Fallout
Автор: Термит

     Войната... войната никога не се променя. От началото на цивилизацията войните се водят се водят за придобиване на повече ресурси – злато, земи, население. С навлизането на нови оръжия и технологии вече се търсят други ресурси – и плячката от войната е и нейно оръжие: петрол и уран. Заради тях Китай навлязъл в Аляска, САЩ анексирали Канада, и през 2077 година светът се хвърлил в нова война, която приключила за 2 часа. Родителите ми били между малцината щастливци, успели да се доберат до един от Трезорите – огромни подземни убежища, способни да издържат директен ядрен удар, напълно автономни, в състояние да поддържат обитателите си неопределен период от време. Родил съм се в Трезор 13, и сигурно щях да прекарам целия си живот там, посвещавайки се на любимите си хобита – старите леки огнестрелни оръжия и доста по-съвременните енергийни пушкала^* – ако един ден Надзирателя не ме беше повикал за личен разговор...

Началото

     Лицето на Надзирателя изразяваше необичайно силна тревога – нещо, което не бях виждал досега. Зачудих се каква ли може да е причината, всичко в Трезора беше наред, не си спомнях да съм чувал за някакви особени проблеми. И тогава той ми каза за повредения водопречиствателен чип. Направен преди войната, нямаме части, за да го поправим, твърде сложен за да бъде произведен от нас... и в Трезора няма резервен. Питейната вода щеше да е достатъчна за 150 дни, и за това време някой трябваше да излезе от Трезор 13 и да намери заместител. Изборът на Надзирателя паднал на мен. Дори и не ме попита дали съм съгласен – докато се усетя, стоях пред входа на Трезора, вперил очи в тъмнината на пещерата пред мен, а тежката бронирана врата се захлопна зад гърба ми.
     Все още си мисля, че първият ми сблъсък с външния свят беше като предзнаменование на това, което щеше да последва в моето търсене. Пред вратата лежеше оглозган до кости изсъхнал труп, в дрехите му можеше да се разпозане облеклото на обитател на Трезора – синьо трико с голямо жълто 13 на гърба. Не зная какво го беше убило, но това което го беше оглозгало можеше да е наоколо – затова извадих ножа и 10 милиметровия пистолет от багажа си и нагласих двете оръжия така, че да мога да ги изтегля без да губя време. Бърз поглед в раницата – само 4 пълнителя за пистолета – 48 патрона, а 10 милиметровият не беше кой знае колко мощно и далекобойно оръжие. Инжекции оздравяващ химикал – странен буламач, способен за секунди да излекува всяко леко нараняване. Няколко осветителни ракети, 2-3 вида стимуланти. Поклатих глава – Надзирателя не беше кой знае колко щедър. Преодолях погнусата си и претърсих трупа. 10 мм патрони... добре, струваше си. Реших, че е време да намеря изхода на пещерата, и предпазливо започнах да се придвижвам напред в мрака. Внезапно усетих рязка болка в крака, погледнах надолу и видях плъх с впити в стъпалото ми зъби. Болката ме шокира, без да мисля извадих ножа и порнах гадината. Плъхът издаде слабо писукане и се сгърчи на пода. Спрях на едно място и се огледах внимателно – наоколо беше пълно с едри черни плъхове! Продължих предпазливо да обикалям пещерата и да търся изход, но ми се наложи да изкормя доста от гризачите (като при това бях сериозно нахапан, дори трябваше да използвам една инжекция оздравяващ химикал), докато най-накрая не видях слаба светлина в края на едно разклонение. Насочих се натам... и за пръв път в живота си видях слънцето - силно, заслепяващо и много горещо. Стоях неподвижен, докато вятърът вееше около мен сух прах и пясък. Бях в пустиня.
     Надзирателя ми беше дал PIP Boy 2000 – малък аналогов компютър с будилник, бележник и способност автоматично да картира околната местност. На него беше маркирано местоположението на Трезор 15 – право на изток от моя дом, само на няколко дни път. Предполагаше се, че те трябва да имат резервен водопречиствателен чип. Нямаше какво друго да правя, така че тръгнах през пустинята. Приблизително по средата на пътя се натъкнах на човешко поселение. Зачудих се как може хора да живеят извън Трезор – но пък радиацията наоколо май не беше силна, най-малкото бях още жив, въпреки че нямах никаква защита. Реших да посетя поселището, може би знаеха нещо за целта ми, пък и ми беше интересно да ги разпитам за живота на повърхността. Селото беше оградено със здрава ограда, а входът се охраняваше от мъж с пушка – явно тези хора си имаха проблеми. До мъжа стоеше млада жена с приятна усмивка, така че много бързо направих избор кого да заговоря първо.
     Тя се каваше Катрина, и се оказа че официалната й длъжност е да "посреща и информира" чужденците, идващи за пръв път в Сенчести Пясъци¹ – както се се казваше поселението, общност от фермери и животновъди, които се издържаха сами. Поразпитах я за нея самата, и извадих неочакван късмет – тя беше жител на Трезор 15. Преди доста години в трезора настанало недоволство, част от обитателите решили да напуснат и да живеят на повърхността. Катрина избрала да остане, но трезорът бил нападнат и ограбен от пустинни бандити. Тя се спасила с бягство и припаднала от изтощение в пустинята, където я намерили хора от Сенчести Пясъци и я взели със себе си. Според нея трезорът нямал електроенергия, а асансьорните шахти били частично разрушени. Реших, че преди да продължа пътя си, трябва да се екипирам по-добре – най-малкото ми трябваше въже. Поговорих си и с мъжа с пушката – казваше се Сет, и беше приятелски настроен. Излезе че животът в селцето не е никак мирен – имали проблеми с няколко шайки пустинни бандити, а и били нападани често от огромни мутирали скорпиони (рад-скорпиони, както ги нарече Сет), които жилели хората с отровните си опашки и избивали "брамините". Не знаех какви са тези "брамини", но явно бяха нещо достатъчно често срещано, така че реших да не показвам колко малко знам за горния свят с въпросите си. Сет ми каза, че всички непознати, които влизат в селото, трябва да говорят със старейшината – Арадеш – така че отидох да го потърся. Нямах проблеми с влизането в която и да било къща, местните явно не се притесняваха от непознати. Грешката си беше тяхна, а аз не пропуснах да си прибера навито на топ въже от лавиците в една къща, докато никой не ме гледаше. Докато търсех жилището на Арадеш, се натъкнах и на местния лекар – изглеждаше интелигентен и доста добре обучен. Той ми каза, че работил над противоотрова за рад-скорпионите, но нямал голям напредък поради липса на проби от отровата. Явно оздравяващите химикали бяха доста често срещани и на повърхността, защото докторът имаше нелош запас от тях. Размених стимулантите за няколко инжекции, като междувременно разбрах, че на повърхността имали дори и нещо като валута – капачки от бутилки безалкохолно преди войната, които били обезпечени с вода от група, наречена "Водните търговци" с база някакъв град далеч на юг от Сенчести Пясъци със странното име "Центъра"². Достатъчно добре запасен, най-накрая намерих Арадеш. Успях да го излъжа, че идвам от село далеч на запад – нямах желание да разкривам местоположението на Трезор 13, след като разбрах какво се е случило с 15 – а той ми разказа малко повече за Сенчести Пясъци и местните проблеми. Кимах съчувствено, докато го слушах, след което бързо си взех довиждане и се отправих към Трезор 15.
     Още няколко дни път ходене в жегата, и се оказах на мястото, маркирано на картата. Наоколо се виждаше само една порутена колиба, така че отидох да я огледам. В пода беше издълбана шахта, дъното не се виждаше – само една метална стълба, която изчезваше в мрака. Спуснах се в нея и се озовах в пещера, подобна на тази пред моя Трезор. Приликите не бяха само във външния вид – наоколо се виждаха десетки от големите черни плъхове. Вече им бях свикнал, така че с нож в ръка си проправях път без особени проблеми. Не ми отне отне много време, докато се озова пред входа на Трезора. Бронираната врата лежеше изкъртена на земята, а от вътре се чуваше цвърченето на плъхове. Уверено се насочих натам... и бях меко казано неприятно изненадан при вида на огромното космато животно, тичащо в моята посока. Огледах го за миг - приличаше на смес между плъх и къртица, а на големина беше почти колкото човек. Ножът едва ли щеше да ми свърши работа, така че бързо извадих пистолета. Изстрел, втори... плъхокъртът³ се приближаваше, без да обръща внимание на раните. Годините занимания с огнестрелни оръжия си казаха думата – когато животното беше почти до мен, бързо се прицелих в очите му и стрелях. Черепът се пръсна във фонтан от кръв, и мутиралият плъх се свлече в краката ми. Потръпнах, след което продължих много по-предпазливо.
Трезорът очевидно беше отдавна обран и изоставен, на партерния етаж намерих само 1-2 инжекции оздравяващ химикал в малката лечебница близо до входа. Асансьорната шахта беше изтърбушена, но въжето беше достатъчно дълго, така че нямах проблеми да сляза на второто ниво на комплекса. Тук се сблъсках с нов вид плъх – явно мутациите бяха много и разнообразни. Два или три пъти по-големи от пещерните плъхове, новите гадини бяха с розова кожа, и донякъде приличаха на малки прасенца. Реших че името "прасеплъх"⁴ доста им отива. Бяха по-бързи от малките си събратя, но за щастие един изстрел от пистолета беше напълно достатъчен, за да им донесе вечен сън. След бърз оглед се оказа, че асансьорьт към трето ниво също е повреден. За момент се уплаших, че трябва да се връщам обратно в Сенчести Пясъци за още едно въже, но за късмет реших преди това да обиколя нивото и да видя няма ли останало някъде нещо, което да ми свърши работа. След като избих още плъхове – вече бях спрял да ги броя – се оказах по-богат с няколко пълнителя за пистолета и дебело кожено яке, което навлякох веднага – даваше доста по-добра защита от моето трико. В един шкаф намерих и навито въже, което веднага употребих, за да се спусна на третото ниво. Там ме чакаха още гризачи – включително и няколко плъхокърта – но вече бях добре подготвен и се справих бързо с тях. Насочих се бързо към контролната зала, и вече предчувствах успеха си... когато надеждите ми бяха буквално смачкани при вида на купчината камъни, изсипала се пред вратата й. Свличането явно беше унищожило цялата контролна зала, дори и да успеех някак да я разчистя, вътре едва ли щеше да има останала здрава апаратура. Безцелно се заскитах из нивото, доубивайки оцелелите плъхове, и се чудех какво да правя по-нататък. Настроението ми бе повдигнато от една находка – в останал по чудо неограбен склад намерих 10мм картечен пистолет, определено по-добро оръжие от моето пукало, малко динамит и ръчни гранати. Стиснах оръжието, кимах си сам за окуражаване, и напуснах трезора. Щях да се върна обратно в Сенчести Пясъци и да разпитам обитателите му за други човешки поселения. Градът, известен като "Центъра", явно беше доста голям. Би могло да се окаже, че там имат водопречиствателен чип, или знаят къде да се намери.

Пътят към Центъра

     Старейшината Арадеш май не беше много щастлив да ме види отново. Не го обвинявах, и аз не бих се доверявал прекалено на непознати при такива съседи. Само че на мен ми трябваше колкото се може повече информация, така че реших да се опитам да спечеля доверието му. Предложих да му помогна с решаването на малкия им проблем с рад-скорпионите, а той прие подозрително бързо и веднага ме прати да говоря със Сет – той знаел къде е пещерата, която мутиралите насекоми ползват за гнездо. Не ми хареса идеята да се бутам там, но май нямах особен избор – вече бях дал съгласието си. Сет ме заведе при пещерата и ме остави да се оправям сам. Успях да разчистя всички рад-скорпиони, които се оказаха доста неприятни гадини, и когато приключих, бях изхабил повечето си 10мм патрони, но за сметка на това бях на "плюс" с няколко ужилвания. Отровата беше доста силна и определено не се чувствах добре, но бях взел със себе си опашката на един скорпион, и докторът в селото доста бързо успя да направи противоотрова с пробите, които взе от нея. След като се възстанових напълно, разпитах по-подробно Арадеш. Сега, като бях решил малкия проблем на поселището му, той охотно отговаряше на всичките ми въпроси. За съжаление не беше и чувал за водопречиствателни чипове, нито знаеше как мога да стигна до Центъра - спомена ми само за град някъде на юг със странното име Боклучавия Град.⁵ Реших да поразпитам из поселището с надеждата да намеря по-точни указания, и извадих неочакван късмет – един ранен охранител на пътуващ търговец беше останал в Сенчести Пясъци за да се излекува, и той ми даде точни указания как да стигна до Боклучавия Град и Центъра. Преди да напусна Пясъците, най-после разбрах и какво е брамин - мутирала крава с 2 глави, тук имаха цяло стадо такива. Явно те бяха основният вид домашни животни, наложил се след войната.
     Боклучавия Град се оказа почти на пътя ми към Центъра, така че реших да направя едно малко отклонение и да се отбия там. Явно и тук си имаха проблеми със съседите – градът беше обграден отвсякъде със стена, направена от всевъзможни боклуци, но все пак доста стабилна. На входа стоеше мъж с кожена броня и пушка, който ми обясни, че трябва да прибера оръжието си, преди да ме пусне да вляза. Оказа се, че в Боклучавия Град има нещо като някогашната полиция, и тя е достатъчно силна и добре въоръжена, за да поддържа реда. В сравнение със Сенчести Пясъци, тук имаше доста повече местни "забележителности" – включително и бар, казино, а дори и боксови мачове. Първата ми работа беше да потърся магазин – исках да видя дали не мога да купя някое по-свястно оръжие, като гледах момчетата с кожените брони и 12 калибър двуцевки, моят 10мм картечен пистолет започна да ми се вижда доста жалък. Местният магазин се държеше от Килиан Даркуотър, по съвместителство и кмет, и шеф на полицията. Предложи ми древен Desert Eagle .44 Magnum – оръжие, почти 2 пъти по-мощно от 10 милиметровия. За съжаление нямах достатъчно пари, за да си го купя, така че можех само да го гледам с тъжен поглед. Точно преди да изляза от магазина, някакъв човек влезе и откри огън по Килиан без предупреждение. Реагирах почти инстинктивно – един откос, и главата на убиеца се пръсна като зрял пъпеш. Килиан ми благодари, и ми обясни че в Боклучавия Град има няколко групи, които се опитват да създават проблеми. Предположи че убиецът е пратен от Гизмо, собственика на местното казино. Когато го попитах защо просто не избие Гизмо и Черепите (така се наричаше местната банда), той обясни че не може да го направи без доказателства, тьй като държал всичко да е законно, след което ми предложи сделка: ако отида при Гизмо със записващо устройство и успея да взема самопризнанието му, мога да си взема което искам оръжие от магазина му, а той ще ми даде и един куп муниции за него. Разбира се, приех – ако и в другите градове нещата стояха като тук, доброто оръжие определено щеше да ми трябва. Скрил записващото устройство, отидох при Гизмо. Той се оказа невероятно дебел човек, истинска свиня, наместена някак зад голямо бюро (по-късно научих, че не можел и да се придвижва сам, трябвало трима телохранители да му помагат да мръдне). Предложих му да очистя Килиан вместо неговия провалил се наемен убиец. Явно приличам на престъпник – Гизмо не се усъмни в мен, дори ми обясни, че иска Килиан мъртъв, за да може да поеме пълен контрол над града. Отидох при Килиан със записа, а той удържа на думата си и ми предложи да си взема каквото харесам от стоките му – двуцевката със 100 заряда ми дойде като манна небесна. Килиан ме попита дали искам да присъвствам на залавянето на Гизмо – а на мен ми стана забавно само като си представих как ще се мръдне от бюрото, така че веднага се съгласих. Оказа се обаче, че Гизмо изобщо няма намерение да се предава – в момента, в който Килиан му каза че е арестуван, той извади оръжие и почна да стреля. Добре че държах двуцевката, с такава огнева мощ не ми беше проблем да го приспя за постоянно. След като приключихме с Гизмо с и телохранителя му, Килиан и хората му си заминаха, а аз набързо претърсих труповете и задните стаи в казиното. Бях доста разочарован, там нямаше почти никакви капачки – което беше много странно, като се има предвид кой беше Гизмо – а все повече се убеждавах, че капачките са ми адски необходими.
     Ларс, шефът на хората на Килиан, беше споменал нещо за работа, така че отидох при него. Оказа се, че той иска да хване Черепите със сигурно доказателство, и да приключи веднъж завинаги с тях. Не звучеше лошо като идея, особено когато извади 500 капачки (повече, отколкото струваше 10мм пистолета) и каза че са за мен, ако му помогна. За съжаление си нямах представа какво бих могъл да направя, така че вместо да се пъна да мисля, реших да се отбия в бара и да ударя едно – денят си беше тежък и малко разпускане нямаше да ми навреди. В бара беше доста пренаселено, а един от редовните посетители, с който ударихме малко лаф, ми посочи трима членове на Черепите, които стояха близо до бар-плота. Не разбрах какво точно стана, но докато ги гледах, един от тях нападна сервитьорката. Собственикът на бара явно беше се занимавал с нещо доста по-опасно преди да се заседи в Боклучавия Град – извади пистолет и с един изстрел свали бандитчето. Другите двама избягаха, сипейки закани. Последвах ги и видях да влизат в една пристройка на гърба на местния хотел, престраших се и влязох след тях. Не ме нападнаха веднага, така че отидох да говоря с шефа им, Винс. Предложих му да се присъединя към бандата му, но ми трябваше известно време само за да го убедя, че не съм поредният идиот. Стигнахме до компромис – трябваше да свърша една работа за Черепите, и ако се справех, щях да съм част от бандата. Задачката се оказа проста – да открадна урната с пепелта на жената на собственика на бара, която той държеше постоянно на бар-плота. Не беше проблем, изчаках барът да затвори и собственикът да си легне, после отключих бравата (имах малко познания по работата със шперцове) и взех урната.
     Когато я занесох на Винс, той реши че от мен ще стане Череп, и добави, че сега трябва само да отидем и да приключим с бармана. Казах му, че ще го чакам в бара, отидох при Ларс и събрахме група полицаи, след което се притаихме в заведението. Черепите налетяха с извадени оръжия, без да очакват никаква съпротива. Избихме ги до един. Един от мъртвите Черепи носеше неповредена кожена броня, която си присвоих, и с оръжията им и капачките, които ми даде Ларс, доста се позамогнах.
     Вече ми беше ясно, че в Боклучавия Град няма да намеря това, което търся, а за краткия ми престой там се бях забъркал в достатъчно неприятности, и сметнах че ще е добре да се омета на скорост. Надявах се в Центъра да имат водопречиствателни чипове – времето на Трезора постепенно изтичаше. Знаех точно къде се намира Центъра, така че забързах натам. За щастие не срещнах никакви опасности по пътя, и след няколко дни стоях пред най-голямото струпване на хора, което бях виждал след излизането си от Трезора.

Големият град

В покрайнините на града – а това си беше истински град, и заслужаваше името си много повече от селището на Килиан Даркуотър – постоянно имаше търговски кервани. Използваха впрягове от брамини като двигателна сила, а самите фургони бяха префасонирани купета от автомобили, останали отпреди войната. Запътих се към централната част на Центъра, като се оглеждах наоколо. Бях като замаян от мисълта, че толкова много хора успяват да живеят във външния свят без защитата на Трезор. Не пропуснах обаче да забележа доста големия брой стражи – всъщност полицаи, по-късно разбрах че в Центъра има и полиция – стоящи на различни места в града. Някои от тях бяха защитени с нещо като метални нагръдници, сякаш направени набързо от някой препил заварчик, но други имаха доста високо технологично изглеждащи брони от някакъв вид пластмаса... и носеха щурмови пушки, които ме накараха да преоценя качествата на моята стара двуцевка. Не е за учудване, че надписът "Оръжия" над една сграда ми подейства като магнит, и веднага се насочих натам. Собственичката се казваше Бет, и се оказа доста приказлива и добре информирана за Центъра и проблемите му. Заех се да изцедя колкото се може повече информация, стоката и нямаше да избяга. Оказа се, че Центъра дължи цветущото си състояние на три големи търговски групи, които управлявали чрез Градския Съвет. Името на една от групите - Водните Търговци - веднага привлече вниманието ми. Бет обясни, че те имали пълен контрол над водата в града, но поддържали ниски цени и обезпечавали капачките като валута. Между другото спомена, че има бизнес връзки с Бъч – шефа на една от другите търговски групи, и който работи при него получава нелоша отстъпка в нейния магазин. Изчаках я да си довърши изречението, после се изстрелях към офиса на Водните Търговци, щом имаха толкова много чиста вода, нямаше начин да нямат водопречиствателен чип!
     Човек не трябва да очаква толкова много от бъдещето. Гледах като ударен с мокър парцал, докато от Водните Търговци ми обясниха че, не, нямат водопречиствателен чип, и това не са ли едно от ония неща дето се срещат в старите Трезори? Поне получих някаква насока - в поселище със странното име Некропол⁶, изглежда, имали собствен източник на чиста вода, тъй като отказали да правят каквато и да било търговия с Водните Търговци. Благодарих за информацията и си тръгнах потиснат. Не ми бяха обяснили къде е Некропола, но аз и нямах особено желание да тръгна натам, не и преди да се отърва от всичкия багаж, който мъкнех със себе си. Реших да се пробвам да се хвана на работа при Бъч, който и да беше той, и да се възползвам от отстъпката при Бет, за да си взема по-свястна екипировка. Лесно намерих офиса на Бъч, и бях допуснат при него без проблем, щом казах че търся работа. Бъдещият ми шеф се държеше много странно – сякаш беше зверски изплашен от нещо – когато ми разказа за зачестилите напоследък изчезвания на керваните му. Спомена за някаква твар, наречена Смъртоносен Нокът⁷, но отказа да говори за нея, а когато се опитах да измъкна още нещо по въпроса, направо ме изгони. Е, поне ме насочи към Бет за повече информация. Не че се канех да търся причината за липсващите кервани, но така и така исках да продам всичко, което мъкнех, така че Бет ми беше следващата в списъка за посещения.
     Даа, да приемеш работа от Бъч явно не значи да работиш за него. Изглежда трябваше да оправя проблема, преди да си ползвам отстъпката. Така или иначе, беше ми любопитно за какво става въпрос – чух от Бет страховити описания за Смъртоносния Нокът, но всички бяха само от типа "чух от един, на който му казал на друг...". Ако не друго, тя поне ми даде някаква насока – прати ме да говоря с човек на име Харолд, живеещ някъде в Стария Град. Стария Град беше нещо като гетото на Центъра – (повече от нормалното) разпадащи се сгради, скитници и наркомани по улиците, и двама тежко въоръжени полицаи, патрулиращи край входа на квартала. Според мен те стояха там по-скоро за да не пускат хората да излизат в останалата част на града, отколкото да се грижат за реда наоколо. Единият от тях ме предупреди да внимавам, докато съм вътре – явно хората тук бяха оставени да се оправят сами. Никой от местните не искаше да говори с мен, така че започнах да обикалям къщите една по една и да търся този Харолд. Така, без да искам, попаднах на оръжеен магазин на черно. Имаха невероятни стоки – тежки снайпери, автоматични пушки, дори и броните, които видях да носят някои от полицаите в града. За съжаление цените им просто не ми бяха по джоба – за бронята от пластика ми поискаха 60 хиляди капачки, а дори и да продадях цялата си екипировка, едва ли бих събрал повече от 15-16, а това не стигаше дори и за снайпер. Поклатих глава и продължих обиколката си.
     Намерих Харолд в една къща съвсем близо до входа на Стария Град, точно когато вече се бях примирил, че няма да успея. Ако вместо на изток при влизането си бях продължил на юг, щях да си спестя страшно много обикаляне, но пък нямаше да намеря нито оръжейния магазин, нито търговеца на наркотици, от когото си купих малко химикали за радиационна защита, така че не беше изгубено време. Освен това, когато най-накрая видях кого съм търсил, изобщо не съжалих, че отложих срещата. Харолд беше таласъм⁸ – така наричаха хората, претърпели тежки мутации – тялото му беше зеленикаво на цвят и разкапано, а част от костите на гръдния му кош се виждаха през дупките в плътта му. В първия момент едва се сдържах да не извадя оръжие и да го застрелям, но след това той проговори... и ме помоли за малко капачки. Стана ми жал за горкия човек – ако въобще можеше да се нарече така – и му наброих двайсетина. Той беше искрено трогнат. Обясни ми, че хората от Центъра не се държали никак добре с него (не че се учудих, честно казано) и било рядкост някой да му направи нещо добро. После, след като го помолих, ми разказа историята си. Разказът му беше удивителен – Харолд беше преживял ядрената война, изглежда мутацията, превърнала тялото му в гротеска, му беше дала продължителност на живота доста повече от тази на нормален човек. Беше ми странно, че Харолд е мутирал – според това, което знаех за гама лъченията, той просто е трябвало да умре от радиационно отравяне, а не да получи физически изменения. Но не прекъснах разказа му, и така разбрах че всъщност той е получил мутацията си след войната. Разказа ми за експедицията, която организирали с няколко приятели от Центъра, до стара военна база някъде на северозапад. Около базата било пълно с мутирали същества, а автоматичните защити вътре работели, така че когато проникнали до центъра й, само той и още един човек оцелели от целия отряд. Описа ми огромните резервоари, пълни с някаква зелена мътилка, и как един автоматичен кран бутнал другаря му в един от тях. Според него именно тази мътилка имала толкова силно мутагенно въздействие, тъй като след като се измъкнал от базата, мутацията му вече била започнала. Отбелязах си по възможност да не се мотая из стари военни бази, и го разпитах за Смъртноносния Нокът. Явно някой там горе беше решил, че днес ми е ден за обикаляне – Харолд ме насочи към някой си Слапи, откаченяк, въртящ се из квартала, който бил виждал жив "дявола". Направо ме уплаши, хаха.
     Слапи, оказа се, си беше харесал точно къщата на Харолд, за да се подпира на стената и да бъбри безсмислици. Но все пак знаеше къде обитава Смъртоносния Нокът и след известно убеждаване и обяснения от моя страна ме заведе до входа на система от пещери близо до града. Не ми трябваше много време, за да намеря тварта. Описанията, разбира се, се оказаха много преувеличени - нещото не беше високо над три метра, "само" около два – но за сметка на това беше съставено сякаш само от мускули и нокти – видя ме в мрака на пещерата и се насочи към мен със скорост, която никога не бих очаквал от такова едро тяло. Пое невероятно количество куршуми, и сякаш не ги забеляза, успя да се добере до мен и да ме нападне. С първия си удар ме повали на земята, а бронята не можеше да спре мощните му лапи. Не зная как съм съумял да се изправя, нито кога ми е стигнало времето да вдигна пистолета и да стрелям в очите му от упор с тежкокалибреното оръжие. Зная само, че накрая Смъртоносния Нокът беше мъртъв, а аз – не. И че не исках никога повече да се срещам с нещо подобно.
     След няколко инжекции оздравяващ химикал (да живее химията!) бях в достатъчно добра форма, за да разгледам леговището на звяра. Това, което открих вътре, сигурно би ме изненадало, ако не бях видял що за ужас е Смъртоносния Нокът. Тялото на умиращия беше с човешка форма, но беше огромен – може би два пъти теглото на нормален човек, с неестествено големи мускули, и зеленикава кожа. Заговорих го. Беше твърде зле, за да разпознае кой и какъв съм, можа само да ми предаде един холодиск и да ме помоли да съобщя на "останалите" за новия опасен вид. Това бяха последните му думи.
     Първата ми работа, след като излязох от пещерите и се върнах в града, беше да кача информацията от холодиска на моя PIP Boy. Оказаха се записи, направени от (предположих) умрелия мутант... и приятелите му, което много ме обезпокои. Изглежда тези мутанти бяха много, и съдейки по записите, те бяха отговорни за нападенията над керваните – и доколкото разбрах нанасяха ударите си, за да отвличат хора. Не знаех защо го правят, но от записите се разбираше, че действат поне няколко координирани групи. Освен това използваха военен жаргон, сякаш бяха някогашна бойна част. Представих си армия от големи типове като онзи в пещерата, стиснали тежки картечници и базуки, все едно са детски играчки. Беше от този тип представи, които човек бърза да забрави. Пуснах записа на Бъч и получих добро заплащане, след като му доказах, че мутантите са отговорни за атаките, после отидох при Бет и разтоварих един куп багаж, заменяйки го с доста по-малък куп капачки. И като си помисли човек през какво преминах само заради някакви си 15% процента отстъпка...
     Имах нужда от почивка. Разходих се из Центъра, отбих се в местната забележителност – кръчмата Малтийския Сокол, поговорих си с тоя-оня. Така научих за високотехнологична група със странното име "Братството на Стоманата". Хората от Братството явно не само бяха успели да запазят предвоенните технологии, но изглежда ги доразвиваха със свои разработки. Размишлявах, седнал над чаша бира в Сокола – вече бях убеден, че ако изобщо има шанс да намеря някъде водопречиствателен чип, то това "някъде" ще е само базата на Братството. Другият вариант – Некропола – звучеше по-скоро като добро пожелание, а не като сигурна вероятност. Изборът ми беше ясен – следващата ми спирка щеше да е Братството, а "Пурпурните Кервани"⁹ – една от големите търговски групи – редовно изпращаше керван до там и обратно и винаги търсеха допълнителна охрана. Следващият керван тръгваше след два дни, така че реших да изчакам, за да си осигуря компания при пътуването. Един бърз разговор с техния шеф Димитри и бях нает.
     След като имах още време за убиване, реших да го направя по най-приятния начин, и се върнах в Сокола за следващата бира. И както при толкова други случаи по време на това скапано търсене, нещата изобщо не се развиха, както си мислех. Стоях си кротко на масата, когато при мен дойде яка мутра. Каза ми, че знаел за "работата", която съм свършил за Килиан в Боклучавия Град, и че шефът му иска да ме наеме, след което ме замъкна в мазето на Сокола. Стоях очи в очи с Декер, босът на организираната престъпност в целия Център, и знаех, че яко съм го загазил. Не ми и мина през ума да откажа да му свърша "работа", и след като приех, здравата мутра – казваше се Кейн – ми брои 500 капачки и ми обясни подробностите. Трябваше да отида във "Висините"¹⁰ – богаташкия квартал – и да видя сметката на един определен търговец и жена му... без да оставям никакви свидетели. След като ме "посъветва" да не си и помислям да се обърна към полицията, Кейн ме изстреля от Сокола.
     Не исках да убивам хора, които не са ми направили нищо, дори и за сумата, която Декер ми предложи, а финалният "съвет" преля чашата. След като излязох от Сокола, отидох при шерифа на Центъра и с удоволствие свидетелствах срещу Декер, а след това с още по-голямо удоволствие се включих в рейда над кръчмата. В края на краищата Декер и Кейн бяха мъртви (Кейн беше тотално луд – така се беше надрусал, че направо не усещаше куршумите, с които го пълнех), а като цяло хората в Центъра започнаха да се държат с мен като със свой. Търговецът на оръжие в Стария Град явно много е мразил Кейн, защото при следващото ми посещение там цените бяха около 20 пъти по-ниски. Така успях най-накрая да се сдобия с бойна броня и снайпер, както и с автоматично чифте за разкостване на гадини от близка дистанция – и Смъртоносен Нокът едва ли би оцелял след един откос с това чудо. Като цяло се чувствах доста щастлив, когато с кервана тръгнахме към базата на Братството

Градът на Мъртвите (водопречиствателния чип)

     Споменах ли вече колко ми вървеше по онова време? Базата на Братството на Стоманата излезе подземен бункер, на входа на който стояха двама стражи с тежки бойни костюми, за каквито не бях и чувал, и с перфектно поддържани многоцевни картечници, големи и тежки, напълно в тон с костюмите. Събрах смелост и заговорих единия от стражите. Почувствах се странно, когато той ми отговори съвсем учтиво и дори ми разясни някои неща за Братството, когато го поразпитах. Помня, че си помислих – тези хора явно бяха свестни. Стражът обаче не беше и чувал за водопречиствателен чип, но пък ми обясни, че е боец, а не старейшина (каквото и да значи това). Когато го попитах дали мога да се срещна с някой старейшина, той ми отговори, че за момента само членове на Братството имат право да влизат в базата. Е, нали съм си нагъл, попитах дали не мога да се присъединя към тях. Това явно го сащиса, защото за момент заговори по радиото в костюма. Изглежда тия от Братството не искаха просто да ме отрежат, затова решиха да ме пратят на "търсене". Каква беше задачата на "търсенето" ли? О, само да отида до стара военна база, галено наричана "Сиянието"¹¹ – защото сияе нощем, и то не по причина, че е осветена с лампи. На всичкото отгоре базата се намираше на много дни път в пустинята, и доколкото разбрах беше частично разрушена – над нея зеел голям кратер. Естествено не можех просто да кажа, че съм ходил до там – трябваше да домъкна обратно и някакво доказателство, че съм бил в базата. Двамата постови нямаха нищо друго интересно да ми кажат, а да стоя пред входа на Братствтото смисъл нямаше. За момента вариантите ми бяха два – или да потърся в Некропола, или да изгубя страшно много време и да отида до Сиянието (да не говорим, че си нямах и на идея какво друго би могло да ме очаква там, освен много силна радиация). Реших да отложа решението си за малко и да намина към Трезор 13, за да видя как вървят нещата там.
С две думи – вървяха на зле. Трезорът беше минал на ограничен воден режим, хората бяха изнервени и уплашени, и на всичкото отгоре някой крадеше вода от запасите. Успях да спипам крадеца, но ми беше ясно, че на Трезора не му остава много време. Не издържах там и ден – отново излязох на път в пустинята. Добрах се до Центъра и се свързах с Водните Търговци. Излезе ми солено, но уредих доставки на вода за Трезора, което ми спечели още няколко месеца. Разбира се, това даваше на външните хора точна представа за местоположението на родния ми дом, но просто нямах друг избор – тогава бях готов да се хвана и за сламка. Същия ден се насочих към Некропола.
     Некропол. Град на мъртвите. Когато навлязох в покрайнините на града, не можех да не помисля колко точно е названието. Навсякъде се търкаляха трупове на таласъми. Личеше си, че са били нападнати и избити внезапно от нападател с тежко въоръжение – част от тях бяха изгорени до неузнаваемост, вероятно с огнехвъргачки или енергийни оръжия. Каквито и да бяха сега тези таласъми, някога са били хора. Не заслужаваха да бъдат избити просто ей така, без предупреждение, с внезапна атака. Когато видях набитото на кол тяло на таласъм, усетих, че ме обзема желание да отстрелям някого. Започнах да обикалям наоколо и да търся нападателите, а те пък от своя страна бяха достатъчно добри, за да ми скочат сами. Приличаха досущ на мутанта, когото видях в пещерата на Смъртоносния Нокът – твърде големи за хора, с мощна мускулатура и сиво-зеленикава кожа. За щастие първите няколко, на които попаднах, бяха невъоръжени. Не че бяха безопасни – удар на техните огромни юмруци спокойно можеше да ме убие – но не успяваха да стигнат до мен. Тежкият снайпер си казваше думата, когато бяха по-далеч, а приближеше ли се някой твърде много, автоматичната пушка го правеше на дреб. След като се справих с първите няколко, застанах на добра позиция и зачаках следващите атаки – не можеше никой да не е чул стрелбата ми, а и не се съмнявах, че някъде наоколо ще имат въоръжени отряди. Известно време поседях на едно място и ми писна – искаше ми се да видя сметката на още от мутантите. Обиколих зоната от Некропола, в която се намирах, и видях че всички пътища към останалата част от града са блокирани с непроходими барикади. За щастие каналите на града не бяха затворени, така че ги използвах, за да се придвижа до други квартали. Дори и в каналите се срещаха трупове на таласъми – явно се бяха опитали да се укрият тук, но армията на мутантите ги беше проследила и унищожила. Открих на едно място нещо като временно убежище – с легла, запален огън във варел и дори малко медицински принадлежности. Беше пълно с трупове на таласъми.
     Навсякъде из Некропола гледката беше една и съща – мъртви таласъми и по някой и друг невъоръжен мутант. В една изоставена сграда се натъкнах на двама души от "Децата на Катедралата" – сектата имаше клон в Центъра, затова ги разпознах лесно. Те мърмореха, че в Некропола вече не било безопасно и че трябвало да си тръгват. Бях удивен, че мутантите са ги оставили живи и здрави. В цялата работа имаше нещо странно, но нямах време да се занимавам – наблизо имаше голямо сборище на мутанти. Отне ми доста време докато избия всички, бяха толкова много, че някои от тях успяха да се доберат до мен и да ме запознаят с предимствата на ръкопашния бой, когато си 150 килограмова буца мускули. Аз пък ги запознах с предимствата на автоматичното чифте на нулева дистанция, и като цяло резултатът беше в моя полза, но все пак ми се наложи да използвам малко оздравяващ химикал. След това се насочих към голямата Г-образна сграда, която групата като че ли охраняваше. В първата стая срещнах още един мутант, този път въоръжен. Тежката лазерна пушка беше мощно оръжие, но аз бях по-добър стрелец, а и снайперът ми беше малко по-далекобоен – побягнах и той ме подгони навън на открито, където му видях сметката. Така се оказах по-богат с една лазерна пушка, която тежеше доста, а и нямах енергийни клетки за нея. Все пак я прибрах в багажа си – това оръжие явно беше огромна рядкост, а доберях ли се до муниции, щях да имам решително предимство срещу който и да било враг: лазерната пушка можеше буквално да съсече човек на две при добър изстрел! Продължих прочистването на къщата, и за малко избягнах особено неприятна смърт от ръцете на друг мутант, въоръжен с огнехвъргачка. Отново излязох извън сградата и го накарах да ме подгони, а след това го приключих, преди да е дошъл достатъчно близо до мен, за да ме подпали. Други неприятни изненади в къщата нямаше, но намерих повредена водна помпа. Ако това беше източникът на вода на Некропола, значи ми оставаше само Братството... и Сиянието. Все пак продължих с огледа на сградата – струваше ми се странно толкова много мутанти да пазят една повредена водна помпа. В една от стаите намерих шахта, стълбата се спускаше надолу в мрака. На дъното ме чакаха два таласъма, каквито никога досега не бяха виждал – сияха в мрака с мека, но силна светлина. Сияещите ме нападнаха в момента, в който ме видяха, но бяха невъоръжени и изобщо не ме затрудниха. Продължих в коридора зад труповете им, и едва не изкрещях от радост при вида на отворената врата на Трезор.
     В трезора беше пълно с още от сиящите таласъми, но никой от тях не прояви интерес към мен. Асансьорът работеше, и никой не ми попречи да стигна вратата на контролната зала. Стори ми се странно, но след като влязох вътре, видях няколко сиещи, наобиколили трупа на някакъв нещастник. Доколкото разбрах, той се беше опитал да отмъкне нещо от контролните компютри. Трябваше само да измъкна чипа, да избия сияещите (не бяха сериозен противник, особено след супер мутантите) и да се прибера с фанфари и овации в Трезор 13. Взех чипа, но не ми се искаше да избивам таласъмите – в края на краищата, спасявайки Трезор 13, ги обричах на жадна смърт. Бяха доста бавни, и докато се усетят, успях да се измькна от трезора им, без да се наложи да убия когото и да било. Никой от тях не ме последва на повърхността, но за да успокоя съвестта си, оправих потрошената им водна помпа – сега щяха да имат вода, нищо, че нямаха воден чип. Нямаше какво повече да правя при таласъмите, така че тръгнах веднага към Трезор 13, предвкусвайки дните на почивка и блажен мързел, които ме очакваха.
     Пак ме прецакаха. Занесох чипа директно при Надзирателя, той го постави в контролера и рестартира системата – нямаше никакви проблеми. Помня,че си помислих: Свърши се. Само дето не беше. Надзирателят веднага поиска от мен пълен доклад за скитанията ми и допира ми с външния свят, и заедно с другите умни глави от Трезора го подложиха на анализ. Според техния анализ, армията от мутанти явно беше сериозна заплаха, и не можеше да бъде пренебрегната. Големият брой еднакви мутации, военната им структура и въоръжението им предполагаха, че някъде има място където мутантите се произвеждат "на конвейер", обучават се и се въоръжават под единно ръководство. Аз си спомних за разказа на Харолд – за базата, която бе разучавал, и за веществото, за което той предполагаше, че има силни мутагенни свойства. Изводът от анализа беше еднозначен: трябваше да се унищожи източникът на мутацията и субектът или субектите, които водеха армията от мутанти. Последните думи на надзирателя бяха: "Нямаш си на идея, колко съжалявам че трябва да те пратя пак навън". А ако той си имаше на идея АЗ колко съжалявах...

Сиянието и Братството на Стоманата

     Този път едва ли щях да се оправя сам. Трябваше ми помощ, по възможност от добре обучена и тежко въоръжена армия, за да се изправя срещу супер мутантите. С единствената подобна наоколо разполагаше Братството на Стоманата, така че нямах избор – трябваше да отида на глупавото им "търсене", за да мога да се присъединя към тях. Пътят към Сиянието минаваше близо до Центъра, така че се отбих там, за да се запася. Взех си въже (спомените от Трезор 15 още не бяха избледнели съвсем), и от местния търговец на наркотици се презапасих с химикали за радиационна защита. Никъде не можах да намеря енергийни клетки за лазерната пушка, но все едно я помъкнах със себе си.
     Вече не се тревожех за положението в Трезора и не ме притесняваше времето, което загубих, докато се добера до старата военна база. Спрях, когато започнах да различавам отдалеч очертанията на кратера, и се натъпках с химикали, повишаващи радиационната устойчивост на организма. Когато се приближих, успях да разгледам подробно пораженията от взрива на ядрената ракета, ударила тук през войната. На дъното на кратера имаше пробита пробита голяма дупка, през която се спуснах на първото ниво на базата – добре, че си взех въжето, иначе трябваше да се връщам по целия път до Центъра.
     Подобно на Трезор, базата беше разделена на подземни етажи. Първият етаж, в който влязох през дъното на кратера, не беше пострадал тежко от ядрената експлозия. Навсякъде се виждаха почернелите остатъци от персонала на базата, но самата структура беше съвсем леко засегната, като изключим зоната, в която беше пробил взрива, разбира се. Нямаше осветеление, но електрическите врати работеха. Намерих асансьор за по-ниските нива, но когато се опитах да го използвам, получих едно хубаво токово разтърсване. Вратата се отваряше с електронна карта, а аз нямах такава, така че продължих обиколката си. В края на къс коридор намерих голяма стая, която ми предложи малко по-разнообразна гледка. Поредният труп, но този път облечен в тежка броня, подобна на броните на стражите пред входа на Братството. Бронята, уви, не беше вече годна за нищо, но в трупа намерих един холодиск и жълта елктронна карта. Качих холодиска на моя PIP Boy и прочетох съдържанието му. Мъртвецът пред мен е бил последният оцелял от бойна група, пратена по някава неизвестна причина до Сиянието. Описваше се как групата е влязла без проблем в базата, броните им са давали добра защита срещу радиацията, и са имали химикали, подобни на тези, които ползвах аз. Когато са слезли на трето ниво, някакъв вид автоматична защита е била активирана. Войникът се е добрал дотук, но бронята му била разхерметизирана и химикалите му са били на свършване. Според данните в холодиска, името му е било Д. Алан, сержант от Въоръжените Сили на САЩ. Поклатих глава – когато тези момчета са дошли тук, сигурно още не е била изстинала топлината от ядрения взрив. Не е чудно, че пробивът в бронята е бил фатален. Все едно, дискът според мен щеше да е перфектно доказателство за ония от Братството, но аз смятах да се поразходя още малко из базата – това беше военна инсталация, надявах се на по-долните нива да открия някоя хубава пушка или броня. В един от обгорелите трупове намерих още малко противорадиационни химикали, така че не се притеснявах да остана малко по-дълго в Сиянието, а жълтата карта на сержант Алан отвори вратата на асансьора. Слязох на следващото ниво.
Н     иво две малко се различаваше от едно. Взривът беше пробил и до този етаж, и отново навсякъде имаше изгорели до въглен трупове. Точно до вратата на асансьора имаше терминал, Поиграх си малко с него и научих, че базата е изцяло на резервно захранване. Опитах се да включа главното, но не успях. Поисках диагностика на проблема – главният генератор на шесто ниво беше повреден и трябваше да се ремонтира ръчно. Направо зяпнах от удивление. Поне шест нива! А Трезорът имаше всичко на всичко три, и то по-малки по размер от първо, което вече бях проучил! Отърсих се от сащисването си и се хванах да претърсвам и това ниво. Асансьорът беше в самостоятелна стая, от която се излизаше само от една врата. Следващото помещение беше с метален под, и на него стояха няколко бойни робота. Не ме атакуваха, нито по някакъв начин показаха, че са ме засекли. Изглеждаха изключени, но аз си имах едно на ум от холодиска на сержанта. Разбих ги на парчета, макар че ми отне известно време и доста муниции. Не се притесних - още на горното ниво бях намерил 150 патрона .223 с метално покритие, каквито основно ползваха оръжията ми. След като приключих с роботите, продължих с огледа на етажа. Не намерих нищо особено – малко гранати, експлозиви и ракети за РПГ, все неща, които не ми бяха от особена полза – никога не се бях занимавал с тежки оръжия. Намерих и още една електронна карта, този път червена на цвят, след което се върнах в асансьора и слязох на трето ниво, готов за бой или за бързо бягане – вече бях видял колко здрави са охраняващите роботи, дори и изключени.
     Мда, само дето се психирах без нужда. Отново от стаята с асансьора можеше да се излезе само през стая, пълна с роботи, и отново роботите бяха изключени. Предположих, че сигурно централното захранване трябва да оперира, за да имат енергия, но все пак отделих малко време, за да ги унищожа. На този етаж нямаше нищо интересно, като се изключи един малък склад с подбрани муниции, но все едно – нищо, което да ми върши работа. На четвътро ниво се слизаше с друг асансьор, на вратата му имаше ивица червена боя. Нали съм си умен, сетих се да го отворя с червената карта, която бях докопал. Този асансьор беше странен – водеше до 3, 4 и 6-о ниво. Това разпали любопитството ми – беше странно военните, за които винаги съм мислел, че си падат много по точността, да прескачат ей-така един етаж. Продължих към ниво четири.
Схемата тук вече ми беше позната – отново трябваше да мина през стая с роботи, за да вляза в останалата част на нивото. Разбира се, отново ги унищожих. На това ниво имаше два интересни обекта: все още функциониращ компютър, заемащ по-голямата част от една зала, и асансьорът за пето ниво, маркиран със синя боя. Компютърът беше с доста добър изкуствен интелект, разпознаваше безпроблемно човешка реч и можеше да води смислен разговор. От него научих, че това е била военна научна база, занимавала се със специални проекти на армията. Един от проектите – "енергийната броня"¹² – беше напълно завършен. Прочетох спецификациите и едва не завих от кеф. Бронята осигуряваше защита като малък танк, и имаше енергиен генератор, произвеждащ огромно количество енергия, освен това усилваше движенията на носещия и даваше отлична защита и срещу радиация. Реших, че следващото нещо в списъка ми със задачки ще е да се докопам до една. Чудех се, дали от братството ще ми дадат по случай изпълнението на "търсенето" им...
     Вторият проект, който е бил в процес на разработка, беше много по-притесняващ. Цяла група учени са работили над вирус с работно название FEV (вирус за форсирана еволюция). Разработките са стартирали като отговор на засиленото използване на биологични оръжия от Китай в началото на 70-те години на 21 век. Военните на САЩ са искали вирус, който да подсили имунната защита на организма и да го направи неуязвим за повечето вирусни атаки. Резултатът, обаче, далеч надхвърлил очакванията им. Според данните, които получих от ИИ-то, заразеният с FEV организъм нараствал на размер и мускулна маса над 60%, и интелигентността му се повишавала с близо 200%. Споменаваше се също, че опитите били извършвани само над мишки. ИИ-то направи някои интересни предположения на база на тази информация. Според него, тъй като вирусът работи над ДНК-то на носителя, има нужда от здрав носител, за да се получи желаният ефект. По-специално, при радиационно отравяне, заразяването на организъм с FEV най-вероятно би довело до смърт. Друго предположение беше, че новите организми може би ще са стерилни, но това беше по-скоро твърдение, отколкото сигурен факт.
     FEV силно ме заинтригува. Имах усещането, че супер мутантите са продукт на FEV или на сходен вирус. Реших да сляза до ниво пет, отделено специално за лаборатория. Поредният изгорял труп ме снабди с поредната електронна карта (този път синя), но когато се опитах да отворя асансьора, той беше без захранване. Каквото и да имаше на ниво пет, явно военните се бяха подсигурили, че никой не може да стигне до там, когато системата за сигурност не функционира. Слязох на шесто ниво и стартирах генератора, след което включих централното захранване. Осветлението се включи в цялата база и бях адски доволен, че можех да виждам като хората. За всеки случай се качих обратно на четвърто ниво и през централния компютър наредих да се изключат всички роботи в базата, след което най-после слязох на пето ниво.
     Личеше си, че това ниво е посветено на научни цели – беше пълно с лабораторна апаратура и компютри. В един шкаф намерих холодиск, забравен явно от някой от учените по проекта. Извадих неочакван късмет – холодискът даваше пълна информация за експериментите, провеждани с FEV вируса. Бяха започнали от дъждовни червеи и постепенно бяха подобрявали ефекта, като последните експерименти са били със шимпанзета. Всички експерименти даваха едни и същи данни: повишена маса, повишена интелигентност, силно повишена агресивност. Споменаваше се, че като тест някои от заразените шимпанзета били облъчени с радиация, което довело до бързата им смърт. Последните данни в холодиска бяха, че целият проект ще се премести в друга военна база, където тестовете ще се продължат върху доброволци. Да бе, все едно някой би се навил да се прави на опитна мишка. Любопитството ми беше задоволено, поне за момента, така че отделих време да огледам нивото. И никак, никак не съжалих. Попаднах на голяма стая, нещо като склад за специални предмети и експериментални прототипи, и първото нещо, което спипах в ръчички, беше тежката плазмена пушка Уинчестър П94. Това чудо нанасяше огромни щети, с него и Смъртоносен Нокът или супер мутант щях да сваля с един-два изстрела. Ползваше същите муниции като лазерната пушка, която още носех – микро енергийни клетки, от които намерих запас за 150 изстрела. Вече бях наистина добре въоръжен. От склада си харесах още и малко ЕМП гранати, както и един странен апарат, който можеше да те направи невидим за известно време. Освен това подбрах няколко по-леки оръжия, които бих могъл да продам в Центъра за доста капачки, и щастлив, доволен и натоварен като муле се изнесох от Сиянието.
     Когато се появих пред входа на Братството и подадох диска на същия страж, с който бях говорил и предишния път, само дето челюстта му не падна от учудване. Трябва да се отбележи, че си държаха на думата – след известна суматоха бях допуснат да вляза в бункера като пълноправен член с ранг Посветен. Като Посветен имах достъп навсякъде, но нямах много права, освен да мълча и да си трая. Няколко думи за ранговата система на Братството – всички новоприети започваха като Посветени, след което, в зависимост от способностите им, можеха да станата бойци и да се стремят към ранг Паладин, или да станат учени с ранг Книжник. Цялото Братство се управляваше от Съвет на Старейшините, с генерал (или главен Старейшина, зависи кого питаш) Максън. Самият бункер беше разделен на четири нива, всяко със строго обособена функция: на първо ниво бяха казармите, складовете и тренировъчния център за новобранците; на второ – лекарското крило и зала за обучение на Книжници. Трето ниво се явяваше нещо като научен център, там работеха един куп Книжници под надзора на Главен Книжник Врий. Поговорих си с нея за FEV вируса. Оказа се, че тя е правила аутопсии на супер мутанти, и едно от наблюденията и беше, че всички те са стерилни – предположението на ИИ-то от Сиянието се потвърждаваше. Взех от Врий един холодиск с данни от аутопсиите, след което отидох до ремонтната работилница на същото ниво. По ранг не ми се полагаше да имам енергийна броня, но главният техник имаше една с лек козметичен дефект, на която и липсвал само някакъв си "асистоличен мотиватор" (не питайте). Успях да излъжа местния снабдител да ми даде един, като се направих на момче за поръчки и псувах здраво бюрократите, които още не бяха спуснали заповедта до него, и в края на краищата се сдобих с кърпена, но напълно функционална енергийна броня.
     Четвърто ниво беше командният център на братството. Тук заседаваше Съветът на Старейшините и беше постоянно местообиталище на генерал Максън, тук беше и централния компютър на Братството. Генерал Максън се оказа дядка с чепат характер. Допадна ми много, нищо, че беше адски рязък със всички наоколо. Според него Съветът не разбирал опасността от супер мутантите, и след като му казах за разкритията си за липсващите кервани в Центъра, той ме изпрати на разузнаване на север от Братсвото, за да намеря базата на мутантите. В общи линии нещата се наредиха добре за мен – имах мощна броня, добро въоръжение и Братството очевидно беше готово да започне война със супер мутантите във всеки един момент. Единственото нещо, което ми липсваше в момента, бяха муниции за енергийните ми оръжия. В Братството нямаха такъв тип енергийни клетки и очевидно не разполагаха с технология за произвеждането им. От друга страна, от търговеца на оръжие в Центъра бях научил, че за наистина добро въоръжение трябва да отида до някогашен Лос Анджелис, наричан сега Ангелската Костница¹³, и да потърся тамошните контрабандистите на оръжие. Временно отложих идеята си за разузнаване на север и се насочих в противоположната посока, директно на юг.

Костницата

     При влизането си в Костницата попаднах пред входа на голям лагер, заграден с висока телена мрежа. Посрещнаха ме две добре бронирани и нелошо въоръжени мутри, и "любезно" ми обясниха, че влизам в Светилището¹⁴ и трябва да се съобразявам с техните закони, иначе ще ми се случат доста неприятни неща. Мутрите бяха част от бойната сила на Светилището, наричаща себе си Регулатори. Останалите хора наоколо работеха в хидропонни ферми или произвеждаха разнообразни стоки, но кой знае защо не изглеждаха особено щастливи. Селището приличаше на затворнически лагер.
В Светилището нямаше нищо кой знае колко интересно за правене, нито пък имаха оръжия или муниции, които да ме заинтересуват. Произвеждаха основно суровини, които продваваха на оръжейните контрабандисти¹⁵, и се оказа че базата на контрабандистите е през няколко квартала, но единственият път дотам минавал през зона, пълна със Смъртоносни Нокти. Вече бях достатъчно добре въоръжен и брониран и гадините изобщо не ме притесняваха, и сигурно щях да си замина и да забравя за Светилището, ако случайно не бях срещнал кмета: човекът изглеждаше попарен от скръб и в същото време много, много ядосан, когато ми предложи да му свърша работа. Според думите му, бандата на Бръсначите постоянно тормозела хората от Светилището, нощни нападения, убийства, такива неща. Регулаторите се опитвали да се справят, но нямали успех. Наскоро синът му бил отвлечен, а една сутрин го намерили набит на кол до ограта на Светилището. Кметът поиска от мен едно нещо: да убия Блейд, шефката на Бръсначите. Предложи ми 500 капачки и аз приех, макар че сигурно бих се съгласил да го направя и без пари. Излязох от Светилището и се насочих направо към базата на Бръсначите.
     Бръсначите излязоха прекалено странна група за банда. Не видях някой от тях да носи броня или оръжие открито, никой не ми се заяде или направи опит да се сбие с мен – влязох в стаята на Блейд без никакъв проблем. Вече бях доста учуден, а след това направо се сащисах, когато Блейд избесня, щом й казах, че съм дошъл да я убия заради сина на кмета на Светилището. Когато се поуспокои, ми представи съвсем различна версия. Според нея Регулаторите създавали впечатлението, че Светилището е под заплаха от Бръсначите, за да могат да си запазят пълен контрол над хората там. От друга страна не правели нищо по въпроса за Смъртоносните Нокти съвсем близо до тях, въпреки че имали достатъчно хора и оръжие, за да ги изтребят до крак. Не знаех дали да й вярвам, но тя ми даде холодиск със запис на радиопредаванията на Регулаторите от нощта на екзекуцията. Изглежда, синът на кемта доброволно е отишъл при Бръсначите, а след това Регулаторите са го набили на кол, когато се е опитал да се върне и да поговори с баща си. Блейд искаше да отмъсти за смъртта му, но хората й нямаха необходимите оръжия, за да се изправят срещу добре снабдените Регулатори. Обещах и да занеса холодиска със записа на кмета, и се върнах в Светилището.
     След като чу записа, кметът сякаш се побърка. Налетя с голи ръце срещу най-близкия Регулатор, който извади тежък пистолет и му пръсна главата, без да се замисли за секунда. Това вече преля чашата. Още не бях имал възможност да изпробвам плазмената си пушка, и този Регулатор ми се стори перфектен за тренировъчна мишена. Свръхнагрятата плазма премина през желязната му броня, все едно че беше от хартия, а тялото му буквално се втечни от високата температура и всичко, което остана от него, беше малка локва слуз на земята. След това всички Регулатори ми налетяха едновременно. Измъкнах се от къщата на кмета и извадих лазерната пушка. Използвах лазерния лъч като меч, разсичах ги от дистанция без никакъв проблем, а ако някой се приближеше твърде много, бързо прехвърлях на плазмената карабина и го разтапях. Всичко приключи за минути. В Светилището не остана жив Регулатор.
     Хората от Светилищито определено не съжаляваха за липсата на "защита". Много от тях ми благодаряха, че съм ги отървал от Регулаторите, и смятаха, че Светилището може да стане прилично място за живеене. По принцип не очаквах нищо повече от едните голи благодарности, но извадих неочакван късмет в лицето на двама от жителите на селището. Майлс беше нещо като местен гений, физик, химик и електротехник. Неизвестно откъде той имаше познания за енергийната ми броня, и успя да я преработи така, че да повиши защитата ми срещу енергийни оръжия. Смити пък беше локалния търговец на оръжие. Той отдели известно време и се позанимава с плазмената карабина, като подобри значително скороста на прицелване и стрелба и увеличи силата на оръжието. За съжаление това не решаваше въпроса с мунициите, но пък контрабандистите на оръжие бяха наблизо.
     Пътят между Светилището и крепостта на контрабандистите наистина беше блокиран от Смъртоносни Нокти. Не е като да "гъмжеше" от тях – аз видях всичко на всичко три гадини – но си бяха повече от достатъчно, особено като решиха да ме атакуват. Не знам дали изобщо успяха да разберат грешката си, преди плазмените ми заряди да ги превърнат в тлеещи трупове. Във всеки случай се справих с тях без никакъв проблем. И като си помисля как един-единствен от тия зверове едва не ми видя сметката в Центъра...
     Крепостта на контрабандистите донякъде заслужаваше името си. Голяма сграда, най-вероятно някогашен склад, беше обградена от ров, пълен с някаква гадна зеленикава течност. Като гледах изпаренията над рова, дори и през ум не ми мина да се приближа до него. Можеше да се пресече само на едно място, където имаше прехвърлено мостче, по което можеше да мине само по един човек. На мостчето дежуреше човек с бойна броня и автоматично чифте, а зад барикади от двете страни на сградата и с пълен изглед към моста бяха застанали двама снайперисти. Това място беше добре защитено, но аз идвах като клиент и ме пуснаха да вляза, без да ми правят проблем. Контрабандистите имаха енергийни клетки, и то страшно много, но пък и цените им бяха солени. Преди да се охарча, реших да говоря с водача им и да видя дали няма начин да си напазарувам на нормални цени. Оказа се че шефът, казваше се Габриел, има нужда от услугите на добре въоръжен и трениран боец. Контрабандистите бяха добре защитени, да, но също така и на практика затворници в крепостта си. Смъртоносните Нокти ги държали постоянно нащрек, и отнякъде прииждали все нови и нови гадини, сякаш нямали край. В процеса на разговора ни се изясни, че всъщност Габриел и групата му не са контрабандисти, а техничари, които сами произвеждат оръжията си за продан. Заради Смъртоносните Нокти били принудени да си стоят в крепостта, тъй като нямало начин да изнесат безопасно толкова продукция, и да купуват скъпо суровини от Светилището. Сключихме сделка, изгодна и за двете страни: аз се наех да очистя зоната около крепостта, а Габриел щеше да ми продаде оръжие със значителна отстъпка, и когато си тръгне с хората си, ще остави за мен голямо количество оръжие и муниции безплатно. Стиснахме си ръцете и аз отпраших към квартала на Ноктите.
     Работата се оказа по-трудна, отколкото си мислех. Убивах по някой и друг Смъртоносен Нокът, но нямах представа откъде се появяват и как. Определих зоната, където се срещаха най-често, и я претърсих внимателно. В едно голямо мазе бях нападнат от Смъртоносен Нокът, много по-бърз и едър от всички, които бях срещнал до момента. Беше тъмно, бях изнервен и не можах да го ударя с пълната мощ на плазмената пушка. Преди да се усетя, тварта беше до мен и ударите и се посипаха по бронята ми. Усещах силата им дори и зад тежкия метал, бях съборен и паднах на земята, сякаш отново се повтаряше онзи кошмарен момент от пещерите в Центъра... Но този път бронята и оръжието ми бяха други. Енергийната броня ми даде сили да се изправя дори и под тежестта на гадината, а един изстрел с плазмената пушка, опряна в главата и, завинаги спря огромните й лапи. След като се посъвзех, огледах внимателно мазето. В един тъмен и влажен ъгъл намерих купчина яйца, някои от тях още неизлюпени. Вече ми беше ясно защо Смъртоносният Нокът ме беше атакувал така свирепо – беше майка, защитаваща яйцата си! Начупих ги до едно.
     "Контрабандистите" спазиха думата си. Продадоха ми енергийни клетки на много ниски цени, и вече бях напълно готов за всякакви ситуации, оборудван с оръжие и муниции. От един от хората от Светилището бях разбрал, че някъде южно от Костницата имало Трезор. Стана ми любопитно и реших да отделя един-два дни, за да го потърся. Изнесох се до базата на Остриетата, и оттам навлязох на запад, навътре в останките от някогашния Лос Анджелис.

Катедралата

     Сградата беше в забелижетелно добро състояние, сякаш наскоро ремонтирана. До входните врати бяха закачени странни емблеми: кръстове, оградени с кръг. Никой не ме спря, хората само минаваха покрай мен и ми пожелаваха "славен ден". След Светилището, оръжейниците и Смъртоносните Нокти, сякаш бях попаднал с някакъв друг свят. Беше ми отнело време да навляза навътре в Костницата, и не срещнах нито един човек по пътя си. А сега – цяла група, и то голяма. Избавих се от объркването си, когато най-накрая намерих някой, който иска да говори с мен. Тя се казваше Никол, и се представи като лидер на "Следовниците на Апокалипсиса"¹⁶. Обясни ми, че нейните хора се стремят към опазване на мира и живота, и към предотвратяване на бедствия като ядрената война, като трупат знания и ги позлват за мирни цели – цялата им сграда беше изпълнена с лавици с книги. Целта им беше, меко казано, амбициозна – пък и достатъчно се бях нагледал на следядреното общество, за да знам, че беше по-скоро утопия. Но не исках да се подигравам на мечтата на тези хора, може би някой ден щяха да постигнат нещо...
     Никол ми каза за Децата на Катедралата. Като групировка те уж също желаели мир, но тя не беше много сигурна какви са в действителност мотивите им. Спомена, че вечерно време можело да се види как от катедралата излизали "нощния род"¹⁷ (идея си нямах какво има предвид), каза нещо и за мрачен бог – успя да запали любопитството ми достатъчно, за да реша да отделя малко време на Децата на Катедралата.
     Катедралата се намираше на около ден южно от Костницата. Когато пристигнах, беше вечер, но въпреки това можах да оценя огромните размери на сградата, сякаш изникнал от нищото в пустощта. Пред портала имаше няколко души, някои облечени в монашески роби, а други – в кожени брони. Тези с робите бяха сякаш с промити мозъци, когато се опитах да поговоря с някой от тях, крещяха възхвали на "Господаря", "Светия пламък", "Лозата на живота" и прочее религиозни дивотии. Абсолютни перковци. Другите, с кожените брони, се държаха като мутри, само дето не ми налетяха на бой. За щастие (тяхно, искам да отблележа) нещата се разминаха мирно и кротко, дори успях да науча че водачът им се казва Морфей и мога да го намеря на върха на кулата на Катедралата. Минах през портите и се озовах в малко преддверие, а от там – в голяма зала, заемаща като площ по-голямата част от сградата. Залата беше оформена като някогашните църкви, с редици пейки, гледащи към олтар в дъното. Самият олтар беше доста странен: имаше издигната трибуна, а зад нея – два телевизионни екрана. На единият екран се виждаше лицето на човек, облечен с роба с качулка, а на другия се сменяха постоянно думи: "обединение", "молитва", "следвай"... изключително ефективно за промиване на мозъци. По пейките имаше застанали още от перковците с качулките, но в края на залата, вдясно от олтара, стояха мъж с кожена броня и жена с кожено яке. Поговорих с мъжа, не беше много разговорлив, но поне разбрах, че фанатаиците с качулките са минали през нещо, наречено "конвертиране". Според думите му, след "конвертирането" някои са излезли луди, а други не са се връщали изобщо. Жената не поиска да говори с мен, а аз се зачудих накъде да тръгна сега. Близо до двамата имше заключена врата, престорих се че вадя ключ и с малко работа с шперцовете успях да я отворя и да вляза в помещението зад нея. Бях в партера на кулата, вляво от входа на помещението имаше още една заключена врата, а голяма стълба водеше към горните нива. Реших, че е време да си изясня някои положения с този Морфей, така че се запътих нагоре.
     На следващия етаж имаше три стаи със затворени врати, но реших, че Морфей най-вероятно ще е на върха на кулата. Освен това, ако ме усетеха и започнеше бой, предпочитах да съм някъде, където ще трябва да се пазя само от една посока, така че се качих към втория етаж. В момента, в който главата ми се подаде от стълбата, бях поздравен от изстрел на плазмената пушка на един супер мутант. Улучи ме, но бронята пое по-голямата част от удара, а той нямаше възможност за втори – разтопих го с плазмената си пушка, а след това опуках и още двама, които излязоха на бегом от една от стаите с извадени оръжия. Труповете им бяха някак прозрачни, и бяха облечени изцяло в черни дрехи. Претърсих ги и намерих във всеки от тях персонално устройство за невидимост. Вече знаех кои са "нощния род". С тези устройства и с черните дрехи, през нощта щеше да е почти невъзможно да видиш мутанта, преди да е опрял дулото (или дулата, един от убитите имаше многоцевна картечница) в главата ти. Имах смътното предположение, че може би Морфей е лидерът на мутантската армия, при цялата тази охрана. Ставаше все по-належащо да си поговоря с него.
     Морфей определено не искаше да си говори с мен. Следващият етаж, третият, беше последният в кулата. Отново бях нападнат от тежко въоръжени супер мутанти, а освен тях и от мъж в роба, доста по-лъскава и шарена от робите на фанатиците долу. Това трябваше да е Морфей – лицето му беше същото като лицето на мъжа от екрана пред олтара. Избих супер мутантите, но Морфей не спря да ме атакува. Имаше щурмова карабина и я използваше по предназначение. Пуснах му един плазмен заряд и го приключих. Претърсих го, но не открих нищо ценно. Освен пушката имаше в себе си само два свещени символа на Децата на Катедралата. Символите бяха във формата на знака за радиационна опасност, но освен това имаха и разни странни форми и издатини, напомнящи на ключ. В момент на вдъхновение ги взех, слязох на партера, и с единия отворих заключената врата. Водеше към къс коридор, в дъното на който имаше стълба надолу. Пред стълбата стоеше поредният супер мутант, въоръжен с оръжие, каквото не бях виждал дотогава - приличаше на многоцевна картечница, но вместо с патрони, стреляше с лазерни лъчи. Оцених конструкцията, цевите се сменяха и не се пренагряваха, което даваше възможност да се води автоматична стрелба с лазерно оръжие. Бронята ми даде достатъчно време, за да се прицеля и да сваля мутанта с плазмената си пушка. Взех му лазерната картечница и слязох надолу.
     Не знам какво очаквах да намеря, но със сигурност не беше това. Не много голямо прашно мазе, в което нямаше жив човек или мутант. И все пак мястото беше добре охранявано и не беше лесно човек да достигне до там. Странно, много странно. Точно се канех да се откажа и да изляза от мазето, когато една стена в дъното се отмести, и от скритата врата излезе човек с лилава роба. В момента, в който ме видя, той се развика за помощ, извади плазмен пистолет и започна да стреля по мен. Бих могъл да му кажа, че е лоша идея, но нямах време за губене. Преминах през локвичката, която остана от него, и се оказах в нещо като естествена пещера... и пред две от най-странните създания, които съм виждал. И двете бяха с гола розова кожа и не приличаха на нито едно същество, познато ми до момента. Едното подскачаше на един-единствен мускулест крак, а от крака му направо излизаше буца, която сигурно беше главата. Другото имаше шест крака и две глави. Нямах време да ги разгледам подробно, нападнаха ме едновременно в момента, в който ме видяха. Не знаех къде ще е най-добре да ги стрелям, затова реших да използвам многоцевния лазер. Два откоса – и гадините бяха мъртви. Заех се да изследвам пещерата, натъкнах се на още няколко от странните животни, и всеки път оставях зад себе си димящи трупове. Най-накрая спрях, не вярвайки на очите си. Двама супер мутанти пазеха огромна, кръгла стоманена врата, точно като тази на родния ми Трезор.
     Мутантите ме нападнаха в момента, в който ме видяха. Нямах проблем да се разправя с тях, след което пристъпих в Трезора. Беше напълно еднакъв с моя – разположението на стаите и дори на апаратурата на първия етаж беше едно и също. Захванах се с първия попаднал ми компютър и да проникнах в системата. Успях да се добера до точното местоположение на военната база, в която се произвеждаха супер мутантите. Сега, оставаше само да се добера до водачът на целия този ужасен цирк. Подозирах, че който и да е той, ще го намеря в командния център на Трезора. Взех асансьора и се качих на втория етаж.
     Отново усещането за дежа ву – същата вътрешна подредба, същите стаи. Централен коридор, а от двете му страни – врати. Разликата беше, че навсякъде – по стените, по пода, по тавана – имаше налепени парчета смърдяща биологична маса. Дори не исках да си помисля какво може да е това. Вместо това се захванах да прочистя етажа, исках да съм сигурен, че няма жив враг. Избрах си едната страна на коридора и започнах да влизам в стаите една по една. В първата, в която се набутах, нямаше мутанти. Имаше обаче четирима души, опитах се да говоря с тях, но бяха напълно полудели. Единият имаше странно устройство, прикачено към главата си. Когато го попитах какво е това, започна да бърбори глупости. Отне ми известно време и търпение, но успях да разбера, че се страхува от "Господаря". Наблегнах на тази тема на раговор, и го разпитах има ли начин да се спася от този "Господар", тогава лудият откачи устройството от главата си и ми го даде. Идея си нямах какво можех да правя с него, но все пак го взех.
     Следващата стая, която проверих, беше нещо като миниатюрна версия на олтара в катедралата. Два супер мутанта се молеха, а заедно с тях и няколко човека. Не ги изчаках да забележат, че съм там – извадих плазмената пушка и открих стрелба по супер мутантите. Стана голямо меле, всички молещи се се опитаха да ме атакуват едновременно, а от съседната стая изскочиха още два супер мутанта. Всички имаха енергийни пушки или пистолети, но пък аз играх нечестно – извадих многоцевния лазер и ги разчистих с откоси. Сега ми оставаше да проверя стаите от другата страна на коридора.
     Имаше една-единствена стая, нещо средно между лаборатория и операционна. Вътре пазеше супер мутант с плазмена пушка, не ми отне много време да се разправя с него. Интерсното беше, че няколко души с бели престилки и с вид на учени се нахвърлиха върху мен с голи ръце. Разбира се, не можеха да ми направят нищо през бронята. Огледах операционните маси с части от плът по тях, и започна да ми се изяснява какви опити са правени в тази лаборатория. Разстрелях учените без никакви угризения. В единия край на лабораторията имаше затворнически килии, изходите от които бяха преградени със силови полета. Спрях полетата, а затворниците се затичаха навън... и в момента в който минаваха към изхода, се взривяваха сякаш отвътре. Не знаех каква е причината, не знаех как да го предотвратя, а нямах и време – всичко се случи за секунди. Още нещо, което се натрупваше на сметката на армията на мутантите...
     В момента, в който слязох от асансьора, бях нападнат от 7-8 бойни робота. За щастие не бяха въоръжени, но роботите и без оръжие можеха да направят достатъчно поразии. Все пак първо трябваше да ме достигнат, и в един момент се оказах заобграден отвсякъде. Чаках точно това – извадих една ЕМП граната и я взривих в краката си. Роботите около мен окапаха като зрели круши. Естествено, бяха само първата линия на защита. Веднага щом ме усетиха, започнаха да налитат супер мутанти и фанатици от Децата на Катедралата в лилави роби. Намерих си добра позиция и ръсех щедро с многоцевния лазер и плазмената пушка. Мисля, че избих над десет супер мутанта и няколко от Децата. Сега оставаше само да се справя с Господаря. Минах през компютърната зала на Трезора и се насочих към контролния център на Надзирателя. Там, седнал на креслото на Надзирател (слял се с креслото на Надзирател?) ме очакваше водачът на мутантската армия. Някога нещото е било човек. Или поне имаше човешка глава. От главата излизаха безформени парчета плът обвиващи и сливащи се с компютърни екрани и електроника. Беше отвратително. След това той... то... ми заговори. Използваше различни гласове за различните думи, сякаш говореха един след друг десетки хора. Предложи ми да стана част от неговото Единство, единствена раса, супер раса, която може да живее и процъфтява в пустощта, трябваше просто да се съглася да стана част от супер мутантската му армия... или да умра. Исках да му кажа, че неговото Единство няма шанс, че супер мутантите са стерилни и не могат да се размножават, че това не е правилно или смислено – но той не ми даде възможност. Постави ме пред елементарен избор: да или не. Отговорих му, като изпразних плазмената си пушка в едно от очите му, след това се прикрих от линията му на стрелба зад една колона в стаята. Беше една от най-трудните битки, които бях водил до момента. По коридора, от който дойдох, постоянно прииждаха супер мутанти, а трябваше да не се показвам за дълго пред двете лазерни ротативки на Господаря. Избивайки супер мутантите, успявах от време на време да спечеля една-две секунди, колкото да отправя добре прицелен изстрел към него. Той беше удивително здрав и жизнен, изпразвах по него пълнител след пълнител. Най-накрая нещо в него – не знам дали електроннната или билогичната, живата част – поддаде. Господарят се пръсна на парчета, и смъртта му задейства устройството за самоунищожение на Трезора. Обърнах се и побягнах с всичка сила, извън Трезора, нагоре по стълбите, през молитвената зала, далеч от Катедралата. Бях се отдалечил на достатъчно разстояние, и наблюдавах взрива от безопасна позиция. Беше много, много силен – цялата сграда беше издухана във въздуха. За всеки случай се върнах и огледах останките. Всичко, което остана от някогашната величава катедрала беше огромен кратер в земята. Това беше краят на Децата на Катедралата и лидерите на мутантската армия.

Военната база

     "Мозъкът" беше мъртъв, но армията на супер мутантите нямаше да изчезне от само себе си. Вече знаех къде е военната база, трябваше тя да бъде разрушена, за да не могат мутантите да се размножават. Освен всичко друго бях поел и ангажимент към Братството да разузная зоната северно от тяхната база. Нагласих плазмената пушка и многоцевния лазер така, че да са удобни за бързо вадене и се насочих право към базата на супер мутантите.
     Отне ми десетина дни, докато проуча добре зоната около старата военна база. На няколко пъти се натъквах на патрули от супер мутанти, понякога придружени от странните същества, които видях в Катедралата. Погрижих се никой от патрулите да не може да докладва за срещите ни. След като събрах данни и се приближих достатъчно до базата, за да я разгледам добре и да разузная охраната и, се върнах в бункера на Братството. Генерал Максън беше много доволен от информацията, която му предоставих, и уреди да участвам на заседание на Съвета на Старейшините. Успях да ги убедя, че предварителен удар по базата на мутантите е единственото правилно действие в случая. Всички бяхме съгласни, че малка група би имала по-голям шанс да проникне в периметъра на военната база. От Братството придадоха трима паладини под моя команда, с които трябваше да разчистим базата на мутантите. Паладините щяха да ме чакат направо на мястото на боя. Нямаше за какво да се мотая повече в Братството, така че отново излязох и се запътих на север.
     Пред военната база ме чакаха три паладина с енергийни брони и тежко въоръжение. В общи линии единствената дейност, която извършваха, докато аз избивах отдалеч охраната с лазерната пушка, беше да се мотаят наоколо. Входът на базата беше тежка бронирана врата с кодова ключалка. За щастие един от убитите мутанти е бил толкова "умен" че си е надраскал кода на холодиск, и даже беше написал до цифрите "КОТ", предполагам в случай, че забрави за какво са. И после ще ми раправят, че FEV вируса повишавал интелигентността... Както и да е, въведох кода и влязох в базата, а паладините не си направиха труда да ме последват – може да ги боляха краката, знае ли човек. Първият етаж на базата беше донякъде лабиринт, а на произволни места коридорите бяха затворени със силови полета. Близо до входа имаше силна охрана от супер мутанти, близо десетина, но не бяха проблем за мен. Излъчвателите на силовите полета бяха открити, и с малко ровичкане успявах да спра за малко силовото поле, колкото да се провра през него. Освен супер мутантите имаше и няколко стражеви робота, които също трябваше да поизбия. В общи линии съпротивата беше далеч по-слаба отколкото очаквах. Намерих асансьора за следващия етаж и продължих нататък.
     Вторият етаж беше предназначен за казарма. Имаше медицинско крило и едно-единствено голямо спално помещение, пълно със супер мутанти. Вече ставах много добър в избиването им – успях да се справя със всички 15-тина и почти не пострадах. Нямаше нищо за разглеждане тук, така че след като ги разчистих се качих на асансьора към следващия етаж. Когато слязох, бях посрещнат от звуците на високоговорител: "Тревога! Тревога! Проникнал е нарушител!". Все едно че не го знаех и без да ми го казват. От друга страна, може би на мутантите трябваше да им се каже. Трима от тях бяха застанали близо до асансьора, но нито един от тях не ме усети, докато не започнах да им стрелям, а след това вече беше късно. Този етаж също беше доста малък, даже нямаше и много мутанти за избиване. Намерих друг асансьор, който водеше към четвърто ниво, и го използвах веднага.
     Това беше последното ниво на базата. Докато го обикалях, попаднах на огромен супер мутант. За разлика от останалите, беше отчасти защитен с броня. След по-щателен оглед разбрах, че това някога е било енергийна броня, сега приспособена за тяло, много по-едро от човешкото. Шлемът явно избщо не можеше да се използва и прицелната система беше изведена навън и закрепена пред едното му око. До него стоеше последовател на Децата на Катедралата, и още двама супер мутанти, въоръжени с РПГ-та. Огромният мутант ме заговори. Говореше спокойно и плавно, в гласът му се долавяше интелигентност. Каза ми, че шпионите му са доложили колко изобретателен съм аз, но не е очаквал да ме види пред себе си. След което, със същия спокоен глас, заповяда на стражите си да ме убият, и сам извади многоцевен лазер. Първият ми изстрел беше невероятен късмет за мен – плазменият заряд попадна право в окото на мутанта и отнесе мозъка му. Кабелът на прицелната система се разкачи, главата му се пръсна и той падна на пода в локва кръв. Докато наблюдавах отвратен гледката, един от стражите-мутанти вдигна РПГ-то си и изстреля ракета към мен. Бронята успя да ме предпази, но ударната вълна все пак ме отхвърли на земята и се пързалях няколко метра по гръб, преди да спра. За щастие с това движение се озовах извън линията на стрелба на мутанта, и имах време да се изправя, да заема позиция и да активирам един от специалните пакети за тежки травми, които си носех (нещо като оздравяващ химикал на стероиди), преди той да се появи. Не му дадох шанс за втори изстрел. След като приключих с него, убих другия супер мутант и религиозния фанатик. На този етаж нямах повече съпротива, и след като прекъснах едно силово поле, се озовах в контролния център на базата. Вътре работеха няколко техници, облечени в роби на Децата, но не ме нападнаха, така че ги оставих на мира. Успях да преодолея защитите на един терминал и да включа механизма за самоунищожение на базата. Слязох набързо до първия етаж, излязох навън, подбрах паладините и заедно с тях наблюдавах от безопасно разстояние взрива, бележещ края на супер мутантската заплаха.

Епилог

     С взривяването на главната им база и унищожаването на лидера им, супер мутантите вече не бяха заплаха. Тези, които останаха, организирано се оттеглиха на изток, далеч от хората и възможното наказание за делата им. Некрополът беше тотално унищожен и остана напълно мъртъв град. Оттеглящата се армия на мутантите налетя на Центъра и почти унищожи града. Хората, оцелели от клането там, се разпръснаха и не се върнаха повече. Килиан Даркуотър окончателно прочисти Боклучавия град от всички хора на Гизмо и въведе свой закон, строг и справедлив. Под неговото управление гражданите на Боклучавия град процъфтяваха. Старейшината Арадеш, подпомогнат от дъщеря си Танди, създаде Новата Калифорнийска Република, която целеше да обедини хората от околните поселища и да направи живота им по-добър. Братството помогна в отблъскването на мутантите, но не се включи в борбите за разпределяне на властта между различните човешки фракции, а се запази като самостоятелна организация, посветена на науката, и постепенно започна да вкарва технологиите си в живота на обикновения човек.
     А какво се случи с мен? Сега, като гледам в миналото, това беше може би най-ироничната част от ставащото в онези дни. Запътих се към Трезор 13, предвкусващ голяма почивка и заслужено уважение като Герой и Спасител^tm. На входа на Трезора ме посрещна Надзирателя. Многословно ми благодари за стореното от мен, след което ми обясни, че му се налагало да вземе най-трудното решение в живота си. Каза ми, че младите в Трезора щели да гледат на мен като на легендарна фигура, някой, чиито стъпки да следват... и щели да излизат от Трезора и да търсят приключения навън, а той все още смятал, че Трезорът е единственото наистина безопасно място. Затова не можел да ме пусне вътре. Аз бях герой.. и трябваше да си отида.
Обърнах гръб на Трезор 13, и тръгнах... накъде? Бях ходил на изток, запад и юг. Север беше единствената посока, за която не знаех нищо. Запътих се натам...

• Shady Sands [назад]
• The Hub [назад]
• Mole Rat. Всъщност тези животни нямат нищо общо с плъховете, и са изключително интересни гризачи – някои подвидове са с уникална за бозайниците социална система (за справка: "The truth about Mole-Rats"). Тъй като не можах да се сетя за точен превод на български, използвах буквалното "плъхокърт", а и гадините бяха нарисувани като гигантски плъхове.[назад]
• PigRat [назад]
• Junktown [назад]
• Necropolis [назад]
• DeathClaw [назад]
• Ghoul [назад]
• Crimson Caravans [назад]
• The Heights [назад]
• The Glow [назад]
• Power Armour [назад]
• Boneyard, LA Boneyard, Angelis Boneyard [назад]
• Adytum. Точният превод е "Светая светих", но нещо не ми се искаше да го кръщавам така ;)[назад]
• Gun Runners [назад]
• Followers of the Apocalypse [назад]
• NightKin [назад]