Пътят назад
Автор: Морвен

     Нариал с мъка се помести. От два дни отново бе загубила способността си да ходи и се влачеше на колене и лакти. Раната в крака й се влошаваше все повече. Но не това я плашеше най-много. Още по-ужасяваща беше кънтящата празнота, която усещаше. Само преди няколко дни чувстваше сковаващ ужас и дори не можеше да си представи спокойствието, но сега го мразеше. Тогава бягаше от Злото, а сега неистово искаше да го настигне. Защото то беше единствената й връзка със света, който бе познавала и който бе изгубила по негова вина. То го бе унищожило, но по някаква причина не успя да унищожи и нея. И от преследвана тя се превърна в преследвач. Твърде жалък и слаб преследвач. Усещаше, че скоро раната ще я надвие и тя ще се предаде. Ще умре сама, толкова невероятно сама и изгубена... Нямаше сили да продължи, а и вече не знаеше накъде. Преди се ориентираше по надигащия се в нея ужас при приближаването на Злото, но сега не чувстваше абсолютно нищо. Само празнота. Празнотата вътре в нея и празнотата наоколо. Какъв смисъл имаше? Тя се отпусна на една страна и простря ръка върху главата си. Значи това щеше да е позата, в която ще умре. Усети някакво облекчение, когато се примири с края. Не я беше страх, изпитваше само тих гняв, че не бе имала шанс да преживее толкова много неща. И никога нямаше да ги преживее. Нямаше с кого. Не бяха останали хора или поне не можеше да ги достигне. Самата тя бавно се превръщаше в нещо различно от човек. Някакво деградирало подобие, забравило всички човешки чувства и привички. Може би така беше по-добре. Една сълза се стече по лицето й. Просто щеше да заспи, може би дори щеше да сънува нещо различно от кошмарите. Поне накрая. Нариал протегна ръка и скъса парчето плат, което обвиваше крака й, и го хвърли настрана. Вече нямаше значение. Топлата кръв се стече по кожата й. Тя отново закри лицето си с ръка и се унесе. Някой я държи за ръка и й помага да се покатери по каменен насип. Някой решe косата й, докато тя се дърпа със смях. Не можеше да види лицата на хората, но не се чувстваше толкова празна. Някой повдига главата й, отмества косата и притиска ръка към врата й.
     – Живо е – дълбок, ясен глас.
     Докосва крака й, чува звук от разпаряне на плат, след което изкрещя от внезапната болка.
     – Трябва да спрем кръвта, съжалявам.
     Нариал отвори очи и видя двама мъже, единият от които стягаше превръзката на крака й до границата на поносимото. Тя понечи да попита дали е мъртва, но не издържа на усилието да си спомни как се произнасят думите и загуби съзнание. Когато отново отвори очи, беше нощ, а единият от мъжете я носеше на гръб. Будеше се и заспиваше, но всеки път усещаше присъствието им. Докато при поредното събуждане не видя само тъмнината около себе си. Без никакъв шум, без ничия сянка. Отново същата кошмарна самота. Изкрещя и заплака с болезнени хлипове. И тогава чу шум. От отваряне на врата. Скърцане на панти. И стъпки. Едва повярва. Толкова отдавана не беше чувала тези звуци. А после нахлу светлината. Една светлокоса млада жена със свещ в ръка и единият от мъжете влязоха в стаята.
     – Какво стана? – попита жената, вдигайки свещта високо, така че да освети цялото помещение.
     Нариал объркано обърна към нея мокрото си от сълзи лице. Гърлото й беше толкова стегнато, че не можеше да говори.
     – Раната ли те мъчи? – Нариал енергично заклати глава. – Какво има?
     – Нямаше никой... никой... като преди... – тя замълча. Не можеше да намери правилните думи и ги произнасяше с усилие, но въпреки това изпитваше неописуема радост от това, че говори.
     – Ние сме тук, опитай се да поспиш. – Мъжът сънено протегна ръка. Жената й се усмихна окуражително и остави свещта до нея.
     Когато двамата си тръгнаха, момичето огледа стаята. Имаше мебели от груборезбовано дърво и бродирани възглавници на столовете. Точно срещу леглото имаше голям прозорец с тънко перде, което не беше дръпнато докрай. Купа с плодове на маса до него. Някаква дреха, метната на един от столовете. Нариал притвори очи с усмивка. Беше толкова домашно, уютно и сигурно. Място за живеене. С други хора. Място, където да бъдеш щастлив.

     Утринта нахлу през прозореца, носейки слънчева светлина, топлина и мирис на канела. Нариал се повдигна в леглото си и внимателно провеси крака през ръба му. Успя да стане, но още при втората крачка тежко рухна обратно.
     – Хей, кой ти е казал да ставаш? – жената от предишната вечер стоеше на прага с чиния в ръце. При звука на гласа й зад нея изникнаха двамата мъже, които я бяха намерили. И двамата имаха тъмноруси коси и пронизващи светли очи. Единият й помогна отново да се напъха под завивките, а другият й се усмихна окуражително. Жената седна на леглото до нея и сложи чинията в ръцете й.
     – Яж, а аз през това време ще ти разказвам. – нареди тя. – Защото както разбрах тези двамата нито са те хранили, нито са ти казали каквото и да е.
     Едва сега Нариал осъзна, че миризмата на канела идваше не отвън, а от току-що изпечените сладки.
     – Казвам се Еарн, а това са брат ми Саен и мъжът ми Кай. Те те донесоха у нас преди две нощи. Намерили са те далеч навътре в гората и дори смятали, че няма да оживееш. Не заради раната, мислели, че е урсейн... – Нариал сбърчи чело, но беше толкова погълната от божествения вкус на храната, че не попита нищо. – Но явно не е било така, щом вече си добре. Поселището ни се казва Арлисдия и има почти триста души. Когато укрепнеш, ще те разведа. Предполагам, че поне за известно време това ще е новия ти дом. Ще живееш тук, аз съм много доволна, че най-накрая няма да оставам сама с дни, когато Кай и Саен тръгнат на лов и ме зарежат – жената се усмихна с обич към двамата мъже и Нариал осъзна, че всъщност разликата във възрастта между тях двете едва ли е повече от три-четири години. – Какво друго да ти кажа? Не ми обръщай внимание, като говоря твърде много, не критикувай дърворезбарските умения на Кай и не напомняй на Саен, че е цяла година по-малък от мен, и животът ще е идеален.
     Нариал промърмори "Благодаря" с пресеклив глас. Жената се усмихна и продължи да говори за поселището.

     В следващите дни Нариал усещаше как животът бавно започва да се връща в нея. Раната й зарастваше, тя все повече се привързваше към Еарн, Кай и Саен и вече говореше почти свободно. Изпитваше трудноописуемо удоволствие от всяко действие, от всяка картина и звук. Нещата, които смяташе, че е загубила, сега се връщаха. Разговорите, миризмата на канела, пъстрите чаши за вино, допирът на тънката дреха към тялото й – всичко това беше едно малко чудо. Живееше в низ от чудеса. И се наслаждаваше на всяка минута.

     Свечеряваше се и Кай палеше свещите в кухнята. Еарн й подаде кана с вино и една чиния и добави, че ще донесе останалото сама. Нариал седна до Саен и се усмихна на останалите трима. Напоследък често го правеше и без повод.
     – Ха, колко е доволно! – забеляза Саен, усмихвайки й се в отговор.
     – И аз съм доволен, донесло ни е виното. – ухили се Кай, като се пресегна към каната. – След като е толкова мила, да й съобщя ли добрата новина?
     – Каква добра новина? – гласът на Нариал звучеше чисто и ясно, искаше й се да изкрещи на целия свят, че може да говори.
     – Сестра ми е решила, че вече си достатъчно добре, за да излизаш.
     За миг Нариал остана безмълвна, после без всякакви задръжки се хвърли на врата на Саен. Той я притисна за миг, а после я потупа по рамото приятелски. Тя се отдръпна малко сконфузено, но секунда по-късно повтори същото с Еарн. Младата жена се разсмя от сърце на изблика й.
     – Знаех си, че идеята ще ти хареса. Сега седни, така няма да свършим вечерята до полунощ.
     Известно време се храниха мълчаливо, разменяйки единствено епизодични усмивки.
     – Нариал, – наруши мълчанието Саен. Гледаше я малко напрегнато. – ти така и не ни каза какво е станало с теб.
     С учудване тя осъзна, че въпреки многото разговори, никога не бяха започвали тази тема. Тя сякаш беше изскочила напълно от ума й, откакто беше тук. Имаше чувството, че са минали векове.
     – Аз... – за пръв път от дни отново се запъваше и трудно намираше думи – Имах дом... Но не го помня добре. Забравила съм почти всичко. Съжалявам, наистина помня малко... – звучеше като че ли й трябваше съвсем малко, за да заплаче. Саен успокоително хвана ръката й. – Спях и се събудих. И после дойде то... Злото... То вървеше и всички около него умираха. Задушаваха се, губеха цялата си кръв, изгаряха, плътта им падаше. Каквото и да е. Но умираха. А след него идваше огънят. И те нямаше къде да бягат. И аз нямаше къде да бягам.
     Сълзите се стичаха по лицето й, макар че гласът й беше все така силен. Саен и Кай изглеждаха разтревожени, а Еарн стъписана.
     – И когато се приближи към мен, един мъж застана пред него. И умря, а цялата му кръв се изсипа върху мен. Злото ме помисли за мъртва и успях да избягам. – гласът й се пречупи и премина в дълбоки хлипове. – Аз... направи го заради мен... мисля, че го познавах. Че съм значела много за него. А аз не го помня, не го помня...
     Нариал се тресеше от мъка. Саен я беше прегърнал здраво, опитвайки се да спре неистовото й треперене. Еарн за момент изглеждаше шокирана, а после се спусна към тях, прегърна и двамата и зашепна утешителни думи.
     Тази нощ Нариал отново се боеше да заспи. Боеше се, че ще се събуди отново сама, че ще се окаже, че просто е сънувала всичко. И ако някога изпитваше просто неопределено чувство на липса, сега знаеше точно какво би загубила. Златокосата Еарн, толкова мила и винаги готова да я разсмее. Кай, който излъчваше сигурност и спокойствие дори само с присъствието си. Саен, способен да я утеши дори когато й беше най-тежко. Нека утре още са тук, нека не изчезват.

     Еарн я събуди с весело подвикване.
     – Няма начин да си забравила, че днес е големият ден, в който ще излезеш извън семейната ни крепост. – шеговито поде тя. – И в тази връзка, разбира се, трябва да докажем, че докато сме те държали в плен, сме се отнасяли добре с теб. Гледай да се усмихваш.
     – Добре... – Нариал покорно кимна с глава.
     – О, не ме гледай така, знаеш, че само се занасях! – Еарн се заля в смях и й подаде рокля. Беше красиво творение от лек, приятен за кожата плат в небесносиньо и очевидно беше нова. След това сплете част от тъмната й коса и накрая плесна с ръце при вида на резултата. Кай и Саен също бяха впечатлени от вида й и Нариал се чувстваше наистина красива. И опиянена просто от факта, че живее.
     Сутринта мина в кръстосване на града – поселището, както го наричаха останалите. Арлисдия се оказа твърде обширна и сравнително развита. Къщите бяха най-вече каменни като в голям град, но с много зеленина около тях, а самото поселище нямаше защитна стена, също като селата. Но това само го правеше по-живо и по-прекрасно в очите на Нариал. Хората се спираха и поздравяваха, питаха как е, запознаваха се с нея и си говореха незначителни неща с Еарн и Кай. Тя се открояваше сред останалите с почти черната си коса и дори непознати се спираха, за да заговорят нея и придружителите й. Имаше чувството, че всички се познават и са приятели. Имаше чувството, че светът е невиждано прекрасен.
     – Това е Лес, той ни е съсед през улицата. – Еарн говореше със симпатичен мъж на средна възраст.
     – Да, и ще се радвам скоро да ни дойдете на гости. – мъжът се усмихна и се обърна към Нариал. – Особено ти, Нариал, отдавна нямаше нови хора тук. Ще ни бъде много приятно. Ако Еарн не се сети сама, напомни й, че не може да те пази само за себе си.
     – Ха, разбира се, че пазим момичето само за себе си, ние си го открихме. – Саен намигна на сестра си.
     Внезапно един дългокос мъж, който дотогава само беше слушал отстрани, се намеси в разговора им:
     – Нов домашен любимец ли имаш, Саен? Еарн, защо му позволяваш да влачи какви ли не твари в къщата ти? – мъжът беше стоял отстрани, без да пророни и дума, докато те говореха. И без да дочака отговор, добави. – Но по-добре си я дръж вкъщи, ясно ти е, че не е една от нас, нали? След като искаш усложнения, твоя работа, но няма нужда да я мъкнеш из цялото поселище.
     – Млъкни, Тардан, не помня някога да ми е трябвал съвет от теб. – Кай го гледаше с ледено пренебрежение.
     – Върви си по пътя и ни остави. – Еарн не успяваше да запази същото спокойствие и гласът й потрепваше от гняв. Мъжът понечи да каже нещо, но премисли и си тръгна.
     Като се изключи това, денят мина чудесно. По някое време Кай и Саен ги оставиха и отидоха в дърводелската си работилница, а Еарн и Нариал продължиха сами. На свечеряване Нариал вече се ориентираше в града и околностите и дори успя сама да намери пътя обратно до къщата.

     В следващите два месеца тя свикваше все повече с живота в Арлисдия. Започна да става част от него. Помагаше на Еарн в къщата и градината, вече познаваше почти всички поне по лице и имаше доста приятели. Понякога излизаше на дълги разходки в гората зад поселището заедно със Саен. Бяха открили малък водопад сред скалите и често седяха и разговаряха там с часове, гледайки водата.
     – Харесва ми, толкова е хладна и навяваща спокойствие някак. – Нариал седеше с подвити крака на брега и от време на време пръски достигаха до нея. – Дори когато е пълноводна и течението е бързо, ми навява спокойствие. Странно е, нали? За разлика от огъня, който ме кара да настръхвам от напрежение.
     – Това е заради онази нощ, в която си избягала.
     Нариал наведе глава, а Саен промълви:
     – Знам, че боли, но все някой ден ще трябва да говориш за това. По-добре е да знаеш какво е станало.
     – Какво?
     – Било е урсейн. Това са същества, които се хранят с ужаса ти. И за да го предизвикат, сбъдват най-големите ти страхове. Не знаем точно как, но хората умират по най-страшния за тях начин. Когато урсейнът е близо, в човек просто се отключва нещо, чрез което сам се разрушава, болезнено и ужасяващо. Тялото ти само изпълнява най-унищожителните страхове на ума ти. – Саен говореше внимателно и нежно, сякаш беше малко дете.
     – Да, помня. Аз... усещах, почти можех да видя как животът се отцежда от мен и се прелива в него. С цялото си същество усещах, че умирам.
     Саен рязко се обърна към нея с израз на смайване на лицето си.
     – Но нали си избягала преди той да те приближи? Каза, че имало мъж, който препречил пътя му.
     – Да, но после то ме последва. Преследваше ме дни, седмици, месеци ... не знам, имах чувството, че са минали векове. И че съм съвсем сама и никога повече няма да видя хора. Че дори аз не съм човек... Мисля, че губех способността да говоря. И да ходя. Раната толкова ме болеше, че можех само да лазя. – Саен я гледаше напрегнато – И един ден то ме стигна. Тогава усетих как губя живота си. Само че внезапно осъзнах, че вече отдавна съм го загубила и всъщност няма значение. И не ме е страх от него, смеех се на това, че ще умра. От толкова отдавна не се бях смяла...
     Тя наведе глава.
     – И после сякаш нещо се скъса. Изведнъж то се дръпна от мен и си отиде. И ужасът, който усещах, започна да избледнява. Но заедно с това започнах да осъзнавам все по-болезнено колко далеч съм от хората, колко далеч съм от това да бъда човек. И тръгнах след него с надеждата пак да намеря хора. Докато накрая не го изгубих съвсем. Тогава вече реших, че ще умра. Но после ме намерихте вие. И... тогава усетих, че си връщам живота.. – Нариал вдигна очи към него с плаха усмивка, а той мълчаливо погали лицето й, докосвайки образувалите се от смеха линии около очите й. Беше толкова лесно да излее душата си пред него, да сподели спомените, които я плашеха до смърт... преди. Сега се чувстваше достатъчно силна да понесе всичко.
     – Кажи ми за урсейните. – тя се усмихна. Да, можеше да го понесе. – Говориш с такова безразличие за тях... сякаш не те плашат.
     Искаше да добави, че след като не го плашат и тя не изпитва страх от тях, но си замълча.
     – Не, не ме плашат. – проговори той след кратко мълчание. – Просто на мен не ми действат. Нито пък на останалите от поселището. Не знаем защо, вероятно е някаква родова отличителна черта, тъй като повечето, които оцеляхме, сме от едни и същи населени места, спасиха се дори цели семейства... Хората, които устояват на урсейните, си приличат, дори родом да са от отдалечени места. Сигурно си видяла, че повечето хора тук си приличат дори външно. Освен това са по-различни от нормалните... от това, което бяха нормалните... много по-развити духовно, може би това е причината да могат да издържат на натиска върху разума си и да го съхранят. Просто са на някакво ниво над...
     – От това, което бяха нормалните? – Нариал внезапно го прекъсна задъхана – Няма ли вече други хора? Откъде знаеш, че не са оцелели?
     – Не знам. Но няма други, които да можем да достигнем. Дори и да са останали, ако не са като нас, нямат шанс срещу урсейните, те неминуемо ще ги унищожат. Знам, че звучи жестоко, но нищо не може да се направи. Освен да убием урсейните. Правили сме го няколко пъти, но още сме твърде малко.
     – Убивали сте ги? – тя не бе и предполагала, че е възможно. – Какво са те?
     – Нищо чак толкова различно, когато ги убиеш. Просто парчета месо, както всички. Грозни парчета месо с хаотично израснали изродени органи. Нищо повече. Извратено нисше подобие на животни. Някой ден няма да им оставим място, за да съществуват.
     – Да, надявам се. – Нариал се изправи – Нека вече тръгваме.

     След този ден не говориха повече за урсейните, с изключение на едно-две бегли споменавания. Нариал се чувстваше, сякаш се беше освободила от товар, който й е тежал. След като веднъж бяха изяснили ужаса, тя просто го изхвърли от ума си. Продължи да живее както преди и отдавна се чувстваше у дома си в поселището. Повечето хора я харесваха или изпитваха безразлична симпатия към нея. Единствено Тардан я отминаваше с преднамерена погнуса и на висок глас я обсъждаше, наричайки я "домашният любимец на Кай и Еарн", когато тя минаваше край него. След поредният тих сблъсък тя влетя бясна в дневната и изкрещя:
     – Какво съм му направила? Защо ме мрази толкова?
     – Хей, успокой се и седни. Какво е станало? – Саен я изгледа стреснато.
     – Минавах край дома на Тардан и той започна да обяснява на съседа си, че аз съм момичето от гората и трябвало да ме оставите там, вместо да носите у дома си домашни любимци, които да го мърсят. Точно това каза. – Нариал удари с юмрук по коляното си. – И все по-често прави подобни неща.
     Саен хвана юмрука й, преди той да се стовари отново върху крака й.
     – Не се оставяй на Тардан. Всички в поселището знаят, че е озлобен пияница. Освен това преди Кай и сестра ми да се оженят, той беше влюбен в нея. Сега се опитва да си го върне на нея и цялото й семейство. Никой не би му повярвал за нищо, той е обикновена отрепка. Дребна душица, която се опитва да се възползва, когато види по-уязвим и слаб човек. Не си заслужава да се ядосваш.
     Нариал се успокои, но въпреки това не можеше да се противопостави на безпокойството, което я караше да изпитва Тардан. Боеше се от злобата му, имаше чувството, че е твърде дълбока. И въпреки уверенията на Саен се почувства наранена, когато видя, че няколко мъже го слушаха с интерес, докато той говореше как тя е напълно ненужна и Еарн си е взела белята с нея. Избягваше да минава край къщата му, но хората в Арлисдия не бяха достатъчно много, за да можеш да избягваш някого твърде дълго, всеки беше свързан с всекиго пряко или косвено.
     В крайна сметка на големите празници повечето хора се събираха заедно, а Тардан беше и роднина на Лес, който просто канеше всички. Случи се по време на празника по случай края на лятото. Къщата на Лес бе пълна с хора. Навсякъде се лееше младо, още неферментирало вино, а от кухнята се носеше мирис на печащо се месо. Чуваха се смехове, няколко човека танцуваха в средата на градината, а останалите говореха, скупчени на групи. Нариал забеляза Тардан в дъното на градината, но заедно със Саен се присъединиха към група хора и тя го загуби от поглед. По-късно съвсем забрави за него. Танцуваше, разменяше си духовитости и се чувстваше напълно опиянена от празника. Саен се усмихваше, гледайки я как сияе от щастие. Когато седна да си почине, Еарн я дръпна за ръката.
     – Трябва да отидем да погледнем месото. Сложих да се пече и у нас, тук вече няма къде. Обещах на Диел да й помогнем с храната.
     Изтичаха през улицата обратно в дома им и Еарн се зае да носи вече опеченото месо, а Нариал сложи нови парчета на шишовете. Еарн предложи да почака заедно с нея, докато станат готови, но Нариал виждаше, че не й се стои и я увери, че ще се справи сама.
     – Благодаря. – облекчено се усмихна Еарн. – Обещавам, че после ще пратя някой да те отмени.
     Завъртя се на пети и излезе при празнуващите хора. Нариал се загледа в пламъците и инстинктивно се отдръпна назад. Наистина огънят все още я плашеше. И самотата. Но постепенно започваше да се чувства все по-сигурна в себе си и в света. Навън се разнесе нестройна песен, което я накара да се усмихне. Вратата на кухнята се хлопна. Тя се обърна, надяваше се да идва някой да я смени или поне Саен или Еарн да идват да й прави компания. Вместо това видя потъмнялото от гняв лице на Тардан.
     – Ха, откога оставят кучетата да пазят месото? – подигравката в гласа му беше убийствена.
     – Свърши виното или просто отказаха да ти наливат повече? – Нариал нямаше желание да го търпи повече. Стига толкова.
     – Може и да съм пияница, – отговори той невъзмутимо – но пак стоя несравнимо по-високо от животните като теб.
     – Какво съм ти направила, по дяволите? – изкрещя отчаяно Нариал. – Защо изпитваш такава гадна, дребнава ненавист към мен? Само защото съм по-близка с тях, отколкото ти би могъл? Болен си, болен от злоба. Няма смисъл. – тя се втренчи в него със сляпа, наивна надежда. Може би щеше да разбере.
     – Това ли ти казаха? Не, Нариал, злобата, – той подигравателно натърти на думата – която изпитвам към теб е напълно основателна. Всички тук имаме едно общо нещо. Което ти нямаш. Всички сме дошли от разрушени от урсейни селища, всички сме загубили повечето хора, които сме обичали. И сме оцелели, защото просто на нас урсейните не ни влияят, имаме достатъчно вътрешни сили, за да им устоим. А ти нямаш.
     Нариал се опита да протестира.
     – Не, нямаш. – той се беше приближил. – Избягала си по някаква случайност. Не отричам правото на Еарн и Кай да отглеждат домашни любимци, но те отидоха твърде далеч. Опитаха се да те представят като една от нас. И много хора се полъгаха по ума им, въпреки че разликите си личат от пръв поглед.
     С някаква извратена нежност той докосна тъмната й коса, а после прекара пръсти през собствената си златисторуса.
     – И ти се правиш на една от нас, дори се умилкваш около Саен, глупачко. Съзнаваш ли какво ще стане, ако заживееш сред нас? И може би дори се ожениш и имаш деца? В най-добрия случай ще имаме обесени на врата си твърде много безсилни, които да пазим. Също като теб сега. В най-лошия може хората, които устояват, да изчезнат. А ние сме важните, защото само ние можем да се справим с тях. Разбираш ли, тъпо безсилно изчадие такова? – сега вече той крещеше. – Нямаме нужда от повече хора, които да умират! Никой не иска да вижда това втори път! Няма място за такива като вас, ако искаме въобще да остане някой!
     – Аз… мога да се справям… като вас съм… устоях му…– Нариал най-накрая успя да се отърси от стъписването си.
     – Как ли пък не, поне не лъжи! Страх те е дори от огъня, какво остава за урсейните.
     Внезапно Тардан взе една факла и я запали от огнището. Нариал отстъпи.
     – Не ти ли харесва, а? – мъжът размаха факлата пред лицето й и направи крачка към нея. – Ако трябва ще те изгоря със собствените си ръце. Както се изгаря болната реколта, за да не зарази всичко. Не ти е мястото тук!
     Нариал усети чувството на всепомитащ ужас, което затъмни всичко друго. Спомни си нощта, пламъците, изпепеляващи родното й място, хората, които умираха… труповете, сред които газеше, мирисът на кръв, Злото… Изведнъж болката в крака й се върна – дълбока и парализираща. Огънят сякаш я хипнотизираше, не можеше да направи нищо, само го гледаше, а сърцето й заплашваше да разбие гърдите й. Тя падна на колене задъхана. Опита се да се изправи отново, но болката, когато се опря на крака си, я накара отново да се срине на земята. Изпълзя по-далеч от огъня. Но мъжът се приближаваше с налудничав блясък в очите и сякаш беше сляп за страданието й. Той замахна с факлата към нея и пламъкът облиза края на ръката й. Тя се вцепени. А после усети невероятен гняв към него. Как смееше да й причинява това, как можеше… Тя се хвърли към него с неочаквана сила. Двамата паднаха оплетени един в друг, а факлата излетя от ръката му. Тардан посегна към нея, но с внезапно ожесточение Нариал зарови пръсти в дългата му руса коса и погледна право в очите му. И удари главата му в пода. По пръстите й се стече тънка струйка кръв, а той се отпусна безчувствен. Знаеше, че е направила нещо ужасно, но в момента изпитваше единствено удовлетворение.
     А после обърна глава. И видя как огънят от изпуснатата факла бавно обхваща цялата стая. Опита се да стане, но просто не можеше, почти припадаше от болка. Изкрещя. В отговор чу само песента от градината от другата страна на къщата. Изкрещя отново. Крещя, докато димът, пълнещ дробовете й, не го направи невъзможно. Беше успяла да изпълзи само около метър. Отново се опита да стане и отново не успя. Разтърси Тардан, но той само потрепери и издаде някакъв нечленораделен звук. Огънят сигурно обхващаше стените и пълзеше по пода към тях.
     И когато мислеше, че вече е късно, вратата се отвори. Саен застана на прага и за миг се стъписа от пламъците, които се протегнаха към него. После прескочи огъня и се озова до тях. Наведе се над проснатите едно до друго тела.
     – Не мога да се изправя, а той е в безсъзнание. – Нариал протегна ръка към Саен. За миг той се приближи към нея, а после се извъртя и подхвана Тардан. Успя да го закрепи на гърба си и се изправи полуприведен. Една греда падна от покрива и той най-накрая се обърна и я погледна.
     – Ще се върна за теб. – каза той и се засили, за да прехвърли пламъците. Нариал понечи да извика, че няма да издържи, но него вече го нямаше. Още една греда падна. После част от стената. После нямаше спомени.

     Събуди се със суха кашлица. Лежеше на земята близо до полуизгорялата къща. Беше ден и около нея имаше хора. Еарн й подаде чаша с вода и я задържа, докато пристъпът на разтърсващата тялото й кашлица премине.
     – Ще се оправиш. – каза тя. – Снощи мислехме, че сме те загубили.
     – Какво стана? – изхриптя Нариал.
     – След като брат ми изнесъл Тардан, стената се срутила зад него. Угасихме огъня доста бързо, но мислехме, че си затрупана под останките. Само че ти си имала късмета да си точно между стената и една от плочите на покрива, които донякъде са те предпазили от останалите падащи предмети. Извадихме те преди около час.
     – Къде е Саен?
     – До преди малко беше тук, сигурно е отишъл при Лес. Ако искаш ще го викна…
     – Няма нужда, сама ще отида. – Нариал се надигна. Еарн се опита да я спре, но тя отблъсна ръката й без да търпи възражения.
     Саен наистина беше в съседната къща. Когато я видя се усмихна и протегна ръка:
     – Нариал, радвам се, че… – Нариал мълчаливо поклати глава, отблъсквайки ръката му и го поведе след себе си. На няколко пъти той се опита да я спре, но тя само упорито, без да го поглежда, продължаваше напред. Излязоха извън поселището и стигнаха до реката.
     – Какво става?
     Тя вдигна поглед към него. Едновременно по детски учуден и студено зрял.
     – Защо изнесе първо него? Той не ти е никакъв. Напротив, мрази ви. И не е добър човек, всички го знаят. Но ти предпочете да изнесеш него, вместо мен. А виждаше, че за мен може и да е късно.
     Саен мълча известно време, премисляйки думите си.
     – Ние трябва да се държим един за друг, Нариал. Останали сме твърде малко. Тардан е един от нас, просто трябваше да го направя. Въпреки че той не ме интересува и те обичам много повече от него. Но просто нямам право да изоставя един от нас.
     – Един от вас? А аз не съм ли? – сълзите дълбаеха белезникави следи по осаждените й бузи. – Аз също усетих урсейна. И му устоях, той не ме уби. Не ми ли вярваш? Защо продължаваш да се отнасяш с мен, сякаш съм безсилно дете? – тя крещеше с всичките сили на прегракналия си глас. Не разбираше защо не осъзнава толкова очевидни факти, как може да е толкова сляп.
     Той я погледна с такова изпълнено с жалост изражение, че тя усети, че има нещо страшно още преди да го е изрекъл.
     – И аз в началото помислих така. Но всъщност урсейнът е изпълнил целта си, Нариал. Оставил те е да умреш от най-ужасния си страх. От самота и обезчовечаване. От пълно отчаяние и вътрешна празнота. Затова си е тръгнал, а не защото ти си му устояла.
     Нариал се отдръпна.
     – Не е вярно! Не е!
     – Съжалявам. Знаеш, че ние те приемахме всякак, това няма значение. Не мисли за него.
     Но тя отстъпваше все повече и повече. Не искаше. Не искаше да я понасят от доброжелателност и да я обичат по милост. Да бъде домашен любимец, точно както Тардан каза. Точно затова Саен беше изнесъл първо него, въпреки че се мразеха. Първо се спасяват хората, а после домашните кучета, колкото и да ги обичаш иначе. И отново не беше точно човек… Имаше само един начин да разбере дали е така. Трябваше да разбере, иначе нищо нямаше смисъл. Отново да намери ужаса си, за да узнае.
     Нариал вдигна ръка и обърса сълзите, размивайки чернилката по лицето си. Саен говореше нещо. Тя се взря в него, опитвайки се да съхрани образа му в паметта си. После се обърна и с рязко движение потъна сред дърветата. Чу изненадания възглас и вика на Саен. Но той не тръгна след нея, сигурно смяташе, че сама ще се върне, след като се успокои. А тя знаеше, че няма.