Ларс фон Триер
Автор: Matrim

     Той е долен провокатор, ненормален, женомразец, мизантроп, безбожник, демагог, той мрази Америка и ние също го мразим! Или пък той е брилянтен режисьор с уникален стил и идеи, гений, открояващ се сред океана от помия, наричана кино, заливащ ни напоследък? И двете горни тези могат да са верни, зависи кого питате. Ларс фон Триер е типичен представител на творците, чиито произведения са или възхвалявани до небесата, или стъпквани в калта, в зависимост от предпочитанията и мирогледа на оценяващите ги. Няма да крия, че спадам към почитателите му, та ако се точите за оплюване, съжалявам, няма да ви огрее. Може би в следващият брой, ако се наканя да пиша профил на Толкин :p
     Ларс Триер е роден на 30-ти април 1956г. в Копенхаген, Дания. Майка му работи в датското социално министерство, а Ларс расте в дом, където всичко му е позволено с изключение на религията. По негово собствено признание, се страхувал от всичко освен от паяци. Още съвсем млад получава камера и започва интересa му към киното. Завършва Датското Филмово Училище и по това време, развива. както сам я нарича, "фетишизирана привързаност" към филмовите технологии. По време на следването му започват да го наричат фон Триер, поради обсебеността му с немската филмова школа. Ранните му филми са плод на стремежа му към оригиналност (някои биха казали самоцелност ;)) и визуално съвършенство. Сюжетът и героите са на заден план и цялата атмосфера е обикновено сюрреалистична. Още първият му пълнометражен филм, "The element of crime" ("Елементът на престъпление") печели награда на фестивала в Кан за визията си. През 1991 г. фон Триер печели голяма популярност с "Europa", но въпреки, че взима награди, не успява да спечели Златната Палма в Кан, предизвиквайки бурна негативна реакция от страна на режисьора.
     След "Europa" следва големият прелом в живота и творчеството на датчанина. След смъртта на човека, който фон Триер е считал за свой баща, майка му признава, че всъщност баща му е друг човек и този човек не желае да общува с него. Следва криза на идентичността, а за капак и развод. След като се е считал за човек от еврейски произход, фон Триер решава ценностната си криза като става католик. През 1994 заснема вдъхновеният от "Туин Пийкс" мини-сериал "Riget" ("Кралството"), който се радва на толкова голяма популярност, че е издаден и като четиричасов филм, а и няколко години по-късно следва и "Riget II".
     Филмът, който прави фон Триер световно известен е "Breaking the Waves" ("Порейки Вълните"), появил се на бял свят през 1996. С него режисьорът тотално скъсва със предищните си похвати и манията си да търси перфектната визия за сметка на всичко останало. Стремежът му към перфекционизъм изглежда се измества от визията към актьорската игра. Филмът печели наградата на журито в Кан. Някъде по това време Ларс съчинява манифеста "Догма 95", печелейки си нова и доста скандална известност. В противовес на холивудските тенденции, тези правила не само, че забраняват всякакви специални ефекти, но дори и изкуственото осветление, саундтраците и куп други "излишни" елементи от филмите. За да може един филм да бъде сметнат за "догма филм" той трябва да бъде първо преценен от жури, в което са фон Триер и Томас Винтерберг. Интересното е, че самият фон Триер досега има само един филм направен по каноните на "Догма 95", а именно "Идиотите" (1998). За никого не е изненада, че филмът отново е противоречив, обявен за порнографски и т.н.
     През 2000 г. следва драмата-мюзикъл "Dancer in the Dark" ("Танцьорка в Мрака"), с който режисьорът най-накрая печели Златната Палма, а Бьорк взима наградата за най-добра актриса. Филмът е заклеймен от някои като анти-американски, а след известно време избухва нов скандал. Става ясно, че Бьорк дотолкова се е вживяла в ролята си, че получила нервна криза по време на заснемането на филма, скрила се е в гората и дори изяла част от костюма си. Тя обвинява фон Триер, че изцежда всички сили от актьорите си, особено от актрисите, изпълняващи главните роли и го нарича "емоционален вампир" (отделен въпрос е, че самата Бьорк не създава впечатление на особено нормална личност :p).
     Идва 2003 г., много напрегнатата политическа обстановка около войната в Ирак и фон Триер не закъснява с поредната си провокация. Неговият филм "Догвил" е главен фаворит на фестивала в Кан, но е определен за анти-американски и не печели нищо (е, поне спечели наградата на публиката на Софийския кинофестивал през 2004 :P). Филмът е първа част от планирана трилогия, действието на която се развива в САЩ, а фактът че датчанинът никога не е стъпвал в Америка, поради страха си от пътуване със самолет, скандализира някои критици, докато режисьорът подклажда огъня с двусмислени изявления и заявява, че това е неговият отговор на критиките към "Танцьорка в Мрака". Някои хора наричат фон Триер професионален провокатор и това не е далеч от истината.
     През 2004 г. печели награда "Кино за Мир", присъдена му от УНИЦЕФ.
     Датчанинът е известен сред широката публика най-вече с безкрайните скандали около личността му. На пресконференции той обича да дразни журналистите и дори собствените си актьори със странни реплики и противоречиви възгледи, наскоро призна, че правилата на Догма95 са нещо като шегичка и не трябва да се вземат толкова на сериозно, а доста хора, работили с него, настояват, че в някои отношения човекът е луд за връзване. По време на снимките на новият си филм "Manderlay", режисьорът не пропуска да сътвори поредният си скандал, този път с защитниците на животните, като си купува едно магаре определено за заколване отнякъде, отпуска му още няколко седмици живот и после го убива пред камерата, за нуждите на филма си.
     Ларс фон Триер и Петер Албек основават филмовата компания "Zentropa", която продуцира филмите на фон Триер и други датски режисьори, и има водеща роля за бурното развитие на датското кино, а в последните години и между другото продуцира и порно филми :)


     Творчество:

     Накратко за всеки от филмите на фон Триер, които съм гледал:

     "The Element of Crime" разказва историята на детектива Фишър, който се завръща в Европа, която е променена до неузнаваемост и напомня на анти-утопичен кошмар. За да разследва поредица от убийства, Фишър следва теорията на т.нар. "елемент на престъпление" и се опитва да влезе в ролята на предполагаемият убиец, за да усети мотивите и логиката му. Цялата тази, меко казано, странна история е заснета в един постоянно мрачен и пълен с вода град (донякъде напомнящ на "Blade Runner"), а преобладаващите цветове са разновидности на оранжевото, което придава на филма вид на сюрреалистичен сън, впечатление затвърждавано и от странното поведение на героите. Първият пълнометражен филм на фон Триер ще остане в паметта с няколко спиращи дъха с красотата си сцени, но едва ли и с нещо друго, твърде много се набляга на стила за сметка на съдържанието.

     "Medea" е телевизионен филм по сценарий на идола на фон Триер, Карл Дрейер, датски режисьор от първата половина на 20-ти век. Въпреки очевидно ужасно ниския бюджет (дворецът повече прилича на пещера и т.н. :P), филмът е на моменти зашеметяващо красив. Прочутата древногръцка трагична история е представена с много малко диалози, за сметка на атмосферата, която тотално пасва на трагичните събития. Kirsten Olesen започва традицията на феноменални представяния от водещите актриси при Триер и е блестяща като Медея. А финалът е просто брутален.

     "Europa" е третият филм от така наречената "Е" трилогия ( "The Element of Crime", "Epidemic", "Europa"). Действието се развива след края на Втората Световна Война в опустошената Германия, където един наивен американец от немски произход на всяка крачка се сблъсква с жестоката действителност. Комбиниращ цветни и черно-бели сцени и показващ целият арсенал от технически похвати на режисьора, "Europa" e живото доказателство, че за жалка по холивудските стандарти сума може да се направи филм, което да е чисто визуално с класи над почти всички блокбъстъри тъпкани с компютърни ефекти. Само, че увлечен в създаването на тази красота фон Триер май е забравил за сюжета и героите си. Първият е доста слабичък, а персонажите тотално се провалиха в създаването на емпатия към себе си, поне в моя случай. Но ако си падате по символизма, може и да вземете и да oткриете и смисълът на живота в този филм, знам ли аз :p

     "Breaking the Waves" е един от най-тежките филми, които съм гледал, и въпреки, че според мен е шедьовър, още не съм намерил сили да го гледам пак. Историята се върти около Бес, наивно и набожно момиче от някакво шотландско островче, което се омъжва за "външния човек" Ян. След инцидент той остава парализиран и подтиква жена си да има любовни отношения с други мъже и да му ги разказва, което не се посреща никак добре от ултра консервативното местно общество. Ако смятате, че тази история се е родила в нечий болен мозък... сте на прав път, защото сценарист е самият фон Триер. :) Заснет по начин, който скъсва както с предишните творби на режисьора, така и със всякакви модерни тенденции, чрез използването на ръчна камера, почти пълното отсъствие на ярки цветове, безкрайни близки планове на героите – всичко това с цел постигане на максимално реалистично усещане и подтискаща атмосфера, да приближи зрителите до героите на филма, "Breaking the Waves" оставя много малко хора безразлични. Той е от филмите, които хората или обожават, или мразят. Голяма част от въздействието на филма идва от безпогрешната актьорска игра, най-вече от страна на Емили Уотсън в ролята на Бес. Интересен поглед върху любовта, религията, предразсъдъците и обществените недостатъци и най-вече невероятно емоционално изживяване – това е "Порейки Вълните".

     "Dancer in the Dark" е мюзикъл-драма, с главна героиня Селма – чешка емигрантка, живееща в САЩ. Поради болест, тя бавно губи зрението си и главна утеха са синът й и нейните музикални фантазии. Контрастът между красотата на мюзикъловата част от филма – фантазиите на Селма – и бруталната реалистичност на драмата в останалата част от филма е изпипан брилянтно. Лично аз никога не съм харесвал мюзикъли, нито съм фен на Бьорк, но тук песните са доста завладяващи, а исландската певица играе толкова добре, че множество "звезди" могат само да й гълтат праха.

     "Dogville" – този филм е причината да се увлека по филмите на фон Триер, затова предварително се извинявам ако долните редове прозвучат прекалено пристрастно. Историята, както почти винаги при този режисьор е измамно проста – млада жена на име Грейс е преследвана от гангстери и се укрива в малкото градче Догвил. Жителите му първоначално не са много добре настроени към нея, но тя успява да ги убеди да не я прогонят. Всичко изглежда върви добре, но все пак това е филм по сценарий на Ларс фон Триер и е само въпрос на време преди Догвил да "оголи зъбите си". Финалът е разтърсващ, но това съвсем не значи, че останалата част от филма не е нещо особено. Филмът е в духа на Догма 95, макар и да нарушава доста от правилата на манифеста – заснет е на сцена и прилича на пиеса (но някои сцени са заснети по толкова красив начин, че напъно ме убедиха, че това не е просто филмирана пиеса), декорите са сведени до минимум – дори къщите са само тебеширени линии по земята, оператор е самият режисьор с неговата небезизвестна ръчна камера. За да проработи този дързък похват, актьорите трябва да дадат всичко от себе си и ако има някой режисьор, който да изтиска всичко възможно от тях, това е фон Триер – правило което доказва валидността си в "Догвил" в блестящата игра на всички от каста, особено Никол Кидман, Пол Бетани и Стелан Скарсгард. Трите часа на филма минават неусетнo, а той може да се интерпретира по много начини – като "нормална" драма, като поглед върху религията, вината и арогантността, като критика към САЩ и човечеството като цяло...

     Пълна филмография можете да намерите тук


     Заключение: С какво се отличава фон Триер? На първо място с разнообразието на начина си на работа – трудно е да се повярва, че "The Element of Crime" и "Dogville" например, са дело на един и същи човек, с еднакъв успех и измамна лекота постига и сюрреалистина визия, и картина, подобна на документален филм. Не го е страх да опита всичко, да излиза извън утъпканите коловози. Никога не позволява филмовата технология да го подчини – напротив, датчанинът използва уменията си в тази област, за да постигне желаният ефект с невероятна лекота. Леките смени на осветлението например, в ръцете на майстор като фон Триер постигат по-голям ефект от мултимилионни специални ефекти. На второ място с безкомпромисността си – не се опитва да смекчава въздействието на филмите си, да маха най-смущаващите сцени и т.н., напротив, даже понякога прекалява с опитите си да провокира зрителите. Главна тема на неговите филми е човекът, който не разбира условностите на съвременното общество и страда в борбата си срещу тях. И то дотолкова, че много хора обявиха фон Триер за човек, мразещ жените, защото на главните героини в неговите филми по правило се случват много неприятни неща. Лично аз намирам това за доста странно, защото тъкмо женските образи са носители на най-положителните черти на човешката душа и зрителите по правило им симпатизират. Според самият фон Триер: "Моите филми са за идеали, които се сблъскват с реалността. Когато мъж играе главната роля, той е забравил всичко за идеалите. А когато е жена, тя стига до края с тях." По-скоро бихме могли да изкараме режисьорът мизантроп, отколкото просто женомразец. И въпреки слуховете колко много иска от актьорите си, как снима незначителни кратки сцени в продължение на часове без прекъсване, много от тях продължават да работят с него отново и отново, при положение, че могат да получат много повече пари в Холивуд. Явно са мазохисти.:P Историята в неговите филми по правило е много проста за следене, няма за цел да обърква зрителя (cough, Дейвид Линч, cough :P), а главно да постави интересни въпроси, но без да дава елементарните отговори познати ни от холивудските бози. Емпатията с героите е може би най-силната страна на последните филми на датчанина, зрителите наистина симпатизират на "добрите" (доколкото ги има), а аз лично не помня да съм мразел филмови герои, колкото някои от "Догвил" и "Порейки Вълните". Или както прочетох на един форум: "Фон Триер винаги успява да ме зарази с мизантропия" ;) Разбира се, това може да бъде наречено и цинично манипулиране на зрителските емоции, ако така повече ви харесва. Атмосферата по правило е много плътна, тежка и носи усещането, че нещо много неприятно ще се случи във филма. Независимо дали гледаме на скандалите и противоречията, постоянно обграждащи фон Триер, като на рекламни трикове или прекалено искрена и безкомпромисна позиция, несъмнено той е една от най-забележителните и необичайни личности в днешното кино и вероятно ще бъде помнен за доста време напред.