Брой 23 Евъргрийн

     Mutation. It is the key to our evolution. It has enabled us to evolve from a single-cell organism to a dominant species of the planet. The process is slow, normally taking thousands and thousands of years. But every few hundred millenia, evolution leaps foreward.
     Не, няма да си говорим за "X-men". Но аз винаги съм таял някаква особена страст към мутациите. Не само свръх-силите като тези от споменатия комикс/сериал, но и всичко пост-апокалиптично по темата – от множеството "резервни" пръсти, до допълнителните или липсващи крайници и прочее извращения. Само че тази моя мания, разпалена до сегашния си мащаб от мутантите на "Marvel", започна с една книга (е, и с "Костенурките нинджа", ама все пак малко сериозност, нали...). И понеже евтиният драматизъм дойде в повече, да подхващаме. Представяме ви Джон Уиндъм и "Какавидите".

Роланд

Морвен

     Сюжетът накратко – Дейвид е нормално момче, син на местния пастор. Нормален е в смисъл, че притежава всички черти на истинско подобие на Бога – "едно тяло, една глава, две ръце и два крака; костите на всяка ръка са свързани на две места; всяка ръка завършва с длан, а всяка длан има четири пръста и един палец; плосък нокът на всеки пръст" и т.н. Всеки, който не притежава тези черти, е мутант, Отклонение. След катаклизма, изпратен на хората преди поколения, са останали много безплодни площи, а други раждат частично или само изродени Отклонения. А Отклоненията трябва да се унищожават – ако са растения, се изгарят, ако са животни, се убиват ритуално, а ако са хора... С хората е малко по-сложно, те са пращани в Оградната област, земя накрая на населените територии, граничеща със Злите земи, където не се знае какво има, освен смърт. И малкият Дейвид живее спокойно в този свят, докато не започва да вижда човешките черти на презрените и отвратителни Отклонения. Самият той постепенно осъзнава, че е Отклонение, макар и да не му личи външно. Той и още няколко младежи откриват, че могат да комуникират помежду си мислено. Тази тайна остава добре пазена дълго време, но в крайна сметка един ден излиза наяве и тогава те са принудени да бягат с надеждата да намерят и други като себе си отвъд.
     Идеята за катастрофа, след която земята тотално се е променила, е доста експлоатирана във фантастиката (че и в известно количество холивудски бози), но тук това е направено просто виртуозно. Разказът напълно те потапя в един свят, управляван от изкривена религия, която се опитва по доста лош начин да сложи нещата в ред. Свят, от който лъха на една неопределена, но постоянна и зловеща заплаха, с която никой не знае как да се справи. Витае някаква странна атмосфера на безвременност, която те кара да се усъмниш дали действието се развива в бъдещето, или в миналото. Злите земи, Оградната област, Изпитанието, Отклоненията – всички те са описани, без да се дава някаква причина за появяването им и без да е напълно ясно какво представляват. Преднамерено е избeганата каквато и да е научност на текста. Докато четях описанията на мутациите и унищоженията на катаклизма, това адски много ми напомняше за последствията от ядрена катастрофа, но читателят е оставен на догадките си и това само засилва атмосферата на обреченост и неопределеност. Събитията са пречупени през погледа на едно съзряващо момче, без да се търси сухата обективност, което прави книгата много човечна.
     А чувствата, които хората изпитват, са много истински някак – колективният страх, пораждащ фанатизъм, осъзнаването на несъстоятелността на този страх, човешките трагедии, скрити зад мутациите. Дори без фантастиката в нея, книгата е много добра в чисто психологически аспект.
     Като минус може да се изтъкне, че книгата е ориентирана към децата. От една страна всички главни герои са деца или младежи, а от друга щастливият край е малко внезапен. Честно казано, аз мисля, че това не е нарочно и от него книгата не губи, но трябваше да намеря и недостатъци, нали...


Демандред

     “Какавидите” беше поредната книга, четена преди много време от библиотеката, запомнил я бях с добро и наскоро я намерих и препрочетох. И както винаги, подходих доста предпазливо и дори страхливо към нея с опасението, че ще си разваля много доброто мнение, както често се случва. Е, този път не се случи, стана точно обратното. Уважението ми към книгата и автора нарасна още повече.
      “Какавидите” е история за съдбата на човешкото общество след атомна война. Да, знам, ще кажете, че това е много изтъркано и в повечето случаи скучно. Тук обаче положението е съвсем различно. Защото книгата успя наистина да ме ужаси и разтревожи по един много интелигентен начин. Обществото, изградено от автора, е ужасяващо реалистично и възможно. Всичко изглежда не като фантазия, а като пророчество за близкото бъдеще.
     Най-дълбоко ми въздейства темата за омразата на хората към всеки, който е различен от тях по какъвто и да е начин. Нещо, което е абсолютно актуално и към настоящия момент в света. Тук това е описано по наистина вдъхновен и реален начин. Започнало като разумна предпазна мярка след атомната война, предпазването на обществото от мутантите се е превърнало в педантично изкореняване на всякакви различия, дори и най-нищожните, и сляпо следване на каноните. Книгата ми напомни също и колко крехка е човешката цивилизация и колко лесно можем да допуснем невежеството, идиотските предразсъдъци и религиозния фанатизъм отново да управляват човешкото общество.
     За финал ще ви кажа просто “намерете, прочетете и се замислете”. И обърнете по-сериозно внимание и на другите книги на Джон Уиндъм, повечето наистина си заслужават.


Роланд

     Земята след стотици, а може би дори хиляди години. Човечеството е станало жертва на собствената си арогантност и е предизвикало ядрена катастрофа (не че някой ще го каже директно в книгата, но съмнение по въпроса не може да има, подсказките са повече от достатъчно и очевидни). И въпреки че Изпитанието не е унищожило расата ни, ударът е бил толкова жесток и съкрушителен, че дори след всичките тези години наследниците на "Древните" още не могат да се преборят със завета, оставен им от прародителите им – мутацията.
     Книгата ни запознава с едно малко и затворено общество на фермери и плантатори, подобни като ниво на развитие на тези в Америка от колониалната си епоха. Живеещи в област, бавно откъсваща се от "Дивите земи", в които мутациите се ширят без ограничения, хората са се върнали към религията. Но във фанатичната правоверност е добавена още една повеля – "Отклоненията са творения на дявола". Мутантите не са хора и нямат душа. Те са оръжия на Лукавия и с тях трябва да се отнасяш като с такива. Нивите с изродени растения се изгарят, животните се убиват. А когато се роди бебе, то трябва да мине през щателна проверка от Инспектора, който да издаде удостоверение за Съвършено Подобие. Всяко бебе, което има нещастието да се роди с шест пръста на ръката или друг белег, отличаващ го от Подобието, бива обявявано за Отклонение, стерилизира се и се изхвърля в Оградата. Това е областта, обграждаща "Злите земи" – места, където хората умират сякаш от самия въздух, а природата е изродена и неспособна да се пребори с "досега на Сатаната", където в самия вятър има нещо, което отравя нивите и когато бурите идват оттам, следващата година Отклоненията са многократно повече.
     В това сковано от предразсъдъци, невежество и нетърпимост към различните общество книгата проследява историята на Дейвид – отначало момче, а по-късно и млад мъж, който малко по малко се сблъсква с истините за Истинското Подобие и света, в който живее. И със собствената си роля на Отклонение.
     Стига толкова преразказ. "Какавидите" е много особена книга. Чел я бях в доста крехка възраст и беше оставила у мен спомена за изключително концентриран мрак. Гъст, хладен и лепкав. След препрочитане в името на писането на настоящия текст, установих, че нещата не са се променили много. Макар и не толкова мрачна на съзнателен прочит (защото първият ще да е бил, когато съм бил по-малък от Дейвид в началото на романа ;)), книгата носи някаква... схлупеност. Някакво усещане за закостенялост и стагнация. За безперспективност и, може би не точно безнадеждност, но някакво отчаяние, че нещо велико е загубено и дори и някога отново да бъде открито, никой от нас няма да е жив, за да го види. А и дали трябва да бъде намирано? И не само това. Докато позитивизмът на Саймък в "Градът" например, те обгражда с доброта и миролюбивост като скъп приятел, то в тази книга се чувстваш нежелан. Чувстваш недоверието и омразата й, нетолерантността й. И притегателна сила, която не може да бъде превъзмогната.
     Това е основно разказ именно за толерантността и предубедеността. Също така е и разказ за фанатизма и сляпото следване на идеи, които дори не разбираш изцяло, а защо не и за страха от това, което не разбираш. Идеи, доста сходни с уж залегналите в "x-men", а всъщност и по същия повод, но разбира се доста по-сериозно и интелигентно представени. Потискащата атмосфера е доста подходяща за мрачните размисли, които провокира книгата.
     А за който не желае да си прерязва вените, историята е не по-малко интересна. Честно казано всъщност това е едно от основните неща, с които блести романът. Нито предлагаща някакви интересни и концептуални теории като "Краят на вечността", нито пропита с особените и силни емоции и не по-малко магнетични идеи, които притежава "Градът", "Какавидите" има нещо, което те нямат – истински качествен сюжет. Не че е наистина нещо чак толкова велико всъщност, но по някакъв особен начин е изключително притегателен и книгата не те оставя на мира, докато не затвориш и последната страница. Историята е жива и реална, имаш чувството, че всичко това не просто може, а се случва някъде наоколо. В това е и част от мрачността на атмосферата – в нейния реализъм.
     На фона на мрачното предупреждение (наше бъдеще и древно минало в книгата), залегнало в основата й, а също и на миришещата на мухъл застоялост на безрадостното "настояще", което описва, книгата все пак предлага и надежда. Защото способностите, които притежава Дейвид, не са изродеността на нещастниците, станали жертва на ширещата се по света радиация, а нещо много повече. Те са нова възможност, която човечеството е развило с помощта на Изпитанието, за да си върне изгубеното величие, но без да повтаря грешките на Древните. Наред с това самата планета се лекува. Злите земи се оттеглят, смаляват се и губят своята дяволска сила, природата все по-рядко се Отклонява и новосъздадените видове (растения, животни и – да – хора) укрепват, за да се утвърдят не като извращения на природата, а като неин отговор срещу ужаса, който й е бил причинен. Макар и мрачна и безрадостна, книгата е посвоему позитивна и дава надежда, че ако не сега, то след време – много време, може би – хората ще бъдат отново господари на света. Но не за да достигнат до ново Изпитание, а за да се променят с променящата се реалност и да оцелеят.
     Свободни.