задоволи егото на Кинг. Или пък той наистина вярва, че всъщност някой му диктува историята и е негова мисия да я напише, иначе светът ще свърши и Кулата ще рухне. Надявам се да не е така, но взех да се съмнявам.
– Това е лек спойлър, така че четете на ваша отговорност – а именно свързания с горния минус факт, че Еди и особено Роланд приеха съвсем нормално разкритието, че всъщност са литературни герои. Въобще не се трогнаха от това разкритие, което ми се видя доста странно.
– Споменатата мудност, разтегност и безинтересност през по-голямата част от времето. Имаше неща, които изглеждаха разрешени в предишната част, а се повтаряха тук, и то по твърде подобен начин, напълно излишно според мен.
– Някак в крачка се разкриха причините за постепенното западане на Средния и всички други светове, отслабването на лъчите, Кулата и т.н. Изведнъж всичко беше разказано на Сузана между другото едва ли не. А и самото обяснение ми се видя доста елементарно, безинтересно и тотално неоригинално.
– Корицата. Обикновено не обръщам внимание на такива неща, но в случая тя направо се набива в очи с грозотата си. Особено в сравнение със страхотните корици на преиздадените предишни части.

+/– Не знам това към кое да броя, но Кинг е абсолютно откровен в самия текст от къде е заимствал идеи и сюжети за поредицата. Не знам дали да го приемам като заслужаваща похвала откровеност или самопохвала за хитро плагиатстване.

     Знам, че ако сте сериозни почитатели на поредицата, вече сте си я купили и прочели или събирате пари усилено за целта и никакво ревю няма да ви откаже. Което не е и целта, защото все пак е тъпо да зарежеш поредицата толкова малко преди финала, ако досега ти е харесвала. Ако обаче предишните няколко книги са разколебали ентусиазма ви, може би ще е по-добре да се откажете сега, защото аз поне не виждам с какво тази част може да се хареса на някой повече от предишните 2 примерно. Ако пък въобще никога не сте подхващали "Тъмната кула" и се чудите дали да го направите, съветът ми е да изчакате да излезе и последната и да видите отзивте за цялостната поредица. Като прочетох последните няколко изречения, се оказа, че от ревюто ми няма кой знае каква полза, но така е при многотомните поредици, които са вече близко до края.

     За финал: Колкото и незадоволителна да беше тази част, все още броя с нетърпение дните до седмия и последен том (което, както и да го погледнем, е безсмислено занимание, защото никой не знае кога точно Плеяда ще го издадат :р). Иска ми се да вярвам, че той ще оправдае надеждите ми, както и тези на най-големите фенове на поредицата. След няколко месеца ще разберем дали е така.

Оценка: 6.5/10 Демандред

Заглавие: Първите мечове
Автор: Фред Саберхаген
Издател: ИК Бард
Ревю: Алексис

     Изковани са 12 Меча. От метал с магически свойства и закалени с човешка кръв. Мечове, които са раздадени на хората от Боговете. И започва Играта. Игра, в която хората са само пионки за забавление на Боговете. Или може би не?
     Синът на единствения оцелял участник в изковаването им е свързано със съдбата на Мечовете.

     За съжаление анотацията за мен беше по-интересна от самата книга. Не мога да кажа, че тя самата не ми хареса. За съжаление не твърдя и обратното. Това е една от онези книги, които ме оставят странно дистанцирана от събитията, които се разгръщат на страниците й. Липсва онова асоцииране с някои от героите, липсва тайното желание на читателя това и онова събитие да се развие по най-добрия възможен начин според разбиранията му, дори когато е наясно, че още много неща ще се объркат, преди бъркотията да се разплете.
     Първите две части сякаш се развиват безцелно и свършват съвсем не там, където би трябвало. Като че ли дори не се е предполагало да имат какъвто и да било намек за завършеност. Движат се бавно, хаотично и оставят едно чувство на неопределеност. Защо е нужно това да се случи? или: Това пък къде води? Но третата определено е по-добра и целенасочена. Въпросът е дали последните 200 страници компенсират предхождащите ги 450.
     Героите са някак плоски и не придобиват живот. Но иначе бих казала, че са добре замислени. Липсват хипер-ултра-мега силните добри и лоши, които от самото начало обладават Вселенските сили на Доброто или Злото. Не казвам, че липсват аватарите на доброто или злото, просто някак мотивите им са различни от абсолютната власт на едното или другото. По-скоро създават непреодолимото усещане, че има само една движеща сила – егоизмът, бил той с цел оцеляване или власт. И дори най-положителните понякога дразнят, а най-отрицателните събуждат едно такова съжаление, което човек изпитва към сритано кученце, скимтящо от студ.
     За да можете по-точно да прецените дали тази книга е подходяща за четене, бих казала, че у мен създаде една асоциация с Песен за огън и лед. Не че прилича на нея, а просто настроението, което оставяше у мен, когато отворех или затворех книгата, по някакъв начин ми напомни за книгите на Мартин, за които и досега не знам защо точно изчетох до край. За мен и двете книги са от онези, които докато четеш не те докосват и когато трябва да оставиш книгата липсва усещането, че непременно трябва да видиш какво ще се случи на следващата страница, най-вече защото имаш някаква вътрешна убеденост, че това е без значение. А когато дойде време да отвориш книгата, отново го правиш някак насила. Липсва онзи гъдел, който не позволява да се отгелиш от книгата, докато не си прочел и последния ред и който дори тогава не изчезва напълно, а остава във вид на едно вътрешно удовлетворение от прочетеното.

Плюсове:
+ Самите Мечове като замисъл.
+ Боговете, когато се появяват, направо са забавни.
+ Мотивацията на героите – за съжаление когато я има.
+ Липсата на абсолютните Супермени, без значение добри или лоши.

Минуси:
– Бавно, хаотично, често нелогично и накъсано действие, което не изглежда да има цел или причина.
– В първите две части изобщо не става ясно за какво се бори която и да е от трите страни – добри, лоши и Богове.
– Мечовете се появяват рядко и почти липсва изправянето им един срещу друг.
– Някои въпроси, които аз лично си задавах, си остана без отговори.
– Не ме грабна (знам, че не е обектива причина, но може ли да има по-важно качество за едно художествено произведение?)

Оценка: Трудно ми е да я определя, но: 6/10 Алексис

Заглавие: Изгубеният полк: Съюз завинаги
Автор: Уилям Форсчън
Издател: ИК Серпис
Автор: Роланд

     Доживяхме (аз поне) да излезе и втората част от поредицата на Форсчън за 35-ти мейнски полк, попаднал през пространствен портал на чуждия свят Валдения. Книгата е двойно по-обемна, но всъщност не много по-голяма от предната, просто форматът по технически причини е друг.
     Историята започва година и нещо след края на първата част. Ордата на Тугарите е разбита и новосформираната Република Рус бавно се превръща от феодално общество в държава, отдадена на Светлия Републикански Американски Идеал®. Междувременно железопътната линия вече свързва Рус с Руманската империя – наследник на попаднали през "тунела от светлина" римляни от времето на първата пуническа война – и са положени основите на съюз между двете държави.
     Но въпреки че ордата на Тугарите е унищожена, ордата на Мерките – една от двете най-могъщи измежду "избраната раса" се е поучила от поражението им и кар карт Джубади изготвя план, в който "животните" да се избият сами. И ключова фигура в този план е капитанът-ренегат Тобиас Кромуел и неговия параход Оугънкуит.

     Достатъчно за историята. Тя не блеси с кой знае какво и всъщност е на принципа "Какво ше измислят наште, за да прецакат лошите", точно както и първата :) При все това Форсчън просто е добър в тая работа и напук на елементарния на моменти и пропит с тежък патриотично-американски дух "We shall overcome" сюжет успява да държи читателя прикован за книгата до самия й край.

Плюсове:
+ Оригинална концепция на света. Авторът много умело успява да комбинира средновековни руснаци с древни римляни и картагенци, като на всичкото отгоре главни действащи лица са войници от войната между Севера и Юга. Че и номади-зверове със самурайски разбирания и мания за расово превъзходство. Просто кеф :)
+ Героите, ако и бая плоски, са приемливо симпатични и само един-двама с по-"сериозни" терзания съумяват понякога наистина да лазят по нервите.
+ Както вече писах – тръпката какво ще успеят да измислят нашите момчета, за да се справят с поредната все по-голяма опасност. И естествено свежото "Бе не е ясно как стана, след като всичко беше против нас, ама пак ги бихме" :)

Минуси:
– Все пак някак твърде наивно на моменти. Преустройването на Рус от тежък феодализъм до република ви се е видяло нелепо? Чакайте да видите как за една седмица се разбива робовладелски строй ;)
– Приликите с първа част са ми някак твърде много. В *тази* точно книга не ми е проблем схемата "още от същото", но в следващата вече ще ми бъде.
– Един нелеп момент накрая, който беше толкова от нищото и в нищото, че чак стряска...

Като финал, аз продължавам да твърдя, че тази поредица е най-доброто на Серпис и много ме е яд, че май не се изплаща достатъчно, за да се довърши докрая. Както обикновено бг-читателят демонстрира класа и предпочита "Doom" :/ Моят съвет – купете си и двете книжки и просто се забавлявайте – няма да сбъркате.

Оценка: 7.5/10 Роланд

Заглавие: Войната на близнаците, Легенди за драконовото копие, тoм 2
Автор: Маргарет Вайс и Трейси Хикман
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

Както неведнъж съм казвал, вторите книги в трилогиите твърде често страдат от синдрома "абе знаеш ли, много е модерно да се пишат повечко томчета, дай да поразвлачим нещата". Е, има разни редки изключения ("Фионавар", "Тъмните му материи", "Rai-Kirah"), но те в повечето случаи потвърждават правилото. Цялата концепция на книгите по "Dragonlance" и "Forgotten Realms" (а и на повечетo книги по игри) пък е такава, че просто няма как да са някакви шедьоври. Но те не си и поставят подобна цел. В 99% от случаите са от типа "прочиташ, докато си във влака, и после забравяш". Отново обаче има изключения, които изпъкват насред тоновете плява. За "Forgotten Realms" това са книгите на Салваторе, за "Dragonlance" безапелационно тези на Вайс и Хикман. Като допълнителен бонус "Войната на близнаците" влиза и в онази рядка категория на смислени втори книги. Всъщност именно в нея Карамон (който принципно си е идиот), Кризания и Рейстлин търпят най-сериозно развитие, а Тас почти не дразни.

От гърба на корицата: От чудовищната катастрофа, завинаги променила лицето на Крин, е изминал един век. Цели сто години народът на Крин се е борил за своето оцеляване. Ала за някои тези години са изминали като миг. Запратени напред във времето от могъщата магия на Рейстлин, Карамон и Кризания са принудени да застанат рамо до рамо с магьосника в опитите му да покори Царицата на Мрака. За свое учудване Рейстлин открива, че летописите трудно могат да бъдат подчинени на чиято и да е воля. А още по-малко копнежите на сърцето му.
Плюсове: + Увлекателна история.
+ Героите търпят развитие и буквално израстват пред очите ни.
+ Рейстлин, който е един от най-правилните фентъзи герои въобще.

Минуси:
– Лично мен преводът на някои имена ме дразни (Таселхоф Бeърфуут звучи по-добре от Таселхоф Кракундел), но се преживява (пък и ми пристигна box-set-ът, та последната ще си я препрочета на английски)

"Легендите…" бяха любимото ми произведение във вселената на "Dragonlance". Препрочитането им на български само затвърди мнението ми.

Оценка: 7,5/10 Ян

Заглавие: Отвъд Гъстата гора, Хроники за ръба, книга 1
Автор: Пол Стюард и Крис Ридъл
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

"Отвъд гъстата гора" бележи началото на новата поредица на ИнфоДАР, насочена към по-младите читатели (демек по-голямата част от екипа на SD, без моя милост естествено :р (нищо, викаш, че точно ти пишеш ревюто, бидейки единственият от екипа, който я е прочел? – бел. на Рол)). При това доста силно начало. Книгата е с изключително приятно оформление и много, много добри илюстрации (най-сетне мечтата на *censored* се сбъдна – ИМА картинки :)). Историята е съвсем прилична, па макар и доста предвидима и наивна в определени моменти. Но пък така или иначе е насочена към читатели по-малки от моя милост…

От гърба на корицата: Изоставен при раждането си в опасната Гъста гора, Туиг е отгледан от семейство горски тролове. Една студена нощ той извършва това, за което нито един горски трол дори не би помислил – отклонява се от пътеката. Така започва неговото вълнуващо и изпълнено с приключения пътешествие, което ще го преведе през ужасяващ свят на чудовища, таласъми, кръжащи червеи, пещерни хора и месоядни дървета в преследване на едно-единствено желание – копнежът да открие своя истински произход и съдба...
Плюсове: + Вече споменах приличната история…
+ …и отличните илюстрации
+ Ще добавя и интересната флора и фауна, измислена от авторите

Минуси: – Доста наивна (което може и да не Ви направи впечатление, ако сте в подходящата възраст)

Приятна Коледна изненада от ИнфоДАР и отличен подарък за по-малки братя/сестри/братовчедки/братовчеди и т.н. Искрено се надявам поредицата да потръгне…

Оценка: 6,5/10 Ян (ако си на възраст до 12 години, спокойно можеш да си повишиш оценката с 2 единици)

Заглавие: Безлунна нощ
Автор: Бай Боби Салваторе
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: The Dragon

     Поредната книга за приключенията на мрачния недоклатен катил Дризт’ До Урден. За пореден път мистър Салваторе повежда една банкнота на дълго пътешествие от нашия до неговия джоб. Междувремнно ни прекарва и през поредното пътешествие през Forgotten Realms.
     Историята: След героичната и надяваме се окончателна смърт на Улфгар в първата книга от поредицата, всички са много покрусени. Дризт след титаничен махмурлук решава да се върне в Мензобарензан, за да ... това така и не стана ясно. Кати Бри понеже е жена (хм ... дали) в гениален пристъп на женска логика решава да го последва. А в Мензобарензан всичките велики родове на елфите се стягат за велика война.

Плюсове:
+ Както обикновенно историята в книгите на Салваторе служи за спойка между две героични касапници
+ Лошите герои са симпатяги та дрънкат – и Ентрери и Джарлаксъл са фенове, с които бих пил по една бира
+ Увлекателният стил на Боби прави четенето поносимо

Минуси:
– Липсата на детайлно описани кървища и карантии
– Мъченията, които елфите прилагат, са само загатнати
– Патосът, с който са натоварени действията на главните герои
– Добрите са еднопластови като алуминиево фолио

Добър начин да убиеш един следобяд, ако нямаш гадже.

Оценка: 7/10 The Dragon

Заглавие: Сразени ангели
Автор: Ричард Морган
Издател: ИК Бард
Автор: The Dragon

     Втората книга от поредицата за Такеши Ковач – главният герой от безумно преведения като "Супекомандос" "Altered Carbon". Интересна, стилна и значително по-добра от първата част.
     Неопределено време след събитията в "Суперкомандос" Такеши Ковач отново е на служба в силите за сигурност, за да смаже бунта на Санкция IV. След като научава за важна археологическа находка, воден от алчност събира екип от хора, за да я завладее за собствена изгода.

Плюсове:
+ Жанрът е милитари-трилър-киберпънк и авторът се е справил страхотно и с трите.
+ Киберпънкът няма толкова сериозна роля, колкото в първата част на поредицата.
+ Атмосферата е плътна и мрачна.
+ Светът, в който се развива действието, е логичен – внимателно са отразени нюансите на човешкото поведение, докато има вероятност за безсмъртие.
+ Стилът и преводът са на много високо ниво.
+ Няма разводняване и излишни описания (Няма рокли и платове! Истината ви казвам!).

Минуси:
– Прекалено отворен край.
– Доста интересни въпроси остават без отговор.

Чакам с нетърпение следващата книга.

Оценка: 9/10 The Dragon

Заглавие: Флотилията на Прокълнатите
Автор: Алън Кол и КрисБънч
Издател: ИК Бард
Автор: The Dragon

     Ми Стен, бе. Какво повече може да каже човек? Изключително леката и развеселяваща поредица за катила Стен и неговата банда весели главорези си има достойно продължение.
     Историята започва там, където свърши "Двора на хилядата слънца". Стен спаси Императора от пъклен заговор и за благодарност го прецакаха да става пилот. След стандартното и мародерско базово обучение е зачислен на граничните светове – бъдещата фронтова линия на войната с таанците. Но висшите флотски офицери са прекалено заети да воюват с алкохолните запаси на корабите си, със значителни поражения за последните. А войната идва...

Плюсове:
+ Лека, непринудена и весела книжка.
+ Как да не харесаш роман, в който главните герои се наливат като студенти от МЕИ, предизвикани от аматьорите от Медицинска?
+ За пръв път в поредицата се усеща мащабност на действието.
+ Има доста добре пресъздадени касапници.
+ Новата мацка на Стен е руса и с...
+ ...големи и изразителни сини очи.
+ Идеална за разпускане (и мацката, и книгата).

Минуси:
– Алекс разказва само една история.

     Като цяло доста по-мрачна и кървава от предишните. Чакаме да издадат и другите 4 книги.

Оценка: 8/10 The Dragon