Син на луната
Чужда светлина
Автор: Джаар
Нейде из пустините на Изтока една стара жена се е вгледала в нощното небе. Пълната луна посребрява белите коси, изпъкващи на мургавата кожа. По старческото лице играят отблясъците от огъня, запален в каменната й землянка. Слабостите на възрастта се виждат изписани по челото й, набраздено от дълбоки бръчки. Силата на старостта – стаена мъдрост и спокойствие, се крие в очите й, които й дават по-различния поглед над света.
Звездите греят ярко. На северния небосклон една от тях се откъсва и полита надолу. Старицата се намръщва. Увереността, която винаги е получавала от връзката си с Майката Земя, сега се е превърнала на прах, разнасян от ветровете на пустинята. Падащата звезда я е смутила. Натрапва се като чуждо присъствие, което не може да бъде видяно, а само почувствано. Нещо чуждо, непринадлежащо на този свят. И в този миг идва отговорът на Майката – пясъците се раздвижват, ветровете се завихрят и поглъщат мислите на старата жена, за да ги пренесат през времето, когато тя вижда своя потомка. Млада жена, която се отдава на мъж, лишен от майчина прегръдка, лишен от смъртта...
***
Звездата падна близо до един замък в средновековна Европа. Разположен на високо плато, тъмният му силует се открояваше на ярката лунна светлина. На речния бряг в близката гора “звездата” се разпадна. Скалната й черупка се разчупи и отвътре се появи малка фигура, изтъкана от светлина, от призрачна лунна светлина. Самата фигура бе призрак на загиваща раса. Призрак, обречен на надежда. Сви се в кухината под един стар дъб, надвиснал над спокойната река, чиито води бяха отмили земята около корените.
На прозореца на каменната кула на замъка седеше млада жена. Бе я събудило неясно предчувствие, вещаещо начало и край. Преплиташе пръстите си около лунните лъчи в напразни опити да ги улови.
Отмести поглед към голямото легло, на което лежеше съпругът й – местният граф. С двайсетина години по-възрастен от нея, с брада, прошарена рано от отговорностите и тегобите му. Когато я взе за своя жена преди няколко зими, тя бе все още плахо девойче. Оттогава животът й се промени. Въпреки младостта си, тя се превърна в покорна съпруга, благородна дама и безценен съветник на графа. Той бе достоен мъж, когото тя се научи да обича. Мъж, който даваше всичко за нея и оценяваше нейните постъпки, нейните жертви.
Нямаха деца. И вината не бе в нея. Това бе най-голямата грижа на графа – че не може да има наследник. Малко бяха хората, които го знаеха. Знахарят казваше, че графът има здравословен проблем. Астрологът пък го тълкуваше като проклятие на звездите. И двамата бяха безсилни пред отчаянието му. Всяка нощ, която двамата прекарваха отдадени един на друг, той се чувстваше виновен. В моментите на върховна наслада, графът изпитваше съмнения. Обвиняваше се, че обрича живота на младата си жена на безпаметна забрава. Че въпреки обичта си, не може да я дари със семейството, което заслужава. А на сутринта отново излизаше от спалнята обезверен, загубил всякаква надежда. Но маската на твърдост и непоколебимост неотменно криеше лицето му, проблемите му. Дори самото му присъствие излъчваше представата за желязна воля и сила. Не знаеше докога ще издържи на този маскарад. Владенията му бяха застрашени, наследството – загубено, но той не се предаваше. Поне пред околните.
Няколко дни по-късно от кухината в корените на дъба се показа фигурата, изтъкана от светлина. Беше нараснала, но сиянието й бе отслабнало. Не можеше са се каже дали заради слънчевите лъчи, или заради Лунното дърво, поникнало в малката пещера.
Фигурата започна да се лута безцелно около дъба, описвайки все по-големи неправилни къгове. С отдалечаването си придобиваше неясни форми, постоянно се менеше.
Всичко наоколо му се струваше странно. Усещанията бяха изключително материални, загубата и копнежът по родния свят – твърде силни. Бе му трудно да мисли на това чуждо място, което го променяше, разтърсваше цялото му същество и настройваше възприятията му към собствените си закони. Непознатият веществен свят сякаш се опитваше да го... определи, да го приобщи необратимо към себе си. Податливо на моделиране като неподозираща детска душа, светещото същество продължи хаотично да търси правилата на това ново място.
Сред обикновените хора се носеше слух, че преди няколко нощи, точно при пълнолуние, една звезда е паднала в гората близо до замъка. Графинята знаеше народното поверие, че ако човек види падаща звезда, ще се изпълни едно негово желание. Но какво ли бе да види падналата звезда? Може би поредният поглед към съпруга й, към погубените му мечти, към болката, стаена в душата му. Измъчваше се заради него, за това, че не може да му помогне.
Трябваше му някакъв първооблик, образ, който да приеме. Сега, когато трябваше да се затвори в себе си, да приеме доброволно ограниченията на тялото, сиянието му го напускаше. Започна да избледнява още преди няколко дни. Потоците светлина, неуловимите мисли се пренареждаха. Сякаш се опитваха да се движат в обратна посока, заобикаляйки спомените, знанието на неговите предци. На неговите родители. Защото всеки един от расата му бе вложил частица от своята светлина в него. Бе вложил своята надежда. И то бе длъжно да не ги предава. Да не се провали. Успя да се пребори с новите измерения на чувствата, които настоятелно се опитваха да го завладеят. Младият разум отчаяно търсеше своя път сред обърканите останки на предишното си същество. Подреждаше, свързваше всичко научено, а светлината напластяваше все по-надълбоко, докато накрая не остана само тънката му връзка с Дървото. Невидим лунен лъч, който не се губеше и през деня.
Приближи се до реката. За първи път отиваше някъде с определена цел.
В началото се страхуваше от водата. Постоянното й движение му напомняше на родния свят. Но бе толкова различна. Поглъщаше светлината и никога не я връщаше. Бе способна да погълне цялата луна, а то можеше само да наблюдава безпомощно този илюзорен призрак на лунните лъчи.
Сега обаче смело се надвеси над бавните води и се вгледа в далечината, в необятността, която те поглъщаха в дълбините си. За него реката бе течно огледало, в което то виждаше всички отражения – от извора, чак до далечното езеро, в което тя се вливаше. Планината му се струваше страшна и неприветлива, опиваше се да го прогони или поне да му припомни, че е чужд и нежелан на този свят. Животни досега не бе виждал. Сториха му се забавни. Растенията, въпреки че приличаха поне малко на Дървото, бяха твърде различни, скучни или то не можеше да ги разбере.
Вгледа се по-съсредоточено, с търсещ, любознателен поглед. И тогава видя обитателите на този свят. Бяха само два вида, които почти не се отличаваха един от друг. Може би самият свят или онази болезнена светлина, която също му бяха дали родителите, бързо го подтикна да избере единия вид. И да се преобрази в същество, различно от хората, но и различно от своите предци. Първото нещо от новата му същност, което му направи впечатление, бе, че мисли за себе си като за той. Дума, която нищо не означаваше за него, но някак знаеше, че е правилна. Така, както привикваше към новия си живот – воден от подсъзнанието си, което остана почти затворено за мислите му.
Надвисналото предчувствие от онази нощ не я напускаше. Графинята все по-често излизаше сама и се разхождаше из гората в близост до замъка. Обикаляше с часове сред вековните дървета, търсейки покой от тревожните мисли, които напоследък я спохождаха.
Един ден се бе отдалечила повече от обичайното. Стигна чак до реката. До един стар дъб, чиито клони бяха отпуснати уморено над спокойните води. Иззад вековното дърво плахо се показа един странен младеж. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновено. Искрящо белите дрехи не й направиха такова голямо впечатление, въпреки че бяха необичайни. Беше с къса черна коса. Очите му бяха също черни. Изцяло черни. Ирисът не можеше да се различи. Черни като нощта. Дълбоки, необятни, сякаш за миг в тях проблясваше сребърен лунен лъч, който бързо изчезваше.
Тя не се смути от присъствието му. Гледаха се от разстояние няколко минути, след което той избяга в гората. Скри се от погледа й и сякаш дъждовни облаци засенчиха чистото небе.
Оттогава тя отиваше при стария дъб всеки ден. В началото само се гледаха, изгубени в очите на другия. После той се приближи и я докосна. За първи път докосваше човешко същество. Все още свикваше със собственото си тяло, с душата, в която нямаше място за двете му същества. Бе му трудно да се бори с чувствата – стихийни, непредсказуеми, които безспирно бушуваха вътре в него. Появи се и ново, някак познато чувство, на чийто повик той не можеше да се съпротивлява.
Понякога стояха безмълвни с часове. Прегърнати или просто хванати за ръка. Едвам говореше, затова общуваха с погледи. Беше му трудно да прецени красотата в този объркан свят, но жената го запленяваше. Нежна, уязвима, мислите й сякаш се докосваха с неговите. Напомняше му на нещо вече изгубено. Или на нещо, което родителите му са изгубили. Присъствието й възкресяваше малкото спомени, които той имаше за изчезналия си свят. Караше го да се чувства добре, по един необясним, твърде земен начин. Опитваше се да го приобщи към този свят, но когато го приобщи към личната си вселена, когато той проникна в тялото и душата й, онова чувство като разтопена светлина окончателно го победи. И той осъзна, че е влюбен.
Бе пълнолуние и тя отново седеше на прозореца. Изпитваше вина, че мами съпруга си, че го наранява. Той подозираше нещо, но не я попита, не я обвини. Страдаше, защото животът му се разпадаше. И тя виждаше неговата болка, безсилна пред порива на сърцето си. Копнежът по онези мигове, когато непознатият младеж я обладаваше, бе непреодолим. Пръстите му нежно докосваха кожата й, а черните му очи проникваха в душата й, озарявайки я с неземна светлина.
След един следобед, който прекараха заедно, той видя нова връзка, изтъкана от светлина. Свързваше утробата й с Дървото. И по двете връзки постоянно течеше светлина, пулсираща в ритъм със сърчицето на малкото дете.
Не скри от графа, че е бременна. Дори и тогава той не я попита за нищо. Опитваше се да се владее, но погледът му посърна. Все по-често се усамотяваше, изгубен сред мрачните си мисли. Болката нарасна, бремето му стана още по-тежко.
Тя продължи да се среща с младежа, когото все още смяташе за непознат. В него имаше нещо различно, не бе възможно да го опознае за времето, което бяха прекарали заедно. Напоследък все повече приличаше на мъж, със сериозен поглед, търсещ, проследяващ невидима нишка. Детското или по-точно младежкото в него, което я накара да се влюби, рядко се появяваше на лицето му.
Знаеше, че това е една от последните им срещи. Влезе в кухината между корените на дъба и извади Дървото. Бе пораснало, бледите бежово-зелени клони бяха натежали от тънките листа – тъмнозелени със сребърен отблясък. Цялото Дърво излъчваше онова меко сияние, което той винаги свързваше с родния си свят. Поднесе й единствения дар, който някога й бе правил. Когато се прибереше в замъка, тя щеше да го засади в саксия и да го постави в спалнята си.
Раждането бе тежко. Чувстваше се изтощена. Успя да промълви името, което искаше да даде на сина им – Марк. Графът, облян в сълзи, я чу и стисна ръката й. Последният й поглед бе отправен към детето. И към Дървото, чиито листа падаха едно след друго, но което тя свързваше с онзи младеж от гората, който я направи щастлива.
Пълната луна грееше ярко. Неговият син вече се бе родил.
Връзката му с Дървото избледня и изчезна. Единствената истинска светлина остана тънкият лъч, свързващ голите клони с детето. С неговото дете, което щеше да съхрани светлината.
Бе време да заспи завинаги. А заедно с него да заспи своя мъртвешки сън и цялата му раса. В очакване на луната.