Заглавие: Дверите на Скръбния Дом: Сказание Второ от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Рандъм

     Доживяхме и втората част от феноменалната сага на Стивън Ериксън. Още от сега ще си призная, че за мен тази поредица е НАЙ, ама НАЙ-доброто фентъзи от поджанра на обемните епоси. Книгите в нея спокойно размазват всички останали творения в тази сфера – и в цялостен план, и в детайлните оценки. Поредицата кипи от оригиналност, а историята, идеите и бекграундът на света спокойно могат да бъдат окачествени като най-многопластовите, появявали се някога под небосвода на фентъзи пазара. Забравете за Джордан, Фийст, Едингс и Мартин. "Малазанската книга на мъртвите" не е поредният полуфабрикат. Напротив, предстои ви среща с абсолютния връх на човешкото въображение и слово, както и с един уникален разказвач.
     Е да, сигурно се поизхвърлих малко към края, но така се случва, когато четеш Ериксън – пристрастяваш се необратимо, а всичко останало вече ти действа твърде слабо. След хвалбите за поредицата като цяло, най-накрая иде реч за "Дверите на скръбния дом". Първо, да уточня, че споделям абсолютно мнението на колегите относно превода на "Лунните градини", изразено в миналия брой. Нямам наблюдения върху превода на втората книга и затова няма да го коментирам. За българското издание ще кажа само: ужасна корица (а оригиналната е толкова неизразимо съвършена...) и дебилно преведено заглавие, дело на един преводач, който се ползва с твърде черна слава...
     Ако сравня "Лунните Градини" с блестящо като скъпоценен камък цвете, то "Дверите на скръбния дом" бих сравнил с... поляна. Именно защото първата книга е едно много приятно, изпълнено с динамика и пространствено-времово концентрирано екшън томче, което се гълта неусетно и те оставя със смесица от удовлетворение, объркване и много въпроси. "Дверите..." са нещо съвсем различно. В нея се разкрива една много по-голяма част от огромния свят на Малазан, читателят се сблъсква с цяла армия от герои и, макар да остават много въпроси, цялостната картина се превръща от едва загатната драскулка в композиция с рамка, изпълнена с щрихи и тук-таме – цветове. Предимно в червено, при това. И много светлосенки. Защо ли? Ами ето едно кратко пояснение по историята...
     Малазанската империя е на ръба на най-кървавия конфликт в историята си. На субконтинента Седемте Града една пустиня, таяща хилядолетни спомени за насилие, кръв, жестокост и трагедия, зове към опустошение. Името на кръвожадната богиня е Вихрушката (ами, какво да се прави – "The Whirlwind" звучи доста по-добре; пусти езикови бариери...), а последователите й се множат все по-бързо, нетърпеливи да отхвърлят имперския хомот (Налага ми се да коригирам колегата – Вихрушката е името на въстанието. Богинята се казва Дрижна – бел. на Рол). Сред бури от пропити с кърви пясъци един неопитен командир ще поведе отчаяна битка в името на живота на тридесет хиляди цивилни; четирима гости от друг континент ще се опитат да убият императрицата, а една разглезена благородничка ще премине през ада на собствената си душа. И докато стихията бушува, сили, обвити в сянка и страшни тайни, ще поставят пионките си на бойното поле.
     И това е само частичка от събитията в книгата. "Лунните градини" бяха брилянтни, но оставяха известни съмнения по отношение доколко Ериксън е наясно с един толкова сложен свят. Във втората част читателят е хвърлен буквално насред събитията, а потокът от информация почти не стихва. Авторът ни въвежда дълбоко в структурите на Малазанската империя, в интригите и войните й. Антропологът у Ериксън проличава все по силно, тъй като в "Дверите..." има поне дузина различни култури и раси, които далеч не се различават само по името и цвета на кожата. Книгата е може би най-малко "магична", ако мога да се изразя така, от петте, излезли досега. Набляга се повече на човешкия фактор, като играта на боговете остава на малко по-заден план. И все пак има достатъчно магия, за да задоволи и най-алчните фенове. За сметка на намаленото количество огнени топки и струи изпепеляваща светлина пък си имаме едни от най-добрите битки в историята на жанра. Военната кампания "The Chain of Dogs" е забележителен низ от армейски сблъсъци. Кръвта оцветява цели реки, войници мрат като мухи, а Хууд (а.к.а. Гуглата според г-н Русинов) жъне богатата си реколта. Признавам си, така не съм се кефил на битки от наистина много време. При това Ериксъновите са невероятно далеч от клишето, всички са много различни (а те са към десетина в цялата книга) от гледна точка на армии, ландщафт и тактика, а освено това присъстват и любимите ми сапьори, които може и да са мало клиширани, но пък спретват невероятни номера. Всичко е почти трансцендентално брилянтно и, ако не сте алергични към кетчуп, вероятно ще му се изкефите максимално. Някакси, докато четеш книгата, неусетно влизаш в кожата на героите, промъкваш се в гънките на един почти осезаем свят. И накрая страдаш заедно с персонажите, защото, колкото и да е изненадващо за жанра, драматизъм не липсва. Да си призная, книгата почти ме разплака на моменти, толкова е... истинска. Трябва да допълня още, че дори има проект за филм по въпросната военна кампания.
     Като оставим битките настрана, има още доста интересни сюжетни линии. Излизат наяве доста детайли относно природата на Асцендентите и някои от загадките в първа част се поразвързат. Затова пък се наслояват много повече нови мистерии, което може само да радва читател като мен :) И като последен пирон – всичките сюжетни линии и идеи са изпълнени по брилянтен начин. Стилът на Ериксън вече ми е еталон и почти всичко след него ми се струва тромаво и блудкаво. Личи си, че към "Дверите..." е подходено далеч по-професионално, отколкото към "Лунните градини", което говори за възходящото развитие на Стивън като писател. По тази логика следва да се направи извод, че третата книга ще е още по-добра. Като човек, запознат с нея, мога само с прискърбие да ви разочаровам... Стига бе, да не съм Ники Кънчев, че да се правя на тъп. Третата част е дори още по-невероятна, така че бягайте да глътнете втората :)

Плюсове: Е, пък малко ли мед разлях досега, че и още... :р

Затова пък, ето ви малко Минуси:
– Светът е огромен и необхватен, което е хубаво само по себе си, но Ериксън не винаги дава най-точните и пълни описания. Така че четете внимателно и не се сърдете много за някои неясноти.
– Колкото и да се разтапям на битките, трябва да призная, че в първата книга имаше някаква особено атмосфера – амалгама от мистика, магия и неизвестност. В "Дверите..." това усещане е доста занижено, като се набляга на кръв и пламъци, което може да не допадне на всеки.
– Героите донякъде. Има някои много впечетляващи, но пък повечето военни са като клонинги на един и същ образ – цинични, загрубели и непукисти. А има и някои, които просто много мрънкат.
– Е, не мога да изсмуча повече пък...

     Като за заключение: Четете, братя и сестри, четете! Скоро едва ли ще се докоснем до друго съкровище като Малазан. На всяка цена на английски, ако ви е по възможностите, но в краен случай и на български сигурно ще се чете.

Оценка: 10/10 Рандъм, 10/10 Матрим, 9.5/10 Роланд, 9.5/10 Моридин, 9.5/10 Демандред