Изповед
Автор: Джаар

     Мрак. Благодатна тишина. Безвремие. Скитах се из дебрите на съня, без да осъзнавам себе си, без да съществувам. Не знаех за света, който ме чакаше, не усещах тялото си. Потънал в тъмнината, в нищото...
     Настоятелното и натрапчиво звънене на будилника ме изтръгна от нощта, от необятното й съзнание, в което търсех покой. Реалността бързо и грубо прекъсна съня. Животът се нахвърли настървено върху мен. Първите няколко секунди бяха като изтезание. Болка, бавни, изтерзани движения, дезориентираност. Нямах желание за нищо. Защо трябваше да се събудя? Следващият път... нямаше да ми стигне смелостта да се откажа от всичко и отново щях да последвам зова на будилника, отново щях да се изгубя в зората на поредния ден от безсмисленото си съществуване.

     Докато си приготвях закуската, все още се опитвах да се събудя напълно. Връзката ми със съня бе прекъсната окончателно, но не можех да достигна света около себе си. Не възприемах ставащото наоколо. С празен поглед седнах на масата. Понечих да разрежа хляба, но забелязах черно петънце на ръката си. Оставих ножа и огледах ръцете си. По вътрешната страна на дланите се появяваха малки черни точици, които се издължаваха, свързваха. Всичко останало изглеждаше бледо, някак прозрачно. Периферното ми зрение не отчиташе нищо. Единственият ясен образ бяха черните татуировки, виещи се по ръцете ми.
     Докоснах се леко по главата. Не почувствах нищо особено. Само обикновения допир на кожа до кожа. Опитах се да отмия странните рисунки, но безуспешно. Не че ме интересуваше дали ще се получи. Напоследък почти нищо не ме интересуваше. Живеех някак на автопилот. Но го осъзнах едва тогава. Не останах изненадан, че намирам съществуването си за безсмислено. Виждаше ми се... естествено; като част от пътя, който всеки от нас изминава.
     Изоставих недоядената си закуска и се облякох. Един бърз поглед в огледалото, за да се уверя, че изглеждам нормално. И това не ме интересуваше, но заради околните... По тази причина пъхнах ръцете си в джобовете, надявайки се никой да не забележи черните линии.

     Със забързана крачка вървях по тротоара. Безцелно за самия мен, а всъщност отивах на работа. Просто защото трябваше. Трамваят пристигна на спирката. Качих се, съвсем на посоки избрах една от свободните седалки и се загледах с невиждащите си очи през прозореца. Сумрак, сивота, рехава лепкава мъгла. Светлината на уличните лампи изглеждаше неестествена, лишена от... “Какво ли трябва да притежава една светлина?”, запитах се аз. Както толкова много пъти преди това се бях питал, какво трябва да притежава човекът. За какво ни е обществото, за какво са ни лампите, за какво всъщност е животът? Унесен в накъсаните си, невъзможни мисли, се унесох в дрямка...

     Стреснато се събудих и се огледах с надеждата, че не съм изпуснал спирката. Имах късмет. Отново се озовах на студения тротоар и извадих ръка от джоба, за да си хвърля билета. Черните татуировки бяха изчезнали. Без никакви следи или белези. Сякаш никога не ги е имало. Продължих с наведена глава, докато съзнанието ми все още отказваше да възприема света. Само една тънка струйка образи се процеждаше отвъд. Като малки, незначителни песъчинки, изтичащи в пясъчен часовник.
     Сиви, еднакви, скучни плочи. Захвърлени фасове, купчинки прах, малки безполезни късчета хартия, отдавна изгубили думите и смисъла, запълваха процепите между плочите. Еднаквите четириъгълни плочи, предназначени за едно и също нещо, се редяха безкрайно от двете страни на улицата. Във всяка една от тях виждах безличните лица на непознатите, с които се разминавах. И аз бях просто поредната плоча, незабелязана сред множеството. Съдбата крачеше надменно върху мен, без да поглежда надолу. Тя не се интересуваше от живота, а още по-малко от този на един единствен човек.

     Беше привечер, когато чух гласовете. Пронизителни викове на хора, обгърнати от болка и ужас. Далечни писъци, звучащи направо в съзнанието ми. Неразбиращо разтърсих глава. Острите, протяжни гласове заглъхваха, но отчаянието връхлетя и мен. За кратко се почувствах безпомощен, прокрадна се страх, че ще изгубя живота, който така ми бе омръзнал. Страх, но и примирение; дори и задоволство, че най-сетне всичко ще свърши.
     Обходих празния офис, проверих дали всичко е наред. Компютрите стояха изключени, и те като мен с празни, изгубени лица. Прозорците, зад които търпеливо се изолирах, бяха затворени, касата, зад която се криеше сърцето ми – заключена. Докато притварях входната врата, не ме напускаше тревожното усещане, че забравям нещо. Хвърлих един последен поглед и се замислих дали не забравям себе си, дали не трябва да остана завинаги вътре – в празните стаи на моя живот.

     Стоях на светофара, потънал в обърканите си мисли. Някъде на запад слънцето залязваше и хвърляше огнени отблясъци по вече тъмнеещото небе. В един миг осъзнах, че чакам да светне червено, за да пресека улицата. А хората пресичаха на зеленото, забързани в собственото си ежедневие.
     Отново онова силно вътрешно разтърсване. Сякаш съзнанието ми работеше на заден ход. Като че ли се бе усукало около себе си, претворено в нещо ново, объркано, което същевременно изглеждаше като старото ми аз.
     И всичко продължи само за миг. Поклатих глава и се забързах през кръстовището.

     Почти се бе мръкнало, когато чух стъпки някъде отстрани. Обърнах се и видях сенчест силует, вървящ по другия тротоар. Движеше се с моите равномерни крачки, успоредно с мен. Продължих да го наблюдавам още няколко секунди, преди да осъзная, че носеше същите тъмни дрехи, същата прическа като мен. Вгледах се по-внимателно и сега вече видях себе си от другата страна на улицата. Не някакво отражение в мрака. Това там бях аз самият.
     Ускорих крачка в същия миг, в който и двойникът ми тръгна по-бързо. Не бях сигурен кой определяше действията на другия. Не знаех къде ще ме отведат неговите стъпки, не знаех докъде се простира въздействието му върху мен. Губех контрол над себе си, когато той стигна до строежа и се изгуби сред недовършените стени.
     Възвърнах самообладанието си и продължих неуверено към вкъщи. Домът, където щях да бъда далеч от проблемите, където можех да се скрия в търсене на безметежното спокойствие.

     Слабото осветление ми действаше успокояващо. Образите от телевизора се сменяха бързо един след друг. Очите ми се затваряха сами, натежали от умора. Копнеех за сън, за тъмната забрава, за удобното легло… Изправих се с въздишка и взех празните чинии, както и чашата от вечерното ми кафе, на дъното на която бе останала само черна утайка. В кухнята щях да изпусна една от чиниите, но с рязко движение на ръката успях да я прихвана навреме. От предполагаемо празната чаша се изплиска гъста червена кръв. На пода на кухнята се образуваха големи алени петна. Като многобройни изгреви на жестокост.
     Очите ми не трепнаха, не почувствах нищо. Може би защото видът на кръвта не бе така въздействащ като виковете, които бях чул по-рано. Не се и замислих за необяснимото. Почти механично забърсах пода на кухнята. Кървавите следи, останали по ръцете ми, се отмиха изненадващо лесно. Което ми напомни отново за странните рисунки, които покриваха дланите ми същата сутрин. Нима вътрешният мрак бе по-опасен от чуждата или дори от собствената кръв? Нима багрите на безразличието, на нежеланието за живот, белязали ме така дълбоко, бяха по-силни от страха? И дали страхът от живота бе по-страшен от страха от смъртта?
     Потърсих избавление от собствените си неудобни въпроси, които исках да избегна, в мрака, отвъд затворените си очи.

     Бях се завърнал в старото си училище. Може би следвах стъпките на детството си. Повечето лица ми бяха непознати, но въпреки това чувствах всички като много близки. От двора се пренесох в дългите пусти коридори. Тишината на спомените ме обгръщаше плътно, а аз вървях безцелно с бавни стъпки. И тогава се случи. Появи се усещането за надвиснала опасност, внезапно сменено от болка. Безмълвен зов за помощ, на който не можех да отвърна. Бе твърде късно.
     Отново се озовах на двора. Валеше сняг, съвсем необичайно за сезона. Образуваха се вихрушки, които подемаха големите снежинки и ги запращаха в очите на хората, разпръснати по двора. Случи се отново. И отново. И отново. Почувствах неясната болка и страха, които витаеха наоколо. Объркано се оглеждах, за да разбера какво ставаше. И тогава го видях. От прозореца на третия етаж скочи едно дете. Сякаш останало без воля, захвърлено от нечия призрачна ръка. Въпреки разстоянието успях да видя очите му, разширени от ужас. Усещането се повтори, но сега бе много по-силно.
     Затичах се през двора. Обречеността витаеше във въздуха. Не можех да избягам, нямах воля да се противопоставя. Покрай мен прелетя още едно дете. Вихрушките се засилваха, а болката нарастваше. Притъпена от границите между съзнанията, пречупена през времето, тя бе неразделно свързана с отчаянието.
     С бавни, сковани движения се запътих към старата ми класна стая на четвъртия етаж. Знаех, че там са всички мои познати, всички, на които държа. Страхувах се от това, което щях да заваря.
     С отварянето на вратата я видях – момичето, което ми показа истинското приятелство. Бе легнала на перваза на прозореца, от външната му страна. Преди да успея дори да извикам, тя просто се плъзна и полетя към земята. Точно преди да падне отвъд ръба, обърна поглед към мен. Изглеждаше като обзета от някакъв транс. Никога няма да забравя очите й в този миг – очи, които не можеха да принадлежат на нито едно човешко същество.
     Загубих близък приятел пред погледа си. И бях безпомощен пред тази непонятна сила, която ни причиняваше всичко това. Очите ми се замъглиха, сърцето ми биеше ускорено. Мислите ми бяха объркани, а логиката отдавна ме бе напуснала. Лутайки се из училището дочух някой да казва, че тринадесет деца са загинали. Скочили, заради нечия чужда воля.
     Полудявах. Не намирах изход от въпросите, от отчаянието, от неизбежното. Трябваше да потърся помощ. За другите бе твърде късно, но не исках да губя разсъдъка си. Пред лекарския кабинет ме посрещна психоложката. Започна да ме успокоява с думи, които ми се виждаха съвсем безчувствени. Предложи ми да се подложа на хипноза. Приех и с облекчение потънах в забравата, тъй сходна със сънищата.

     Сепнах се и отворих очи. Животът отново се стовари върху мен; с цялата си отговорност, с безсмислието на самата си същност. Отглас от обречеността все още ехтеше в съзнанието ми. Сънят бе твърде реален. Нещо такова в действителност можеше да се случи. Но този път нямаше да имам късмет, не и в истинския живот.

     Докато се бръснех пред огледалото отново преживявах в мислите си страховития сън от изминалата нощ. Гърлото ми се стегна, сълзи напираха в очите ми. Животът изглеждаше още по-мизерен и ненужен. Потискащ.
     Наведох се, за да си измия лицето. Но когато вдигнах поглед към огледалото, видях себе си как още се бръсна и неволно се порязвам. Вдигнах ръка и погладих челюстта си, точно където човекът отсреща се бе порязал. По пръстите ми не остана нищо, въпреки че по лицето на другия се бяха стекли няколко капчици кръв.
     Отново губех контрол над себе си. Вече не бях сигурен кой е отражението и кой – реалният човек. Потъвах, пропадах, губех се. В този момент електричеството случайно спря и в банята стана тъмно. Някакъв каприз на съдбата ме спаси, избави ме от затвора на собственото ми съзнание. Познатото неприятно усещане от съня за надвиснала опасност се появи, но този път – наистина.

     Вглъбен и безучастен към случващото се наоколо, вървях по смълчаната улица. Студеният вятър продължаваше своя бяг сред голите клони на дърветата. Изведнъж усетих удара. И болката. Нетърпимата физическа болка, бледо подобие на душевните терзания дори от тази нощ. Последното, което видях, бе себе си – как слизам от колата, която ме блъсна, поглеждам се в очите и промълвявам със снизходителна усмивка: “Щом животът не ти трябва, аз ще го взема”.