Заглавие: Дверите на Скръбния Дом: Сказание Второ от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Демандред

     Това не е книга, за която имам желание да пиша стандартно ревю с плюсове и минуси, подредени в редичка. Просто при първото прочитане ме разтърси прекалено дълбоко. Разбирате ли, аз винаги съм чел фентъзи предимно за забавление и отмора. Почти никога не се е случвало книга от жанра наистина да ми въздейства дълбоко на чисто емоционално ниво. Да забравя, че това не става наистина, и да искам да скоча в света на книгата, да удуша лошковците и да помогна на нашите, изпаднали в беда. Да беснея от невъзможността да го направя, да ме обхваща тъга, за която ми трябват дни, за да бъде преодоляна. Може би единствената книга от жанра, постигнала това при мен досега, е "Кралска поръчка" на Робин Хоб (вероятно най-въздействащият и сърцераздирателен в добрия смисъл финал, който някога съм чел). Въобще не очаквах, че в едно все пак епично фентъзи може да има нещо, което ще ме доближи възможно най-много до разплакване с глас. Дори и първият том, колкото и да беше добър, не можа да постигне нищо подобно. Но това се случи, докато четях "Дверите...", и то на няколко пъти при незабравимото първо прочитане. Сюжетната линия, свързана със военната кампания на Колтейн (прословутата "The Chain of Dogs", нямам желание да знам как е преведена) е толкова плашешо реалистична, носи такова чувство на обреченост, усеща се дъхът на неизбежната смърт за всичките герои, които са ти станали толкова близки, и въпреки това има късче надежда, която те кара бясно да отгръщаш страниците все по-бързо и да подминаваш по диагонал другите сюжетни линии, докато стигнеш до наистина смазващия финал.
     Това поне при мен беше основното впечатление от първото прочитане. При второто обаче осъзнах как книгата разширява и разкрива все повече от света на Ериксън по един съвсем естествен и ненатрапчив начин. Как и другите сюжетни линии са достатъчно добри сами по себе си, за да не се губят в неизбежното сравнение с "Chain of Dogs". Всъщност те дори ми бяха по-интересни, вероятно защото си ги спомнях по-бегло, а и тя поне при мен загуби доста от въздействието си при второто прочитане. Дори като емоционално въздействие не й отстъпват много, въпреки че нито една нямаше разтърсващото въздействие на последната върху мен. Затова пък пред очите ми се разкри невероятното майсторство на Ериксън във воденето на сюжета, преплитането на различните сюжетни линии и вмъкването на малки подсказки на най-естествени места, които спомагат внимателния читател да си изгради самичък голямата картина на света, без да се предлагат изкуствени номера от рода на стария бард, разказал половината история на света на нашите в някоя кръчма. Всичко изглежда чудесно планирано и изпълнено по един вдъхващ направо страхопочитание начин, имайки предвид огромния труд, който е бил положен да се отстранят противоречията и да се планира поредицата с няколко книги напред (ако не броим това, че първата е очевидно различна от другите, писана много преди тях и противоречията са доста). Ако сте смятали, че примерно Джордан е много добър в това отношение, ще се изненадате колко по-добре може да бъде направено всичко. Разбира се, има някои дребни несъотвествия и пропуски в тази и следващите няколко книги, но са изумително малко за поредица от такъв мащаб, обхващаща толкова детайли.
     Тази книга в частност и поредицата като цяло са всичко, което човек може да иска от епичното фентъзи – оригинален и огромен свят с дълга, интересна и мистериозна история; битки и военни кампании, ненадминати в жанра; въздействие на емоционално ниво, което се доближава до най-добрите образци в "сериозната" литература; изключителен потенциал за препрочитане и откриване на нови неща, адски много теми за размисъл – и като теории и дискусии за мистериите в сюжета, и като по-философски такива за важните неща в живота. Герои, които изглеждат истински и убедителни, а не героични чучела. И най-вече, за мен лично поне, основното предимство е, че комбинира мащабност на света и сюжета с изключително силно емоционално въздействие и атмосфера. Нещо, което поне аз за първи път срещам във фентъзи поредица и което отдавна търсех, но все не намирах.
     Книгата не е перфектна, разбира се. На места става провлачена и мудна (не колкото в повечето конкуренти, но все пак...), сюжетът на моменти е леко изкуствен и неубедителен, за да се увеличи интригата и напрежението, някои от героите са доста досадни. Но това са напълно пренебрежими минуси и всеки, който има какъвто и да е интерес към фентъзито, писано за хора над 12-годишна възраст като целева аудитория, няма никакво оправдание да не си намери книгата и да не я прочете поне два пъти.

Оценка: 9.5/10 Демандред, 10/10 Матрим, 9.5/10 Роланд, 9.5/10 Моридин, 10/10 Рандъм