Елфически потайности 2
Автор: Марфа
Колкото и да беше странно, ако се изключи краткотрайната Буря (заслужаваше си главната буква в интерес на истината), нямаше никакъв друг особен природен катаклизъм, който да съпътства черните козни, дето внезапно се струпаха върху сравнително кротките обитатели и посетители на манастира “Свети Гей Чудотворец”. Всеки уважаващ себе си елф би очаквал поне краткотрайно преваляване от жаби, в краен случай купесто-дъждовни черни облаци, сгъстяващи се по небосвода, който пък да се раздира от ужасяющи мълнии... Такива работи. Ама не. Никаква справедливост нямаше. Нито една. И докато страдащите братя от ордена на Средноправоверните елфи си отваряха очите на четири за дебнещи от сенките убийци, една закачулена фигура (явно се отнасяше с уважение към традициите на Мистериозните Злодеи)* се разхождаше изнервено из тайното малко стайче, което се помещаваше дълбоко под преждеспоменатите изби с боровица, за чието съществуване никой от братята не се предполагаше да подозира. Не на боровицата де – нея всички я знаеха, а на стайчето. По-точно на мрачната соба, като каквато се беше дегизирало. Имаше си всички характеристики на мрачна и злокобна соба – заешки череп, окачен на боядисаната в черно стена, черни свещници с черни свещи, които горяха с черен пламък и разпръскваха странно черно благоухание (специално беше наблегнато на тоя ефект), атмосферата се поразведряваше от стари, пожълтели от вековете свитъци с древни писания**, имаше кацнал бухал на пръчка, а около въпросните свещи кръжеше малък прилеп със завързана черна панделка около вратлето. Закачулената фигура ядно се тръсна на черното кресло и забарабани с въздългите си нокти по страничната (черна) облегалка. В съответствие с цялостното обзавеждане се постара да възпроизведе и съответното черно злокобно мълчание. Накрая й писна.
– Та какво, викаш, ставало горе? Какво се било объркало?
Гласът беше женски и доста съблазнителен. Тонът обаче – не. С такава интонация би говорил, стига да притежаваше такива способности, сериозно разярен алигатор.
– Ваша милост, не знам. Наистина не знам! Точно според плана действах, Светия Боен Чук ми е свидетел, да пукна, ако лъжа, бял ден да не видя, по корем цял живот да се влача и прах да ям...
– Да, да... Достатъчно. Достатъчно, казах! Изплюй ми веднага обувката, стига си я лигавил! Та... какво казваше? Онуфрий е жив? Мм? – изящната ръка с дълъг и добре поддържан маникюр се вдигна на нивото на скритите под гуглата очи и лениво се завъртя.
– ...фхйаскл...
– Шандер... Виж какво... Отде да започна? Когато те наех, ти ми се закле, че си най-добрият. Всъщност, точните ти думи бяха, стига да не ме лъже паметта, разбира се: “Аз съм най-добрият от най-добрите, Принцесо Глоделия!” Увери ме, че знаеш такива тайни места в манастира, дето и самите монаси не подозират за тях. Кле ми се във вярност. Какво ли само не направи. Добре, признавам, че тази соба е много подходяща за плановете ми, и с обзавеждането добре си се справил, може би малко цветовото решение е по-мрачновато от нормалното за сезона, обаче какво постигнахме досега?
– ...хгукхг...
Принцеса Глоделия не беше от търпеливите. Вековете на обучение, подходящо за благородни дами от нейния сой, доста спомагаха за тази страна на характера й. По принцип джуджешките дами от висшето общество бяха много изкусни в дялкането на стенописи с диамантени длета (аналог на бродирането на гоблени при дамите от други народностни и етнически групи), умееха да познават стойността на различните добивани от рудниците минерали, много ги биваше в полирането на скъпоценни камъни и бяха ненадминати майсторки във въртенето на малките си елегантни бойни брадви. А нейно височество беше особено добра в тази конкретна област.
– Очевидно разговорът ни в момента е в същата задънена улица, в която е попаднало и Делото ми. Кълна се в Светия Боен Чук, че ако още веднъж ми изтърсиш подобно звукосъчетание, ще отидеш скоропостижно да правиш компания на онова там! Като стана дума – кой е този?
Шандер нямаше нужда да проследява с поглед посоката, в която сочеше дългия нокът на показалеца на принцесата. Знаеше си какво има на масата зад гърба му, нали самият той го беше оставил. Накани се да смънка за пореден път нещо, но отправената му закана го разубеди и той се задоволи със свиване на рамене.
– Не мога да не забележа, че това няма как да е главата на чичо ми Агрател. Или Онуфрий, щом толкова му се иска да се нарича така. Всъщност, ясно си спомням, че ти дадох описание. Много точно описание. Така ли беше?
– Да, принцесо.
– Радвам се, че сме съгласни по този пункт... Така... Къде в описанието ми се казваше “чичо ми, да целува дано задника на Светия Боен Чук след смъртта си, ще го познаеш по ярко лилавия цвят, сигнално червената коса и оцъкления рибешки поглед”?!
– Ами... Той не гледаше така приживе...
– Разбирам. Вторичен ефект. Колко ужасно. И приживе беше освен това с нормален здравословен розов цвят и с дълги руси къдрици? Бре, бре, бре... Какво причинявало обезглавяването, пък аз да не съм забелязала досега! Кой е тоя кретен, дето си претрепал бе, идиот?! – кресна накрая тя.
– Господарке, беше тъмно – Шандер почти успя да сдържи треперенето на гласа си – Не успях да ги видя добре. Много съжалявам!
– В какво ме забърка бе, дебил нещастен?! От теб се искаше само да претрепеш “прескъпия” ми чичо, а аз щях да наглася нещата така, че “още по-скъпия” ми дядо Глори... Глори...
– Глориборн! – напомни клетият Шандер.
– ...Глориборн – съгласи се принцесата. Вековете играеха гадни номера с паметта - да си помисли, че за убийството са виновни тия смотаняци от манастира! Не да забъркваш простотии, дето да дават възможност на Онуфрий да се забавлява, като ги разнищва!
– Господарке, ще го издебна и ще го убия, не се тревожи!
– Да не се тревожа? Да не се... Тревожа?!?! Хайде бе! Сега оня се оглежда с четири очи наоколо, хич не го познаваш ти, няма да мигне, докато не разкрие извършителя! А на грешни следи не кълве! Кой ми каза да се доверявам на непрофесионалисти, кой?
Шандер реши стратегически да премълчи за развоя на останалите събития горе, дето се развиваха успоредно с неуспешния опит за покушение над сър Онуфрий фон Дойл и да си плюе на краката веднага щом се измъкне читав от собата. В чужбина, предположи той, не може да е чак толкова лошо. Леля му редовно му изпращаше собственоръчно изработени гравюри, на които лежеше под особени дървета с гладки стебла и странни перести листа по върховете си. Наричаше ги палми и твърдеше, че в Мауана Кауна било пълно с тях и освен туй климатът бил много топъл и здравословен. И имало банани. Той не знаеше какво точно ще да е бананът, смътно предполагаше, че е особен чуждоземски вид минерал, но смяташе да провери лично. Тъй или инак нямаше намерение да просвещава настоящата си работодателка за внезапно залялата манастира криминогенна вълна. Що да я нервира допълнително? В този миг тя рязко си свали качулката и той се вгледа одобрително в нея. Каква жена само! Ама не, каква жена! Е това е то! Да можеше някак и нея да я вземе в Мауана Кауна, само дето нямаше никакъв шанс. Знаеше си. Не беше джудже от нейния сой, в края на краищата. По раменете на принцеса Глоделия се плиснаха като води на подземна река дълги платиненоруси къдрици. Рубинено червените й устни примамливо потрепваха иззад разкошната гъста брада, в която умело бяха вплетени скъпоценни камъни. Това, жените, как успяваха да поддържат външния си вид дори и при такива полеви условия, за него си оставаше неразгадаема загадка.
– Я се изправи! – изсъска ядно тя и той, естествено, я послуша. Тя също стана от стола си и се наведе, та да срещне погледа му. Беше с около една глава по-висока от него – Тука става нещо. Усещам го. Криеш нещо то мене и се заклевам, че няма да излезеш през тая врата, докато не ми разкажеш всичко. Имам предвид – всичко! – в ръката й внезапно се озова личната й дамска бойна брадва, която елегантно се опря в гърлото му – Говори!
Така Шандер се принуди да й разправи за останалите убийства в манастира, за нелепата смърт на брат Пантасофроний (Глоделия леко пребледня под обилния си грим, тя си харесваше Пантасофроний пък и той готвеше превъзходно, редовно Шандер крадеше от гозбите му, докато чакаха Онуфрий да дойде), за Мардарий, за странната гибел на брат Хосе... Изложи подозренията си, че тука иде реч за някаква тайна магическа реакционна групировка.
– Леле, къде ме набута... – го прекъсна тя насред описанието на лобното място на поредната жертва. Естествено. Славата я отнасяха господарите, хулите – слугите. Или поне наемниците. Шандер внезапно разбра политическата пристрастност на леля си, която беше емигрирала поради крайно републиканските си виждания. Да. Мауана Кауна явно беше добро място. Само дето внезапно изскочилата отнякъде стрела, която плавно и точно се заби във врата му, му попречи да провери предположенията си. Докато падаше за последен път към земята, смътно дочу писъка на Глоделия и свистенето на брадвата й.
***
– Познавате ли го? – Онуфрий беше коленичил до трупа на поредната жертва и го оглеждаше внимателно. Не изглеждаше тукашен. Висок, красив и доста млад елф, очевидно послушник. Беше с одежди на Ордена на Праведните Братя на Изящните Изкуства. Брат Елеомакариополий го беше намерил – бил се спънал в безжизненото му тяло, когато излизал за сутрешната молитва от килията си. Двамата елфи, към които беше отправен въпросът, поклатиха отрицателно глави и погледнаха към третия – същия брат Елеомакариополий, който от своя страна кимна утвърдително и смотолеви нещо под носа си.
– Моля? – не разбра Онуфрий. Изправи се и потърка делово дланите си.
– Мой братовчед е... – изхлипа свидетелят – Не знаех, че ще идва и той на конференцията, сигурно е искал да ме изненада. Беше специалист по преводна литература...
– Аха... Имаш ли идея кой би искал да го убие? Не? Защо ли питам изобщо не мога да разбера...
Вратата се отвори с драматичен трясък и след проникналия с взлом характерен спиртен аромат в криптата нахлу и преп. Агатопуд (преподобен, откакто откри процесите на ферментация на боровите джибри). За много кратко време успя да фокусира върху себе си погледите на присъстващите. Оцъклените им погледи. Остана много доволен – скромността не му беше присъща, за съжаление.
– Глей’те к’о ви нося! – възрадвано провъзгласи той и стовари безжизненото тяло на Шандер на земята. Онуфрий, Елеомакариополий и другите двама елфи продължиха да съзерцават втренчено.
– Пусни ме бе, изверг! – крещеше фигурата в черна роба, метната на гърба на преподобния – Пусни ме! Гадно елфско изчадие такова, пускай ме!
– Глоделия?!
– ...чичо...
Фигурата млъкна.
– Агатопуд, би ли споделил с нас какво става тук?
– Аха! Докат’ зареждах в казана новата реколта, чух нек’ви ломотения изпод краката си и първом рекох, че ми се причува щот’ нали съм снощен, хахаха, обаче после рекох, че не мой’ чак толкоз да ми се причува и се сетих, че когат’ миналата година избата се подпали и казаните със скоросмъртница гръмнаха се спасих кат’ пропаднах в тайно стайче изотдолу и с’я слязох да го видя и намерих ей тез’ двамата – тая гиздава джуджанка тамън беше пречукала ей те тоя тука и се канеше да духне и аз я сгепцах и с’я ги нося...
Онуфрий премигна на няколко пъти, докато усвояваше информацията. Племенницата му обаче го изпревари.
– Мръсник! – кресна тя на мъртвия Шандер – Кълнеше се, че никой не бил знаел за собата, че отдавна били забравили за нея, след като дядо му я бил издълбал! Мръсно републиканско псе! Дано целуваш задника на Чука в момента!
Трупът силно се изчерви от неудобство.
– Що за език, Глоделия?! – ахна невярващо чичо й.
Глоделия тупна на земята, разлюля буйна брада, сложи ръце на кръста си и предизвикателно се вторачи в роднината си.
– Аз не’нам, ‘ма си мисля, че ‘фанахме убийцата – предположи със задоволство преп. Агатопуд.
– Не ставай идиот! – Онуфрий и племенницата му се спогледаха ядно, след като гласовете им се преплетоха.
– Глоделия е искала да убие само мен, знам я аз, все крои някакви идиотски планове да завземе Зелената долина. Главата ми ей сега да падне от раменете ми, ако точно това не са й били намеренията!
Елфите в криптата неспокойно се огледаха. Не беше време, в което благоразумния елф би могъл да отправя такива предизвикателства. Глоделия обаче не се смути и гордо вдигна глава:
– Точно тъй! – нацупи се тя – И освен това и тоя не съм го убивала! Аз лък и стрели не използвам, предпочитам прекия двубой!
Агатопуд нервно извади от колана си затъкнатата дамска джуджешка брадва.
– От ръчичките й едвам го изтръгнах туй чудо – относително изтрезнял допринесе той за разговора.
– Ти си виновна за смъртта на Артър?! – процеди през зъби чичо й.
– Беше чиста случайност, чичо! Казах на тоя идиот да заколи тебе, но той не те познал в тъмното!
– Артър! Ах ти, никаквице! Баща ти живота си даде за тебе навремето, а ти така се отплащаш! С какво, о, с какво заслужих туй, Левицо, с какво?!
Четиримата елфи в стаята напразно се опитваха да откопчат пръстите му от врата на принцесата.
– Пуснете ме! Пуснете ме, казах! Пуснете ме да пречукам тая твар презряна! Таз мъстия! ПУСНЕТЕ БЕ!!!
Елеомакариополий взе нещата в свои ръце, все пак беше доста старши елф:
– Чедо – обърна се той към единия статист в сценката – тичай бързо да доведеш игумена! Чедо – рече той и на втория – я донес скоро оня леген с вода от умивалника тука, че да охладим малко брата. Чедо – рече да потрети той, но Агатопуд го прекъсна:
– Преподобни! – с гордост заяви титлата си той и като реши, че знае какво се иска от него, извади една манерка от пазвата си и изля голяма част от съдържанието й през стиснатите зъби на Онуфрий. Ефектът, естествено, беше мигновен. Поразеният от боровицата брат в първия момент се закашля, полузадушен от високия градус на питието, после се опита да протестира безпомощно, накрая, естествено, се свлече на земята, като внезапно отпусналите му се пръсти отслабиха хватката си около врата на Глоделия.
– Опита се да ме убие! – ахна тя, докато кашляше и разтъркваше врата си – Ама не, гледайте го! Родният ми чичо се опита да ме... убие! – изглеждаше смазана под тежестта на световната несправедливост.
– Ми нали и ти си се опитала да го заколиш, ма джуджанке? – напомни смаян преп. Агатопуд.
– Е да, ама аз съм дама!
– Що за глупост! Я да се разберем тука веднъж завинаги – ти ли уби Акропорталий? – реши да възвърне позиции брат Елеомакариополий, като стисна колебливо юмруци. Надяваше се да не е тя. Не знаеше какво се предполага да прави, ако беше тя. Изпълнението на Онуфрий, който сега лежеше в несвяст на пода, но пък за сметка на това изглеждаше ужасно щастлив там, беше доста впечатляващо, но той не беше сигурен дали ще може толкова артистично да се хвърли да я души. А и братовчед му не му беше особено симпатичен. Имаше си причини за това, които не смяташе да споделя с никого, защото притежаваше Право на Личен Живот!
– Я не ставай идиот! – сопна му се дамата – Този сладур аз не бих го убила! Не съм такова джудже!
Елеомакариополий премисли и реши да й се довери. Остави я да гледа подозрително към преп. Агатопуд, който установяваше опитно колко скоросмъртница беше похабил за озаптяването на сър Онуфрий и се зае със свестяването на същия, докато чакаха пристигането на игумена. Елфът-послушник с легена в ръце стоеше и се чудеше какво да прави. Накрая го остави на земята и се изниза тихомълком от мястото на събитието. След няколко години в монастира се получи картичка, подписана от екс-брат Каливисарион, който рекламираше новооткрито казино в Маджукистан...
***
Агатпавсикакий седеше пред огромното си дъбово писалище. Беше опрял глава на дланите си и бе заровил пръсти в къдриците си. Разфокусираният му поглед беше забит като пирон някъде в безкрая. Общо-взето в кабинета му липсваха само триножник, платно, палитра, четка и естествено художник да увековечи картинката, която представляваше мъченикът. Ако някъде в околността наистина се намираше художник (е, манастирският зограф не се броеше, по простата причина, че имаше талант в областта на изобразителното изкуство точно толкова голям, колкото средностатистически бобър в областта на калиграфията), много щеше да го е яд за пропусната възможност. Причината за драматичния външен вид на игумена се коренеше в предметите, положени пред него. По едно време Аги с много усилия спря да съзерцава нищото, измъкна си едната ръка от косата и вдигна това, което беше пуснал преди малко да лежи безстопанствено на бюрото си. Картичка. Много красива. Дори впечатляваща. На нея беше изобразен красив тропически залив под лъчите на залязващото слънце, което беше обагрило цялата околност в смайващи оттенъци на огън и злато, включително и палмата, на която свойски се беше облегнал ухиленият брат Пантасофроний със здравословен шоколадов тен на кожата, облечен само с някаква дълга поличка на цветенца, с едната си ръка държеше едно кълбообразно чудо, което с розова стрелкичка беше обозначено като “кукософ орех” (мъченикът си припомни смътно как, когато брат Пантасофроний беше постъпил в светата обител, се беше обидил кръвно, щом разбра, че няма начин да го приемат на служба “преписвач на стари книги в монастирската библиотека”), а с другата ръка прегръщаше знойна елфка през кръста. Нейното облекло пък изобщо не щеше да коментира. Обърна картичката и отново, за кой ли път, прочете съдържанието й:
“Привет, брате! Пиша ти тва писмо штото да ни са притесниаваш твърде излишно за мене. Когато ма гътнаха тъй внезапно аз мигом са узовах на един Пристан, дето ма чакаше точно както е писано во Писаньето един твърде удобен кораб дело на корабостроителницата на самийа Кирдан. Настаних се во една каиута що беше твърде удобна но твърде страдах от морска болест. Видиах делфин. След около месец пристигнах в чертозите на Манве ма ми рекоха штото тук времето течало по друг начин и при вази по-малко време е изтекло. Посрещнаха ме с песни и танци испълнени от различни фолклори ансамбли. Имам да ти река една не много добра новина.- кой попадне тука има да чака цяла епоха по тукашните мери което е твърде много време дорде са завърне в Другиа свят при вази по решение на вси Валари и Маяри понеже тука никой не штиал да седи штото било пълна Скука. Сега за да са върнеш триабва да имаш много специална покана и то требува да е минало както рекъх по-горе цела епоха а инак не може. А скуката воистина си я биваше братко! По целий ден се налагаше да са расхождаш с задължителен меланхоличен вид, да въздишаш за Старото време и сушто тъй да са оплакваш от тегобата на годините дето си ги минал. Разрешено бе писаньето на тъжни поеми и имаше и оште има курсове по градинарство де та учат как са въдят малорни. По някое време тамън са чудех как да си прекратя муките когато една група от риформаторско настроено убштество реши да вдига революцийа ако не се испълнят изканията за пудобриаване на пребиваването тука штот с нищо не сме заслугнали такова прекарване за толкова дълги времена. Накратко, извоювахме си Парламент и аз участвам в него, взе да става по-забавно. Имаме си вече и групички по интереси и в свубодното си време водиа готварский кражок. Измислих много хубава рецепта за Спецялна Салата “Западен Чертог” с листа от малорн, скариди, чесън на прах и в твоя чест, братко, кимион... ” Агатпавсикакий пропусна рецептата и продължи да чете по-надолу:
“Разпулагаме с твърде интересни нешта с които наблюдаваме що става по разните Измеренийа. То е като кутия с нарисувани по нея образи що са движат непрестанно, ма е трудно да са обиасни на човек, що си няма понийатийе от Техниката.... ” Мъченикът се намръщи за сетен път, но все пак не се предаде:
“Като гледаме какви заниманийа си имат Човеците, рекохме по техно подобие да поставим и то с голиам успех Сириала “Хубост и Празнута на Плажа на Залеза”, дето в 1789006-а сериа се пуявявам и аз и то в ролиата на Джеймисън и сам влиубен в красивата Тениел ама ни знам дето тя ми е сестра-близначка щото като малка е окрадена от оркско племе и после е била Бела Рубиня на орките ма е избягала а сега другата й зла сестра – близначка иска да на разлучи, но преди да решиш че ште правим кравосмешение... ” Кравосмешение?! Въх...
“... да те успокоя че се указва че Тениел не ми е систра а всичко е Инсинуация на Курофинве, брата на близначката й, който е влиубен в нейа ма всъшнос е Орк...”
Ако Пантасофроний можеше да види изражението на лицето на Агатпавсикакий, щеше сам да си тегли ножа и да се хвърли в злополучния лобен казан със зеленчуковата супа, в която го бяха намерили. Игуменът бавно вдиша и издиша през стиснатите си зъби. А така! Не, то всичко можеше да очаква елф в тези разгулни времена, но някои работи си имаха граници! Хвърли злобен поглед към знойната мома от картичката, после се втренчи в “кукосовия орех”, най-накрая спря поглед върху пребиваващия на Запад брат. Е браво! Те тука се трепят като луди да открият кой е убиецът му, а той участва в групички по интереси и в... сериали! И нито дума за това кой го е “гътнал”! Нищо! Никакъв намек! Например: “Надявам се, че те заварвам в добро здраве. P.S. Уби ме Еди-си-кой...” Ама не, наистина! Трепе се елф да прекрати “кравопролитията” в собствената си обител и какво получава в замяна? Джеймисън! Тениел!! Кукософ орех!!! А, да... И рецепта за “Спецялна салата”, няма що! Агатпавсикакий отново хвърли картичката на писалището и се съсредоточи върху втория предмет. Това беше старинен пожълтял свитък, озовал се по магически начин в монастира, а именно посредством Мистичен Твърде Задушлив И Не Особено Ароматен Пушек, който го беше събудил посред нощите. Имаше си восъчен печат, който след кратко търсене из наличната книжнина беше идентифициран като опознавателния знак на Гилдията на Ясновидците, тоест бившите колеги на брата Мардария, дано не прати и той писмо от Запад... И какво, мислите, пишеше вътре? Примерно нещо като “Злите следовници на Х ще нападнат монастиря, преобразени като братя W, Y и Z!”? Неееееееееееее, нищо подoбно! Пишеше си просто с разкривен готически почерк: “Братя, пазете се, Те идват!” Ама как да не се умили елф? Странни убийства нападат кротката монастирска обител, мъртви пращат рецепти за салати, обаче пък за сметка на това Те идвали! Е те тука да имаше сега и една отметка, дето да пояснява кои са тези Те... Ама не, явно прекалено много искаше. Агатпавсикакий беше бесен. По принцип имаше уравновесен характер, но някои неща бяха в състояние да извадят от релси дори и най-кроткия елф. Присети се, че отдавна не беше прескачал между измеренията и не беше посещавал човеците... Дали онова приятно заведение “Синият котак” още го имаше? Ако не друго, поне музиката си я биваше. Е, и танцьорите де... Вратата отново се отвори с трясък – беше нещо твърде обичайно напоследък явление. Изгледа нахълталия вътре задъхан елф и зачака да чуе за поредното убийство. То колко станаха вече?
– Отче...
– Да, чадо? Кой отпътува към Чертозите на Манве тоя път?
– Само братовчеда на брат Елеомакариополий, отче, делегата от Ордена на Праведните Братя на Изящните Изкуства, младият Акропорталий, ама май брат Агатопуд хвана убиеца!!!
– Въх! Сигурно е дъхнал в лицето на горкото създание и го е повалил?
– Ама тя е Дама, отче! Май е племенницата на сър Онуфрий фон Дойл, оная Глоделия!
– Глупости! – отсече твърдо игуменът, запретна полите на расото си, което този път беше с пурпурен траурен оттенък и заприпка след вестителя, обзет от допълнителна порция мрачни чувства. Искаше спешно да сподели вестта от Гилдията на Ясновидците с Онуфрий и желаеше да обсъдят последните случки в светлината на новото разкритие. Онова, според което Те идвали...
***
В черните дебри на безбрежния лес, обграждащ обителта “Свети Гей Чудотворец”, в къщата насред гъстите гори, що слънчев лъч не се процеждаше и птичи зов не се чуваше (освен кудкудякането на кокошките, които бяха отглеждани там по твърде особени гастрономически причини), една красива древна жена седеше и се терзаеше, загледана в безкрая. Лаумор притеснено я запита:
– Зайо, какво ти е?
– Ох, скъпи, не знам... Не мислиш ли, че все пак трябваше да им кажем за Тях?
– Аха, да бе! Помниш ли какво стана прежния път? Нахлуха в замъка, отмъкнаха съкровището, отвлякоха девицата... Що зор видях докато те спася, не питаш! И сега какво? Отлитаме по някое време по нощите да търсим храна и туй се точи вече в продължение на цяла геологична епоха! Ми много е досадно! Да ти кажа, писна ми да бъда вампир-вегетарианец!
– Лаумор, и тримата се завръщат, Лаумор!
– Остави всичко в ръцете на братята, писанке! Те ще знаят как да се оправят. – Лаумор нежно започна да гали възлюблената си по дългите коси, като се мъчеше да изчовърка с език нещо, полепнало по стряскащо заострените му зъби...
***
Онуфрий имаше махмурлук и като пряко следствие от факта сега настървено мразеше целия свят. Особено усърдно мразеше преп. Агатопуд, прибавяше по някоя “благословия” на ум и спрямо окаяната си племенница – неуспялата политическа интригантка, която понастоящем беше захвърлена в удобна килия в подземието, подредена с вкус и облепена за неин ужас със стилни розови тапети. Беше направил списък на убитите през последното денонощие и сега мрачно го обсъждаше със стария си приятел, игумена. Мразеше манастира. Мразеше боровица. Мразеше демократично както убитите, така и убийците. Мразеше и нощната птица, която издаваше изнасилени звуци нейде отвънка. Мразеше и броя на жертвите. Досега – дванадесет. До преди убийството на братовчеда на брат Елеомакариополий бяха единадесет, после по някое време главоломно скочиха на тринадесет с убийството на клетия Шандер, сега, когато се установи кой е виновен за смъртта на Артър, числото се закрепи към момента на дванадесет. Тоест, тайнствената ръка, сееща смърт, и ръката, отнела живота на Артър, бяха различни. Глоделия, да не повярваш... И сега Артър сигурно се канеше да участва в нещото, което Пантасофорний беше описал в картичката си – може би и на него щяха дадат роля, а? Май в чертозите на Манве сега правеха преустройства и стягаха квартири за този изключителен наплив от новоприемници. Както и да е... Погледна мъчително Агатпавсикакий и се опита да обобщи с пресъхнало гърло и стържещ глас:
– Значи... Аги, виж: махам Артър и гледай какво остава: Пантасофроний, Мардарий, Хосе, Хуан Пабло, Герасим, Лефтер, Григор, Стамат, Акакий...
– Достатъчно. Накъде биеш?
– Бия натам, че не знаем кои са тези Те, но си спомням мрачно и зловещо предание, дето мама ме плашеше с него като малък, че когато тринадесет мъртъвци се струпат в мрака и Те ще дойдат на мига.
– През странно възпитание си преминал – отбеляза Агатпавсикакий.
– Не се заяждай, ами дай да помислим трезво, че много ме боли главата – въздъхна Онуфрий.
– Добре де, какво искаш да ти кажа? Де да ги зная кои са Те! Прерових колкото ми беше по силите стари книги, рових се в стари свитъци, дори накарах сестра Смарагда от ордена на Най-правия Път, дето гостува за конференцията, да ми хвърли един боб. И нищо. Ни-що! Ама съвсем нищичко, ти казвам!
В манастира щеше да се проведе религиозна конференция на тема “Значението на добродетелите върху развитието и глобализирането на методите на съвременното постархаично изкуствознание и тяхното влияние върху религиозното възпитание на подрастващите елфи”, обединена под надслов “Меланхолията – начин за превенция на привикването към пушилиста”. Темата беше изключително благодатна, тъй като така поставена, по нея можеше да се изкаже абсолютно всеки и да рече каквото му душа иска. Интересът беше, разбираемо, твърде огромен. Понастоящем монастирят бъкаше от известни личности, представители на различни религиозни ордени и течения, и страхът от покушение вече беше станал доста осезаем. Поне за игумена. Агатпавсикакий просто не помнеше някога да му се е случвала неприятност от подобен характер и идея нямаше как се постъпва в такива случаи. Въздъхна и от огромната прашна купчина пред себе си издърпа поредната престаряла и нагризана от мишки книга с предания, сказания и древни суеверия. Нямаше рунски показалец, така че не съществуваше и вероятност да попадне директно на глава, озаглавена “Те”, но наплюнчи стоически пръста си и се зае да търси прилежно някаква препратка. Онуфрий се възползва да пострада на спокойствие. Вратата пак се отвори, но този път вместо послушниците да докладват за поредното убийство, същите се ограничиха да внесат вътре още един куп прашасали книги, свитъци и гъсто изписани глинени плочки.
– Братко, не знам как да ти река, ама имаме нужда от помощ – допусна с глух глас Онуфрий.
– Че нали ти отказваше досега да си вземем помощници?! – възмути се съвсем справедливо Агатпавсикакий.
– Добре де! Не виждам що все трябва да ми се натякват разни работи! Коя беше тази, дето ти гледала на боб? Може ли да й се има доверие?
– Сестра Смарагда. Ами... Какво да ти река? Свястна елфка си е. Умее да си служи добре и с лъка и стрелите, върти меча и размахва хоругвите еднакво пламенно, приобщава младежта... Такива работи. Че може пък и да я извикаме. Ама чуй! Не искам тази работа прекалено да се раздухва! Паника в обителта няма да допусна!
– Отче... – не бяха забелязали, че в стаята пак беше влязъл послушник, помъкнал поредната купчина книги. Хлапето стоеше като истукан и ги гледаше втренчено. Не знаеха колко и какво е успял да чуе. Не се наложи дълго да се чудят обаче.
– Кажи, чадо – уморено предложи игуменът – Ти кой беше, всъщност?
– Послушник Едуардо Леон на вашите услуги, отче. Работех заедно с брата Мардария по преписа на последната книга, дето изчезна и тъй и не се намери...
Мъченикът и приятелят му почувстваха важността на момента.
– Говори, момче – тихо го подкани Онуфрий.
– Ами... Книгата беше много стара...
– Да? – насърчи го Агатпавсикакий.
– От древни, древни времена. Езически даже. Говореше се в нея за Тях... – младият елф преглътна сухо, набра смелост и все пак продължи – Те били трима братя от царски род, още от времето на създаването на нашия свят са, внезапно обаче попаднали под ударите на зла и коварна сила, която ги преобразила. Те станали... Вампири! Вампири, отче!
– Бре, да му се не знае! – възкликна отчето – Сега обаче цена няма да имаш, ако внесеш и малко пояснение, знаеш ли, чадо?
Чадото беше извънредно уплашено. Попи с ръкав потта по челото си, а златната му коса сякаш щръкна. Все пак реши да завърши героично изложението си:
– Те били елфски принцове... В двора на бащиния им дворец пораснало чудно дърво – златна ябълка. Не щеш ли, щом узреела, долитал отнякъде дракон и я открадвал. Те решили да се преборят с него, обаче той ги ухапал...
Агатпавсикакий обмисли дотук казаното. Той познаваше дракони. Всъщност някои от най-добрите му приятели принадлежаха към този не толкова изчезнал, колкото се предполагаше от неосведомените, биологичен вид. Беше познавал и дракони, които не му бяха приятели и бяха мъртви. И двата вида познати му дракони обаче имаха една обединяваща ги характеристика – при тях нямаше голяма разлика между “ухапвам” и “изяждам”, всъщност двете понятия бяха съвършено равнозначни. Такова чудо като “ухапан от дракон”, смееше да твърди той от позицията на известен драконолог, просто не съществуваше в научната литература. Едуардо Леон обаче продължи:
– Той бил дракон-вампир и те също станали дракони-вампири. Оттогава бродят по света, ту в елфски, ту в драконов облик и е речено, че някой ден ще завземат влиятелна организация и чрез нея ще властват. Първо трябва да убият тринадесет жертви обаче!
– Ама никоя от жертвите не е вампирясала – неуверено се обади Онуфрий. Спомените от ранното му детство и милите приказки на майка му бавно се завръщаха в паметта му.
– Ами то не трябва да са вампирясали! Трябва да ги убият, тъй пишеше в Книгата! И още се казваше, че ще донесат страх и разлъка, а ключът за победата им се криел в имената им! Бяха зашифровани и тъкмо щях да ги разчета, малко ми оставаше, когато Книгата изчезна!
Онуфрий и Агатпавсикакий се спогледаха, обзети от мрачни чувства; в същото време, сама в килията си, сестра Смарагда невярващо се взря в масата, по която лежаха разхвърлени бобови зърна, а някъде в сгъстяващия се мрак три неясни сенки крояха козните си планове и избираха тринадесетата си жертва...
* Всеизвестно е, че винаги ходят облечени в не особено стилни мистични черни роби със спуснати качулки, които държат лицата им в мистична сянка, освен това се смеят със зловещ отработен смях, който традиционно се транскрибира като “МУААААААХАААААААААХААААААА!!!” По всяка вероятност го усвояват на специални курсове.
** Малко разочароващо беше съдържанието им – старинни готварски рецепти, описание на страноприемниците из Кралството и един кротък пътепис от неизвестен автор, падащ си по нетрадиционните удоволствия. Обаче пък пак си бяха стари пожълтели свитъци и допринасяха за Атмосферата.