The Telling
Ursula Le Guin
Автор: Демандред
Хейнският цикъл... Какво са за вас тези две думи? За мен това е най-интересната, разнообразна, пълнокръвна и добре развита вселена, създавана някога в света на научната фантастика. И не защото има безкрайни томове и поредици, развиващи се в нея и запознаващи ни с 1532 планети и 65432 героя, както примерно разни "Star Wars" и "Star Trek" писания, създадени основно от литературни занаятчии като Тимъти Зан. Не, просто светът на Екумена е жив, дишащ, истински. Населен с изключително реалистично описани и едновременно с това оригинални и интригуващи култури и цивилизации, за мен този свят е почти толкова реален, колкото и нашия собствен. На моменти дори повече. Всичко това е рожба на таланта и въображението на един от малкото истински творци, останали във фантастиката. Жената, която показа, че жанрът може да е много повече от забавление за тийнейджъри или поле за въображаемо изследване на приложението на бъдещите технологии. Урсула Крьобер Ле Гуин...
След този увод надали ще се изненадате, като ви съобщя смазващото разкритие, че "The Telling" е последният засега роман от хейнската поредица на Ле Гуин (издадена е през 2000 г.). Принадлежността към една от най-високо оценяваните серии в света на фантастиката от една страна я прави много привлекателна за читателите, но от друга я натоварва с неизбежните сравнения с другите книги от поредицата и най-вече с двете най-известни от тях "Лявата ръка на мрака" и "Освободеният", които с основание се считат за две от вечните класики в жанра и са измежду най-най-любимите книги на скромния автор на статията. Това поставя "The Telling" в леко неблагоприятно положение при ревюирането й, но от друга страна фактът, че съм болен фен на авторката, уравновесява нещата. Пък и както несъмнено знаете, аз съм по принцип еталон на безпристраността :р (два залепени, спор няма – бел. Рол)...
Като че ли дойде време да обясня все пак за какво иде реч в книгата. Поредният екуменски пратеник пристига на поредната планета в галактиката, заселена в далечното минало от жителите на Хейн, и на която се е развила поредната самобитна култура (изключително удобна за авторката на цикъла сюжетна хитринка е това заселване и разделяне, нали?). Интересното е, че преди няколко десетилетия планетата е била посетена от неособено законни според Екумена представители на управляващата Земята тогава фанатично религиозна теокрация. В резултат на този контакт цивилизацията на планетата Aкa се променя напълно – от спокойно общество с богата културна традиция (свързана с подобното на пръв поглед на религия учение "The Telling") в абсолютно отдадена на прогреса, технологиите и стремежа към постигане на междузвездните полети и най-високите технологични и икономически успехи планета със свръхцентрализирано управление и state capitalism за икономическа система. Всички хора са възпитани, манипулирани и приучени на пълна отдаденост на материалния и технологичен просперитет и напредък в преследването на висшата цел – достигането на нивото на чуждопланетните посетители. Всякакви спомени за стария начин на живот са строго преследвани, толкова радикално, че почти всички книги са вече унищожени. А те са основния инструмент на учението "The telling", което е в основата на богатата културна традиция на планетата. Не смятам да ви обяснявам какво точно представлява това учение, нещо, на което е посветена основната част от книгата и то в достатъчно подробности. Просто това не може да се обясни с две думи или дори с две страници. Но със сигурност е достатъчно интригуващо, за да си струва четенето. За пореден път Ле Гуин доказва, че в изграждането на въображаеми култури е с класи над почти всеки автор. Наложилата се социално-политическа и културна формация на Aкa за съжаление изглежда плашешо близка, реалистична и възможна в ерата, в която никой няма време за изкуство и почти всички сме се превърнали във все по-вманиачени producer-consumers (много идеен израз, използван за жителите на планетата Ака при модерния строй). "Working jobs we hate to buy shit we don't need" става все по-популярно, никой няма време да спре и да се замисли, защото времето му е ценно, времето е пари и крайната цел на материалното благополучие оправдава всички средства.
Тук е мястото да отбележа, че поради някаква непонятна причина почти всички хора, писали ревюта из нета за книгата, смятат, че цялата идея била метафора за Китай и Тибет, и то доста прозрачна. Вярно, че аналогиите са немалко, обаче разликите са достатъчно значими, за да се отхвърли това предположение. За мен идеята е доста по-широкообхавтна и става дума за начина, по който съвременната западна цивилизация и култура безмилостно поглъща и унищожава останките от местните обичаи и култура по целия свят, обединявайки хората все повече и повече в една маса от producer-consumers, забравили корените си. Като лек минус трябва да се отбележи, че в цялата история някак твърде ясно е разделението добри (традиционната култура на "The telling") и лоши (модерната технологична цивилизация). С някои уговорки, разбира се, но все пак в сравнение с прелестната двойнственост на "Освободеният" и "Лявата ръка на мрака" в сравнението между културите, това си е крачка назад.
Разбира се, налице е и неподражемият стил на писане на Ле Гуин. Годините са се отразили добре в това отношение и тук той е дори още по-полиран, изчистен и доближен максимално до съвършенството. Урсула е един от изключително малкото автори, при които всяка дума е на мястото си, всяко изречение е като част от добра поема и е просто удоволствие да се чете абсолютно всеки ред. Това е Изкуство с главна буква, което доказва, че и във фантастиката все пак има автори, които са достатъчно добри в боравенето с думите, за да оборят напълно идеята, че това е непълноценен жанр за подрастващи, далеч от "истинската литература", каквото и да значи това. Обаче красотата на този стил не е изкуствена и безжизнена. С всяко изречение светът на авторката наистина оживява пред очите на читателя. Направо да се чудиш защо се мъчи да мисли интересни истории, послания и герои, би имала немалко фенове и с клиширан сюжет със скучни герои, когато е налице този божествен стил... :)
Две думи все пак за героите на книгата. Всъщност имаме само един, който е наистина развит като главен, и това е Suty, жителка на Земята, работеща за Екумена. Немалко от отзивите по Интернет са, че тя била скучен и "one-dimensional" герой и т.н. С извинение, но това са пълни безмислици и глупости. Sutty си е поредният пълнокръвен и интересен образ, създаден от Ле Гуин. Е, не е чак Gedly Ai или Tenar, но пък и фокусът на книгата е другаде.
Стигнахме и до важния въпрос – съпоставима ли е по класа и като атмосфера и усещане новата книга със споменатите по-горе две класики? Отговорът е – да, но само донякъде. Въпреки лекия ми скептицизъм преди да я почна, първата половина от книгата съвсем спокойно може да съперничи на "Лявата ръка на мрака" като атмосфера, красота на изказа, дълбочина на идеите и майсторство на изграждане на света. Като усещане книгите са доста близки, но сюжетно "The Telling" е по-близка до "Тhe Dispossessed" поради постоянното сравнение между двете културно-политически системи, присъстващи в нея. Обаче втората част на книгата леко разочарова, финалът си е незадоволителен, колкото и да ме боли сърцето да пиша такива неща за Баба Урсула. От един момент нататък нещата се развиват някак твърде бързо и гладко, някои важни моменти в развитието на историята са обяснени с по две думи и подобни не много хубави неща. Въпреки това книгата си остава отлична и добре дошла за всеки, който обича Хейнския свят и "антропологичната" страна на Ле Гуин (като мен). Но на сюжетно ниво нещата са още по-схематични и неособено интригуващи, отколкото в "Лявата ръка на мрака". Така че ако последната не ви е допаднала, по-добре не подхващайте "Тhe Telling".
Време е за мъдрия извод и съвет в края... Общо взето смятам, че книгата е по-скоро за върли почитатели на Ле Гуин и Хейнския цикъл, свикнали с подобен тип повествование. Смятам, че с доста бедния си и муден сюжет ще е скучничка за заблудените души, но това си е техен проблем. Не мисля, че е особено подходяща и за запознаване с авторката или със света на Хейн. Със сигурност не е най-добрата книга в цикъла или един от най-големите шедьоври на автора, но несъмнено си струва да се прочете. Ако не за друго, то за поредната среща с Хейн и могъщото въображение на едни от най-добрите писатели на нашето време. За поредната интерпретация на някои от вечните теми, типични за творчеството на Ле Гуин. И за да се замислим отново за важните въпроси, поставени умело от авторката.
Оценка 9.5/10