Историята: започва с досаден глас зад кадър (трябва да ги бият с пръчки този тип гласове зад кадър), който обяснява миналото на нашите хора – оказва се, че са сармати, родом от далечните степи над Черно море (които неизбежно чувствам и малко свои), истински наши хора тоест. След поражение в епична битка сарматските мъже от всяко поколение са принудени да служат в римската армия, безкрайно далеч от дома и всичко близко. Ланселот е още юноша, когато идват да го отведат войниците. Ето как се озовава в Британия, а командир му е Арториус, иначе казано, Артур – човек, който е успял да си изгради репутация на непобеждаван. 15-те години служба почти са изтекли – всъщност дошъл е последният им ден, и след поредния екшън епизод, в който спасяват от атака на местните племена епископа от Рим, който е дошъл да им донесе документите за освобождаване, нашите хора си позволяват да помечтаят за свободата и дома. Тук е моментът да се отбележи, че рицарите ми харесаха много – всичките са типажи, но не са плоски, всеки си има дълбочина (с изключение на Галахад, който се запомня само с една истерична реплика). Борс е шумен баща на сюрия деца, но и свиреп боец; Дагонет е мълчалив мъж-планина с нежно сърце (знам, че звучи идиотски – въпреки това не е); Тристан (прости им господи) е тихата и безстрастна смърт (cool отвсякъде) и си има сокол; Гауейн гледа по-леко на живота, но като всички останали е сериозен, когато трябва да се бие; Галахад... както казах, не го запомних с много, само няколко погледа хвърля освен онази истерична реплика; Ланселот е доста сложен – предпочита сдържаността, но не се справя много добре с нея, гневен, но лоялен, по-прагматичен от Артур, който въпреки че е войник и командир, е идеалист, който вярва в свободата и равенството и милее за хората... Накратко има какво да се види. Епископът (един италианец, чиято игра много харесах, Ивано Марескоти) се оказва подла твар – заедно с документите за освобождаване носи заповед за последна мисия, обещаваща почти сигурна смърт. Рим е решил да се оттегли от постовете си в Британия, чието поддържане струва твърде скъпо, и на Артур и рицарите е възложено невъзможното – да се промъкнат през земите на споменатите враждебни местни племена отвъд стената на Адриан, за да измъкнат от ръцете на междувременно нахлуващите саксонци важен римски гражданин и неговото семейство. Посред опасното пътуване Артур успява да спаси млада жена – Гуинивер, и както знаем, от това не произлиза нищо добро... Решава се съдбата на Родината, ни повече, ни по-малко. Плюсовете:
+ От първите кадри на хълмовете става ясно, че този филм ще е красив. Красив е наистина и си остава така през цялото време. “Операторът! Операторът!”, скандира тълпата: Славомир Иджяк (“Синьо”, “Гатака”). Няма да се разпростирам върху светлината, цветовете и гледките, просто трябва да се види. На голям екран, за предопчитане, иначе не е същото. Трябва да се отбележи и дизайнът на продукцията – много добър, с внимание към детайлите, максимално достоверен (сигурно има гафове, но поне на мен не ми се набиха на очи). Помага за изграждането на страхотно реалистична атмосфера. Дребните нещица, които изграждат тъканта на реалността на екрана, са изпипани докрай – например типично римската планировка на крепостта, обраслата северна стена и портата, неотваряна с години...
+ Костюмите, с изключение на прозирната нощница със смъкващи се рамене, с която Гуинивер се разхождаше посред лютия студ и кожените... лентички, с които се беше пременила за боя, бяха много добри. Без излишен кич, с усещане за героя, който ги носи, някак живи и истински.
+ Няма огромна компютърна армия, която да се втурва срешу друга огромна компютърна армия – слава богу, нямаше да го преживея след Властелина, Троя и insert random film from the last few years here. Всички битки са много качествени – и като постановка, и като участници. Включително финалната, където голямото меле е заснето красиво, точно както трябва.
+ Сцената, когато ледът се пропуква; хората, които се опитват да се задържат върху леда... Прекрасно.
+ Музиката не е особено забележима, но не дразни, а тук-там и впечатлява – Ханс Цимер и Лиза Жерар (отново).
+ Сюжетът, ако и да не изследва дълбините на философията, всъщност е достатъчно смислен.
+ Всичките герои са представени със своите си характери и мотиви.
+ Актьорите са много правилно подбрани. До един. Без да са твърде известни или познати, без нищо да ти пречи да повярваш, че са истински. Лицата им са толкова на място, и в най-дребните ролички. Всичките добри, а някои просто великолепни. Саксонецът (едва в средата на филма осъзнах, че това е Стелан Скарсгард!) кърти мивки просто, а синът му (съвсем не го знам кой е) прилича на него – прост факт, но такива детайли изграждат съвършенството. Нашият със сокола (Тристан е абсурдно име, иначе го играе един датчанин, Мадс Микелсен) с две реплики в целия филм успя да ми стане любимец, Ланселот (Йоан Гръфъд) въпреки опитите да гледа сериозно се справя и той, Дагонет е може би единственият с по-малко реплики от Тристан, но също е плътен образ... Епископът е удоволствие с италианския си акцент, а Клайв Оуен успява да поднесе ролята на Артур така, че да му повярваш –искрено и сериозно. Възхищението ми от образите се дължи и на факта, че този път репликите им бяха смислени. Сценарият успява да избегне клишетата (изключвам любовната сцена и финала), а хуморът е простичък, но свеж. Същевременно – и това ме възхити особено много – разговорите са малко и концентрирани, хората се разбират без думи. Израженията съдържат много подтекст – наистина чудесна игра.
Слабите моменти:
– Речта на Артур пред рицарите, мощно държана в приповдигнат тон – според мен излишно, при положение, че надъхваната тълпа този път се състоеше от шепа близки хора. Много по-естествено би било едно ”Слушайте, момчета...” Но изглежда патетичната реч е задължителна за жанра. Какво пък, не беше и твърде зле. – flash и спомен от детството на Артур – добре поне, че беше кратък. Не беше твърде зле, но това вече сме го гледали. Стотина пъти.
– Кира Найтли, ох. Нищо против момичето, но май участва във всеки филм напоследък. Може би не съм от правилния пол да оценя прелестите й, но едната нейна красота не ми беше достатъчна в този филм. Мисля, че проблемът беше в това, че ролята й няма място в историята. Сложена е колкото да има жена и любов някаква, но тя любовта е толкова насилена, чак си личат белите конци в сценария. Борс и жена му имаха много по-пълна връзка във втория план. Артур и Гуинивер имат три сцени, едната от които ниво под всичко останало във филма, другата излишна, а третата е сватбата накрая. Но тя си заслужава отделен минус. Иначе картинката на сражаващата се наравно с мъжете във финалния бой Гуинивер беше малко смешна. Чак ми стана жал за противника й – нямаше късмет този човек през целия филм.
– Финалът – имам чувството, че там почва някакъв друг филм. Пошло и пълен кич
– Мерлин жени Артур и Гуинивер (с нова ефирна рокля и бял воал) в каменен кръг на върха на скалите, те се ухилват и се целуват, тълпата, сред която и рицарите, и те ухилени, надава радостни възгласи, следва реч за единството, или май беше свободата, вдигнат меч в стил “работник и колхозничка” (сериозно) – въобще пълна програма. По дадена команда стрелци изпращат рой огньове в небето (което беше наистина красиво всъщност). И има мазен глас зад кадър, който обяснява какво е трябвало да си помислим, докато сме гледали филма, и за какво всъщност се е разказвало. Трябва да ги убиват този тип гласове зад кадър по особено мъчителен начин.
В заключение, филмът е добър. Въпреки всичките недостатъци искам да го гледам отново, защото – за мен поне – успя да превърне фантазията в реалност по-добре от всеки друг подобен филм напоследък.
Оценка: 7/10 заради финала, иначе 8/10.