Заглавие: Дверите на Скръбния Дом: Сказание Второ от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Моридин

     Признавам, че въпреки възхитената оценка, която аз за себе си давам на първия Малазан, тя всъщност се появи в ретроспекция, защото мина доста време, докато успея да прочета книгата и да я осмисля и оценя. Накрая обаче темпото нарасна достатъчно много, че да успее да ме увлече яко. Логично, едва пуснал я, веднага грабнах следващата с ясно отчетливото намерение моментално да изгълтам максимално количество страници. Кофтито обаче беше, че книгата заряза всичко случило се в първата и фъсна на съвсем друг континент. Аз не че не го знаех това отнапред нали, ама някак точно в този момент, нахъсан от края на първата, съвсем бях забравил. Ъм, да.. нещо ми се изгуби климаксът на тоя абзац, но мисълта ми е, че нещо като един основен минус за младия съвестен малазанофил е грубата смяна на цялата обстановка в сюжета. От друга страна това пък е и нещо като основен плюс поради факта, че едва сега успяваме лекинко да получим по-подробна представа за невероятната мащабност и детайлност на замисления от Ериксън свят и как всичко всъщност се свързва в една цялостна сюжетна нишка.
     И така, "Deadhouse Gates" всъщност е едно доста по-различно преживяване от първата част. И по-точно усещането от първата част сякаш е разлято на много по-голяма площ, по-задълбочено е, малко по-сериозно, някак по-истинско. Във втората книга магическият елемент от поредицата в голяма степен отстъпва назад, за да направи място на концентрирането върху трагизма в света на героите, върху техните характери и развитието им, върху тяхната роля в развитието на целия огромен свят на Малазан.
     Чувството за мащабност се засилва от споменатия изцяло сменен сетъп – виждаме колко още много може да предложи вселената на Ериксън (е, всъщност злите езици говорят, че той просто си е бил затрил някъде ръкописа на продължението и от яд започнал отначало на съвсем друг континент :Р). „Deadhouse Gates” ни разказва за Седемте Града – място на пясъци и жар, където под привидния мир, наложен от малазанската окупация кипят омраза и непримиримост, подсилвани от древните предания, губещи корените си в забравеното минало. Може би все пак основната линия в книгата – за новопристигналия на континента малазански военачалник Колтейн, озовал се насред избухващото кърваво въстание, и неговия поход за спасението на бегълците от малазанското население – се занимава именно с тази сюжетна ниша. Походът “the Chain of Dogs” е описан и замислен прекрасно, а и съдържа може би най-затрогващите и драматични моменти в целия роман, някои от които наистина са способни да разчувстват сериозно. На мен честно казано ми беше леко скучен, от една страна заради сорт ъф клишираните концепции за войната и войника, от друга защото по принцип военните линии и битките рядко успяват да ме спечелят. Трябва да призная обаче, че по отношение на оригинални битки, с "Deadhouse Gates" Ериксън се качва в личната ми класация до "Играта на Ендър". Всъщност, в моята лична класация друго освен тия двете няма, но сериозно, това са наистина най-реалистичните (като тактика), най-добре описаните и най-интересните битки, за които съм чел във фентъзи. Единственото, което леко дразни, е че на някои места имаше доста Deus ex machina (по-специално две от битките се разрешиха доста на късмет, което подозрително напомня отколешната фентъзи концепция "добрите бият, шот са добри") – но честно казано, това само увеличава драматичния елемент и дори не е твърде не на място.
     Другите сюжетни линии според мен заслужават не по-малко внимание. За разлика от първата книга, където главите бяха от гледната точка на когото падне, тук има няколко определени героя, през очите на които се развива всичко. За споменатата военна кампания това е историкът Дюйкър – един герой, който честно казано така и не успя да ми стане симпатичен. Стандартен леко позастаряващ с нищо необикновен "I’m doing what must be done" тип, при това твърде мрънкащ.
     Втората основна сюжетна линия е за сестрата на капитан Паран – Фелисин, изпратена в робство в мините на Седемте Града. Тя всъщност е не по-малко драматична, но на съвсем друга основа – един дълбок поглед върху падението на една човешка душа. Това, което много ми хареса в развитието на Фелисин, е как историята с нея всъщност не свършва или добре, или зле, след всичко, което тя преживява – както обикновено се случва – ставаме свидетели на събитията, довели промяната в човек, но не и на това как промяната всъшност го прави наистина различен, никога не виждаме как продължава животът на героя с катарзиса по-нататък. Тук, напротив, историята продължава и ставаме свидетели на това как душата на някогашното момиче наистина остава белязана завинаги и как това я променя. Този плюс за съжаление е компенсиран от доста дебелия минус, че Фелисин е адски досадна нахална коза, стил Денерис на стероиди, ама доста по-дразнеща, сериозно. Така и трябва де, но това не я прави по-лесна за четене. Тази сюжетна линия служи и най-много за разкриване на древните тайни на света на Малазан – такива има и тук в изобилие. Седемте Града са древната люлка на човечеството, а преди него – и на Т’Лан Имасс и тяхната Първа Империя, дублирана в последствие от човешката. Покрай виденията на полуизперкалия историк-свещеник Хеборик ставаме свидетели на сцени от древното минало на първата истинска човешка империя – на апокалипсиса, довел до нейния жесток край и до създаването на злокобните Д'айвърси.
     Последната генерална сюжетна линия е концетрирана около двама нови герои – полуджагута Икариум и трела Маппо. Каква е тяхната концепция и к'ъв, с извинение, го дървят в пустинята, за съжаление няма да разберете поне докато не прочетете две трети от книгата, но и честно казано тяхната линия не е особено важна за развитието на сюжета, а по-скоро служи главно за въвеждането на някои герои и разкриването на още малко древни тайни. Към тях вървят и старите познайници Фидлър/Апсалар/Крокус, както и новия концептуален фен Искарал Пуст – забавен дядка, но и доволно дразнещ.
     Добре, усещам, че малко се поувлякох със сюжетното преразказване. Последното важно нещо, което искам да кажа, е, че за радост вторият том има доста по-истински климакс накрая, с развръзка и всичко, и то доста интересен. Което си е хубава работа, в крайна сметка :)

Плюсове:
+ сериозна и мащабна книга, без да се накърнява приказната атмосфера все пак
+ размислите върху човешките характери в книгата
+ битките са феноменални
+ повечето нови герои са интересни
+ финалът
+ стилът (както обикновено при Ериксън)
+ древни тайни &stuff…

Минуси:
– другите герои пък са доста досадни
– каквото и да си говорим, пустинният терен си е тъпа работа :Р
– магическото отстъпва на битките
– Маппо е твърде лигав :Р
– тук-там има deus ex machina
(така де, то си личи че си ги измислям вече..)

С две думи за финал: Ако още не сте върл фен, ще станете. Малко трудно се чете, особено по средата, и особено ако не сте фен на битките и философията, но после разбирате, че всяка страница си е струвала и всички детайли са си по местата.

Оценка: 9.5/10 Моридин, 10/10 Матрим, 9.5/10 Роланд, 9.5/10 Рандъм, 10/10 Демандред