Гняв до дупка
Автор: Рандъм
Денят беше безспорно гаден, от най-гадните. В живота на Том нещата никога не бяха били особено розови, нито пък ежедневието – безоблачно, но днес главата му бе на прага да се пръсне. Ей така, обтегнатите до край въжета от насъбрала се енергия просто щяха да се скъсат и всичко щеше да се запремята из съзнанието му като полудяла електрическа змия, помитайки всякакви задръжки, грижливо пазени досега от бригади прилежно трудещи се неврони.
Денят беше започнал зле от самото начало. Обичайните скандали вкъщи бяха придобили стряскащи мащаби тази сутрин и в крайна сметка Том се намери принуден да се изнесе навън. Поне, докато нещата не поутихнеха. Баща му за пореден път се бе държал по онзи отвратително-поучителен начин, със самоувереност, граничеща с абсурда. Кой пък е той, че да дава съвети? Стара пияница и нищо повече. Освен че му беше баща, разбира се, заради което Том продължаваше да таи някакви остатъци от уважение и признателност. Но да търпи “съветите” на стария беше изключено, още по-малко да му играе по свирката.
– Ще се върнеш на работа, момче! Или записваш право, или обратно на работа! Никакви такива врели-некипели като художествена академия и прочее – изгромоли Том Максуел-старши, думите излизаха леко завалени от устата му, вероятно в следствие на поредните погълнати дози алкохол – Затова ли се трепе майка ти в чужбина, за да профукаш парите, които е изкарала с кръв на челото, за боички и листи? Аман от глупавите ти идеи. Още тази седмица ще ти взема книгите, да знаеш. Ще ги продам на пазара, Джо сигурно ще ми даде куп пари за тях. И без това само ти пълнят главата с глупости!
– Само да си посмял да припариш до стаята ми! – изръмжа Том, скърцайки със зъби – Книгите съм си ги купувал със собсветни средства и не смей да ги наричаш глупави. По-добре се вземи в ръце и спри да се наливаш по кръчмите, за да не ми се налага да се излагам, като те нося нощем до нас!
И така по утъпкания вече път. Последваха и няколко презрителни забележки от празноглавата му сестра, чието самочувствие доста се беше вдигнало покрай курвенските й похождения. А баща му даже й не подозираше за тях и имаше малкото чудовище за любимка.
Животът вонеше. Само на училище нещата да тръгнеха малко по-добре...
***
Майстор Учителят се увери, че учениците му са по местата си и без излишни въведения започна урока си:
– Деца, днес ни предстои практически час. Ще можете да упражните познанията си по теорията за градивните и деструктивни емпатични вълни, както и да потопите съзнанията си в една малко по-сложна задача – дребният, полупрошарен преподавател огледа отново класа, като че ли преценяше поотделно знанията на учениците и възможностите им – Мисля, че вашата група няма да има никакви проблеми, ако съдя по оценките ви от контролната върху квантови и вероятностни уравнения.
Ким едва сдържа смеха си. Знаеше какво им предстои от цели две седмици и се бе подготвил доста добре за този час. Щеше да се позабавлява добре, а с малко късмет щеше да се сдобие с ново оръжие в Академията. Провери за последен път тънките кабели, влизащи в тялото му през няколко незабелижими неврошунта, пръснати по плътта му. След това се увери, че всичко с информационната мрежа е наред, хвърли бърз поглед на активността на телепатичните полета, прерови личните си хакерски файлове, въведе няколко пароли в интерфейса на собствения си софт и най-накрая се пусна в общия канал.
Професорът тъкмо даваше указания за предстоящата им задача. Мислите му течаха скорострелно и само опитни телепати от поне трети курс бяха способни да ги уловят пълноценно. Ким караше едва втората си година в Академията, но неговия ум беше едно голямо изключение. Всички занятия по телепатия, скулптриране на реалността и мозъчен контрол му идваха... ако не отръки, то може ми от мозък? Информатика, висша математика, квантова физика, омниуравнения... удаваха му се трърде добре. И сега щеше да се порадва на уменията си.
“Днес ще си поиграем с емоциите. Знаете от миналите уроци, че вълните, които някои човешки чувства пораждат, са изключително мощни и имат десетки приложения и особености. За днес избрах обект на проучванията ни да бъде гневът. В повечето случаи твърде разрушителен, понякога извор на нескончаема енергия, той е една изключително полезна...”
Професорът продължаваше със заучената си реч, сипейки високопарни слова по теле-канала. От време на време пращаше визуални файлове, което трябваше да придадат яснота на упражнението.
“...ще изследваме, се казва Томас Максуел. Той е софтуерно обвързан в една от контролираните от Корпорацията пространствено-времеви матрици. Ето, пращам ви данните за него... Всички от вас ще получат ограничен достъп до програмните модули, командващи реалностните генератори. Ще действате с мое разрешение, като изчаквате реда си и следвате указанията ми. Ако всичко протече нормално, ще имате прекрасна възможност да видите реален пример за емп-уравнения и реалностни кодове. Така, готови ли сте? Включвам ви към частната мрежа на Корпорацията...”
***
Денят се точеше все така мъчно. Преди училище се срещна с гаджето си - Ребека. Бяха се усамотили в един парк, на една скрита и закътана пейка под старите дъбови дървета. Ребека го бе накарала да й прочете от поезията си. След дълго убеждаване, той се беше съгласил и днес носеше една от тетрадките си, изписана със ситни букви от кора до кора. Чете й повече от час с вярата, че ще й харесат, че ще ги оцени и ще го критикува градивно. Когато, най-накрая, я попита за мението й, с блеснал от рецитирането поглед, се оказа, че Беки не бе разбрала нищо от посланията му. Усмихна се и отговори неубедително, че много са й харесали, специално това и това... Всичко беше ясно. Или гаджето му беше тъпо, или той беше луд, или наистина светът не бяше място, където той можеше да живее и да бъде разбиран като останалите.
Макар и силно разочарован, Том с няколко рутинирани действия предразположи Ребека и скоро хубавелката беше готова за секс. Поне щеше да е някакво утешение след ужасната сутрин. Само дето... когато се наложи, не му стана.
Ребека го скъса от подигравки, едвам удържаше смеха си, казваше, че поезията била виновна. Главата му не го побираше. Никога не беше имал подобни проблеми, даже напротив, а сега – пълна немощ. Объркване и срам се завихриха из съзнанието му, а постепенно тънка студена нишка гняв се приплъзваше като хладен кинжал в морето от емоции...
***
“Хмм, добре, Клийвър. Малко нескопосано и вулгарно, особено след семейния скандал, който спретна Уилям, или пък номера с поезията на Кристина, но и това върши работа. Трябва да поработиш над възлите на Хейгън-Когентроп, но иначе съм доволен.
Вярвам, вече различавате ясно характерната за гняв-вълните гама. Вижте прелестта на тези потопени в чистия хаос уравнения! Каква мощ се таи под това математическо въплъщение на деструктивността, каква...”
Докато професорът плаваше нейде, носен от вятъра на старческото оглупяване и вманиачаване в работата, Ким се вглъби в мислите си.
Още преди седмици беше разбрал, че днешната им задача ще бъде реално занимание с гняв-вълна. Умът му, болезнено изострен от постоянните интриги в Академията, веднага бе видял изгодна възможност. Според правилата на Корпорацията, доставяща работни материали за училището, обектът на изследване трябваше да е с ограничен капацитет за постигане емп-вълни, за да се избегне инцидентно освобождаване на твърде опасни енергии във реалностните матрици. Ким, обаче, бързо се свърза с познати хакери, задейства връзките си в Академията и като стар и обигран паяк оплете съвършена паяжина от измама.
В следствие на това класът беше получил за изследване Томас Максуел-младши – една твърде буйна и трудно-контролируема натура. Творческите наклоснности на обекта и бунтарските му идеи гарантираха високи параметри на емп-вибрации, а това, преведено на по-прост език, значеше, че Том е способен да отприщи забележителни енергии от чиста, дестилирана деструктивност. Ким трябваше само да подръпне определени нишки от мрежата си и в ръцете му щеше да попадне потенциално оръжие.
А място за нови оръжие имаше винаги. В класа му по никакъв начин не можеха да се намерят конкуренти на Ким, но от по-горните класове имаше предостатъчно врагове, които само чакаха сгоден момент, за да му стъжнят живота. В Академията негласно се толерираше конкуренцията, към подобни взаимоотношения сред учениците подтикваха голяма част от учителите, тъй като и сред тях имаше сериозни разслоения и боричкания. Всеки имаше лични фаворити и много често се случваха “инциденти”. Самият Ким на няколко пъти едвам се беше измъквал от фатални ситуации, а списъкът с елиминираните от него ученици растеше с всеки месец, прекаран в Академията.
Гениалността пораждаше завист. Този урок беше научил още в първите си дни тук. Не само ученици, но и асистенти и професори се опитваха да се отърват от дребния многознайко. Ким се гордееше с умението си да оцелява в джунглата на унивеситета, но нуждата от по-мощни средства за самоотбрана и нападение растеше прогресивно. В една среда на могъщи телепати и телекинетици, където информацията е поставена под строгия контрол на корпорации и правителствени служби, беше трудно да изнамериш нестандартен коз. А противниците му обикновено бяха с повече връзки, пари и кибернетични подобрения от него.
Знаеше, че е настъпил моментът да си осигури огнева мощ. Добре, че му се налагаше да измами такъв наивен глупак като професор Куикънфордж. В друг случай щеше да му е далеч по-трудно.
В този момент гласът на учителя подкани учениците да пристъпят към нова манипулация на матрицата. Програмните модули, които поднасяха юздите на реалността(пространствена, времева и вълнова) в ръцете на младите ученици, безмилостно заоформяха нов епизод от ежедневието на лабораторния плъх...
***
Училище. Инкубатор на стереотипното мислене, радиационен дъжд за иновативния подход, промивка за мозъка. Такива мисли прелитаха през главата на Том, докато се носеше в полу-транс из претъпканите, омразни коридори на училищната сграда. Докато се добере до кабинета по изобразитлно изкуство, го блъзнаха или спънаха половин дузина пъти и го засипаха с какви ли не обиди. Отдавна беше свикнал да не обръща внимание на групичките дървеняци в даскало; дори когато го биеха успяваше да запази някакво хладнокръвие. Но днес беше различно. Изпитваше непреодолико желание да удря глави в стените, да къса крайници, да отприщва фонтани от кръв...
Е, в крайна сметка не успя да се удържи и налетя на три горили, но скоро оказа проснат на земята под градушка от ритници – по-скоро подигравателни, отколкото предвидени да нараняват. Дори в злобата си му се присмиваха! Ах, как искаше пламъците в главата му да имат физически аналог. Тогава щеше да излее целия си гняв, щеше да нарисува най-невероятния шедьвър и никой нямаше да му се подиграва. Не, всички щяха да немеят от възхита и страх.
Добра се до часа след звънеца, което му донесе мъмрене и подигравки. Имаше чувстовото, че всяка неприятност автоматично довеждаше до нова, плетейки върволица от абсурд, срам и яд.
Учителят върна картините му с оценка среден, като обясни, че са много добри, но темата не била изпълнена. Същите платна, които смяташе за най-добрите си произведения. По-късно подобна ситуация се разигра и в часа по литература при коментара на шекспировите сонети. Преподавателката му се скара заради необичайните му литературни възгледи. Крайно озлобен, Том заспори люто и като за финал се озова в директорския кабинет. Наказаха го да събира боклуците от училищния двор след учебните занятия.
С глава пълна с черни уродливи чудовища, апатичен и затворен за външната среда Том се навеждаше отново и отново. Прибираше боклуците и ги пускаше в найлоновия чувал. От време на време тъпчеше отпадъците, представяйки си, че мачка хора. Те пищяха и размахваха безпомощно ръце, но стъпалата му ги размазваха победоносно. И когато всичко му се струваше от черно-по-черно, един познат глас се обади и го извлече от мрака на тихата ярост:
– Как е, Том? Пак си сгазил лука, а? – усмивката на Майк блесна пред очите му и за момент всичките му проблеми поолекнаха с няколко тона. Русокосият младеж пред него беше една година по-голям и можеше да се нарече най-ценното нещо в живота му. Нито рисуването, нито поезията, нито секса можеха да се сравнят с невероятното чувство, което това приятелство му даряваше. Майк винаги знаеше как да го извади от гадна ситуация, да уравновеси разклатеното му съзнание. Помисли си, че и този път ще намери утеха в тази светла усмивка, в веселото широко сърце на Майк. И тогава блесна НО-то. Защо трябваше да има НО, мамка му! Искрите в погледа на приятеля му изгаснаха за един неуловим миг и Майк пророни едва-едва:
– Томи, трябва да ти кажа нещо. Съжалявам, че стана така и толкова набързо, но нали знаеш... баща ми е военен и... работата е там, че го назначиха в друг град. Утре се местим – сините очи го гледаха, пълни с вина и примирение.
– Но как... Как так? Как ще си тръгвате? Не... не може. Какво ще правя без теб? Каже, че се бъзикаш, Майк, моля те.
Не се бъзикаше, без съвсем вярно, толкова шибано вярно, че чак изглеждаше като умишлена подигравка на съдбата. Час по-късно Том седеше на една пейка и се пулеше в небесата, сякаш търсеше с поглед проклетите Норни, които се криеха зад натежалите черни облаци и му се присмиваха с гласове странно напомнящи на гръмотевици и зъби, блестящи като светкавици.
Заваля. Капките студена вода се забиваха като копия в тялото му, но Том дори не трепваше, въпреки студът, пропълзял по улиците като чудовище от мокрите лепкави канализационни канали.
Ако случайно Бог се появеше наблизо и му предложеше място в Рая, Томас Максуел-младши щеше да изтръгне шибаната му бяла брада и да го обеси с нея на най-близкото дърво. О, да. С радост.
***
“Браво, Самюъл, отлично! Получава се по-добре отколкото си мислех, че е възможно! Каква прелест! Остава само да се добави финалния щрих. Кимлок, само ти не си се намесвал активно в матрицата досега. Умишлено те оставих за накрая, защото си най-добрият ми ученик. Искам нещо запомнящо се, Кимлок, искам шедьовър!”
И ще си го получиш, помисли си Ким. Пусна хакерския си инструментариум и влезе в кожата на Бог.
***
Потопът секна изведнъж. Като нечия пикня, помисли си Том. Представяше си всички богове, наредени в стройни редици из плътните облаци, вдигащи доволни циповете на панталоните си, обсъждайки жалкия му живот. “Пикаем на живота ти, Томас Максуел! Ха-ха! И ти не можеш да сториш нищо по въпроса.”
Облаците започнаха да се разнасят бавно. Една кръпка на небесната твърд, точно над Том, обаче се изчистваше с необичайна скорост.Слънчевата светлина нахлу през нея и го освети – само него, без да докосва нищо друго с лъчите си.
Секунда по-късно осъзна, че това не беше никакво слънце. Някакви отвратителни светлини танцуваха като луди по изчистеното от мрак парче небе. Бяха в най-неприятни цветове – отровнозелено и яркочервено, бозаво синьо и мазно жълто. Изведнъж причудливите танцьори се подредиха по места и застанаха мирно като войници в строй. И оформиха думи. Слова, които го втрещиха.
“Ти си загубеняк, Томас Максуел. Винаги си бил и ще бъдеш, а ние ще се забавляваме с теб, докато не пукнеш от яд и отчаяние, бълха келява! Защото не струваш даже колкото кучешка пръдня!”
Някакъв страховит вулкан се пробуди в дъното на душата му. Лавата в недрата му щеше да изригне всеки момент, усещането вътре, дълбоко в сърцевината му, беше като гъделичкането на стаена кихавица. Том само трябваше да кихне.
***
– За Бога, Кимлок! Какво направи? От Корпорацията ще ни съдят за това! Такова грубо вмешателство в общата реалност на матрицата... Ще ме уволнят заради теб, копеле!
Професор Куикънфордж продължи да се вайка и да скубе косите си, докато Ким наблюдаваше със задоволство разцъфването на собствения си шедьовър. Кодът, който беше заложил в спомагателния софт на Том, резонираше с кода на светлинното шоу, което беше сътворил в матрицата. Можеше да отключи реакцията с много по-прост знак. Едно птиче ипражнение върху главата на Том щеше да свърши същата работа, но Ким искаше да постигне максимален ефект, за да бъде насладата пълна.
Промените, които настъпиха в емп-вълните на Том бяха съвсем фини и неуловими, но се оказаха достатъчни, за да започнат лавината и да разкъсат ограниченията на блок-софта на матрицата. Беше толкова красиво и удовлетворяващо да наблюдаваш как емп-уравненията разтрошават оковите на Корпорацията и се измъкват като пламтящ феникс от пожарищата.
***
Гневът го погълна изцяло, прогори всяка една клетка на тялото му, разпиля пепелта от останките му и се завихри неудържимо.
Беше се превърнал в самостоятелна вълна, отричаща законите на науката, стриваща реалността на прах. Първо унищожи училището. Заля го с адски пламъци и преобърна земята, върху която беше издигнато. След това унищожи семейната къща, после издири директора и стъпка жилището му, като преди това го разкъса парченце по парченце. Опустошението придоби апокалиптични мащаби.
Докато се занимаваше с поредната къща, нещо привлече погледа му. Откъм небето се спускаха тъмни фигури, поглъщаши светлината и изкривяващи реалността. Материята се нагъваше като листа хартия около тях, а тревожното им присъствие все повече го объркваше. Чудовищата от абсолютен мрак се понесоха като едно към вълната от гняв.
Това, което някога беше Томас Максуел, потрепери. Не защото изпитваше страх, една вълна от гняв не се поддава лесно на странични вълнения. Не, тя просто искаше да продължи да се вихри, а мракочудовищата очевидно нямаха желание да позволят това.
Вълната побягна из тунелите на реалността. Вече предвиждаше края си, когато в тъканта на пространство-времето се отвори някакъв странен подмамващ процеп. Какво можеше да направи освен да се шмугне в него? Намъкна се през портала, чиято уста го глътна лакомо и се затвори за преследвачите му.
***
Файлът, проектиран като един много особен затвор, се нави в себе си и Ким го пусна по мрежата. За секунди софтът, държащ гняв-вълната, беше укрит на място, което само той знаеше как да намери.
За малко да не успее да спаси Томас Максуел. Косачите на Корпорацията бяха на един миг от него. Ако го бяха докопали, щяха да го ликвидират, а после да уредят нещата така, че от неговото съществуване нямаше да остане и следа в матрицата. Сега обаче унищожителната стихия се намираше под контрола на Ким, хваната в програма, която му даваше пълен контрол над емп-вълната. Софт, който Ким не се предполагаше да притежава и за чието съществуване можеха да го хвърлят до живот в затвора, нейде из Безкрая със съзнание разложено и пръснато сред мрака.
Само дето никой нямаше да го хване. Беше твърде хитър. След няколко минути специалните части на Корпорацията нахлуха в стаята и подредиха всички за разпит. При оглед на системата нямаше да се натъкнат на нищо необичайно в харда на Ким, защото програмите бяха безвъзвртано терминирани. Затова пък щяха да открият някои твърде подозрителни системи в компютъра на професор Куикънфордж, чието съществуване той недоумяващо щеше да отрича до последно. Напразно.
***
Младият ученик слушаше с половин ухо, докато инструкторът четеше на зайците училищния правилник. Отчиташе със забава колко от тези беше вече нарушил, без дори да е член на Академията.
Припомни си времето, когато училището го подлудяваше и по-късния период, когато съществува три години във формата на гняв-вълна. Беше помогнал успешно на господаря си да се изкачи в йерархията на Академията. Постепенно повелителят му бе изковал от пламъка на гнева съвършено хладно оръжие, охлаждайки постепенно хаоса и подреждайки уравнение след уравнение. Придаде му отново разум, докато използваше унищожителните му способности. Един ден го запита:
– Здравей, Том. Спомняш ли си миналото, Том? Сега, след като ти върнах разума.
– Да – отговори той – Но не ме наричай Том. Искам друго име. Да речем, Деймън-Рафаел. Звучи дяволско и артистично в същотото време.
– И това ти допада, Деймън-Рафаел?
– Ами да, Ким. Може би си мислиш, че трябва да съм ти ядосан, задето си игра с мен и ме използва. Но не е така. Даже съм ти благодарен за това. Хареса ми да съм демон на унищожението. А сега искам... искам и аз да си поиграя с човешките умове. Да побърникам из гнусния свят, който едно време трябваше да търпя. Да бъда Бог.
Ким се позамисли, потърка се по челото и се ухили:
– Тогава да изпълним желанието ти, Деймън-Рафаел. Бих казал, че съм ти доста задължен.
И го направиха. Вече бе приет в прослуватата Академия, където щеше да се научи да си служи с божествения скиптър. Нямаше да му е особено трудно, особено с покровител в пети курс, който на практика управляваше тайния свят на Академията и дърпаше конците на половината професори.
Да, ще бъде сладко. Ще излее гнева си, фино и майсторски, до дупка.