A Perfect Circle – eMOTIVe
Автор: Роланд
За първи път чух за "A Perfect Circle" преди около година, когато Мор написа статията си за втория им албум "Thirteenth Step". Както и да е, понеже принципно не съм фен на музиката, за която обикновено се пише тук, не знам точно как да оформя ревюто, за това ще карам горе-долу по плана на въпросната статия.
Та, както споменах, чух за първи път за APC миналата година и честно казано бях доста негативно настроен, защото МНОГО силно не ми харесва малкото, което съм чул от "Tool", а връзката между двете беше доста стабилна. Така или иначе статията на Мор ме впечатли достатъчно, за да се жертвам да изслушам албума, и останах възхитен. Изключително интелигентно и завладяващо произведение според мен, в което повечето песни носят уникална концепция и доста храна за размисъл, да не говорим, че просто звучат яко :)
Съответно бях невероятно щастлив, когато ми споделиха, че е излязъл новият им албум – "eMOTIVe". След това го изслушах и продължих да съм невероятно щастлив. А това вече е добър знак, нали? ;)
Албумът се състои от 12 парчета, едно от които е изцяло ново ("Passive"), едно е ремикс на "Pet" от предния албум (под названието "Counting Bodies Like Sheep to the Rhythm of the War Drums") и всички останали са "кавъри" на стари песни. Слагам кавички, защото на първо слушане единствената песен, която успях да разпозная, беше "Imagine" на Джон Ленън. Бързам да кажа това, за да предотвратя разочарованите възгласи "Бааа! Кавъри!". Албумът е, според вокалиста на групата Мейнард Джеймс Кийнан, посветен на "войната и мира, любовта и алчността". Това, както всеки, който е слушал "Thirteenth step", се досеща, далеч не означава заклеймяване на войната и възхвала на мира (респективно другите две). Самата обложка на албума е доста двусмислена – знакът на хипитата, построен от бетон и полуразпаднал се, а на фон – горящ американски (съдейки по небостъргачите) град. И дотук картинката за peace, love and understanding е ясна, но в крайна сметка сегашните военни лидери, тези, които тласкат света към ужаса на пълната разруха – това са точно същите тези "хипита" и техните деца. Всъщност подобно на предишния албум, и този предразполага към доста размисъл върху първичните човешки инстинкти, движещите сили зад действията ни и това, което се крие под емоциите ни. Оттам очевидно и играта на думи в заглавието.
Това, което страшно ми хареса в този албум, както и в предишния, е, че на пръв поглед напълно несъвместими като звучене и усещане песни са включени в такава смислова композиция, че образуват едно хомогенно цяло. И човек изобщо не успява да ги възприеме като противоречащи си, въпреки големите разлики помежду им, заради общата концепция, която ги обединява.
Както и да е, да не се размотавам повече, ами да хвърля един поглед на песните.
Annihilation
Първата песен в албума веднага избива всякакви илюзии, че тук ще става дума просто за любовта между хората, птичките и пчеличките. Не успях да изровя оригинала на "Crucifix", затова ще говоря само за този вариант. Въпреки че текстът е насочен срещу военизирането на нациите, желанието за разруха и унищожаването на хуманността, гласът – злокобен и монотонен шепот през цялото време – просто не звучи правилно. На човек му се натрапва усещането, че лицемерно му обясняват колко лошо е насилието и войната, но са готови със същото насилие и омраза, срещу които уж се борят, да му наложат "мира". Краят ясно го показва – "It's your choice – peace or annihilation". Едновременно преудпреждение и заплаха.
Музиката също е много особена – средновековна мелодия, като че ли от музикална кутия, която носи хипнотизиращ ритъм, еднообразен и упойващ, без нито секунда пауза между припева и следващия го куплет. А на фон злобният шепот, пеещ за унищожаване на личността и нацията, звучи още по-зловещо и пробива сякаш директно в мозъка ти. Една от песните с най-завладяваща атмосфера в албума.
Оценка: 8/10
Imagine
Това за мен е най-успешно замислената и изпълнена песен в "eMOTIVe", макар и да не ми харесва колкото някои други. Оригиналът на Джон Ленън е изкривен до такава неузнаваемост, че песента създава усещането, че казва точно обратното на това, което се пее в текста. И най-гениалното в случая е, че тази тотална промяна се дължи само и единствено на музиката, а самият текст изобщо не е пипнат. Започва тежко и злокобно, с мрачни мотиви, които не се променят много, когато започне куплетът. По време на припевите пък музиката ескалира до мащабна и почти апокалиптична хармония, която само още по-силно засилва усещането за грешността на това, което гласът описва – хора, живеещи без цел, няма страни, няма народи, нито религия. Нищо, за което да се бориш или да умреш, всеобщ "мир"... Ако човек се замисли, това наистина е много повече злокобно, отколкото утопично. И тази версия на песента ясно показва ужаса, криещ се зад едни иначе толкова добре звучащи пожелания. Лично за мен, както вече казах, този експеримент е най-успешният в албума, защото никога досега не бях попадал на един и същи текст, който само с помощта на музиката е способен да създаде две не просто различни, а коренно противоположни значения.
Оценка: 9.5/10
(What's So Funny 'Bout) Peace Love And Understanding
Една от не твърде успешните според мен песни в албума. Тревожни китари звучат пре цялото време за фон на самотния и сякаш оголен и безпомощен глас, питащ къде е мирът, къде са силните, които да защитават слабите, и защо, защо трябва да е толкова нелепо да живеем в мир, любов и разбирателство. Към края се включват и тъжните цигулки, които сякаш само подчертават отчаянието от безпомощността и безсимслието на всичко, за което се пее в песента. Накрая остават само те. Няма текст, няма смисъл – само отчаяние.
Което принципно е много приятно, ако си фен на групата, но обективно погледнато песента е доста безличен кавър (оригиналът не ми е попадал) и честно казано не е от нещата, които ще си пускам непрекъснато.
Оценка: 6.5/10
What's Going On
Друго не особено интересно парче. На постоянен хипнотичен барабанен ритъм гласът на Мейнард звучи измъчено, натежал сякаш от агонията на безпомощността, излъчваща се от цялата песен. Въздействието, както при всичко, което съм чувал да пее тоя човек до момента, е убийствено. По отношение на останалото обаче, песента просто не е нищо особено. War sux, peace rulz и поне аз не можах да усетя някакъв подтекст, заложен нито в текста, нито в начина й на изпълнение. Просто звучи добре, но не е нещо, което оставя кой знае какъв спомен след себе си.
Оценка: 7/10
Passive
Песента, която безусловно ми хареса най-много в целия албум. Всъщност аз я възприемам като първа част от история, която включва в себе си и "The Noose" от предишния. Издържана в типичния за APC стил, тя започва кротко и спокойно с еднa самотна китара, а след това атмосферата бързо се разгорещява с включването на останалите китари и ударните, за да достигне малко по малко с натрупване до гръмкия и яростен финал.
Изпълнена, поне за мен, с горчилка, отчаяние и едва сдържана ярост, "Passive" създава впечатлението за човек, до такава степен обсебен от кръвта и ужаса на войната, че е изгубил здравия си разум и настоява убитият враг да стане, за да продължат боя, казвайки му, че това е не просто негово задължение, а привилегия – "I'm sure of your ability to become my perfect enemy". Заплашва го, че ще се разочарова от него, ако не стане, макар да съзнава с някаква малка частица от разума си, че може би смъртта е била избавление от висчко това. После лудостта отново го обезема, моли го отчаяно, с болка, с ужас. Защото има нужда от враг, има нужда от кръв и хаос, от смърт и болка. Има нужда от войната, пристрастил се е към нея, макар че вече не помни нито защо я води, нито с кого. Важна е самата война и тя не бива да спира. Защото той има нужда от нея, за да оцелее. И защото след войната и лудостта идва моментът за равносметка, за изправяне срещу вътрешните демони.
И точно там идва "The Noose". Войната е свършила, врагът е сразен, но с отшумяването на лудостта идва истинският ужас – събуждането на съвестта. Тихият, кротък глас, който забива истината като кинжал право в сърцето и душата ти, за да ти каже, че медалите, с които си се закичил като защита срещу реалността, "героизма", който са ти приписали, всичко това са кухи оправдания за това, което си извършил, за това, което си причинил на другите. Оправдания, които бавно те унищожават с лъжовността си. Вътрешният глас, от който не можеш никога да избягаш, който ти казва що за нещастник си и ти показва ясно спомените, от които се опитваш да избягаш. "With your halo slipping down to choke you now".
И така, двете песни заедно създават за мен най-силната картина не само в този, но и в предния албум.
Oценка: 10/10
Gimmie, Gimmie, Gimmie
Честно казано и слаба да беше песента, просто до такава степен не би могла да е толкова зле, колкото е оригиналът на "Black Flag" от 1983-та, че просто щях да я разцелувам. Сега пак ще го направя, но просто защото песента е изключително яка. Докато оригиналната песен е по-скоро в стил шеговито евтино рокче с лигав глас, тук имаме тежка депресивно-апокалиптична и бавна композиция, от която просто лъха шизофрения. Монологът е превърнат във вътрешен диалог, като единият глас ("Gimme, gimme, gimme, gimmie, I need more, I need more!") е зверски крясък, дерящ се с толкова агресия, че човек инстинктивно би се отдръпнал назад отвратено. Другият обаче, който само хленчи за проблемите си, сякаш изобщо не го чува ("I'm gonna go out, get something for my head. If I keep on doing this, I'm gonna end up dead") и ломоти почти несвързано.
Отново война, разбира се, но този път война на съзнанието със самото себе си. Войната на разделения на две ум, която той води срещу въображаемия враг, който сам е родил. Което е гениално измислено, имайки предвид колко е различно от оригиналния вариант на песента. Особено уважавам хора, способни да превърнат жабата в принц, наистина.
Могат да се намерят и много алегории за истинската война, човечеството като цяло и прочее, но предпочитам да ви оставя да чуете сами песента и да усетите това, за което говоря.
Оценка: 9/10
People are People
Една от песните, които определено ми харесаха най-много, макар и да не е кой знае колко "дълбока" ;) Текстът на оригинала на "Depeche Mode" е доста директно променен, както и цялостният стил на парчето. От оригиналното "People are people so why should it be, you and I shouldn't get along so awfully" е махнато последното "so awfully" и смисълът се променя тотално. От доста безлично-миролюбивото творение на "Depeche Mode" се получава една доста интересно звучаща (ако и малко наподобяваща "Limp Bizkit") песен, която противно на оригинала казва директно, че да – хората са си хора и точно затова се мразят, защото не са способни на друго и защото омразата към ближния е част от природата им.
Като споменах "Limp Bizkit", песента наистина е доста странна като звучене. На фон почти през цялото време се чуват електронни гами в низходяща и възходяща посока, а от време на време няколко момченца (поне се надявам да са момченца, но звучат като Чип и Дейл) пеят фалшиво "ля ля ля" по изключително извратен начин, който контрастира наистина ефектно с доста мрачния стил, в който е издържана останалата част от песента. Началото и краят са кротки и се чуват само някакви електронно-звучащи камбанки и гласът на Мейнард.
Като цяло, поне за мен, доста интересна и приятна песен, ако и не особено дълбока.
Оценка: 8.5/10
Freedom of Choice
Поредната песен със сменен текст в сравнение с оригинала. Само че този път смяната сякаш е самоцелна. Тоест от тази смяна смисълът не се променя. Лично на мен тук металът ми беше малко в повече, но пък концепцията за свободата на избора е развита много хубаво. Докато куплетите каканижат за това как винаги имаш право на избор, колкото и мизерни да са вариантите, припевът им се противопоставя с пионката, която мислела, че гласът й никога няма да бъде чут, че масата я скрива и че хвърленият камък или произнесената дума ще се загубят във вихъра.
Докато накрая "Freedom of choice is what you got" не се промени във "Freedom from choice is what you want", изричайки това, което вече сме разбрали и сами. Свободата и възможността да избираш са бреме, което далеч не всеки има силата да понесе. Изборът може да бъде не по-малко проклятие, отколкото благословия, и според мен, ако и да не е кой знае колко интересно направена, песента успява да предложи тази идея достатъчно качествено.
Оценка: 8/10
Let's Have a War
Подобно на "Gimmie Gimmie Gimmie", и тук имаме едно огромно усещане за нещо, което помита всичко друго. В случая – цинизъм. Тежък "брадат" глас дрезгаво пее за това как наистина е време, маа му, да си спретнем още една война, да забогатеем безумно като миналия път и да направим шоу от всичко, за да изкараме дивиденти. Като междувременно още в първото изречение нагло споделя, че в процеса ще можеш да и ти да ходиш да се гътнеш. Комплект барабани контрастира с бързия си ритъм с бавната китара отзад, а шепотът, ломотещ безспирно "There's so many opposites", се допълва с високо изпятото "Let's have a war", изпълняващо ролята на липсващия припев и допълвано от преждеспоменатия циничен и натежал от мазно "печалбарство", ако мога така да го опиша, дрезгав глас. Като цяло не най-любимата ми песен, но адски майсторски изпипана и ефектна.
Оценка: 9.5/10
Counting Bodies Like Sheep to the Rhythm of a War Drum
Лее се тежък и задръстващ порите метъл, китари и барабани се врязват в слуха като жилото на стършел, езикът надебелява от тежестта на апокалипсиса, а аз се чеша замислено, чудейки се каква е идеята във всичко това. "Pet" (от предишния албум) е една от най-страхотните и смислени песни, които изобщо съм чувал, но този й кавър е просто... ами един такъв... апокалиптичен? По един особено разфокусиран начин, изпълнен с агресия и разруха. Повтарят се отделни фрагменти от "Pet", основно заглавието "Counting Bodies Like Sheep to the Rhythm of a War Drum" и "Go back to sleep". Но освен въпросното разконцентрирано усещане за унищожение, хаос, анархия и ужас, аз друго кой знае какво не усетих. Е, въпросното усещане е силно, признавам, и въздейства. Но...
Оценка: 6.5/10
When the Levee Breaks
Доста... странна песен. Изкушавам се да я определя просто като "безлична", но няма да съм съвсем честен. Тя има доста сериозен смисъл и вложен подтекст, но е написана по доста особен начин – отнесено, бавно, без развитие или движение. Мелодията всъщност не е твърде приятна, а провлаченото повтаряне на всяка реплика от текста, определено дразни. НО... момент, повторенията май не са съвсем същите като това, което уж повтарят? И някои от думите не връзват смисъл? Както казах, песента казва доста повече, отколкото се вижда на пръв поглед – говори за апатията и способността да притъпиш сам собствените си сетива, да се отслабиш и да загубиш съпротивителните си сили. А дъждът не спира... и бентът ще се счупи.
Иска се малко повече вслушване и търпение, за да разкрие песента истинските си качества. Но мисля, че си струва.
Оценка: 8.5/10
Fiddle and the Drum
Една от най-чудесните помоему песни в "eMOTIVe". Кавър на песента на Джони Мичъл от 1969-та, единствената разлика с оригинала е това, че вместо самотния вокал, гласовете са три. Музика няма, хармонията се постига само от преплитането на гласовете. Текстът е открит и директен, има нещо от времето на войната между Севера и Юга – този честен и прям чисто "американски" републикански дух. Знам, че се отвях, но само така мога да опиша усещането. Майсторски изпята и издържана в едно ниво – без почти никакви динамични разлики – това е може би най-силно въздействащата по най-"чист" и невинен начин песен в целия албум.
Оценка: 10/10
И така, като си гледам писанията дотук, май излиза, че "eMOTIVe" все пак е по-слаб от "Thirteenth Step". И обективно наистина е така. Докато в предишния албум имаше максимум 2-3 песни, за които етикетът "велики" не беше подходящ, тук определението в общия случай е просто "добри" и то не навсякъде. Единствено "Passive" – единствената оригинална APC песен – успява да е наистина специална, както и донякъде "Imagine". При все това аз не се чувствам ни най-малко излъган. Напротив. В крайна сметка нито тематиката е толкова подходяща за творческо мислене, колкото са човешките мании, фобии и встрастявания, нито е честно да се очаква изпод "перото" на една група да падат само бисери и диаманти. "eMOTIVe" се откроява сред плявата достатъчно ясно, за да е доволен всеки фен на жанра (който какъв е впрочем, някой знае ли? :p), а също и такива като мен, които просто харесват качествената и смислена музика, в който и жанр да е. Enjoy, само това ще ви кажа ;)
Обща оценка: 9/10