Елфически Потайности
Автор: Марфа
На “Хрониките...”
P.S. Не на тия, за които си мислите!
Агатпавсикакий, мчк. и по съвместителство и елф, бавно и мъчително открехна едното си око. След кратък размисъл го затвори, успявайки да пребори в нелек двубой надигнала главата си собствена съвест, причинявайки й средни и дори тежки телесни увреждания. След като я повали да лежи в несвяст нейде из съзнанието си, здраво овързана и със запушена уста, елфът изпъшка кратко, но за сметка на това с много чувство и се приготви да продължи да страда оттам, отдето пробуждането му го беше спряло, но кратко и извинително почукване по вратата на килията му го прекъсна. Отново! Е, добре де! Агатпавсикакий се надигна мъчително от постелята си, преодолявайки с много труд и праведни усилия нападналото го от засада одеяло, докато се опитваше да отмине с пренебрежение доволния кикот на уж пребитата си съвест, прокара треперещи пръсти през щръкналите си във всички посоки на тоя грешен свят къдрици, опитвайки се да възвърне поне отчасти привичния им бляскав вид на водопад от злато, струящ на бурни вълни по раменете му, нахлузи си чехлите и отвори вратата. Срещу него се кипреше млад послушник – да има-да няма около 340 годишен, опиянен от честта да придружи един от символите на монастиря и да му помогне в ежесутрешните му задължения. Хлапето едвам се сдържаше да не подскача от нетърпение, едната му ръка беше стиснала кичур от косата му и упорито го навиваше около показалеца, другата сучеше крайче от зеленикавото му расо, нозете му подритваха каменните плочи в сложен ритъм, а погледът му блестеше от страст и гордост, че именно нему се е паднало Да Придружи мчк. Агатпавсикакий в биенето на клепалото, което прогонваше злите духове от земите на светата обител “Св. Гей Чудотворец”. Дотук добре, но защо, в името на всичко свято, диването беше подранило толкова?! Ега ти и нетърпението! Многовековният биологичен ритъм на мъченика съвсем точно подсказваше, че му се намират цели дванайсет минути, през които би могъл да полежи, отдаден на кротки молитви, които да прогонят завъдилият се снощи в главата му махмурлук, причинен от шока от намирането на тялото на брат Пантасофроний насред казана със супа от цвекло и зеле (беше постен ден) - изключително надарен помощник-готвач, отпътувал безвреме към Западните брегове... “Кирдан да те напътства!” – смънка наум елфът и изгледа злобно послушника. Намерението, с което си отвори устата, беше да процеди с възможно най-убийствения ироничен тон, на който беше способен, обвинение в предумишлено преждевременно събуждане, извършено в крайно безбожен час от денонощието, но успя, в най-добрите традиции на каръците, да изломоти:
– Аш’ти ка’а не те’е ве ти ко симизабл’скал по портата, изч’диена... такоз ве, дет’ прай “баубау” каксаказвашепъкт’ва... Такоз!... – успя да прибави накрая след мъчителен размисъл той, събрал последните отломки от бившето си достойнство, които го принудиха да млъкне, но за своя чест сполучи да отправи страховит поглед с помътнелите си и гурелясали от пиене и сълзи очи, които в нормалното си състояние бяха с цвят на крайбрежна морска вода, разстлана на кристални талази около коралов атол, вода, в която иначе ти се иска да се потопиш. Сега приличаха на очи на дракон, който се е събудил и е открил, че не само съкровището му го няма, не само, че в залата, в която хиляди години си го е пазел кротко, се е настанила дружинка дългобради джуджета и весели къдрокоси странни дечица с космати крака, които си хапват питки и пушат опасни треволяци насред неуместен смях и глъчка, не само, че е с настъпана опашка, ами и внезапно е установил, че вече е вегетарианец. От действието имаше резултат – крехкото тяло на послушника се разтресе и той почтително се преклони със събрани длани:
– Отче, простете за безпокойството, но току-що пристигна Гост!
Агатпавсикакий зачака допълнителна информация относно персоната, изговорена с главна буква, но след като стана ясно, че кандидат-монахът се нуждае от подканяне, та да продължи, рече:
– ...ко е т’ва...?
Не, наистина се нуждаеше от онова ново човешко изобретение, наречено кафе! Спешно! Преди да са открили ново безжизнено тяло, например това на...
– ...ам’ ти как са ка’аш?...
Младежът успя доста бързо да си преведе въпроса и отвори с готовност:
– Мардарий, отче!
Значи, на Мардарий. Тялото де. Последният правилно разтълкува опасният блясък в кръвясалите очи на мъченика и се смили:
– Току-що пристигна самият сър Онуфрий фон Дойл! Идвал насам с послушника си Артър, но той загинал от мистериозна смърт веднага щом влезли в нашите предели!
– ...аа!
– Сър Онуфрий е дошъл като пратеник на ордена на св. Агрател, за да участва в конференцията! Артър бил много начетен, красив и добър оратор! Умеел да пее като цял ангелски хор!
“Ама на няколко гласа ли?” – запита се игуменът, но не успя да оформи навреме думите в устата си.
– Просто паднал и умрял, сега целият е лилав!
– ...?!
– Ми сър Онуфрий си го носи!
Взрив от мъчителна кашлица, къртене на храчки и внезапно поемане на дъх разтърси заспалия монастирски коридор. Възцари се внезапна тишина, прекъснала звуците от самобичуване, така характерни за монашеските килии.
– Я намали малко удивителните бе! – успя най-сетне да каже нещо цялостно предводителят на ордена на Средноправоверните елфи – Сър Онуфрий, викаш, пристигнал?!
Енергично кимане.
– Бре, да му се знае! Най-отличилият се следовател в познатите земи идва точно навреме, за да ни помогне в разследването! Самата Божествена левица го изпраща, спор няма!
– Всъщност, отче, сър Онуфрий рече, че го пращал мчк. Максосионий, игумен на монастиря “Св. Братя на Левицата”... – сконфузено се опита да поясни младият Мардарий.
– Е тъй де, и аз това викам! Къде е настанен?
– Още никъде, отче. В момента оплаква тялото на Артър в столовата.
– Той знае ли за...
– Само аз го посрещнах – бях станал по-рано, да се подготвя да те придружа, отче – отворих дверите на монастиря и го въведох в столовата. Той бе тъй съкрушен, а аз така се стреснах от тялото, дето мъкнеше на гръб, че нищо не му рекох. за станалото. Оставих го там и веднага дойдох да ти кажа...
– Добре, синко. Никому нищо не казвай, аз ще ида да помогна на брата, ще гледам да освободя столовата до часа за закуска. Ама ти що там го отведе?
– Ми беше на път, отче.
– Момче, нали мога да разчитам не тебе? – Агатпавсикакий едва изчака истеричното потвърждение и продължи – Тая утрин ти ще удряш клепалото и кажи на брат Хосе той да води службата. Благословен да си в делата си, чедо!
– Триж благословен да си, отче!!!!!!! – навакса отведнъж с удивителните чедото и едвам сдържайки се да не полети от радост, се устреми да изпълни възложената му задача.
Мъченикът остана сам в пустия коридор, загледан в тъмните сенки, в които можеше да се крие какво ли не. Въздъхна и разтърка очите си с ръце. Безуспешно, светът си остана все същото мрачно и размазано място, в което беше запратен тъй грубо от лоното на съня. А така се нуждаеше от една баня, че просто нямаше думи да изрази чувството си! И от нещо срещу главоболие... Беше чел веднъж, в старите книги, че никое същество не можело да изпитва повече от една болка наведнъж – сиреч, боли ли те крак, не може да те боли и ръката едновременно с него. Разбира се, книгата е била писана в Забранените времена, когато непокаялите се елфи още извършвали опити с научна цел над човеците, водени от заблудата, че относителната външна прилика между двата биологични вида е гаранция за сходство в крайния резултат. Авторът на старинния научен труд се зовеше Куролей, с извинение, обаче името му имаше доста по-различен смисъл на древноелфически, но какъвто и да бе той, в настоящето Агатпавсикакий отправи кратка, но гореща молитва към Божествената Левица да насочи пътя на грешника към възможно най-горещия казан в преизподнята по причина на факта, че въпросният Куролей ужасно е грешал – в момента елфът освен дето беше подложен на жестоки мъчения от главобола си, ами и стомахът му вреше като казан със супа от губерки, прекалили със стероидите, предизвиквайки такива спазми в организма му, щото дори и да не беше заслужил мъченичеството си, само това би било предостатъчно да заяви сана си. Но нямаше време за страдание сега – знаеше, че брат Пантасофроний е застанал прав на палубата на кораба, отнасящ го безвъзвратно към Западните брегове и гледа с ясните си синьозелени очи, пълни с неизплакани сълзи, към Изтока, изисквайки възмездие. Долната устна на игумена грозно потрепери и той видя, настина видя загиналия брат, висок, красив, по сякаш изваяното му от скулптор тяло падаше на гънки стилната му роба, издържана в цвета на очите му; изправен там, на палубата, с развети от лекия бриз дълги гъсти руси коси, той гледаше с укор и изискваше възмездие за жалката твар, прекъснала нишката на живота му в разгара на най-хубавото му хилядолетие! То като си помисли елф, още стотина-двеста годинки и Пантасофроний, да бъде възпявано името му, щеше да изпълни мечтата си и да стане главен готвач. Но нямаше време за жалби, мъченикът изтри насълзените си очи с ръкава на розовото си расо, надигна поли и забърза към столовата, воден от надеждата, че с помощта на сър Онуфрий ще успее да разплете тая мистерия. Беше бесен и от факта, че той, който беше побеждавал дракони, изтръгвал девици от грозна смърт, страдал в килиите на зли крале и спасявал пряко или косвено света цели осем пъти, сега е принуден да търпи козни убийства в собствената си обител! Непослушна къдрица се измъкна от разрошената му коса и му попречи да види тайнствената сянка, която се отдели иззад статуята на света мъченица Аурелия Аурита след като игуменът се отдалечи, която се понесе по посока на Криптата...
Сър Онуфрий фон Дойл беше най-големият син на краля на Зелената долина, комуто по право се падаше на наследи бащиния си престол. От малък обаче не проявяваше никакви управленски данни, вместо това по цял ден търчеше из лесовете, издирвайки следи от най-различни твари, вреше си носа навсякъде и демонстрираше крайно невероятна съобразителност – например разкри за няма и столетие тайната на убийството на брат си Глоримунд, което беше похвално, разбира се, но оповестяването на резултатите доведе до излишно обтягане на отношенията между Зелената долина и Диамантен Рудник – джуджешко владение, в което понастоящем се отглеждаше странна златокоса брадата дама с ръст далеч по-нисък от обичайните за елф два метра, за която се твърдеше, че е незаконна дъщеря на покойния. Глоримунд явно беше имал доста странни предпочитания, а пък джуджетата бяха излишно докачливо племе. Наложи се крал Глориборн І да прати спешно усърдния си наследник Арландил в манастир, където след няколко столетия послушание той най-сетне беше приет за пълноправен монах, заслужи правото да носи розово, остави светското си име и се прекръсти на Онурфий според традициите на правоверието. Оставянето на фамилията му правеше истинска чест за манастира, а с изминаването на първото хилядолетие умът му стана още по-остър, а способностите му достигнаха необикновена висота.
– Левицата да те благослови дор три пъти, отче... – тихо изрече той, отправяйки сухите си очи към току-що влезлия в столовата игумен. Погледът му се плъзна кратко по атлетичната фигура на мъченика, след което отново се върна върху тялото, проснато на огромната дървена маса.
– Разбирам, че са те събудили по-рано от обичайното, имаш махмурлук, освен туй явно те боли стомаха... Походката ти подсказва, че имаш мазол на кутрето на левия си крак и от последния път, когато бях тука сте си сменили сапуна за пране. Да не би да имате необяснима смърт в манастира? Например да са ви убили помощник-готвача?
– Удивително... – Агатпавсикакий преглътна останалите възклицания, просто нямаше нужда от тях, отдавна трябваше да е свикнал със способностите на брат Онуфрий.
– Сапунът за пране го надуших – мрачно поясни последният, - куцането ти прави мазола очеваден, изглеждаш кисел като преждевременно събуден елф, за махмурлука ти и сляп да бях щях да разбера – вониш колкото цяло мазе казани с джибри, присвиваш се като да имаш спазми, които се дължат на слабия ти стомах, за който знам отдавна – помня, как се сдоби с тая болежка, нали двамата тогава се измъквахме от тъмниците на лорд ДеБил? Дръж един елф няколко века на лоша храна и язвата е готова! Знам, че брат Пантасофроний редовно слага повечко кимион в твоята порция, щото това ти носи облекчение. Така е от колко века? И нито веднъж не е пропускал! Дори се грижеше да ти оставя кимион и в багажа, когато ти тръгваше на мисия... А сега те боли корема, обаче пък тук още се носи миризмата на кимион. Следователно съвсем доскоро брат Пантасофроний е бил сред нас и е изпълнявал задълженията си. Ти пък не си елф, дето да се тръшка в душевна агония дни наред, следователно брата е отпътувал на Запад съвсем наскоро... Ще сгреша ли, ако допусна, че това се е случило вчера, тъй щото ти още не си отърсен от шока? И много ли ще е голяма грешката ми, ако река, че не отпътувал по своя воля?
– Трижди благословен да си, братко! – игуменът беше прекомерно изумен – Имаш ли вече предположения?
Сър Онуфрий сви красивите си устни замислено и тъжно се загледа в това, което доскоро се е наричало Артър, поне според представените дотук свидетелски показания. Агатпавсикакий проследи погледа му. После и той се загледа. Едно нещо обаче взе да тормози измъченото му сутрешно съзнание:
– Мард... Мардарий спомена, че Артър, мирнапрахаму, бил целият лилав.
– Е и? – очевидно Онуфрий не откриваше никаква нередност.
– Ами... Помислих, че става дума за някаква особена отрова, нали се сещаш... Ми нали знаеш – като те отрови някой и понякога ти избиват виолетови петна по пръстите, по езика, или пък се подуваш, или си сменяш цвета...
– Така ли? За колко такива случаи си чувал?
– О, ами за доста! – убедено отговори мъченикът. – Реших, че и Артър е обект на подобно скверно деяние.
– Изобщо не мога да си представя кое те е довело до подобна мисъл!
– Ми то като си помисля, и аз така. Ъъъъ... Защо е боядисан в лилаво?
– Ами... – иначе винаги безстрастният и невъзмутим Онуфрий видимо се притесни – То, как да ти кажа...
– Аха?
– Ами, виж сега, такова, беше решил да експериментира първо с косата си, нали се сещаш...
Игуменът обмисли така поставеният въпрос, който макар да беше риторичен, го накара правдиво да отговори:
– Да.
– После обаче му писна по някое време. От прекалено боядисване и къдрене косата му се изсуши и взе да цъфти. Тогава реши да наложи нова модна линия в нашия монастир и взе да експериментира с телесните цветове. Вече си има доста последователи!
– Ахааа! Е, да се надяваме, че няма да стигат до крайности в начинанието си, а? Така например силно вярвам, че няма да им хрумне да последват идеолога си и в лишаването си от жизненоважни телесни... части. Като стана дума, къде му е главата?
– Е това е една от загадките, която ще трябва да разкрия, братко! – тук вече Онуфрий не издържа и от очите му потекоха дълго сдържаните сълзи.
– Нуф… Недей така! – се опита неловко да го утеши Агатпавсикакий.
– Ох, Аги, не е честно!
– Не е, Нуф, не е! Я дай да го изнесем оттука, пък после двамата с тебе ще ударим по една миналогодишна боровица за успокоение!
Онуфрий избърса очите си и попита неразбиращо, но затова пък с подозрение:
– Миналогодишна какво?
– Боровица бе! Експериментална ракия от борови връхчета и шишарки! Много е яка, да знаеш. След миналогодишния пожар в избите, дето ни остави без припаси, брат Агатопуд внезапно получи просветление и предложи да изпробваме да си направим боровица. Ама е и много полезна срещу кашлица освен това. И е страшно ароматна.
– Да бе… - смутолеви Нуф – само дето ние не боледуваме, а пък сега от главоболие приличаш на онова нещо, дето мама ме плашеше с него когато бях още малко елфче!
– Я стига си философствал, ми дай да го изнесем момъка…
Онуфрий, наречен преди малко Нуф, се умисли:
– Братко?
– Кажи. – отговори Агатпавсикакий, известен още и като Аги, докато се чудеше как да нарами трупа, без да има досег с обезглавените му рамене.
– Знаеш ли, викам да не обявяваме убийството му засега. Да го приберем в криптата викам, там е студено и може да се запази дълго време, без да му стане нищо.
– Що? Да не си решил да се опиташ да го изцеряваш? – мъченикът нямаше навик да бъде саркастичен. Махмурлукът при него обаче беше относително рядко явление, горе-долу веднъж в столетие му се случваше да му отпуска края, така че стреличките, които му пращаше отдавнашният му приятел, предизвикаха в него такива чувства, каквито избуяват у кротък тийнеджър, който случайно вдига от земята ганджа, а другите около него му казват злъчно: “Знаехме си, че пушиш трева!”
– Ох, не бе! Просто това скатаване може да изнерви убиеца и той да се издаде.
– Ааааааааааааа… - Агатпавсикакий изгледа донякъде с уважение брата Онуфрий, след което преглътна надигащото се в гърдите му неприятно чувство и нарами тленните останки на Артър.
Мардарий беше кротък елф. Беше обещаващ в много области. Когато стана ясно, че една от областите, в които не е, е семейното поприще, родителите му единодушно решиха, че манастирският живот предлага задоволителен растеж в кариерата за младежи от неговия сой. Не сбъркаха, а пък на него му харесаха мрачните усои около обителта “Свети Гей Чудотворец”, освен това си падаше и малко книжен плъх, а манастирът имаше една от най-богатите библиотеки сред световното елфство. Младият елф имаше само едно съмнение относно бъдещото си израстване в йерархията и то беше облеклото. Съмнението се посади като отровно семенце рано тази сутрин, когато Злата Съдба реши да изпрати именно него да отвори дверите на сър Онуфрий. По-конкретно, докато Мардарий разсеяно дъвчеше в момента пачето перо, с което се предполагаше да прави препис от една изключително важна и древна книга, и после плюеше пухчетата, дето бяха попаднали в устата му, една мисъл кръжеше из ума му и не можеше да се измъкне оттам подобно на мухата, която тъпо и упорито се блъскаше о високия шарен прозорец вече няколко часа. Страхуваше се не да си затвори очите, а дори да мигне, защото колчем се подчинеше на порива на тялото си, веднага му се привиждаше немислимата комбинация, която съставляваше лилавия обезглавен Артър ведно с розовото си расо.
Мардарий си имаше Дарба. Всъщност, за да те приемат за послушник в тази обител се искаше елф да си има нещо по-особено, с което да се похвали. А Мардарий беше ясновидец. Или поне донякъде. Тоест, много ясно виждаше в бъдещето, обаче страдаше от вродено далекогледство. В настоящия случай той въздъхна, промърмори нещо, което можеше да се разбере като “ох, пак ли бе?!”, бутна мрачно книгата, от която преписваше и хвана първият производно попаднал му лист хартия. С отработен ясновидски почерк се зае да пророкува, докато взорът му се беше устремил нейде далеч, далеч, отвъд време и пространство:
“И ето, аз видех: биде ден, когато слънцето стана на кръв и от небето заваляха огнени камини яко смокини от смоковница.. Единият камик беше твърде голям, по-скоро мязаше гаче е планина в огин и га падна, първом отнесе купола на един много висок замък, дет още го няма, ама ще биде построен в дните последни. Тогаз людете взеха да рикаят и рекоха: “ето, голямо биде наказанието ни, понеже...” Мардарий се ослуша, щото не дочу какво точно викаха людете. Във всеки случай това неговото си беше проклятие, никаква дарба не беше – в настоящето не му носеше никаква полза, както се разбра няколко мига по-късно, най-малкото щото никога не можеше да знае дали да си носи чадър, когато излиза. А както стана ясно, метеорологичната прогноза щеше да се окаже най-малкият му и последен проблем. Що се отнася до бъдните времена, които виждаше като на тепсия, все пак дори и един елф трудно можеше да се похвали с възраст от няколко милиона години, че да му пука какво ще бъде тогава. Имаше си и допълнителни трудности: той беше елф с чувство за отговорност, така че хем трябваше да описва виденията си максимално объркано и архаично според изискванията на Гилдията*, хем трябваше да измисли и начин да ги предотврати. Така че наплюнчи края на пачето си перо и продължи:
“... не мога да ги чуя людете точно какво викат, ама прилагам тука един експириментален** модел на устройство, дет съм го нарекъл “кометуизтрибител” (вж. фиг. 1 )”
Слънцето сякаш не искаше да изгрее. Беше обгърнато от сухи черни облаци, чиято сянка покриваше земята с мрачно було. Това беше един от Ония дни. В древна каменна съборетина, сбутана сред най-гъстата и отдалечена част на безкрайния лес, обграждащ манастира “Свети Гей Чудотворец”, се надигна една жена. Беше красива. Беше древна. Беше странна, дори по мерките на Оня свят, който обикновено обитаваше. Кихна и извади носна кърпичка някъде от пазвата си. А в това време над дебрите, над които и пиле не прелиташе, се разнесе дълъг, протяжен писък.
– Става нещо... – промълви тя с глас като шупнала медна пита и се загледа невиждащо в отразяващата повърхност на сребърната чиния, която беше понесла към бюфета.
– А на бас, че сега ще решат, че виновникът е брат Хосе!
– Кое, зайо? – в дъното на стаята се размърда една сянка, в която след по-внимателно вглеждане и взиране сред отблясъците на палаво горящия в камината огън, се откриваше странен мъж, удобно излегнат в елегантно кресло.
– Лаумор, Те искат да се завърнат!
Мъжът бавно се изправи и се втренчи в зайото с очи, червени като преизподня.
– НЕ!
***
Беше някъде по обед. Всъщност точно по обед си беше, нека сме точни. Точно на връх средидневната молитва. Агатпавсикакий беше коленичил пред олтара, държейки томче от Светото писание и беше изпаднал в лек транс, докато хорът каканижеше песнопението си. За ухото беше доста приятно, понеже елфите по принцип пеят разкошно, обаче последвалият кански крясък успя да развали всичко:
– ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!
Който не беше наясно с качествата на мъченика, бързо би трябвало да преосмисли позициите си – игуменът рипна с гол меч в лявата си ръка, като междувременно беше успял да дене нейде Писанието, и се възправи срещу предполагаемото връхлитащо зло. В нозете му се просна съвсем млад и силно разтреперан елф, който запелтечи:
– От... от... от... от... от...
– ...че! – Агатпавсикакий не беше коравосърдечен.
– Ма... Мммммм... Ма... Ммммма... Мммммммммммммммма...
Игуменът обмисли положението от всички страни. Колчем попаднеше сред човешко общество, обикновено будеше впечатление на вятърничав и повърхностен блондин, дирещ реализация на модния подиум. Е това впечатление беше крайно погрешно – Аги можеше и да е много неща, но идиот не беше и въпреки че не притежаваше чак прекомерните дедуктивни способности на сър Онуфрий, то не му беше трудно да съобрази, че момчето в краката му не ревеше за майка си. Беше преодоляло тези пориви още преди няколко десетилетия.
– Дишай дълбоко, синко и се успокой! – с неочаквана нежност проговори елфът.
– ...Мардарийеубит! – избълва хлапето на един дъх.
Агатпавсикакий все пак не успя да изтърве меча си. Нещо повече, стисна го още по-здраво и зорко огледа паството си. Всички, ама наистина всички бяха тук, с изключение на четиримата братя от кухнята, тоест тримата, единият сега беше в краката му и трепереше, и злополучният Мардарий. Огледа ги пак – никой не му се губеше.
– Това вече наистина излезе извън контрол! – процеди през зъби – Някой май иска да саботира Конференцията!
– Остави на мен... – тихо каза Онуфрий, който се изправи, внимателно повдигна младежа от пода и леко го поведе навън – Къде е тялото?
– В библиотеката... – поуспокоено, отговори момчето.
– Колко... Патетично, бих казал. Мистично дори. В библиотеката... Да вървим, синко.
***
“Кимион! Повече кимион!” Агатпавсикакий преглътна безмълвния вопъл на стомашно-чревния си тракт, който беше започнал да се бунтува при вида на Мардарий. Не че беше обезобразен или нещо подобно, не. Младият елф беше убит сравнително чисто и безболезнено – прободен с нож във врата, богато украсената със скъпоценни камъни дръжка още стърчеше оттам, а пръстите на лявата му ръка стискаха крайче хартия. Останалата част от листа просто си липсваше. След като помощникът от кухнята беше завел Онуфрий на огледа на местопрестъплението, той пък от своя страна повика и игумена, който в момента стоеше изправен, без да пуска меча си и оглеждаше обстановката.
– Той над какво работеше? – запита Нуф.
– Де да го знам... – Аги разсеяно съзерцаваше мухата, която упорито се блъскаше в стъклото на прозореца – Като го гледам, правел е препис на някоя от старите книги. Честно да ти кажа, Нуфи, не знам каква ще да е била точната специалност на клетника, ама като гледам медальона му, ще да е бил от Ясновидците.
– Сериозно? И, ако мога да те помоля... Ъъъъъъъ... Може ли да не ми викаш Нуфи?
Молбата като че ли обиди мъченика, но той изломоти нещо в знак на съгласие.
– Добре, а защо не беше на службата? Такова нещо не е нормално да се пропусне, още повече, че пеехме в памет на убитите братя! Съвсем определено не е бил от надарените в кухнята, така че си няма оправдание, а?
– Подозирам, че го е споходило Видение. – сухо каза Аги.
– Книгата, която уж е преписвал, я няма. Преписът също го е хванала липсата. Пророчеството му, ако е имало такова де, и него го няма... – мърмореше Онуфрий, докато оглеждаше писалището – Момчето, дето го намери, рече, че е чуло странен шум да се носи и е дошло да провери. Като че някой е пищял ама по много странен начин. Обаче как го е чул това, като е бил чак в кухнята, а? А ние нищо не сме чули! А и аз проверих, оная дупка е напълно звукоизолирана!
– Това беше по идея на Пантасофроний, дано си прекарва добре на Запад – мрачно обясни игуменът. – Не искаше да се чува какви ги вършат в кухнята.
– Е, всички си имаме своите слабости – опита се да го оправдае Онуфрий.
– Да, а неговата беше, че не желае да споделя рецептите си с никого! – продължи да се цупи събеседникът му.
– Е стига де, Аги!
– Няма да ми викаш Аги, ясно?!
Онуфрий се озова насред локвичка неловко мълчание.
– Извинявай – рече след малко той, – бях разстроен!
– И аз така, ама не се...
– Извинявай де!
– Ох, добре. Кажи сега какви ще ги мъдрим с тебе! Какво ли не ми е минавало през главата, ама мистерии в собствения си монастир аз няма да търпя!
Онуфрий отново се задълба във веществените доказателства или по-скоро в липсата на такива. Извади малък омачкан тефтер някъде из дебрите на расото си, после моливче от някакви други дебри, наплюнчи го и взе да записва: “Книга-първообраз – липсва, книга-препис – липсва, пророчество един брой – липсва”. Помисли още малко и добави: “Твърдението на убиеца (убийците), че убиецът е брат Хосе, се отхвърля като несъстоятелно!” След известен кратък размисъл поправи “убиецът” на “извършителят”. Тавтологиите от край време много го нервираха.
– Мисля, братко, че тук става въпрос не за една, ами за няколко конспирации – заключи в крайна сметка той.
– Е отде разбра? – намръщи се Агатпавсикакий.
– Нелепо ми се види Мардарий да е бил в състояние да изпише всичкото това чудо по пода, след като е бил намушкан с кама във врата. “Моят убиец е... брат Хосе!” хич не ми изглежда като спонтанна следа, която жертвата оставя, че да стигнем до извършителя. Това едно на ръка. Значи, бих могъл да реша, че брат Хосе нарочно е направил тая архиглупост, че да отхвърлим първо него като заподозрян, ама след като го намерихме и него, как да се изразя, че да не е банално, мъртъв, подозрението отпада.
Агатпавсикакий сбърчи вежди. Значи, случи се така: в суматохата след разкритото убийство на брата Мардария, един елф се натъкна на прилежно сгънатото и безкрайно убито тяло на брат Хосе, натикано зад статуята на мъченица Аурелия Аурита – подарък от сестрите-следовници на Верния път. Само дето не би могло да се говори, че някой приятел на покойния Мардарий е решил да си отмъсти, защото всички бяха видели брат Хосе на средидневната служба, тоест, по същото време, когато се е предполагало да е вече мъртъв. А Онуфрий стигна до смущаващия извод, че злополучния брат е в това състояние вече поне едно денонощие. Кой тогава се е подвизавал из монастира, пременен като него и то толкова сполучливо, че никой не е забелязал? Дали той е бил убиецът? И ако да, то как е успял да убие Мардарий, след като по същото време беше на службата? После това “разкритие”, дето ясновидецът уж беше писал със собствената си кръв, след като е бил смъртоносно намушкан... Нелепо! Крайно нелепо! С всичките му там многоточия, препинателни знаци, градации. “Моят убиец е... брат Хосе!” Да бе, как не! А в това време Онуфрий търпеливо драскаше с моливчето си по лист хартия от писалището, в опит да разкрие над какво е работил Мардарий за последно.
– Ама какво е “куметоизтрибител”?
– А? – сепна се Аги.
– “Куметоизтрибител” какво е, викам! К’во е то?
– Отде го намери т’ва чудо?
– Не бе, Мардарий го е описвал! – Онуфрий/Нуф надигна листа, който беше намацал с молив и върху който се беше показало част от посланието на Мардарий към бъднините. Агатпавсикакий въздъхна, отиде до един от рафтовете и смъкна огромна, тежка, обкована със злато книга. Тресна я на една писалищна маса и я разгърна на руната, която би могла да се преведе като “М”. После повика Онуфрий и двамата, надвесени над регистъра, защото то си беше точно такова, прочетоха за странната дарба на убития брат.
– Далекоглед ясновидец... – въздъхна Онуфрий – хич не е била лесна неговата.
– Работил е над предотвратяването на някакъв катаклизъм далеч в бъдещето. – заключи игуменът.
Сенките зловещо се сгъстяваха над бездънните лесове...
* Те са тук, винаги са били и мотото им е”Разбъркай добре до получаване на хомогенна смес!”
** Не го биваше твърде с дългите думи, въпреки няколкото века частно образование.