Кристалната Кула
Автор: Dark Wanderer



Пролог: Най величественият град…

     Пазачът примигна уморено с очи, прозина се и подпря пиката си на стената, за да потърси нещо из джобовете си. Така и не разбра какво се случи. Сякаш самият мрак се задвижи толкова бързо, че окото не можа да го проследи. Преди да успее да осмисли, преди да успее дори да отвори устата си за вик, усети ледения хлад на стоманата, врязваща се в гърлото му…
     Само след няколко минути западната порта на Сеолин, най величествената столица на най могъщата появявала се Империя, остана неохранявана. Двадесет стражи лежаха в собствената си кръв преди никой от тях да успее дори да извика. А незабелязан от никого един мрачен конник се отдалечи в галоп от града. Спря се на един хълм на около километър от стените, обърна се и погледна бляскавия град за последно. Поклати глава, а на устните му играше странна зловеща усмивка.
     Малцина знаеха, че някога, преди много години, всички мъдреци и пророци от Империята бяха събрани от един суетен Император, за да направят велико предсказание. Но отговорът им далеч не бе това, на което владетелят се надяваше. С хладен, но уверен глас, надарените с “друго зрение” предрекоха идващия край, гибелта на Империята, на великия град Сеолин и на наследниците на самия Император. Мнозина пророци изби гордия владетел в опита си да промени бъдещето, но и до последния му час думите им кънтяха в ушите му. Кръвта на тези, които ги изрекоха, не успя да изличи зловещите картини, които го преследваха насън и наяве. Някои слухове дори твърдяха, че Императорът, оттеглил се от властта само няколко години след Великия Събор, полудява все повече от ден на ден. Някои слуги дори са го чували как крещи малко преди смъртта си с изпълнен с болка глас от стаята си част от омразното Пророчество:

“...Ще дойде ден, непредочакван
И ще скове сърцата в страх -
Един безумен ден на болка,
На ужас, мъка и на крах.
Самотен лъч ще просветлее
И кулата кристална ще подпали,
Градът непоразяван ще огрее
Надеждата му с кръв ще покоси...”

     Минаха векове след смъртта на Императора и с годините малцината познаващи пророчеството умираха един след друг, без да оставят на потомците си нещо повече от недоизказани подозрения и великите думи останаха знайни само за Ордена на тези, които ги изрекоха – Орден, възстановил се, макар и бавно, след удара, нанесен му от безименния император. Някой от кралските летописци сигурно също държеше някъде на някой потънал в забрава рафт прашасал лист с целия текст на пророчеството, но надали го приемаше на сериозно, ако въобще си спомняше за неговото съществуване…
     Така че никой не обърна нужното внимание на неочакването закъснение на изгрева тази сутрин. Малцината, станали още по мрак оглеждаха тъмния, притихнал град, вдигаха глави в очакване да видят появяващото се слънце и се мръщеха на липсата му като на лоша поличба. Но никой от тях не знаеше колко лоша всъщност е тя. Всичко се случи сякаш за миг – през непрогледния мрак изведнъж се стрелна огнена стрела – единствен слънчев лъч – и се стовари върху Кристалната Кула – построена само преди двадесет години, нямаща аналог в целия човешки свят – архитектурно чудо, въздигащо се като паметник на непобедимостта на Сеолин – градът непопадал във вражески ръце вече повече от век. Лъчът докосна върха на кулата и сякаш се плъзна вътре в нея. Миг безкрайна тишина и мрак, сетне ярка експлозия от светлина и кулата блесна като слънцето, така и неизгряло. Свидетелите на това чудо закрещяха от болка и закриха изгорените си очи, а кулата сякаш припламна като огромна факла, стоварвайки огъня на разрушението върху двореца и къщите, намиращи се около нея. Повечето хора нямаха възможност дори да осъзнаят какво се е случило, преди пламъците да ги погълнат. Като армия от огромни чудовища се нахвърлиха те върху най богатия и велик град на континента, поглъщайки къща след къща, човек след човек. Дори водата не ги спря и миг по късно пламъците се стовариха върху закотвената в залива флота…
     Само минути след първия и единствен слънчев лъч, който светът щеше да види в следващите години, от най красивия и многолюден град, издиган някога от хора, бе останало само пепел… И една огромна, все още пламтяща кула, сякаш подигравка с угасналото величие.
     …А някъде далече един луд бог се смееше…

Глава Първа: Полуживият

“...Ще крачи с мантия от тъмнина
И допирът му ще е смърт
Човек роден, но вече не,
Човек със половин живот...“
Из пълния текст на Пророчеството

     Дойде с бурята – самотен конник, с развян от вятъра плащ, сякаш надпреварващ се със самата стихия. Идваше откъм Кристалната кула и на светлината й стражите виждаха само силует, приближаващ се с главоломна скорост, танцуващ опасния си танц на самия ръб, разделящ сухата земя от тази, върху която дъждът бе стоварил железния си юмрук. Двама от пазачите на Портата се спогледаха и бавнo пристъпиха напред, за да го посрещнат. Нямаше нужда да споделят един с друг подозренията, които само за миг ги изпълниха – всеки от двамата виждаше удивлението и решителността, примесени с немалка доза страх по лицето на другия – какво бе правил странникът в руините на Сеолин, в тези прокълнати и забранени от всички Свещеници земи? След краха на Империята, в “Деня, в който Слънцето слезе на земята”, духовниците бяха единствената каста, достатъчно организирана и влиятелна, за да поеме управлението над ужасените и обезумели маси, чакащи дни наред изгрева на слънцето, което след Деня така и не видяха повече. А първото нещо, което новоизбрания Архсвещеник обяви бе, че всеки, дръзнал да стъпи на по малко от десет километра от руините на изгорялата столица и все още пламтящата Кристална Кула бива обявен за последовател на Тъмния Бог, Реахор, и следва да бъде убит колкото може по бързо.
     Ленгор, единият от двамата стражи, не знаеше дали това бе право – случвало им се бе да хващат някой прост селянин, отклонил се да набере билки за гозбата си или някой ловец, подгонил дивеча си. Но правилно или не, той бе войник и работата му бе да изпълнява. Достатъчни му бяха слуховете за земите на запад, където Църквата нямаше власт – бунтове и кръвопролития, безумия, жестокости, по ужасни от всичко, което историята някога бе виждала. Мнозина от тези уплашени и обезверени хора търсеха подслон и спасение в Царството Господне, както сега се наричаха останките от Империята, останали под властта на Архсвещеника. Ленгор бе виждал изранените им и отслабнали от гладуването тела, изпитите лица и очите, горящи с пламък на лудост и страх. Да, Църквата може би не бе безгрешна, но бе по-добра от анархията, царяща навсякъде другаде. Пък и Денят бе едва преди две години. След още няколко Стената щеше да е изградена и да обгради Прокълнатата земя, като така предотврати повече инциденти. Но до тогава заповедите бяха ясни – елиминирай всеки, който дойде откъм града, освен ако не се идентифицира като Свещеник. Затова бяха поставени Портите навсякъде около бившата столица, затова и половината от малкото останала неизгоряла в Деня флота се грижеше никой да не може да достигне до Сеолин по вода…
     Конникът продължаваше стремителния си галоп право срещу Портата и двамата стражи вдигнаха пиките си срещу му. Зад тях имаше още осемнадесет души, готови да се притекат на помощ, но те бяха вътре, в караулното и най вероятно щяха доста сурово да подиграят другарите си, извикали ги, за да се справят с един-единствен конник. Наистина, Свещениците дълго бяха говорили за маговете и демоните на Реахор, но пък до сега нито един от тях не се бе появявал по тези земи и това вдъхваше известна увереност на Ленгор и другаря му, че за пореден път Църквата е преувеличила някои неща, целейки укрепване на собствената си власт.
     Странникът, изглежда забелязал войниците, рязко дръпна поводите на врания си жребец. Благородното животно се вдигна на задните си крака и разрита въздуха само на метър пред сякаш замръзналите пики. Непознатият скочи от коня си и се доближи към пазачите, като кимна леко, покровителствено на Ленгор и му махна с ръка да се приближи. Стражът пристъпи само една крачка наред, колкото пиката му да се опре в гърдите на мъжа пред него и го огледа. Висок, строен и мускулест, облечен в черно от горе до долу, той бе олицетворение на това, което боецът би очаквал да види в някой благороднически дом, но не и тук, сред пустошта, без охрана и на всичко отгоре идващ откъм забранената зона. Нещо започна да го човърка и за миг се зачуди дали не бе сбъркал, като не бе викнал още няколко души. С известно усилия на волята отхвъли мисълта от главата си. Та това най вероятно бе някакъв глупав благородник, решил да демонстрира колко е независим от църквата и как може да нарушава законите и без последствие. Е, бе сбъркал. На тази Порта нямаше да допуснат контето да премине… живо. Спря поглед за миг върху дългата сребриста коса на непознатия, вързана с лента през главата му, после впи взора си в светлите му очи, които сякаш се смееха.
     – Имате ли някаква основателна причина да ходите в Прокълнатите Земи? – войникът се постара гласът му да прозвучи поне толкова хладно, колкото му се искаше. Май не се получи, защото усмивката, играеща в очите на мрачния странник, се плъзна и върху устните му. Студена, зловеща усмивка, невещаеща нищо добро. Ленгор изведнъж изпита изгарящото желание да прониже непознатия с пиката си още преди да е отговорил. Нещо тук бе дяволски сбъркано и нередно.      – Разбира се – гласът му бе тих и мелодичен – глас на музикант. Отстъпи крачка назад после вдигна ръцете си. Чак сега Ленгор видя, че в тях държи кинжали, държал ги бе през цялото време – това бе, което съзнанието му се опитваше да му каже, но той не го бе осъзнал. Кинжалите бяха черни като нощта и като дрехите на собственика си, необичайно дълги – може би по около четиридесет сантиметра всеки. Благородникът кимна с глава във воински поздрав, после краката му се отделиха от земята. “Никое човешко същество не може да направи това” – бе последната мисъл на Ленгор, когато странникът прескочи с лекота двуметровата му пика, приземи се невъзможно бързо до него и замахна с единия кинжал към гърлото му. Болката бе ужасна – много по силна от всяка друга, която бе изпитвал някога – сякаш някой откъсаше вътрешностите му и ги измъкваше навън. Агонията продължи само миг, след което падна вечният мрак.
     Вторият войник захвърли пиката си и посегна да извади меча си. Преди острието да е излязло дори наполовина, непознатият вече бе преминал разделящите ги шест-седем метра. Единия му кинжал с плавно движение преряза ръката на ужасения пазач през китката, другия със садистично изящество разпори корема му от слабините до гръдния кош, разрязвайки плетената ризница като хартия. Миг преди да се затворят за последно, очите на умиращия се спряха на тези на нападателя му и той се зачуди дали всъщност не бяха подценили твърде много познанието на Свещениците. “Очевидно” – заключи, докато последните искрици от живота му се изляха с кръвта му върху сухата, все още недостигната от дъжда пръст…
     Убиецът прибра кинжалите си, метна се с плавно движение на гърба на коня си и продължи в галоп към Портата. Замисли се за миг дали да не избие и останалите, но в крайна сметка до няколко дни някой все щеше да дойде да ги смени и да разбере какво се е случило. А два трупа са далеч по-малко подозрителни от двадесет, така че се отказа и препусна с всички сили натам, където водеше здачата му. Към разрушаването и на малкото останал ред в тази земя, обречена на Хаос.
     В следващите два дни не спря, за да почива. Магическото му животно, а и той самият нямаха нужда от почивка и храна. Мракът, стелещ се навсякъде, бе достатъчна храна за прокълнатите души и на двамата. А и задачата, която следваха, не позволяваше отлагане. И точно когато той бе преценил, че вторият ден е към края си, в далечината изгряха горящите факли, обградили Лендорил – втория по големина град в бившата Империя, сегашно местообитание на Архсвещеника и столица на неговото “Царство Господне”. Мрачният убиец се подсмихна, решавайки, че името е наистина правилно. Това обгърнато от тъмнина и страх място наистина приличаше на Божие Царство. Само дето определено не на този бог, на когото повечето граждани се молеха. Той самия бе виждал ада. И това градче най много от всичко друго на земята му заприлича на онази равнина на страдание, безнадеждност и ужас. А съвсем скоро щеше да заприлича още повече…
     Спря коня си на около километър от града и го остави незавързан. Чудовището, което се криеше под безобидната му същност, бе достатъчно интелигентно, за да стои и да чака господаря си. А ако някой се опиташе да го открадне или просто премести, щеше да разбере твърде бързо някои аспекти на болката, познати на малцина сред човешкия свят. За съжаление обаче нямаше да оцелее достатъчно дълго, за да сподели с някой откритията си.
     Мъжът в черно бавно разпери ръце и се отдели от земята. Първо на педя, после на метър, сетне рязко се засили и се издигна на десетки метри в мрака. Стрелна се като птица, пикираща към жертвата си и прелетя в бръснещ полет над градските стени. Няколкото стражи, които успяха да го съзрат в тъмнината, само миг по късно се сринаха на земята и се удавиха в собствената си кръв. Убиецът се смръщи. Обичаше да извършва убийствата си чисто – с кинжалите си. Магиите не пасваха на изградения му стил и имидж, но нямаше как да ги избегне този път. Все още разперил ръце като някое дете, правещо се на птица, той се стрелна към огромната катедрала в центъра на града. Значително разширена през двете години управление на Църквата, тя сега почти бе достигнала размерите на изпепеления Императорски Дворец. “Е” помисли си странникът “Толкова по добре – сигурно ще изгори почти толкова хубаво”. “Влез вътре, пред всички и го убий” – бе наредил Той – “Нека всички видят колко жалки всъщност са техните богове. След като го унищожиш, подпали всичко. Нека ужасът на огъня отново запали пламъка на страха”.
     Влетя сред късчета разтрошено стъкло, с развяна от гонещия го вятър коса и извадени кинжали. Викове на изненада и писъци на ужас огласиха огромния храм. А там, в края, на висок златен трон седеше този, който щеше да умре – Архсвещеника. Убиецът кръстоса ръцете си пред гърдите и се спусна надолу. Приземи се на десетина метра от трона и в миг бе заобиколен от десетки монаси, хвърлили се да бранят живота на Архсвщеника. Мрачният екзекутор се усмихна със същата студена усмивка, която преди два дни бе уплашила пазача на Портата. Щеше да се лее кръв. А той обичаше кръвта. Разпери широко ръце и се вряза в живия щит, опитващ се да осигури време за спасение на главата на Църквата. Кинжалите се забиваха в плът, отново и отново. Някъде към четиридесет, убиецът престана да брои жертвите си. Размахваше оръжията си с безумна скорост и удивителна точност и отнемаше живот с всеки свой удар. Усещаше всяка смърт и лукуваше, понесен на крилата на такова неземно удоволствие, каквото не бе изпитвал до сега през не особено краткия си живот. Смъртта го възбуждаше, подлудяваше, издигаше яростта му до нови висини…
     После всичко свърши само за миг. Двата кинжала се извъртяха в идеален синхрон и пронизаха последния свещеник в гърдите и гърлото с един последен фатален удар. Натрапникът ги извади с видимо наслаждение и прекрачи през камарата от трупове към този, чийто живот трябваше да отнеме. Въпреки молбите на останалите Свещеници, Архсвещеникът бе останал, за да срещне нападателя си. Беше се изправил от трона си и сега стоеше само на няколко крачки от този, който трябваше да го убие, и го гледаше с искрящите си сини очи. Устните на убиеца се изкривиха в още по голяма усмивка.
     – Уповаваш се на жалкия си бог дори в самия край? Глупак. Не можеш да ми се противопоставиш – мелодичният му глас бе станал дрезгав, изпълнен с едва прикрито доволство.
     – Моят бог, за разлика от твоя все още има власт над света, жалък натрапнико. Ти, който някога си бил човешко същество, сега си просто кукла на Този, който бе отхвърлен. Виж колко струва силата му срещу волята на Истинския Бог!
     Ръцете на Архсвещеника се обвиха в бледа синя светлина. Той бавно ги раздвижи и прошепна някаква молитва. После замахна и синият огън се стовари върху фигурата в черно, изпепелявайки половината подиум…
      Убиецът пристъпи бавно от пламъците, отръска дрехита си от пепелта и погледна с насмешка ужасения поглед, който Архсвещеника му хвърли.
     – Глупавият ти бог няма власт над мен, жалки смъртни. Казваш, че богът ми няма власт тук. Може и така да е, но аз, Винсънт Кейн имам тази власт. Много повече от това, което ти някога дори си си представял.
     Бавно започна да свива юмрука си. Сенките в катедралата се раздвижиха. Стрелнаха се към Архсвещеника, въпреки че тези, които ги хвърляха, бяха застинали в ужас. Хиляди сенки се стовариха върху главата на Църквата. Обгърнаха го във воал от мрак, после бавно започнаха да се стягат, смазвайки хванатия в капан Архсвещеник. Писъците му изпълниха притихналата катедрала. Повечето от тези, които бяха останали, решиха, че сега е най-удачният момент да избягат и тропотът на тичащи хора изведнъж разкъса тишината. А Винсънт плесна с ръце и сенките с един последен тласък смазаха останките на този, който се бе опитал да въведе Ред сред Хаоса, сетне се върнаха при притежателите си.
     Убиецът огледа малцината останали до края, притихнали и ужасени, повечето твърде сковани от страх, за да могат да избягат с другите. Нищо, те щяха да послужат добре. Щяха да разкажат на всички за случилото се и да разпръснат така желания Хаос още по бързо. Винсънт разпери ръце и понечи отново да излети, когато се случи неочакваното. Обля го синя светлина и светът изведнъж се замъгли.

Глава втора: Клетви и Предателства

“...Ще потопи света във своята омраза
Ще възроди пак Хаоса от древността
Ще плъзне мракът пак като зараза
И ще угасне в огън радостта
И пламък последен щом удави се във болка
Нечаканото чудо ще се изгрее –
ще проговори тоз, който векове мълча
И пак над своя брат ще се надсмее”
Из неизказаното от Пророчеството, пазено в архивите на Ордена

     Светлина, синя светлина, изгаряща очите. Винсънт стисна клепачи в отчаян опит да се предпази от болката. Някой го бе атакувал и – което бе по-изненадващо – бе пробил щита му. Как бе възможно? Та нима в храма имаше Свещеник, толкова по-силен от Архсвещеника. Или пък няколко от тях са се обединили, за да го ударят? Без значение. Скоро щеше да се разправи с нахалниците. Протегна се с ума си, за да извика мрака и… не го намери. Това не бе възможно! Навсякъде имаше мрак, който трябваше да му се подчини. Сенки или нещо друго, но мракът беше навсякъде. Навсякъде! Не можеше да има свят, в който няма тъмнина.
     – Може, братко – заговори отнякъде един дълбок глас – Моят свят.
     Убиецът се извъртя по посока на гласа и с усилие отвори очите си. Болката макар и силна бе преодолима и той най-сетне успя да фокусира искрящата фигура пред себе си. Трябваха му само сеунди, за да преосмисли ситуацията. Изглежда не бе подценил свещениците. Бе подценил бога им и неговата клетва никога повече да не отговори на молбите им. Само сред най-висшите храмови ордени се знаеше, че Алеон след като бил призован от хиляди молители да се разправи с разбунтувалия се негов собствен брат Реахор, казал, че ще го направи като последна услуга на света и след това ще се оттегли. И наистина. От момента, в който изолирал брат си в неразрушим затвор отвъд времето и пространството, той се оттеглил и давал единствено част от силите си на висшите Свещеници, но нито веднъж не се намесил лично. До сега.
     – Махай се, Светлоносецо – гласът на убиеца хриптеше от горещината – Не можеш да нарушаваш божествената си клетва и да се месиш в делата на смъртните. Ти се закле, помниш ли?
     – Помня – богът очевидно продължаваше да е съвсем спокоен – че се заклех да не се намесвам, след като направя така, че брат ми никога повече да не тормози света. Това бе цената на моето кръвно предателство. На братовата кръв, която пролях. Твоята кръв, изменнико на човешкия род. Да, виждам неговата, моята кръв да тече във вените ти. А знам, че той все още е затворен. Не знам каква черна магия има в това, но знам, че той е замесен, знам, че това е неговият опит да ми покаже, че всичките ми усилия са били напразни. Но брат ми винаги е бил глупав. Пращайки теб, който някога си бил човек, но сега си почти бог, кръв от кръвта му, надарен със силите на мрака, той ми развръзва ръцете. Защото не съм го блокирал напълно и той отново застрашава Реда. И аз мога отново да се намеся. А ти, братко, си твърде слаб и силите ти са все още недостатъчно укрепнали, за да можеш да ми се противопоставиш. Най малко пък тук, в моя свят.
     Винсънт отстъпи крачка назад, а мислите му започнаха да препускат мълниеносно. Изглежда Той наистина бе сбъркал. Но пък брат му бе прав поне за още едно – наистина Реахор не бе особено умен за бог – бе дал на един смъртен да пие от кръвта му само за да накаже света, без дори да си даде представа, че този смъртен има намерение да гони съвсем различно планове. Не бе съгласен обаче за своята безпомощност. Това, че в света няма сенки, не значеше нищо. Просто показваше, че трябва да се измъкне и то бързо. Съсредоточи се за миг и се понесе към Светлоносеца с тържествуващ вик. Блъсна с рамо бога, без да обръща внимание на изгарящата болка и набързо направи телепортираща магия. Все едно се блъсна в стена. Залитна, озовал се отново на първоначалното си място. Ръцете му трепереха от усилията. Изглежда Алеон се бе погрижил добре. Ехидната усмивка на бога обаче възроди яростта. Не можеше да няма изход. Изведнъж решението само се плъзна в главата му. Но, разбира се – толкова е просто – светлина, тъмнина, та двете са толкова близки, нужно е съвсем малко усилие…
     Светът помръкна изведнъж. Огънят угасна, а светлината се стопи в мрака. Винсънт се въздигна обновен и призова цялата си сила. Щеше да довърши това, което преди толкова години дори Той не бе успял. Мракът се завихри в разрушителна вихрушка и се стовари върху светлия бог. И само след миг се разпиля на хиляди частици, пометен от контраудара на Алеон. Богът се възправи в цялата си сила и мракът бе отхвърлен, за да отстъпи отново място на светлината. Винс се опита да се възползва от мигновеното разсейване с нов опит за телепортация. Бариерата изглежда бе паднала. Сви юмруци и се хвърли към свободата…
     Светлоносецът протегна ръка и един лъч светлина се стрелна и обгърна опитващия се да се измъкне убиец. Алеон бавно го придърпа, като на въженце, после запрати още един лъч, и още един, овързвайки здраво пленника си.
     – По-находчив си, отколкото предполагах братко, но както казах, делят ни няколко хилядолетия. Хилядолетия, които аз ще се погрижа ти да не получиш. Но за сега… искам от теб да ми изпълниш една малка задачка… Виждаш ли, тъй като не знам до каква степен твоите действия ме освобождават от клетвата ми, смятам да огранича намесата си в света на смъртните до минимум… Всъщност, смятам че ти ще свършиш моята работа достатъчно добре.
     След това богът на светлината се засмя и Винс се убеди, че двамата с Реахор наистина са братя – беше му наистина трудно да определи чий смях е по-зловещ...