Миниатюра
Автор: Марфа

     Нещо го стисна за гърлото. Дъхът му спря, очите му се замъглиха, зави му се свят... Винаги ставаше така, винаги, щом погледнеше Портрета. Не можеше да спре да го гледа, обаче. Умираше всеки път по малко, извръщайки се към него, но да не го прави означаваше да престане да живее. Завинаги. Означаваше вечен край за душата му. Вгледа се внимателно и потъна за кой ли път в бездънната синева на очите й. Нямаше такова синьо, никъде във Вселената не би могло да има такова синьо, толкова топло и мамещо, толкова кристално и наситено, толкова живо и любещо... Остави се да го облеят вълните на синия океан и се пресегна към кораловите устни. Не, не коралови. Усещаше дъха им, чувстваше вкуса им, вкус на омайната сладост на райски плод. Уханието й отново му даде живот, докато го убиваше бавно.
     Не помнеше вече колко време седеше в стаята и се взираше в картината. Времето отдавна вече нямаше значение. Беше спряло да тече, подобно на съсирена във вените кръв. Помисли да стане да хапне нещо, но погледът му неумолимо се извърна към Нея... Очите й, ах, тези очи! Черни, черни като безлунна нощ, но сияещи, подобно на обсипано със звезди небе. Пресегна се и полетя. Беше толкова лек! Рееше се в космическата пустош, но тя съвсем не беше такава, каквато си я представяха повечето хора – беше жива, пулсираща с ритъма на любовна страст, пълна със светлини и толкова топла... А той можеше да докосне което си иска слънце и да се окъпе в лъчите му!
     Косите й бяха като водопад. Бяха с цвят на пчелен мед, също като очите й. И бяха с вкуса на меда, с аромата му, с аромата на хиляди пролетни цветя. Докосна устните й и се засити, целуна косите й и се напи. Потъна в нея и тя го прие, тя никога не го бе отблъсквала.
     Седеше сам, потънал в мрака на студиото, застинал с четка в ръка и с палитра, паднала в краката му. Стоеше и я гледаше. Нима я беше нарисувал? Как бе успял да създаде такова съвършенство? Почувства се горд от себе си, прекалено горд. Беше успял там, където сам Бог би се провалил, ето какво беше направил! А тя го гледаше от платното, изпиваше го с изумрудените си очи, мамеше го с ласкавата си усмивка, къдриците й с цвят на старо злато, едва докосващи раменете й, се полюляваха от слабия майски ветрец... Държеше наполовина пълна чаша със старо вино, готвейки се всеки миг да отпие. Не, вече беше пила от чашата, затова и не беше пълна догоре, как не беше забелязал това? Попи червените капки от устните й, отпивайки от най-прекрасното рубиненочервено вино, създавано някога на тоя грешен свят.
     Отпусна се в обятията й. Огледа се в очите й с цвета на буреносен облак, зърна за миг проблясващата мълния и потъна в блажена умора. Остави се да го мятат вълните на разбунения океан, защото тя беше неговият остров и той знаеше, че там ще е спасен. Червените й коси обагриха небето с цвета на залеза и нощта се спусна бързо, по тропически...
     Вив обикновено не се притесняваше, когато той изчезнеше за по-дълго време. Беше нещо обичайно. Оттегляше се в ателието си подобно на армия под обсада и не излизаше оттам, докато не сътвореше поредния си шедьовър. Изключваше телефоните си, прекъсваше връзките си със света, за да се появи триумфиращ, поставяйки условията си за новата си изложба. Но този път мина прекалено много време и тя, без да знае защо, се уплаши.
     Разбиха вратата твърде лесно, а вътре странно се носеше ухание на ябълкова градина. Той лежеше на пода, паднал върху палитрата си, омацан с боя и стиснал четка в ръка. Скелет с опъната до скъсване кожа, по-блед и от восъчна свещ, но още дишащ. Дъхът му излизаше от устните му със стържещо хриптене, а очите му не се отделяха от собствения му автопортрет. Нямаше сили да говори, нямаше сили дори да живее. В собственото му крило на болница “Чеймбърс” лекарите се видяха в чудо... Обсъждаха невъзможните кръвни проби, търсеха по всички възможни бази с данни поне някаква информация за състояние, подобно на неговото. Не намериха. Не беше поемал храна и вода от месеци, а все пак беше жив и дишаше. Опитваше се да каже нещо всеки път, когато се приближаха към него, но от устните му излизаха нечленоразделни звуци. Няколко от сестрите не издържаха и напуснаха, последната от тях си тръгна след истеричен плач. Накрая той издъхна. Докато вървеше аутопсията му Вив потъна бавно в бездънните очи с цвят на тъмен кехлибар, без да забелязва хищната усмивка, скрита зад чашата рубинено вино...