Ясно е, че Азимов е класика, казвали сме го неведнъж. Даже подозирам, че бая му се понасъбра да присъства точно в тая рубрика. Но знаете, няма как, позаслужил е човекът. Според някои повече, според някои по-малко. Важното разбира се не е Азимов, а това което е написал. В крайна сметка какво тук значи някаква си личност, етц, етц. Та сред написаното се е опнало с големи светли букви едно поредиче разказчета, носещо фундаменталното заглавие "Аз, роботът", с което именно приключвам този сравнително досаден пасаж от празно мърморене и ви оставям на колегите и – ехаа – класиката...

Моридин

Роланд

ПЪРВИ ЗАКОН НА РОБОТИКАТА: Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.

ВТОРИ ЗАКОН НА РОБОТИКАТА: Роботът е длъжен да се подчинява на човека, ако това не е в противоречие с Първия Закон.

ТРЕТИ ЗАКОН НА РОБОТИКАТА: Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, ако това не е в противоречие с Първия и Втория Закон.

     Гениално. Всъщност не просто "баси, тва е гениално, копеле!", а наистина гениално. В онзи по-особен и научен смисъл, в който е гениална теорията за относителността или ябълката на Нютън. От този тип гениални мисли, за които всеки после си казва "Да бе, верно, та това е толкоз просто и логично!", но се иска особен тип съзнание, за да се *сети* да ги измисли. Трите закона на роботиката, които, ако човекът е поне малко разумен, ще са неотделима част от разума на мислещата машина от бъдещето. Съвършен защитен обръч, който превръща мислещата машина в съвършения слуга на човека. Но доколко е морално това?
     За съжаление този въпрос е една от темите, които сборникът на Айзък Азимов "Аз, роботът" не засяга. Целта му е друга. Книгата, дала на света роботите, такива, каквито ги познаваме днес, отправната точка на огромно количество от романите на маестрото, е един своеобразен експеримент. Упражнение по логика, само че не човешка. Вечният учен Азимов си поставя за цел не просто да ни представи една истинска мислеща машина, но и *начина*, по който тя мисли, логиката, която следва. Не случайно главната героиня на почти всички разкази е робопсихологът Сюзън Келвин. Чрез нея Азимов ни предлага своята визия за моделите, по които мисли творението на човека.
     И тъй като всеки разказ е подчинен на конкретна идея, мисля да хвърля по едно око на всеки от тях.

     Роби: Първият разказ от сборника е малко по-различен от останалите, защото целта му не са роботите, а хората. Действието се върти около малкото момиченце Глория и нейния стар робот Роби. За скромните двадесетина страници на историята Азимов успява да обрисува една картина, в която детето е достигнало степен на привързаност към машината, която в сегашния свят е невъзможна. И повдига някои особено интересни въпроси. Какво се случва, когато най-добрият ти приятел е домашният миксер? Лошо ли е непременно това? А може и да не ги поставя, но на мен ми е забавно да си мисля така ;)

     Гоненица: Действието тук се развива на минна станция, построена на повърхността на Меркурий. Без да навлизам в детайли, разкъзът се занимава с противопоставянето на Втори и Трети закон и колко е важен начинът, по който поставяш задача на една машина. Както и, естествено, с факта, че Първият закон е почти самостоятелна функция, стократно по-силна от другите два и за разлика от тях – абсолютно неотменима. Доста елементарно упражнение по логика, но все пак интересно. Като стана дума за логика...

     Логика: Малко пообъркан и недоизведен като концепция разказ, който в известна степен си противоречи с останалата част от сборника. На станция, намираща се в дълбокия космос, е сглобен странен робот, който отказва да повярва на хората, че е създаден от тях, а вместо това търси истината чрез логични умозаключения. Идеята е, че въпросните са родени от нечовешки ум и логиката, която притежават, се различава от човешката. Въпреки това историята малко накуцва, защото Кюти се превръща във фанатик с месиански комплекс, който се държи твърде глупаво, за да прилича на машина.

     Лъжец: Един от най-интересните за мен разкази се занимава с робот, който по случайност и поради някаква елементарна, но неизвестна грешка на програмирането си, получава способността да чете мисли. Дилемата, пред която е изправен обаче, е, че той знае какво е довело до тази аномалия, но е разкъсван между първите Два закона, тъй като една група хора държат да знаят какво се е случило, а друга група са твърдо решени истината никога да не излиза наяве. Казусът, в който се оказва машината – да каже истината, наранявайки тези, които не я искат, или да замълчи, наранявайки тези, които желаят да я научат, се разрешава по един доста... непрофесионален помоему начин от Сюзън Келвин.

     Изгубеният робот: Сюжетът се върти около, изненадващо, един изгубен робот. На космическата Хипербаза работят няколко машини, при които Първият закон е видоизменен. Те не могат да навредят на човека, но не са длъжни да се намесват, ако той е в опасност. Това е направено с цел те да не пречат на работата на работещите при опасна радиоактивна среда хора, като непрекъснато ги "спасяват". Само че един от тези експериментални роботи НС-2, наречени Нестори, изчезва след месец работа в станцията и се слива с групичка от още 62 нормални робота. На борда пристига Сюзън Келвин, за да открие коя от всичките 63 машини лъже, че никога не е работила тук и поради каква причина се е скрила. Идеята на разказа е изобретателността, до която може да стигне един интелигентен ИИ, за да изпълни заповед, независимо каква е. И както обикновено, баба Сюзън пре***ва нещата с абсолютната си логика. Междувпрочем, този разказ в доста голяма степен лежи в концепцията на филма "Аз, роботът".

     Риск: Отново Хипербазата и отново робот, който е получил грешната заповед. Разказът е сякаш по-сюжетен от другите, но не е особено интересен, освен с това, че представя Сюзън Келвин като студена кучка.

     Улики: Влиятелен политик е обвинен в това, че е робот под прикирите. В крайна сметка той доказва публично, че не е, нарушавайки Първия закон на роботиката. Или не... Интересна идея, макар и да няма какво толкова да се говори по нея, за машината, способна да замени човека до степен на неразличимост.

     Гарантирано задоволство: Още един разказ с тематика, подобна на горната. Подозирам, че в доста голяма степен е повлиял на създаването на жиголото Джо от "A.I. Изкуствен интелект" на Стивън Спилбърг. Историята се върти около робот, който помага на депресираната си господарка. Е, не по онзи начин, но доста близо до него.

     Макар и не всички разкази да са еднакво добри (да речем "Лъжец!" и "Изгубеният робот" са според скромното ми мнение доста по-качествени от останалите, а "Логика" и "Риск" – малко по-слаби), всеки има какво да предложи като храна за размисъл. Азимов никога не е бил носител на философски идеи и може би само първият и последният разказ имат някаква такава жилка в себе си, но и целта му никога не е била такава. Неговият култ към науката и техниката намира може би в най-голяма степен своя израз в този сборник. Реално погледнато доста от концепциите му за роботите с времето претърпяват сериозна еволюция и в тази книга на доста места те се държат прекалено човешки. Има и други минуси – недостатъчно добрият стил, липсата на картинност при разказите, а също и сравнителната сюжетна елементарност. При все това "Аз, роботът" е може би най-голямата класика в съвременната фантастика, прародител на един огромен отрасъл от нея, не само в творчеството на Азимов, но и при много други автори. Книга, без която, според мен, жанрът щеше да е непълноценен.


Морвен

     "Аз, роботът" е сборник от осем разказа, чието действие се развива в най-ранната фаза от прогреса на роботиката. В него за пръв път се формулират трите закона на роботиката, залегнали в основата на поведението на всеки робот (1. Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда; 2. Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон; 3. Роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон). Самият сборник е формулиран като преразказани спомени на Сюзън Келвин – робопсихолог на "Ю. Ес. Роботикс" и основоположник на тази наука.
     Първият разказ "Роби" е емоционално описана история за привързаността на едно дете към домашен робот. В крайна сметка безсловесният робот започва да изглежда на читателя по-човечен от повечето останали образи. Лично за мен, обаче, това е само прелюдия към останалите разкази и не е така добре замислен като тях.
     В "Гоненица" е описан един "полудял" робот, който с държанието си подлага на риск живота на хората около себе си. Но в крайна сметка роботите не полудяват и се оказва, че за всичко има логично обяснение и противодействие.
     Третият разказ – "Логика" – е един от любимите ми. Тук също имаме полудял робот, но не просто абсурдно превъртял, а истински механизиран религиозен фанатик. Той въобще не вярва, че хората са го създали, има съвсем различни представи за Живота, Вселената и всичко останало и тъпо и упорито настоява за тях. Но въпреки цялата откаченост на ситуацията, той все пак се оказва неспособен да престъпи законите на роботиката, просто ги тълкува по свой начин. Доста смущаващ, наистина, но никой не е идеален, както се казва... В историята има абсурден хумор, който малко изненадващо напомня за Пътеводителя, но пък се вписва много добре.
     В "Лъжец" става дума за робот, който поради производствен дефект може да чете мисли. Но това се оказва твърде голяма отговорност за една машина. Разказът всъщност набляга на човешките емоции и моралната дилема при избора между желано и действително.
     "Изгубеният робот" е почти детективска история, в която се търси робот – потенциален убиец. Това е може би най-динамичният и наситен като действие разказ. Интересен е и начинът, по който едно наглед съвсем невинно "подобрение" може да развали сигурно постигнатия баланс в роботите.
     Следващите два разказа – "Риск" и "Улики", макар и несъпоставими като сюжет, прокарват донякъде противоречащи си идеи – че човекът е незаменим и че един робот би могъл да се справя с човешка дейност по-хуманно дори от самите хора. Хубавото е, че и двете идеи звучат толкова достоверно в разказите, че някак се допълват, вместо да се изключват.
     Последният от серията разкази – "Гарантирано задоволство" – щеше да е една много романтична любовна история, ако едната страна в нея не беше робот. Което леко обърква нещата, нали. В този разказ разбиранията за законите на роботиката, както и самите роботи, се усложняват, за да се получи един странно хуманен образ на робот.
     Та, какво прави тази книга толкова особена? Трудно ми е да отговоря на този въпрос, а и отговорът не е еднозначен. От една страна това е основата на цялата роботска серия, а трите закона стават почти легендарни. Нещо повече, от тези три съвсем прости правила се изгражадат характери, които на моменти се доближават до човешките (въпреки че винаги си остават неодушевени и безпощадно логични). Самата Сюзън Келвин е робопсихолог – професия на ръба между техническото познание и човешката интуиция. А роботите все повече се усложняват с напредването на книгата, емоциите, които проявяват, все повече започват да приличат на човешки – объркване, сконност към конформизъм, колебание, съчувствие, дори обида. И всичко това не е описано по някакъв ирелевантен полумагически начин ("това беше много сложен робот и затова се научи да се обижда", примерно), а е пряко и логично следствие от трите закона. Те винаги си стоят там като някакъв Дамоклев меч, който не позволява на роботите да добият докрай човешки черти, колкото и да се развиват. И въпреки свръхтехнологичния си сюжет, книгата успява да стане емоционално близка и разбираема за читателя.


Матрим

     "Аз, роботът" ли? Не, аз не съм робот, такова е заглавието на сборник с разкази на Азимов (е, стига с тоя Азимов, той направо превзе рубриката, сигурно си е платил добре, а? – бел. недоволен читател). Какво представлява той ли? Ами, нали ги знаете ония много дебели, много мъдри книги, с много засуканите фрази, които много малко хора ги четат? Е, "Аз, роботът" не е такава книга, всъщност е почти толкова далеч от подобни книги, колкото Ванкувър от Владивосток (все пак цяла Европа е между тях, ако вярваме на един бивш роден министър-председател :р).
     Това, което книгата все пак представлява, е една от най-значимите творби в историята на научната фантастика, вдъхновила много други писатели и считана за едно от най-класическите творения на легендарния Айзък Азимов. За какво става дума – в края на 20-ти век е изобретен робот с позитронен мозък, чиято интелигентност е близка до човешката. Тези роботи се подчинняват на три основни закона, за да се улесни използването им и възможността да се разбунтуват да не съществува. Взаимодействията между хората и роботите, предимно на базата на тези три закона, са главната тема на книгата.
     Защо "Аз, роботът" е класика ли? На първо място заради невероятния талант на Азимов да изпипва сюжетите си – винаги пълни с неочаквани (но напълно логични и обосновани) обрати, интересни дилеми и идейно многообразие. За първи път роботите придобиват "човечност", вместо враг или слуга на човечеството могат да бъдат и приятели, партньори. А еквилибристиките с трите закона са така добре изпипани и логични, че на човек почва да му се струва, че ако наистина създадем подобни роботи, те непременно ще се подчиняват на азимовите закони. Кога роботът престава да бъде някаква си там машина, прост сбор от механични и електронни части, и се превръща в разумно създание? Дали имаме право да господстваме над тези "може би" разумни създания, само защото ги произвеждаме? Каква е разликата между робота и идеалния човек, ако въобще има такава? Кога ще спечеля от Еврофутбол... опа, поувлякох се с реторичните въпроси :р Всичко това, а и много други неща, се разглеждат в този тъничък сборник. Разбира се, в по-големи детайли проблематиката се обсъжда в следващите романи от роботския цикъл, но "Аз, роботът" си остава необходимото, жизненоважно първо стъпало и е една от наистина задължителните книги в жанра.
     Стигаме и до минусите, повечето от които сме обсъждали до болка в предишни евъргийни, че и в статията за самият Азимов. Отново и отново, както казваше Саймък, стигаме до плоските персонажи, суховатия стил, състоящ се предимно от диалози и може би прекалената вяра на Азимов в техниката. Няма да се спирам в подробности, но ето го моето лично мнение – вероятно сборникът би бил по-хубав, ако тези неща бяха коригирани навремето от автора. Но нито едно от тях не е значимо за концепцията и за предаването на идеите – не е нужно да знаем подробности като точно на каква космическа станция се развива действието, какъв е личният живот на Сюзън Келвин, че да получим по-интересна и пълнокръвна героиня. За какво по-точно в тези разкази би ни бил необходим сложен и красив стил – за да се тупаме в гърдите колко сме умни и какви книги за интелегенти четем ли? It's all about the robots, както се казва, историята е оголена, всичко излишно просто го няма и това ни позволява да се съсредоточим върху значимото, върху визията на автора за бъдещето, върху началото на най-великата фантастична поредица на всички времена – тази за роботите, Фондацията и Империята. Прочетете я книжката, кратка е и просто си заслужава.


Демандред

     Сборникът разкази "Аз, роботът" е основата на развитието на роботската тема при Азимов. Той създава, утвърждава и направо набива в главите на читателите Трите закона на Роботиката, управляващи позитронния мозък на роботите. Азимов безспорно е гений на логическите главоблъсканици и изненадващия, но всъщност ужасно логичен финал, и този сборник с разкази е една от най-добрите демонстрации на това. Трите закона създават перфектни условия за доказването на истинността на предното изречение. Простият факт, че може би поне 5-6 години след като за последно четох сборника (спокойно, препрочетох го набързо, за да си напиша статията, така че не може да ме обвините, че карам само на стари спомени :р) помня перфектно поне половината от развръзките и основните сюжетни подробности и хитринки, е достатъчно доказателство. Това е и може би основното достойнство на произведението. Другото, разбира се, е начинът, по който с няколко кратки разказа се създава основата на съвременните представи за роботите във фантастиката. Азимов ги обрисува толкова убедително, че човек почва да забравя, че роботите в реалността поне засега съвсем не са такива и при тях ги няма Трите закона. Тези закони изглеждат толкова естествени, логични, направо неизбежни...
     Постепенно в този сборник, а и по-нататък в творчеството нa автора, роботите започват да превъзхождат хората, да са по-добрите и по-разумни същества от нас. Като че ли Азимов конструира стъпка по стъпка идеалните хора, а не роботи. Нищо чудно, че роботският цикъл завършва с роботи като Данийл Оливо и Стивън Байърли, поели управлението на страни или дори на Галактиката и справящи се повече от добре. "Разберете, че е просто невъзможно да се прокара разграничителна линия между роботите и най-добрите измежду хората" казва Сюзън Келвин в един от разказите в сборника. Тази максима доста добре разкрива отношението на Азимов към роботите. Те не са чудовищата, постоянно заплашващи да се обърнат срещу създателите си, както сочи наложилият се от филмите популярен образ. Те са по-добрата версия на самите нас. Доста наивно, но в случая работи.
     Разбира се, сборникът има и своите слабости. Любовта на Азимов към диалога достига един от върховете си и тук едно 70-80% от писания текст е пряка реч. Така не може да се създаде атмосфера и всичко изглежда някак изкуствено и театрално. Меркурий е обрисуван с няколко кратки шаблонни изречения, космическата база с още по-малко. Освен това за пореден път стилът му е ужасно наивен и плосък. Героите са скучни и клиширани, с единственото частично изключение в Сюзън Келвин, за която най-доброто, което може да се каже, е, че става. От книгата лъха една наивност и вяра в науката и прогреса, които ще ни дадат такива чудесни неща като роботите – вяра, която изглежда доста остаряла днес. Но все пак всичко това успява да не дразни... много. Защото това е началото на Роботския цикъл и тук e създадена и развита една от най-иновативните и интригуващи идеи в цялата Sci-Fi. И също защото книгата е адски интересна и увлекателна, въпреки недостатъците си. Дава ни и представа за типичната фантастика в началото на 50-те, един отминал етап в развитието й, преди появата на "новата вълна" Зелазни, Ле Гуин, Лем и т.н., които я промениха.