Заглавие: Дверите на Скръбния Дом: Сказание Второ от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд

     Ами, добре дошли в първа част от най-мащабната и качествена фентъзи сага, писана някога, това мога да ви кажа само. Защо първата ли? Ами защото именно тук наистина започва да се разгръща историята, за която "Лунните градини" само загатва. Докато там сюжетът и светът са само фон на локална история, тук вече всичко е подчинено на голямата картина.
     При все това втората книга е най-малко любимата ми част от поредицата. Без съмнение класи над маса образци в жанра, но в сравнение с останалите части е доста по... как да се изразя... мартинова. В което нищо лошо, разбира се, и ако сте фенове на големите военни кампании, интересни битки и прочее, няма нужда изобщо да обръщате внимание на тези ми думи. Аз обаче предпочитам магията и игрите между свръхестествените сили, а тук те са най-малко в цялата поредица. При все това историята пак е великолепна.
     На изпепеления от слънцето пустинен континент Седемте Града е на път да се случи непоправима катастрофа. Първият покорен от Малазанската империя континент, Седемте Града е дом на древната пустиня Рараку, обременена от паметта за хиляди велики империи, раждали се, достигали разцвета си и умирали над нея. И в центъра й се събужда древната мощ на богинята на Апокалипсиса Дрижна, която зове коренните жители на дюните да се изправят срещу малазанските окупатори и да си върнат земята с кръв.
     Сюжетът е мащабен и невероятно въздействащ. "Епичен" е много точна дума в случая и то по един особено... истински начин. Смъртоносният фанатизъм на племената от Рараку и тяхната свещена война срещу "потисниците" е толкова силен и действителен (всички знаем какъв плам има арабският свят, когато в уравнението се вкарат думичките "свещен" и "война"), че човек просто не може да не го почувства. И за момент да бъде увлечен от Вихрушката.
     А на фона на този апокалиптичен конфликт по-мащабни сили започват да се разгръщат за една смъртоносна игра, която ще обхване не само напоените с кръв пясъци на Рараку, но и целия свят. Джагът Икариум, носещ в себе си разрушителна тайна, неговият приятел – трелът Мапо, – обременен със знанието за истината зад тази тайна, и сестрата на Ганоес Паран – Фелисин – се намесват по свой начин в играта, докато миналото бавно изплува от дюните, напомняйки с воя на Вихрушката за това колко дребни и незначителни са човешките същества.

Плюсове:
+ Пълнокръвния свят на Ериксън. Невъзможно е да се опише животът, който блика от всяка страница, диханието на света и пълнокръвието на народите, културите и всичко останало в него.
+ Особено интересната концепция за Соултейкъните и Д'айвърс е доразвита и обяснена.
+ Кампанията "Chain of dogs" е страшно сериозно и качествено развита. Има няколко особено силни момента, които просто оставят без дъх като размах и драматичност. А и историкът Дюйкър, въпреки сравнителната си антипатичност, успява да понабута някои доста смислени разсъждения за живота, войната и човешката психика.

Минуси:
– Историкът Дюйкър е, не знам дали отбелязах, доста антипатичен. Това е основен минус на цялата поредица всъщност – героите й са в по-голямата си част или тривиално сиви, или дразнещо сиви. Дюйкър е от вторите, както и мрънкащата истерична идиотка Фелисин.
– Липсата на магия. Естествено силно преувеличавам, магия си има, при това в огромни количества. Но книгата е доста далеч от този фокус и магията е на заден план за сметка на битките.
– Няма Аномандър Рейк. Смятам да изтъквам това като дебел минус във всяка книга, където отсъства :p
– Преводът. Отново си направих труда да попрехвърля бг-изданието и за пореден път бях удивен от култовостта на преводите. Сега, извинявам се, но многоуважаваният Валери Русинов дали е подочувал, че в българския език няма думи, завършващи на "ъ"? И по какъв начин, ако не му е проблем да обясни, думата "Dhenrabi" може да се превърне в "ДенрабЪ"? И това да беше едно, две да бяха, разбирам. Ама примерите са десетки. Самото първо изречение на книгата е толкова зашеметяващо с тоталната си липса на правилен словоред (просто е едно към едно запазен английският), че да му се дореве на човек. Но аз нямам сили вече да мрънкам, просто след това осакатяване на най-великото фентъзи, което съм чел някога, не смятам, че някога ще прочета отново книга, превеждана от Русинов.

     Като финал – най-малко любимата ми книга в поредицата при все чертите, които й придават по-малко "сексапил" в моите очи, си остава великолепно произведение на изкуството. Ако имате начин да го прочетете в оригинал, не се колебайте да го направите. Ако не можете, все пак го погледнете на български. От некадърие глава боли, но не се умира, е казал народът...

Оценка: 9.5/10 Роланд , 10/10 Матрим, 10/10 Рандъм, 9.5/10 Моридин, 9.5/10 Демандред