Брой 27 Ревюта
СЪБИТИЕ НА БРОЯ
Заглавие: Лунните Градини: Сказание Първо от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Моридин
(Ревюта: Роланд, The Dragon, Матрим, Луз Терин)
Казано по един експлицитно категоричен начин, т.нар. от преводача "Малазанска книга на мъртвите" е в общи линии най-доброто нещо, случвало се на фентъзито в последното деситилетие. Всъщност ако трябва да бъда болезнено откровен, фактът, че вероятно няма да съм в състояние да опиша възхищението си от тази поредица, е едно от нещата, които наистина успяват почти да ме ядосат. Просто защото тя го заслужава безпрекословно. В известен смисъл – макар и за съжаление само в контекста на моите собствени преживявания – аз сравнявам Малазан с "Baldur’s Gate". Някак по същия начин, по който въпросната гениална игра успя да вдъхне нов живот на цял един великолепен жанр, така и въпросната поредица се справи с честно казано нелеката задача да напои за още малко отдавна позамрялата ми любов към фентъзито. Само че за разлика от "Baldur’s Gate", която просто се превърна в една златна класика, притежаваща всичко, което едно истинско RPG трябва да притежава, Малазан за мен е книга на едно изцяло ново ниво, много повече от всичко, което фентъзито някога е било, но същевременно нито за миг не-фентъзи. А това е всъщност най-важното. Поредицата е всичко, което фентъзито трябва да бъде, и освен това много повече в добавка. Все пак, за да не бъда голословен, да си поговорим и за самите "Лунни градини". Преди да си поговорим за тия прословути "Лунни градини" обаче, искам да вмъкна още няколко думи.
За превода съм сигурен, че колегите са се нервирали достатъчно. Болно е, гадно е, направо е абсолютно престъпление това, което се предоставя на българския читател. За абсурдизмите във въпросния превод няма да говоря – има неща, които просто трепят китове – но нека ви кажа едно нещо – на който изобщо му пука за тоя жанр – за бога, намерете си книгата на английски. Изобщо не се занимавайте с тая пошлост. Нищо нямам против Бард, да си правят каквото си искат, но просто да се прочете книгата в този си вид е гавра, която никой не би трябвало да си позволява. Не са толкова важни дори имената, думите (макар че развалят цялата прелест)… но по дяволите, доколкото успях да видя от беглия си досег с изданието на Бард, НИЩИЧКО от това, което ще кажа след малко, не е влязло в книгата. Нищо, мамка му :( Всичкото стилово съвършенство, красотата на езика, епиката, чувството за величие... няма, няма, няма. Не знам, аз толкова се надявах да не стане така, но... просто е съкрушително, защото съм сигурен, че никой няма да хареса поредицата и никой няма да разбере какво е изпуснал всъщност... Затова ще се опитам с това ревю да накарам поне тези, които имат възможност, да се замислят и да направят единствения правилен ход – англоезичния ;)
Та... "Лунните градини".
Може би по традиция трябва да се започне със сюжета – сюжетът обаче не може да бъде описан просто ей така. Сблъскваме се с първото голямо достойнство на Малазанската поредица – тя е наистина огромна по замисъл. Нещо невъобразимо мащабно, ала ни най-малко претупано, а изпипано във всеки аспект, във всяка сюжетна нишка. Само за информация втората книга започва изцяло нова сюжетна линия, петата също, като в един момент човек просто се усеща как всичко се навързва на място, как е било внимателно обмислено, планирано и развито по максимално увлекателен начин... Просто някак буди направо възхищение. Та все пак сюжетът – книгата разказва за Малазанската империя, започнала от едно градче и в момента владеeща два континента, и за нашествието й на трети такъв – Дженабакис. Тъкмо завладели осмият от общо деветте Свободни Града на континента с цената на много жертви, малазанците се насочват към последния останал – Даруджистан, перлата на Дженабакис, градът на хилядите чудеса, етц, етц. За тази цел те изпращат малка елитна диверсия, която да подкопае защитата на града отвътре, но за съжаление събития от по-мащабен характер се намесват в плановете им и изместват призмата, така че нещата в крайна сметка се оказват малко по-различни. Съзнавам, че говоря достa завоалирано и неубедително, но просто не искам да развалям ничие удоволствие, а сюжетът е наистина увлекателен – е, признавам, има си доста развлачени моменти, които просто те бутат да ги прескачаш, но честно казано някак изобщо ми бягат при крайната оценка. Сюжетът е пълен с интриги, с откровения, с древни разкрития, с... абе с всичко. Има си слаби моменти, но в крайна сметка не пречат.
Нещо доста по-важно се оказва атмосферата. А атмосферата е божествена. Разбира се, говоря само за английския прочит, но го казвам с ръка на сърцето – езикът е невероятно красив, епиката е просто навсякъде – донякъде Фийст малко от малко успява да го докара дотам, но това Джордани, Гудкайндове, Толкини, Едингси, Бруксове, тоя, оня... смешници абсолютни. Такава мащабна приказност, такава красота просто няма. Само че за разлика от Фийст, при Ериксон цялата тази приказност е кадифе върху стоманена ръкавица – поредицата е невероятно сериозна, много по-истинска, много по-дълбока. Сега няма да се излъжа да кажа, че пращи по шевовете от философия, но боже, къде ти Фийст? Тук става дума за нещо истинско, нещо смислено – има толкова много идеи, толкова много чувственост, драма, истински човешки съдби... добре де, поувлякох се, но просто няма с какво да се сравни. Единствено Хоб и Кай – що се отнася до чувството за красота и за човечност го докарват, но на тях им липсва тази хардкор фентъзи атмосфера, която има Малазан, тази епичност, дълбочина и сериозност. Това просто е толкова близо до истинска литература, колкото фентъзито изобщо може да стигне, БЕЗ това да нарушава чувството за приказност и за красота, които са добрите черти на фентъзито – разбирате ли колко е хубаво, просто има най-доброто от всичко!
Пак се разприказвах. Атмосферата наистина е много правилна, специално в „Лунните градини”. Светът на Малазан е изключително оригинален и изключително детайлно изграден. Ериксон е антрополог, човекът просто разбира от тези неща. Няма излишни неща, няма недостатъчни описания... авторът е уловил точният баланс и е пресъздал една завладяваща фантазия. Всяка от расите в книгата носи своите характерни черти – Имасите, с тяхната неумолима и неразбираема безчувственост и сърцата им от прах, Джагутите с невероятната си мощ и желанието им за самота, Тисте Андии, с тяхната дълбока тъга и незаинтересованост, с магията и мрака в душите им и в самата им кръв. И разбира се хората, също толкова различни – от номадските племена из Дженабакис, през богатите жители на Даруджистан, та до самите Малазанци, които аз лично не спрях да възприемам като една по-фентъзи ориентирана римска империя от златния й период... Изобщо евала...
Героите са може би най-слабата страна на книгата, доколкото такава изобщо има. Имам предвид, че някои доста си приличат като чувство (но не и като история, характер и битие, така че реално само мрънкам), а пък някои са откровено дразнещи (Крокус, че и Паран). За сметка на това нито един герой не е чернобял смешник, нито пък някой е сив – просто са си силни личности със смислена мотивация и чувства. Някои са супер пичове right down – Аномандър Рейк, Ралик Ном, Туул, както и късния Паран (противно на ранния Паран). Мощни, мистериозни, и т.н.
Та така... герои, атмосфера, сюжет... стига ви толкова :) Така и така в нищо няма да се убедите, докато не прочетете самата книга. Аз да обобщя:
Плюсове:
+ Атмосферата е сериозно епично фентъзи. Най-доброто, което фентъзито изобщо може да даде.
+ Има философия!!!
+ Много древна история и раси. Прекрасно :)
+ Много красив стил и чувственост.
+ Мащабност.
+ Супергерои, които обаче пък са убедителни :)
+ Увлекателна е. Като минете началното объркване от многото герои и сюжетни нишки, просто не можете да я пуснете.
Минуси:
– Има моменти на сюжетно развлачване, които аз лично се изкушавах да пропускам.
– Героите все пак не са най-силната черта.
– Описанията някъде са прекалено претрупани и пак юркат към пропускане.
– Финалът не е кулминационен, а размит. Ама бял кахър :)
– ПРЕВОДЪТ!
Оценка: 10/10 (на оригиналната книга) Моридин, 9,5/10 Роланд, 9.5/10 Матрим, 7/10 Луз Терин
Заглавие: Лунните Градини: Сказание Първо от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Матрим
(Ревюта: Роланд, The Dragon, Моридин, Луз Терин)
Доживяхме го! Вече мога да умра спокойно... мисията в живота ми е изпълнена. Какво съм пил ли? Ами нищо, просто най-накрая и читателите в нашата мила татковина ще могат да се насладят на една от най-качествените фентъзи поредици в света, а именно "Малазанската Книга на Мъртвите". Челите непреведеното в брой 15 може би (най-вероятно не) си спомнят хвалбите, с които направо заринах горката поредица, и надявам се имат някакъв, макар и малък, интерес да видят будалкам ли ги. Но във въпросния материал говорех повече общи приказки за поредицата, сега ще се занимая по-подробно с първата й част, която (шок и ужас :р) се пада "Лунните Градини".
За какво иде реч? Ами представете си един огромен свят, пълен с различни древни раси и създания, средностатистическият индивид от които е много по-мощен от нормалния човек. Но хората, нали са си хитреци и си пъхат гагата навсякъде, използват малобройността на древните сили и създават своята Малазанска Империя. След смъртта на император Келанвед малазанските армии се борят не само с многобройните си врагове, но и със задкулисните игрички на императрицата, опитваща се да отстрани старата гвардия приближени на предшественика й. Целта е завладяването на най-богатия град в света, но за да постигнат това, войниците и магьосниците от Втора Армия ще трябва да премерят сили с богоподобния Аномандър Рейк и неговите съюзници. Да, знам, че го разказах така, че да звучи адски скучно, но какво да се прави, това не е преразказ, а ревю :)
Какво отличава “Лунните Градини” в океана от боза, в която се дави жанрът? На първо място оригиналността, бликаща от страниците, ще стигне поне за 15 “нормални” фентъзита, че и ще остане достатъчно за Едингс да спретне още седем-осем поредици, както той си знае. Примери за тази оригиналност не са един и два – раса от не-мъртви, които не са зли, а имат ярка индивидуалност, позитивни и негативни страни, смислени цели и т.н.; магичната система, която с всеки изминал том става все по-ясна, но не и банална и лишена от изненади, каквото например е положението в последните книги на “Колелото на Времето”; няма тривиалните “добри” и “лоши” герои, има само различни гледни точки.
Следва да се спомене и прекрасния, уникален стил на Ериксон. Изреченията следват едно след друго със смайваща лекота и гладкост, а езиковото богатство на автора може да засрами много писатели на “сериозна литература”. И цялото това съвършенство се използва за целта на повествованието – няма пространни описания на героите, сградите и други такива отклонения от главното (макар че като че ли има известна склонност към описания на скали, изпълнени с геологични термини, но аз отдавам това на факта, че човекът си е археолог :р). Някой ще си каже, поради споменатата по-горе липса, светът няма да е пълнокръвен – съвсем не! В това отношение Ериксон просто помита дори и досегашният лидер в класацията ми, а именно – Робърт Джордан. Тук чувството за епичност (да не се бърка с бозавост, защото двете напоследък много се бъркат покрай боклуците в жанра), за грандиозност, за важност на описаните събития струи от страниците (предпазни очила трябват ли? – бел. щатния буквалист). Но същевременно е запазен най-важния, човешкия елемент, емоциите на места са толкова силни, че трябва човек наистина да е голям циник и/или непукист, за да не се трогне поне малко. Елементът на катарзис е много важна част от поредицата. Говорейки за героите – хвалбите можете да си ги (пре)прочетете от непреведеното, искам само да вметна, че подходът на автора за изграждане на характерите в първия том е главно чрез показване на действията и разговорите им, не толкова чрез разкриване на мислите и вътрешния им свят. Нещо като връх на айсберг, позволяващо персонажите да останат до някаква степен загадъчни и способни на изненади, но в никакъв случай не и на нелогични обрати в мотивацията.
За любителите на сблъсъка на мечове и трясъка на магии е важно да знаят, че “Лунните Градини” се проявява добре и в тази област, малазанската армия играе голяма роля в книгата и никак няма излишък на врагове. Усещам се, че прекалявам с хвалбите, но съм длъжен да отблежа, че авторът описва битките чудесно, отново с акцент върху човешката им страна, а именно цялата гадост на войната, а не чрез непрестанно възвеличаване на славни победи и невероятната смелост на “нашите хора”. Има широкомащабни битки, магически двубои, сблъсъци на наемни убийци, унищожаване на демони и въобще за всекиго по нещо :)
Хуморът на автора е на чудесно ниво, макар че лично мен прехваленият и уж адски комичен Круппе ме дразни.
Като гледам, всичко досега може да го сложим в графата плюсове, но аз съм отговорен човек, ще кажа и малко минуси :)
– Първо, има доста фактологически несъотвествия между първата част и следващите, така че имайте едно наум.
– Второ, смяната на гледните точки измежду героите на места е твърде честа и става леко объркващо. Също така може потопът на информация без много-много обяснения да обърка хората, свикнали авторите да им разкриват света си на час по лъжичка.
– Трето, финалът е донякъде разочароващ и остава чувство за неудовлетвореност, нещо като “Абе, тия хора за какво се бориха?”
Заключение:
Ако не изключвате мозъка си, докато четете фентъзи, просто нямате никакво оправдание да не прочетете тази книга. Още два аргумента – следващите томове са още по-добри и макар че в краен случай могат да се четат и всеки поотделно, доста по-добре е човек да си ги чете последователно. Също така, книгата може да бъде препрочитана многократно и всеки път да се откриват нови и нови детайли и всичко да става все по-ясно. На първо четене, колкото и да се мъчите, много неща ще ви объркат, така че аз бих препоръчал да не се опитвате да си изясните всичко веднага, а просто да се оставите да ви води авторът.
Оценка: 9,5/10 Matrim, 9,5/10 Роланд, 10/10 Моридин, 7/10 Луз Терин
Заглавие: Лунните Градини: Сказание Първо от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
(Ревюта: Роланд, Матрим, Моридин, Луз Терин)
Само да отбележа няколко неща за българското издание на „Малазан”. Първото, което прави впечатление, е готината корица, набива се на очи потресаващото отсъствие на голи мацки, което е необичайно за жанра. За жалост хубавите неща са дотук – следва безумието, наречено превод. Даже няма да се заяждам за имената – всички знаем какво е положението с тях. Най-меката дума, с която бих охарактеризирал превода, е тромав. Просто се чете трудно и това е. Особено фрапиращо е в началото – към края вече бях свикнал. Целият стил на оригиналната книга се е изпарил – в превода няма атмосфера, вместо да води към света на „Малазан”, той е като стена, която те спира. Особено фрапиращи са случаите, когато някое изречение е двусмислено или многозначно – по правило се уцелва най-неподходящият превод, който орязва или има силно различаващо се значение от оригинала. По този начин се губи доста от цялостното преживяване, което книгата носи – прочетете я на английки и ще ме разберете.
Заглавие: Лунните Градини: Сказание Първо от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
(Ревюта: The Dragon, Матрим, Моридин, Луз Терин)
Щастие...
Дочаках най-сетне на българския пазар да излезе безапелационно най-добрата фентъзи-поредица, която съм чел :) "Лунните градини" е първа част от история, която се очаква да се развие в 10 книги – "Малазанската книга на мъртвите". Да, и мен ме смущава цифрата, всички с ужас помним Джордан, но пък Ериксън за момента е написал 5 от книгите, шестата излиза началото на следващата година и в общи линии следват по една на година, така че краят на поредицата е ако не близо, то в обозримо бъдеще.
И знаете ли, всъщност на мен не ми пука, че е недовършена. Чел съм първите 4 книги от Малазан и съм до такава степен встрастен в тях, че изобщо не ми минава през ум стандартното "Бааа, десеттомна поредица, че и недовършена! Блах!". Защото тя наистина е разкошна :)
Но да си говорим сега за първата част. Действието в "Лунните градини" се развива на континента Дженабакис (тук е, може би, моментът да отбележа, че поради причини, описани по-долу, не съм чел книгата на български, нито имам намерение да го правя. Транскрипциите на имената са такива, каквито аз си ги представям, не странните неща от превода). Малазанската империя под ненаситната власт на императрица Ласийн напредва към последният незавладян от търговския съюз на Дванадесетте свободни града – перлата на континента Даруджистан. Но градът ще се окаже център на "съсредоточаване" – могъщи сили се концентрират върху него и Империята е само една от тях. Древните деца на нощта Тисте Андии и богоподобният им господар Аномандър Рейк са готови на всичко, за да защитят жителите на Даруджистан от хищните амбиции на Ласийн. Асцендентите на Дома на сянката – Сенчестия трон (Аманас), и Котийон, покровителят на убийците, наричан още Въжето, също имат интерес да навредят на империята. Близнаците на Шанса Опон се намесват, докосвайки света с божествената си сила, за да превърнат двама смъртни в свои пионки. И на фона на всичко това няколко необикновени хора трябва да намерят път, за да оцелеят в титаничния сблъсък, който ще последва.
Книгата е страхотно мащабна, пълна е с много и разнообразни герои, всеки със собствени цели, интереси и ярка индивидуалност. Няма "добри" и "лоши" и реално човек може да разбере целите и мотивациите на всеки, че и съпричастен да им бъде. Стилът на автора е богат и сложен, но по никакъв начин муден, тромав или тежък. Без излишна претенциозност или натруфеност, езикът на Ериксън е огромна част от атмосферата на поредицата.
Обаче...
В българския превод това го няма. Да бе, сериозно, няма го. За пореден път ставаме (аз не де, ама който ще я чете на бг) жертва на хищническата незаинтересованост на Бард от читателите им. Преводът е очебодно написан в такова бързане, че е пълно грешки, цели изречения, които не връзват смисъл и т.н. И щом това съм успял от няколко погледа по случайно отворени страници да го видя, не искам да си представям какво ще е ако хвана да я чета последователно. Но не това е най-лошото. Най-лошото е, че от бързане или просто бездарие, Валери Русинов тотално е осакатил стила на автора. Хора, които я прочетоха, потвърждават първоначалното впечатление от пуснатия от Бард на сайта им откъс, че книгата е ужасно тромава и трудно четивна на български. За пореден път е задръстена от типичните за късния Русинов тежко дразнещи паразитни селянизми в стил "моме", "момко" и други по-тежички. И естествено транскрипциите на част от имената и преводите на останалите са под *всякаква* критика.
Плюсове:
+ Стилът на Ериксон е много добър. Вече писах за него, ама просто трябва да си го спомена пак. Немалка част от удоволствието от четенето на книгата (в оригинал) идва именно от поетичността и богатството на езика, на който е написана.
+ Великолепна история с невероятен размах и мащаб. В нея има всичко, което човек може да иска от едно фентъзи – тонове магия (с невероятно богата, сложна и интересна магическа система), битки и екшън, прокрадване в мрака и интриги. И това е само началото :) Древна история, ОЩЕ по-древна история, древни раси, богове, които се намесват в съдбите на хората... Неизброимо е.
+ Изключително нестандартна. Има много и различни раси и *нито* една от тях не е клиширана. От немъртвите прародители на хората Т'лан Имас, през богоподобните безсмъртни Джагути, само един от които е спсобен да потопи цял континент в ледников период, та до меланхоличните деца на нощта – Тисте Андиите, които живеят без цел и посока в своята носеща се в небето планина. Книга без нито един елф или джудже, не е ли просто прекрасно? :) Боговете, наричани тук Асценденти, са хора (и понякога животни), достигнали по различни пътища безсмъртие и превърнали се в сили, обитаващи собствени измерения. Самата магия е разделена на различни Уоръни (в бг-превода преведени като "Лабиринти", но това е много едностранно и неточно, думата просто е непреводима, защото носи твърде много значения в книгата), всеки от които е едновременно източник на сила, път "през" света и самостоятелен свят. Невероятно иновативна и интересна концепция. И т.н., и т.н. Който и елемент от тази книга да хванете, ще бъде нов и интересен, а не затъпените до малоумие клишета на повечето фентъзита в момента.
+ Невероятно живи герои. Всеки от тях има истинска мотивация и действията им никога не са насиленото "За Свободата и правдата! Напред, другари!" или "Йо, лет'с рул да уърлд тогедааааа'". Човек просто им вярва :) А и някои образи като Крупе в първата книга и други в по-късните са просто такива чешити, че няма как да не ги заобичаш.
Минуси – обективно:
– Героите, макар и интересни и описани изключително добре, са доста... ами по някакъв начин тривиални. Всички Подпалвачи на Мостове например са Ваймс. Сериозно, всички до един са мрачният и обръгнал в живота умерено циничен войник, който в правилната ситуация знае какво да прави и го прави смело. А да, и мрази да се бие. Ами... досадничко е. Има и изключения от правилото, които са особено бляскави, но като цяло Ериксън има доста по-добри страни.
– Финалът на книгата е малко... инконсистентен. Сякаш е раздробен на много малки финалчета и кулминацията като че ли се поразмива. Което мен лично ме остави леееееко разочарован от него, но пък в крайна сметка книгата е само начало на колосална история :)
– Което ме хвърля на момента, че в "Лунните градини" голяма част от концепциите на Ериксън са недоразвити и неточни. И като резултат някои неща не съвпадат, някои дати не са точни, събития и имена не си съответстват... Не че е голяма болка, но се случва да подразни.
– Описанията не са особено силна черта на автора, дори повече отколкото героите. Едни такива... Не знам, може на мен да ми липсва въображение, но всички градове в тая поредица са ми абс еднакви (представям си две улици, един храм, едно имение и да речем пазар), всички места в Дженабакис си ги представям като гола сива тундра с планини на фон... Изобщо не е кой знае колко картинен откъм природни картини.
Минуси – bitch mode on:
Значи, Русинов просто си я е заслужил тая отделна графа, извинявам се. И понеже съм злобен, ще си действам по направления:
– Това, което мен най-много ме боли, като човек, който така и така няма да се излъже да прочете книгата в превод, са имената. Повечето имена в поредицата са прякори – Fiddler, Sorry и всякакви такива. Имайки предвид, че това е обичай в Малазанската армия, а 80% от героите в книгите са от нея... Обаче... обаче... Ами..
.
Най-идиотското е, че няма единна система за превод на имената. Половината от тях, които значат нещо, са преведени, другата половина са оставени в оригинал с бележка под линия. И естествено преведените са връх на неприятно звучащия имбецилизам. Иначе така кротката "Surly" да речем се оказва "Въсла". ВЪСЛА за бога! Пак като "Цупла" не я кръсти... Но разбира се най-големият удар в тая насока е с нищо незаслужилия такова отношение асцендент – бог на смъртта. Зове се "Hood" и е по съвместителство един от най-могъщите, злокобни и респектиращи богове, защото той буквално прибира душите в своето царство след смъртта им. И знаете ли как е преведен на български? Ами преведен е като "Гуглата". Това прилича ли ви на смразяващ кръвта бог на смъртта? Щото на мен не. Прилича ми на овчар. От ония с елечетата от ярешка кожа. С бай-ганьовски мустаци и изобщо... А гнусното в случая е, че това име се среща през изречение, защото е част от няколко ругатни и клетви. Как ви звучи "Дъх на Гуглата" за възклицание? Яко, нали?
Следват разбира се тия имена, които или нямат някакво значение, или по неизвестни причини не са били преведени. Не знам, аз ли имам извратено мислене, или наистина Русинов е единственият човек, способен да преведе името "Genabackis" като "ДженабакЪз". Или "Ganoes" като "ГаноЪз". "Tiste" като "Тайст"? И разбира се моят абсолютен любимец – "Jaghut" = "ДжагЪт". В смисъл, манията всичко да звучи много по американски е похвална, обаче за съжаление Ериксън не е американец, а канадец, което не че е от голямо значение, но просто си го отбелязвам, че ми се струваше късо изречението без него. Това е ФЕНТЪЗИ бе! Не са новините по CNN, не е Лари Кинг да му се невиди! Във фентъзито има древни езици, търсят се думи, които именно да НЕ звучат по американски. Защо може всички, чели книгата в оригинал, да виждат навсякъде Джагути, Дженабакис, Тисте Андии, ДенУл и всякакви такива толкова, за бога, логично звучащи имена, а Русинов е съумял да изврати всяко едно от тях? И не, това не е нещо, за което имам право да критикувам, то си опира до разбиранията на преводача. Обаче звучи зле. Звучи глупаво. Звучи неправилно. А в конкретни случаи тук е и откровено грешно.
– В този ред на мисли нещо, което ми направи отвратително впечатление. Расата се нарича "Т'лан Имасс", което е прекрасно, защото така си е и в оригинал (T'lan Imass). Обаче членовете и са, никога няма да повярвате, *Имасци*! В смисъл, българският език си има някаква логика, мамка му! Италия – ИталиаНЕЦ. Германия – ГермаНЕЦ. Това е чудесно, да. Обаче това са националности. Расите просто не завършват така, да му се не види. В смисъл – човекец, негърец, елфец, джуджец, имасец – та туй е толкоз просто и логично. А подочух, че и Джагътци имало, да правят компания на Имасците, но се надявам да греша.
– И остава разбира се стандартната за преводите на бардските фентъзита напоследък немарливост на преводача. "Ще му приготвим цяло авеню" и други подобни бисери са само върхът на айсберга. Има изречения, които просто НЯМАТ смисъл. И си личи, че това не е от некадърие (нали? НАЛИ!?), а просто защото преводачът толкова е бързал да си предаде материала в срок, че дори не е имал време да го прегледа внимателно. Само че редакторите къде са бляли? Или и те са бързали? И докога Бард ще продължават да си стоят доволни със самочувствието на монополисти без да си мърдат пръста, за да са книгите им освен лъскави и качествено преведени и минали истинска редакция? Аман вече :(
Викам да стига толкова негативизъм, а? Книгата е разкошна, прекрасна и изобщо каквито още такива епитети могат да ви дойдат наум. И е най-слабата в поредицата, ако разбирате какво искам да ви кажа :) Предполагам, че дори в този й осакатен вид богатството и оригиналността на идеите, историята и героите ще си личат. Препоръчвам ви, ако имате възможност, да си я намерите в оригинал и да я пробвате на всяка цена. Ако не можете, купете си я задължително на български, забравете всичко, което прочетохте дотук в това ревю, стискайте зъби пред малоумията и четете. Защото просто трябва. А след това все пак си я намерете в оригинал, щото така не струва :p
Оценка: 9.5/10 (не поставям отделна оценка на бг-превода, защото все пак не смятам, че е коректно, без да съм прочел цялата книга на български) Roland, 10/10 Моридин, 9.5/10 Матрим, 7/10 Луз Терин
Заглавие: Лунните Градини: Сказание Първо от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Луз Терин
(Ревюта: The Dragon, Матрим, Моридин, Роланд)
Преди да започна, искам само да отбележа, че това ревю е писано по английската версия на книгата и затова няма да коментирам превода. По това, което чух, явно не е на високо ниво, меко казано. Та, "Лунните Градини" на Ериксън. Книга, която вдигна много шум през последните няколко месеца и оглави много фентъзи класации. Дали това е заслужено или не, не мога да кажа, но ето и моето мнение. Чели ли сте книги, които са добре написани, с интересна история и герои, но които след време дори не помните за какво са се разказвали? Е, за мен Малазанската поредица е точно това. Две месеца след като прочетох първата книга, не мога да си спомня дори главните неща, камо ли имена на герои и други подобни. Защо се получава това? Според мен Ериксън е писал книгата с желание, но без да стане съпричастен на това, което пише. Няма дълбочина, няма емоции, няма желание. Няма нищо, което да те докара до сълзи, до смях и размисъл. Книгата е интересна и ще си прекарате доста приятни часове с нея, но няма да помните, че сте чели нещо такова след години, даже месеци.
Плюсове:
+ Сравнително интересна и оригинална история (в момента всяко фентъзи без сирак, тръгнал да спасява света, е оригинално).
+ Бързото действие ще се понрави на хората, които предпочитат да прескочат дълги описания, за да стигнат до битките.
+ Магията. Ериксън се е постарал върху този аспект на поредицата и има няколко наистина великолепно описани магически битки.
+ Героите са добре направени, повечето са сиви (няма ясно разграничени добри и лоши).
+ Круппе :)
Минуси:
– Липсата на емоции и чувства, на дълбочина.
– Твърде многото информация в началото ще ви накара да прелиствате имената в края на книгата на всеки 2 страници, докато свикнете. Точно това отказа голям брой читатели от поредицата.
– Героите са прекалено силни, половината са вълшебници, способни да унищожат Средната Земя с една ръка, другата половина са бойци, убиващи дузина войници, докато си почистват ноктите.
– Deus Ex Мachina е използвана, което лично мен ме дразни много.
– Липсата на описания, а дори когато ги има, най-вероятно няма да разберете много какво става.
Като цяло интересна, но безлична книга, която все пак ви съветвам да пробвате. Просто на мен ми е писнало от цялата помия фентъзи 10-томни поредици, които са пълна загуба на времето и за жалост "Лунните Градини" не е много по-добра.
Оценка: 7/10 Луз, 9,5/10 Роланд, 9.5/10 Матрим, 10/10 Моридин
Заглавие: Филидор, джуджето и архонтът
Автор: Матю Хюз
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
Четивна. Но влиза с връзки в тази категория. Несправедливо набеден за последовател на Адамс и Пратчет, Хюз ни предлага една доста безлична и безинтересна книга. Книгата се състои от две части, през първата даже успях да се засмея няколко пъти, а за втората... да кажем, че ме е страх да си помисля какво би казал Моканина. Не мога да разбера как в книга, която се води хумористична, има по-малко смях, отколкото в „Живот назаем”.
Историята: Младото конте Филидор се отправя на пътешествие, съпроводен от едно нахално джудже, за да търси митичния управник на старата земя. Преминавайки през различни страни и опасни приключения, младият Филидор трупа мъдрост и белези, за да се изправи пред някакво невъобразимо зло.
Плюсове:
+ Няколко наистина добри и нетрадиционни идеи. Ако беше подхванал и истински писател...
+ Няколкото смешни момента
Минуси:
– Тоталната безличност на книгата
– ...и на персонажите
– ...и на историята
– ...и на света
– ...и на приключенията
– ...и на жените от ФМИ и МЕИ
Абе, в сравнение с “Дуум: Ад на земята” си е шедьовър.
Оценка: 5/10 The Dragon