Задължително осигуряване
Автор: Морвен

     Джон Познански се събуди. Това дори не е точното описание на действието, което той извърши. По-скоро героично изтърпя събуждането. Отвори очи с нежелание. Така си и знаеше. Намираше се в болница. Клиниката "Белвю", ако трябваше да е точен. Вече ги разпознаваше дори само по интериора на болничните стаи. "Свети Томас" беше онази, която имаше фриз с бръшлянови листа по стената. Е, това беше отличителна черта само ако човек случайно успее да пропусне гоблените с ловни сцени и витрината с репродукции на ловни рогове в отсрещния ъгъл. Дизайнът беше продукт на най-новата програма на здравното министерство, предвиждаща да се отърват от стерилната обстановка в болниците, която само стресира излишно пациентите. "Свети Томас" приличаше на ловната вила на средновековен феодал, в "Мемориал" бяха наблегнали на египетските елементи, а в "Кингс колидж" бяха постигнали интересна симбиоза между мадам Помпадур и ранния "Стар Трек". Автоматичната система за наблюдение отчете събуждането му и с кротко избръмчаване горната част на леглото му се сгъна, повдигайки го до полуседнало положение. След няколко минути вратата се отвори и вътре влезе млада сестра. В съзвучие с програмата за очовечаване на болниците тя носеше рокля на големи жълти орхидеи вместо обичайните доскоро бели престилки. Гледаше го така сякаш той нарочно се беше събудил точно по средата на нейната смяна. Провери мониторите до него и го уведоми, че според тях организмът му функционира идеално.
     – Вие сте в болница. Знаете ли как се казвате? – попита тя.
     Не думай, и представа си нямам, но досега не ми хрумна да попитам. Прииска му се да го каже, но се спря.
     – Джон Артър Познански. – сестрата кимна удовлетворено.
     – Знаете ли коя дата е?
     – Всъщност не. – Сестрата отново придоби онова изражение "защо точно в моята смяна". – Последният път като бях в съзнание беше 8 октомври 2036, но убийте ме, не знам коя дата сме днес.
     Тя въздъхна облекчено.
     – О... днес сме десети. Кой е последният президент на Великобритания?
     – Не този, за когото гласувах аз. Слушайте, добре съм, просто искам да ме оставите на спокойствие.
     – Няма да стоя още дълго. – Тонът на младата жена доста прозрачно подсказваше, че въобще няма желание за това. – Само че отвън има един човек, който иска да ви види.
     Джон трескаво започна да прехвърля имена през ума си – семейството му беше в Европа, бившият съквартирант – в Мексико, никой от колегите му не се интересуваше от него с изключение на случаите, когото можеше да им развали пари за кафе автомата...
     – Името му е Хигинс – прекъсна размислите му сестрата.Разбира се, Бенджамин Хигинс, как не се сети! Когато нямаш никого до себе си, твоят здравен инспектор винаги е насреща. Досаден като рекламен имейл, нежелан като пето дете и препълнен с добри намерения. Главно към здравноосигурителната компания. Въздъхна примирено. Беше ясно, че няма как да избегне срещата с Хигинс, но преди поне не идваше толкова бързо.
     Бен Хигинс влезе минута след напускането на сестрата. Той беше от хората, които влизат някак настоятелно. Не че вдигна шум – напротив, беше дори прекалено тих, но сякаш самото му присъствие в стаята изискваше някаква реакция. Джон обаче напук показно не мръдна и мускулче по себе си.
     – Е, Джон, явно трансплантацията е минала отлично. – Хигинс се усмихваше, както биха решили незапознатите, добродушно. – Радвам се, че си добре.
     – Благодаря, Бен – студено отвърна Познански.
     – Джон, трябва да призная, че съм разтревожен от поведението ти. Това е третата ти трансплантация на черен дроб за последните две години и половина. Първият път отхвърли органа, защото не пиеше лекарствата редовно, вторият път безотговорно приемаше алкохол и натоварващи черния дроб вещества.
     – Да, прегреших в желанието си да опитам и нещо друго освен сухари и правена в лаборатория супа... Мисля, че трябва да съдя "Нестле" за това че предлагат опасни за здравето продукти...
     – Така правиш нещата много по-трудни и за себе си. – Хигинс продължи сякаш не беше чул коментара. – Всъщност нашата компания беше крайно търпелива към теб, Джон. Вторият път ти присадихме клониран от твоя клетка черен дроб, който напълно съвпадаше като генетичен код с твоя и дори нямаше нужда да пиеш много лекарства. Но ти пак го съсипа.
     – Струваше ми тройно, ако не се лъжа...
     – Да, Джон, именно за това искам да поговорим. Тъй като това е вече втори поред орган, който ти трансплантират заради твоето незачитане на правилата, компанията ти налага глоба и ще увеличи здравната ти вноска с 45%. Самият орган по закон няма да бъде освободен от ДДС, екотакса и здравни отчисления. Това означава, че ще трябва да добавим още 11 години изплащане към онези 7 за предишните два дроба при това ниво на заплатата ти. Освен това още 3 за подменянето на ставите на краката...
     – Подменили сте ми и ставите? – Джон внезапно усети, че стаята се завърта около него заедно с бръшляновите тапети и гоблена.
     – Не, но при ренгеновата снимка се видя, че лявата е доста износена, което е предпоставка за прехвърляне на тежестта на другия крак. Което пък от своя страна ще доведе до износване и на дясната... Смятаме да насрочим операцията за другата седмица.
     – Вършат ми чудесна работа, благодаря, няма нужда да ги сменяте.
     – Това не е въпрос на избор, Джон. Ако сега не ги сменим, в бъдеще това може да предизвика редица други проблеми, заради които състоянието ти да се усложни драстично. Здравната ни политика изисква да решаваме проблемите предварително, изчислено е че така се изразходват най-малко ресурси и е най-лесно за пациентите.
     Хигинс въздъхна с леката досада на учител, комуто се налага да общува с несхватливи ученици, но благо се усмихна, вадейки някакви книжа.
     – Това е здравната ти програма. На следващият лист има сравнителен анализ какви биха могли да са последствията ако не я изпълниш, както и колко ще ти струват. Сам виждаш, че в сравнение с риска, който поемаш, цените на превантивните мерки са съвсем умерени. Както виждаш, здравната застраховка, която плащаш, покрива плановото подменяне на остарелите органи на тялото на определени периоди от време – ето например догодина ще ти сложат нов бъбрек, след три ще ти бъде направена обща регенерираща терапия и прочие. По този начин продължителността на живота ти се увеличава многократно, на теория неограничено. Ти плащаш единствено услугите извън стандартния животоподдържащ пакет услуги. – После се облегна назад изтощено, явно уморен да обяснява очевидните неща. Джон строго си напомни да не се чувства виновен, защото Хигинс целеше точно това.
     – Забавно, увеличавате продължителността на живота ми, защото един живот не е достатъчен за да си изплатя сметките.
     – Ясно ти е, че това трябва да се финансира отнякъде. Освен това удръжките гарантират, че на пациента ще остане минимален доход, позволяващ му да се издържа.
     О, да, да се издържа. Сигурно ставаше. Ако яде само включените в потребителската кошница продукти. И за да си спести разходите, спи в гореспоменатата кошница.
     – Добре, но на мен това не ми харесва. Искам да се откажа от тази здравна програма.
     Хигинс го изгледа шокирано.
     – Не може, Джон. Не живеем в третия свят, за Бога! Държавата ни не оставя поданиците си просто да умират или страдат. За такова нещо ще ни съдят чак пред Съвета на Обединените Нации. Нарушава Хартата за хуманно отношение и достъп до медицинско обслужване и какво ли още не...
     – Чудесно, имам проклетия достъп, ще подпиша каквото там трябва за да се откажа от него.
     – Неосигуряването на медицинска помощ е нарушение на правото на достоен живот и затова в една демократична страна като нашата не може да бъде по желание.
     – Обясни ми в такъв случай, по какъв начин може да застраши живота ми неприлагането на пластична хирургия? – Джон беше забучил възмутено пръст в изписания лист и почти го навря в лицето на агента – Която ще изплащам година и два месеца?
     – Правото ти на достоен живот – безстрастно го поправи Хигинс. – След трансплантацията имаше белег, стигащ чак до основата на врата ти. Ако лекарите не го бяха махнали той би могъл да засегне самочуствието ти или да се отрази на социалния ти живот. Дори би попречил на бъдещата ти кариера, доколкото работодателите инстинктивно се отнасят предубедено към хора с увреждания. Така че всъщност може би дори ти е спестил пари при евентуално издигане в служебното ти положение.
     За момент Познански изпита желание да създаде малко работа и на пластичния хирург на Хигинс, но се отказа. Щяха да прехвърлят разходите на неговата сметка, ако инцидентът е по негова вина. Дали все пак удоволствието не си струваше парите? Той се обърна към другия мъж и го погледна право в очите.
     – Виж, Бен, ще бъда груб и честен с теб. Искам да се отърва от това. Уверявам те, че мога да бъда по-безотговорен, отколкото предполагаш. Да се напивам още в бара до болницата след трансплантацията на черен дроб. Да играя ръгби с повече травми, отколкото след малка средновековна война. Да ям всичко, което има и най-малкия шанс да ми докара алергия. В крайна сметка ще се окаже, че Здравното министерство не може да ми наложи толкова удръжки, че да покрият сметките ми. Все едно сега взимам само двайсет процента над социалния минимум след здравните удръжки. В такъв случай има ли шанс да ме обявят за неблагонадежден и да преустановят здравната ми застраховка?
     – Не, не можеш да направиш това. При рецидив на злоупотребата, това ще се третира като опит за самоубийство. Ще бъдеш обявен за опасен за самия себе си и ще бъдеш поставен под възбрана, така че да не можеш да навредиш на себе си или на някой друг. Знаеш, ще те затворят в психиатрично заведение и така нататък, стандартната процедура при опит за самоубийство. Не ти го препоръчвам.
     – Има ли някакъв начин да се откажа от това освен да отида в Борнео? – изкрещя Джон вбесено.
     – Имаме споразумение за обмяна на здравни услуги с Борнео – кротко го информира Хигинс.
     Познански се отпусна безсилно в леглото си. Хигинс се повъртя още малко, обяснявайки му, че трябва да се отнася отговорно към себе си. Не можело само държавата да поема отговорност за него, изисквало се съпричастност и от негова страна. Като видя, че не предизвиква абсолютно никаква реакция, се изниза през вратата.
     Джон гледаше през прозореца. Беше на десетия етаж. Трябваше само да го отвори и да направи крачка. И щеше да е свободен. Свободен както никога досега. Може би само за няколко секунди, но какво значение имаше. Не, не бива. Медицината днес върши чудеса. Щяха да го спасят, а после да изградят наново тялото му от мизерните останки. И да го плаща още двестатина години. Да не говорим, че ще трябва да прекара месеци наред в някоя лудница в колониален стил, разпитван, анализиран и дрогиран от лекари в хавайски ризи. А после да изплаща и това, разбира се. Да, можеше да бъде и по-лошо, сега си беше относително добре. Обърна се на другата страна и се опита да заспи.