Брой 24 Евъргрийн

     Има значи едни такива 30-40 книги, дето са ми трън в красивите сини очи просто, щото все не ми остава време да стигна до тях и току през няколко месеца много си се ядосвам. С други думи, дай ми време, зааа любов ти дай ми времееее... т.е., ъм,.. така де. Абе – Соларис, Станислав Лем.

Moridin

Морвен

     Поради липса на оригинални идеи ще започна със сюжета. Действието се развива на космическа станция носеща се в небето над планетата Соларис. Соларис има само един жител, но той пък населява по-голямата част от повърхността й. Става дума за океана, който я покрива и според наблюденията на учените е способен и на висша мозъчна дейност, макар тя да не се подчинява на никаква човешка логика. Именно него изучават неколцината учени, които живеят в станцията. Когато Крис Келвин пристига, се случват низ събития, които го карат да се замисли дали всички не са полудели, включително и той. В отдалечената и населявана само от него и още трима учени станция започват да се появяват "гости". Всеки "гост" е копие на човек оставил трайна диря в съзнанието на някой от обитателите на станцията. В случая на Крис това е Харей ¬- момиче, в което е бил влюбен и се е самоубило преди десет години. Нещо повече, "гостите" са безсмъртни или поне, както казва Крис, много по-малко смъртни от останалите хора. И изпитват неконтролируемо желание да са непрекъснато с човека, на когото "гостуват". Срещу което той няма как да се противопостави, заради почти неограничената им физически сила и издържливост. Така е и с Харей – веднъж Крис успява да се отърве от нея, ужасен от това, което всъщност представлява. Но тя се връща и Крис с изненада осъзнава, че всъщност обича странното същество, което е абсолютно копие на Харей. А самата тя бавно осъзнава, че не е човек, а нечие творение. Създадено за да бъде изследван Келвин или Бог знае за какво. И няма достатъчно общо с хората. Е, не очаквате хепиенд и целувка на фона на залязващото синьо слънце, нали? И правилно.
     Лично за мен в книгата много на място бяха описанията на планетата. Някак успяваше да ме накара наистина да почуствам нещата почти като реални. Всичките онези описания на теории за "океана-вселенски философ" и "океана-кретен" или на феномените наблюдавани от предишни експедиции даваха някаква завършеност на образа му. А налудничавите разговори и обхванатата от тих хаос база в началото създават стъпка по стъпка една параноична атмосфера, която те грабва и не те пуска. И любовната история просто е... ами отвъд любовта, нещо различно е. По-скоро разказ за душевна болка, отколкото за любов. Самата Харей постепенно се променя с осъзнаването на това какво е и някак израства.
     Хм, и от тези разпокъсани впечатления би трябвало да кажа защо толкова много ми хареса книгата. Пък ми е трудно. Може би заради атмосферата на сюреалистична обреченост и несигурност, може би заради въпросите, които поражда самото наличие на "гостите", може би заради човечността на вътрешните преживявания на героите и фантазията, вложена в създаването на самия Соларис. Или заради всичко по малко. Защото не e еднопланово изградена, фокусирана само в научността или в заплетения сюжет, или в нещо друго. А е книга, която можеш да препрочиташ и да откриваш нещо ново.

Демандред

     "Соларис", at long last. След дълги увещания, заплахи и изнудване в чист вид ;P успях да пробутам моята може би най-любима фантастика в тази рубрика. Лично за мен няма друга книга в Sci-Fi, която повече да заслужава мястото си тук поради своите качества, влиянието си върху жанра и това с колко много е изпреварила времето си. Издадена през 1961 г. тя все още е изключително релевантна и не е остаряла въобще.
     "Соларис" и досега остава определящата и основна книга в поджанра на Sci-Fi, свързван с контакта с извънземния разум. В епоха, напълно доминирана от опростенчески създадени извънземни в жанра, "Соларис" представлява огромна крачка напред. Разумният океан, населяващ планетата Соларис, е нещо наистина чуждо и неразбираемо за човешкия разум, alien в пълна степен. Красотата и мъдростта на книгата се състои в това как майсторски е описан провалът на изключително напредналата човешка наука да постигне контакт с океана, как дори невероятното могъщество на океана и способността му да създава хора, извлечени от спомените на учените, изследващи го, не успяват да пробият огромната бариера между двата коренно различни вида разум.
     От друга страна, втората изключително силна черта на "Соларис" е комбинирането на типично "твърдата" и научно обоснована основна идея и сюжетна линия с една страхотно описана любовна история. Нещо, което също е в противоречие с господстващото мислене в тази епоха на развитието на фантастиката, а и досега си остава изключително рядко. Трагичната любов между Харей и Келвин е описана наистина въздействащо и затрогващо, нещо нетипично за скептика и проблемно ориентиран Лем. Двете основни теми на романа са умело преплетени и свързани. Книгата най-вероятно би представлявала интерес и за хора, незаинтересовани изобщо от фантастиката и проблемите на контакта с чуждия разум, както и за най-хард феновете на "твърдата" научна фантастика, които не обичат любовни истории и твърде много внимание на героите. Но, разбира се, най-добре се възприема и оценява като цяло. Очевидно от книгата, а и от изказванията на автора е, че темата за Контакта е водеща, а героите и трагичната любовна история са второстепенни (както винаги при Лем), но това не пречи някои хора да смятат, че "Соларис" е основно "Любовна история в Космоса". Go figure...
     За мен основната идея на "Соларис" е да разбие много популярната заблуда, че развитието на науката и техниката в крайна сметка ще ни помогне да разрешаваме всички възможни проблеми. Че целият свят е опознаваем и разбираем. Че всичко може да се ограничи до човешките представи и разбирания и да му се намери място в нашия подреден и опознат свят. Всяка от тези удобни заблуди е умело разбита от гения на автора. Как можем да очакваме да опознаем и разберем напълно околния свят, когато не можем да опознаем самите себе си и собствения си разум? С лекота е разбита и популярната заблуда, че човечеството наистина се стреми към контакт с чужд разум. Всъщност ние се стремим към контакт с нещо, подобно на самите нас, иначе контактът е невъзможен, а и нежелателен и дори ужасяващ за повечето от нас. Ако си позволя да цитирам един блестящ монолог от книгата "Ние не искаме други светове. Искаме огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен ни е само тоя и вече започваме да се задушаваме". Колко вярно и колко блестящо изказано...
     Изключително впечатляващ е и фактът, че в доста краткия роман е вмъкнато и пълно резюме на науката соларистика, възникнала след откриването на разумния океан с всичките й основни теории, учени, трагедии и поредицата от пълни неуспехи. Показано e как могат да се посветят милиони човекочасове работа на най-изтъкнатите учени и да не се стигне доникъде поради ограниченията на човешкия начин на мислене. Как първоначалният оптимизъм на изследователите, сблъскали се най-накрая с жадувания чужд разум, отстъпва място на раздразнение, отчаяние и накрая пълна апатия и упадък на соларистиката и станцията, обикаляща планетата и служеща за база на изследванията.
     Лем задава изключително много въпроси в тази книга и не отговоря на повечето от тях. Винаги съм го уважавал особено за това, че избягва лесните и едностранчиви отговори и оставя читателя сам да решава за себе си и тук като че ли това е показано в най-голяма степен. Няма го толкова типичния за американската школа изсмукан от пръстите завършек с простички отговори след увлекателното и поставящо въпроси начало. Лем изисква много усилия от читателя, но и наградата си струва – идеи и впечатления, оставащи задълго в съзнанието. При мен поне се получи така, че вече не мога да гледам по стария начин на проблемите, разгледани в книгата. Винаги си мисля за "Соларис" при всеки пореден сблъсък с темата за Контакта. За съжаление освен "Пикник край пътя" досега никоя книга не успява да се доближи до високо вдигнатата летва (освен "Сфера" на Крайтън, може би, но за нея имам чувството, че доста е заимствано от споменатите две творби).
     Атмосферата на книгата е като цяло параноична, клаустрофобична, мрачна и завладяваща. Станцията е описана в големи детайли, което наистина е леко скучно и тежко за четене отвреме-навреме, но пък спомага за пълното потапяне в създадения от автора свят. Чувството на самотност и отчужденост между членовете на екипажа е доминиращо. А самата планета Соларис и океанът са описани по един много красив и дори поетичен начин, с много оригиналност. Всичко е толкова чуждо, непривично и едновременно с това толкова прекрасно и омагьосващо. Наистина завладяващо.
     Заключението е ясно: ако искате да се считате за наистина запознат с основните творби Sci-Fi фен, да опознаете най-завладяващата и оригиналната творба за Контакта и да се замислите нaд такива основни въпроси като какво точно ни прави хора и личности, доколко е опознаваема Вселената и има ли право човек да съди за всичко с човешките си мерки, трябва да си намерите и прочетете възможно най-бързо тази книга. Какво чакате още? Марш към сергията с книгите на старо :)! Ако пък я имате или дори сте я чели вече – прочетете я отново. Всеки път се откриват нови неща и става все по-добра. Защото е класика в пълния смисъл не само на жанра, но и на световната литература.