СТРАСТИТЕ НА ХРИСТОС – СТРАСТИТЕ НА ЧОВЕКА
Автор: Марфа

     Както всяко друго събитие, и този филм мина и замина, хората го позабравиха, страстите се поуталожиха и вече може човек да седне спокойно и да помисли върху видяното. Да предупредя, че това не е религиозен трактат, призив към покръстване, тълкуване на филма или нещо подобно, това са някои мои разсъждения на базата на чувствата, които той предизвика у мен.

     Ще ми се да зная с точност какво е имал предвид Мел Гибсън, филмирайки тази история. Дали е просто поредната евангелска екранизация, която цял живот е мечтал да направи и най-сетне го е постигнал, като не се е стремял специално да влага вътре някакви допълнителни послания освен познатите вече библейски внушения, или тъкмо напротив, точно е целял ново, по-различно послание? След като го изгледах, предварително осведомена за степента на кръв и насилие, бях значително по-свободна от шока, съпроводил нищо неподозиращите невинни зрители, сблъскали се първоначално с него. Не знам дали Мел Гибсън е направил това целенасочено, или е ефект, който само аз възприемам (как не ги обичам още от едно време анализите, започващи с “Какво е искал да каже авторът, когато...”), но ми се струва, че филмът е по-скоро за събирателния образ на човека като такъв. Не просто поредният филмиран библейски разказ, а филм за Човека.
     Ние, Човеците, сме с кратък живот, но за сметка на това нямаме добра памет. Често не помним какво сме обядвали днес, не можем да се сетим какво точно сме правили вчера, не помним важни събития отпреди краткия срок от пет години, не можем да пресъздадем в подробности и детайли случка, на която самите ние сме били свидетели, вместо това неизбежно, волно или неволно, я изопачаваме. Колко уникален е Човекът, колко е упорит в нещата, за които никога не хваща вяра и колко лесно е да го накараш да повярва в неща, на които не трябва да вярва. Това сме ние, хората. Как тогава и с какво право се позоваваме на исторически събития, в които не сме вземали никакво участие (по причина на това, че прабабите и прадядовците ни още не са били планирани)? Защо се гордеем с неща отпреди сто или двеста, или дори повече години, след като в действителност наистина не знаем какво точно се е случило? Как тогава можем да отричаме или напротив, със сигурност да сме уверени в истинността на събития, станали преди хилядолетия?
     В конкретния случай не става въпрос за това доколко е достоверна библейската история. Не говорим за меродавността на евангелията. Истината обаче е, че това е нещо, което настървено правим всеки ден – унищожаваме пророците си. Доколко е възможно това да се е случило от гледна точка на човешката същност? Много е възможно. Никой не е пророк в собствената си страна. Факт. Винаги е било така, поне според познатите исторически данни. Изобщо не е невъзможно хората да посрещнат даден човек като Месия и след като не са получили това, което са искали, или след като полученото не е това, което са очаквали, или пък просто защото някой убедително им е посочил с пръст въпросната личност и е рекъл, че този е, да речем, злодей, същите тези хора освобождават потисканите си щения и размахват настървено юмруци. Всъщност невъзможно е по-скоро да не се случи това. В този смисъл това е една история, която се случва и се повтаря непрекъснато. Във всяка страна. Във всеки народ. С по-голяма или по-малка честота или степен на насилие. Този, който допреди миг е бил нещо като герой, в следващия миг лежи стъпкан в прахта, заобиколен от разгневена тълпа, която е готова да го разкъса. И понякога наистина го прави.
     Има нещо кошмарно привлекателно в жестокостта, в насилието. Жестокостта, истинската, първичната жестокост буди почти сексуално удоволствие. Предизвиква екстаз. Възбужда въображението. Колко безкрайно изобретателен е Човекът в начините за създаване на болка, нали? Колко е уникален. Какви невероятни уреди и схеми на изтезание е изработил. Колко е бил и е целенасочен при унищожението на хора за тяхно собствено добро. Има нещо каризматично в изтезаването на хора – да громиш неверниците със средства, които никой никъде не е упоменал. Но пък ти си уверен, че врящото олио е най-правилното лекарство за грешника. Гледайки образа на Сатаната и уродливото бебе, това гротескно изображение на Мадоната с Младенеца, аз го разбрах така – “Ето какво ще произтече от Твоите мъки сега! Ето какво се ражда на земята от страданието Ти!”. Защото печалноизвестна истина е, че християнството, което е завзело голяма част от света в наши дни, толкова *не* прилича на Новозаветните послания, колкото изобщо е възможно. Предназначението му да бъде опора на угнетените много успешно се заменя от формата му на особено кръвожадно оръжие в ръцете на угнетителите. Не че е първата религия, която действа по този начин, съвсем не, просто в случая става дума за дисекция на човешката същност, която е в състояние съвсем спокойно от плуговете да изкове мечове, докато обратното е само в сферата на пожеланията, които може и да се сбъднат евентуално някъде в Бъдните дни. Къде Иисус е призовавал последователите си на нещо макар и смътно подобно на кръстоносен поход? Къде е клел свещеници да призовават към систематично изтребване на друговерците и към налагане с огън и меч на новата вяра? В кои Негови думи точно извратените съзнания на “осенени” люде са видели зов за създаване на “Светата” Инквизиция? Къде точно в призивите за любов и прошка са намерили схемите на Железните девици, Испанските ботуши и прочие извратени изделия на побъркани мозъци? И на какво се дължи тая всепомитаща омраза към евреите? Къде са я чели? Къде са я прозрели? Не мога да спра да се изумявам – съвсем наскоро попаднах като трети човек в разговор, в който участваше един свещеник. Говориха двамата души каквото говориха, след което свещеникът рече, че ще ходи на кино – да гледа “Троя” и после щял да изгледа и “Страстите на Христос”, че да видел как евреите Го биели. Браво! Нямаше да се впечатля толкова, ако не знаех с пълна сигурност, че после същият човек с нему подобни ще седнат над салатката и ракийката и ще си коментират как през Втората Световна не е било наблегнато достатъчно на производството на сапуни и на отровен газ. Нали се сещате къде остават “Възлюби ближния си”, “Не съдете, за да не бъдете съдени”, “Обичай врага си” и прочие послания? Дори не и в сферата на добрите пожелания, просто защото Бог тогава е имал нещо съвсем друго на ум и ние като добри тълкуватели знаем с точност какво е било то. Важното е врагът систематично да бъде изтребван. Пък и що хем да не изтребваме “врага” по уникално жестоки начини, пък едновременно с това и да не го обичаме, нали? А има нещо привлекателно до умопомрачение в надмощието над друго същество, в унижението му, в изтезанието му, в пречупването на духа му. Това те поставя по-високо от него, дава ти сила, дава ти мощ. Най-прекрасното е, че вината за деянията ти не е у тебе. Никога. Каквото и да си направил, е виновен някой друг – човекът, вярата, идеята, на които си подчинен, та винаги можеш да кажеш “шефът/господарят/вождът ме накара”, а пък най-стабилното оправдание, което не подлежи на проверка по обясними причини, е и си остава “следвах Божията воля”... И така, каквото и да сториш, никога вината не е у теб. Каквото и да направиш, както и да нараниш друго същество, каквато и мерзост да извършиш, ти си невинен. Виновен е друг, нека той си поеме вината. Този друг ти е наредил, кръвта на него ще падне, а за тебе остава кървавата вакханалия, удоволствието от насилието над примиращите пълзящи тела, от изгубените души зад мъртвите очи. Но за сметка на това ти си невинен. Откъде-накъде се твърди, че си постъпвал зле, след като просто като добър подчинен си изпълнявал нечии злокачествени заповеди? Виновен е този, който ти ги е дал! А ако си се престарал в изпълнението, това дори говори още по-добре за тебе, защото означава, че си добър служител. Просто и ясно! Притегателната сила на Злото е далеч по-силна за човека от тази на Доброто. То не действа по този начин. Не предизвиква екстаз. Ако дариш пари за кампания срещу СПИН или в подкрепа на околната среда, или за гладуващите в Африка, ти си успокояваш съвестта. Но не се чувстваш така прекрасно. И що за идея – да бъдеш смайващо изобретателен във вършенето на добрини? Такива личности като Майка Тереза принципно се смятат за чудаци. Някои ги приемат с добродушно безразличие, други ги смятат за непоправимо смахнати, има и доста човеци, които се чувстват по-добре от знанието, че там някъде има хора като Майка Тереза... В друг свят и друга реалност. Може би Фройд има пълно право – вероятно всичко се крие в невинните детски години, изпълнени с неосъзната сексуалност, или пък може да каже, че детето е само празен лист хартия, на който може да бъде записано всичко; може би са прави учените, които търсят корена на Злото у Човека в гените, в ДНК, в мозъка...
     В конкретния филм, който ме наведе на всички тия мисли, имаше следните кадри: Сатаната преминава зад редиците на римските войници, след което те озверяват и започват да издевателстват над Иисус по твърде изобретателни начини. После Сатаната се слива с тълпата, която съпровожда Месията си до Голгота и тя също подлудява. Естествено, съпоставено с думите на самия Христос “Прости им, защото те не знаят що вършат” това е един вид оневиняване на действията на мъчителите Му. Само че аз, недостойният човек, си мисля следното – вампирът може да влезе в дома ти само с лична покана. Злото може да вирее само в подходяща среда. Неканено не идва. Да, умее да прелъстява, умее да изкушава, но това, което наистина не умее, е само да прекрачи прага ти. Само от теб зависи дали ще се поддадеш, или ще му се противопоставиш – изборът си е изцяло твой. Там е работата, че Човекът просто не умее да носи отговорност за действията си (или може би по-скоро не желае). Дефинирал е като понятия Добро и Зло, напълно е в състояние да ги различи, само дето второто е несравнимо по-магнетично и току човекът вземе да крещи “Дяволът ме накара!”. Дори ако вземем предвид конкретния случай, в който Иисус измолва прошка за мъчителите пряко от Бога, има толкова по-достойни люде, които намират тук поредната причина да мразят себеподобните си. В случая – евреите. “Христос им е простил, ама аз не мога!”. И ето, невинен си. За всичко. За омразата, за жестокостта, за убийството, за ежедневните малки злини, с които нараняваш околните... И защо тогава мъкнем кръста на греховете си до края и този кръст става с всяка изминала крачка все по-тежък и по-тежък, а ние, уморени, чакаме да чуем как не сме виновни? Нима наистина не знаем какво вършим? Нима наистина не виждаме това, което правим? И защо изобщо го правим?
     Един човек е личност. Много човеци не са обаче множество от личности, те са тълпа. Маса, която е много лесно да бъде манипулирана, стига да имаш съответното умение. Паскал е рекъл “Човекът е мислеща тръстика”. Веднъж трябваше да пиша есе на тази тема, но не успях в начинанието си. Защото просто няма какво да се каже по тази кратка сентенция, побрала в себе си цялата човешка същност, освен да се дадат примери в нейна подкрепа, или пък да се провалиш в търсене на доводи за несъстоятелността й. Въпросът е кой играе ролята на Вятъра. И дали знае, че няма по-голяма обединителна сила от Омразата. Не, всъщност има равнозначни обединителни сили – нещастието, радостта... Хора, които са се мразили дълги години са в състояние да захвърлят враждите си при общо бедствие – пожар, глад, земетръси, изборът е голям. Или пък да танцуват и крещят по улиците от радост, че да кажем футболният тим на страната е победил. Но след като това е преодоляно, нищо не пречи предишните взаимоотношения да се възстановят. И така, следва Омразата. А тя е тази, която сплотява едни хора срещу други. Мразим се по различни причини – вендети, точещи се с поколения, вражди на расова основа, религиозни, класови, какви ли не други. Можем да се обединим от радост, екстаз. Но това е за кратко и се забравя ужасно бързо при следващия повод за Омраза.
     Няма нищо по-лесно от това да насъскаш една тълпа. Тълпата е благодатна почва. Готова е да посрещне всеки, който й предложи нещо по-различно с “осанна”. Дваж по-готова е да вика “разпни го”, стига да надуши дори и най-беглия белег за евентуален провал. И ето, че има хора, на които природно им се удава ролята на Вятъра. Стига да са достатъчно убедителни, да кажат с достатъчно повелителен тон: “Искам сто хиляди глави!”, и човек вижда как иначе здрави-прави нему подобни нарамват пиките с нанизани на тях отрязани глави на други хора, чиято вина е, че са били благородници, или пък някой е подхвърлил, че са били предатели, или са някакви други подобни неугодни твари, и после хората от тълпата повдигат децата си, да видят по-добре как Самсон пуска гилотината върху врата на поредния тиранин, или крещят след отпътуващия на север влак: “Кулаци! Кулаци!”, а вътре в него, наблъскани като сардини, са неговите бивши съседи... Или рисуват шестолъчни звезди на друг подобен вагон, само че пълен с други хора, чиято единствена вина е, че са евреи. Достатъчно е да убедиш тези крехки "мислещи" тръстики, че те са по-силни, по-добри, по-умни от другите, само дето не са имали късмет да стигнат техния стандарт на живот и – воала! Готово! Омразата е сила. Тя си има лице и то е човешко. Има дар-слово и може да говори. Облечена е в жестокост. Тя е най-истинското божество, най-силната и най-старата религия. Тя е извечна. Сменила е множество богове, живее съвсем удобно сред всяка вяра. На нея се кланят човеци от всички раси, без разлика на пол, възраст или вероизповедание. На нея се правят жертвоприношения. Тя е толкова реална и осезаема, че присъствието й не прави впечатление никому. Дори не проявява благоприличието да се маскира, няма нужда от това. Защото Човекът така е навикнал да мрази ближния си, че му е все едно от чия уста ще чуе поредния призив – от тази на свещеника, на политика, на по-убедителен комшия, няма значение. В състояние е да мрази всеки и за всичко – негрите, щото са черни. Арабите, щото са араби. Подигравателно ги нарича “рязани”, “арабюхи” и какви ли не още. Мрази чужденците, защото имат определени обичаи, които са различни от неговите, различен стил на живот, различни убеждения. И става тъй, че в крайна сметка Злото е нещо свръхосезаемо, докато Доброто се превръща все повече в имагинерно понятие. Не че всички хора са чак зли, не. Но в историята има твърде много печални примери как цяла обществена група целокупно се нахвърля върху друга обществена група по някаква идиотска причина и извършва такива неща с другата обществена група, че после се налага да се измислят нови думи, за да се дефинира деянието им.
     И тъй, сред тлеещо страдание преминава неусетно животът човешки... Човекът мъкне през целия си живот тежкия си кръст, на който накрая самият той ще бъде разпнат. Пада и става, но не може да го захвърли. Залита от ударите на бича, но не може да избяга. Върви, нарамил битието си и не знае нито кога, нито къде ще е разпятието му. И с всяка крачка кръстът става все по-тежък, пътят става все по-кървав, а животът – все по-празен и по-къс. И би било толкова прекрасно, ако се намери някой, който наистина, съвсем наистина и без условие, да поеме тази тежест вместо него, да го освободи от греховете и да му каже: “Ти не си виновен!”. Но може би Човекът ще прескочи себе си едва тогава, когато осъзнае, че вината си е само негова...