Ингмар Бергман
Автор: Демандред
Настоящата статия представлява първият опит за поразчупване на рамките на литературата в тази рубрика. Основната причина е, че на повечето от нас се изчерпиха авторите, за които искат да пишат (т.е. любимите им – трудно в любителски сайт някой ще седне да пише за други в подобна рубрика). Затова, за да се спаси рубриката от замиране, от доста време се появи идея да представяме и други заслужили хора на изкуството, например режисьори. Така и така киното заема все по-голямо място в списанието. Както обикновено обаче, тази идея се поотложи поради разни причини и отново изплува на бял свят наскоро при поредната липса на желаещи да пишат "Профили". Съвпадна и с това, че се бях тотално вманиачил по филмите на Бергман и реших да се пробвам като първия от екипа, писал за режисьор.
Направо изумително е колко слабо познат е у нас Бергман в момента, особено сред по-младите. Вярно, че човекът не е правил нов филм от 20-тина години, но все пак... В българското интернет-пространство за Бергман освен няколко клюкарски статии друго няма общо взето, дори и по сериозните кинофоруми почти не се споменава. И колегите от списанието почти не го бяха гледали (засрамете се, ей, и особено ти, Гибли :р). Даже и във free-сървърите хич го няма, въобще – мъка за един Bergmaniac като yours truly. Да се надяваме, че с тази статия ще го популяризирам поне с една идея повече. Защото той безспорно е заслужил водещо място в световната филмова история със своите ревoлюционни идеи и дълбоко въздействащи филми.
Защо все пак е добре да поправите този огромен пропуск в общата култура? Една от основните причини е, че филмите на Бергман са тотално отрицание на холивудските простотии за дебили, с които ни заливат отвсякъде напоследък. Няма глупави сценарии за умствено изостанали, няма изкуствен хепиенд или насилена мелодрама, няма водопад от специални ефекти. Няма актьори, получаващи по 20 милиона на филм за тоталната си некадърност и хубава мутра. След толкова отрицание да видим какво все пак има в тези филми :р Има най-красивата, по един ненатрапчив, но докосващ душата начин, визия, която някога съм виждал във филм, и това без нито един специален ефект и с бюджет, с който сега не можеш да снимаш и 1 минута от блокбъстърите. Има наистина гениални сценарии, писани от самия Бергман с оглед на възможностите на киното като медия, оригинални и занимаващи се с най-дълбоките и вълнуващи ни въпроси, без да предлагат лесни отговори и наивен оптимизъм. Има смазваща атмосфера, която не може да бъде описана с думи, особено от скромен автор като мен, и колкото и да звучи клиширано, трябва да се види и усети. И разбира се, има и едни от най-добрите актьори и най-вече актриси, които съм виждал, като почти във всеки негов филм има по 1-2 изпълнения, достойни за "Оскар", особено по сегашните ниски стандарти.
Лично за мен най-доброто при Бергман е как успява да комбинира по точен начин всички елементи, изграждащи един филм. При почти всички други режисьори и филми акцентът е или върху визията, или върху актьорската игра, сценария, музиката... Тук всички елементи се допълват и никой не доминира над другите. Помага, разбира се, и това, че той сам си пише сценариите и работи с постоянна група от актьори.
Друго нещо, заслужаващо внимание, е изключителният начин, по който използва тишината. Звучи глупаво, да, но просто Бергман знае как да направи тишината наистина плътна и дълбока и в комбинация с изключителните кадри въздейства повече от всяка музика или звук. Особено в драматичните и трагични моменти. Плагиатствайки нагло един колега от Интернет, "при Бергман тишината не е отсъствие на звук, а присъствие само по себе си". Не знам доколко е разбираемо, но е толкова вярно. Тишината при Бергман може да е толкова болезнена и направо късаща дущата ви от мъка, особено във филми като "Cries and Whispers" и "Winter light"...
Досега не съм виждал друг режисьор, чиито филми да въздействат по толкова пряк начин върху душата и чувствата ми. При Бергман всичко е оголено, няма лъжи и преструвки, нарича нещата с истинските им имена, колкото и трудно и болезнено, дори дълбоко депресиращо за зрителя, да е често това. Той не избягва дори и най-неудобните, трудни и непопулярни теми, те всъщност го привличат най-много. И все пак сред цялата безнадежност и мъка обикновено има по малко надежда и светлина в тунела, което прави всичко къде по-истинско. Постига се един наистина ефективен душевен катарзис.
Малко повече за визията и кинематографичните техники, използвани от Бергман. Той работи през цялата си кариера с двама оператори – първоначално с Гунар Фишер, по-късно с известния Свен Никвист. Промяната става около 1960 г. Двамата имат доста различен стил. Никвист цели светлината да изглежда напълно естествена и да подчертава естественото излъчване на лицата нa актьорите, което е и една от главните причини прочутите Бергманови протяжни близки планове на лицата на героите му да са толкова успешно работещи като метод. Двамата с Бергман са абсолютни перфекционисти по отношение на освелението, използвано в сцените, и изчисляването на всеки кадър да изглежда точно така, както го искат. Никвист успява да създаде уникален визуален стил за почти всеки филм, в който работи с Бергман. По много мнения на професионалсти в областта това е най-добрият оператор, все още работещ в киното (да, още работи и дори получи Lifetime Achievement Award from the American Society of Cinematographers преди няколко дни). Споменатите по-горе близки планове са си Бергмановата запазена марка във визуално отношение. Добре, че са толкова добри почти всички от актьорите, с които работи, защото само като си помисля някой с дървена физиономия като Орландо Блум в подобни сцени през целия филм... :р Също така той е привърженик на неподвижната или много плавно и бавно движеща се камера, особено в драматичните сцени, и смята, че тя не трябва да заема централно място в такива моменти чрез рязко движение, сменяне на ъглите и т.н. Доста различно от популярните в наши дни техники в Холивуд (за щастие).
Като подхванах темата за екипа на Бергман, си припомних един пасаж от книгите на Бюджолд за Майлс. Дали основното му умение е, че е подбрал толкова талантливи хора за екипа си? Или сам развива таланта им и "създава" такива таланти? Трудно е да се каже. Но не може да се отрече, че всички от постоянния му екип – актьорите Макс фон Сюдов, Гунар Бьорнстранд, Хариет Андерсон, Биби Андерсон, Лив Улман, Ингрид Тюлин-Никвист – са страхотни таланти, открити в една все пак малка страна като Швеция.
Ингмар Бергман е роден през 1918г. в Упсала, Швеция, в семейството на лютерански пастор, близък до шведското кралско семейство. Той има трудни отношения и чести конфликти със строгия си баща и като резултат в бъдеще постепенно губи вярата си в студения и строг Бог на лютеранството – нещо, което е перфектно изразено във филмите му през периода 1957-1963, в които се включва и известната "Faith trilogy". Oтношенията между майката и башата на Бергман също не са добри и оттам той почерпва доста материал за своите филми, изследващи студенината и отдалечеността в отношенията между хората, трудноститите при предаването на съкровените чувства между тях. Младият Бергман завършва Стокхолмския университет и отрано проявява голям интерес към света на киното и театъра. През 1943г. той започва работа в шведските киностудия "Swensk Filmindustri" като помощник-сценарист и първият му сценарий, превърнат във филм, е "Hets" ("Torment" е преводът на английски). Oще от 1939г. той е помощник-режисьор в Кралския театър. Всъщност любовта му към театъра се запазва през целия му живот и дори в Швеция е може би по-известен като театрален режисьор, отколкото с филмите си (за известно време дори е директор на Кралския театър в Стокхолм). Първият самостоятелен филм на Бергман е "Kris" ("Криза") през 1945г. Той, както и следващите 4 филма на Бергман, са по чужди сценарии или по-точно са филмови адаптации на пиеси. През същото време той продължава активно да пише сценарии. Неизбежното се случва през 1948г., когато той режисира първия си филм по собствен сценарий "The Devil's wanton", който съдържа и голямо число от любимите му теми и мотиви, които ще станат типични за творчеството му. Филмът, който прави Бергман известен, е "Smiles of a summer night" от 1955г., който печели награда на фестивала в Кан. Следват двата шедьовъра "The Seventh seal" и "Wild strawberries" през 1957г., които го утвърждават като един от гениите на киното и го правят страшно популярен сред интелектуалните кръгове, но не постигат особен комерсиален успех. След 1960г. Бергман променя стила си в известна степен и се насочва към камерен стил, филми, занимаващи се със съвсем малко герои, проблеми, свързани най-вече с отношенията между най-близките (на теория) хора и студенината между тях. Визуално ударението се прехвърля още повече на близките планове на лицата на актьорите и улавянето на всяка тяхна емоция, както и на революционното използване на светлината. Споменатият вече Свен Никвист дава на Бергман перфектния оператор за тази цел. Появяват се филмите от "Faith trilogy". Скоро след тях Бергман заболява тежко и е дори близо до смъртта през 1965г. Преживяванията му от този период на екстремно емоциално и физическо напрежение служат за източник на вдъхновение за "Персона". Следва още една трилогия, снимана на Фарьорските острови, любимо място за живот и работа на Бергман – "Hour of the wolf" (хорър филм, колкото и невероятно да звучи), "Shame" и "The Passion of Anna". Следва дебютът му на английски език "The touch", който е доста разочароващ. Компенсацията за това е гениалният "Cries and Whispers", който за радост нa всички фенове е отново на шведски и с гениалните шведски актриси, любимки на Бергман. След това той се насочва към телевизията и прави поредица от филми за малкия екран, най-известният от които е "Scenes from a marriage". През 1976г., след грандиозен скандал за неплатени данъци, Бергман напуска Швеция и заживява в Мюнхен. Там снима няколко филма, най-известният от които е "Autumn Sonatta" (с участието на Лив Улман и най-известния носител на името Бергман по света след Ингмар, а именно Ингрид Бергман, звездата от "Казабланка"). След няколко години Бергман се връща в Швеция и снима своя финален епос "Фани и Александър", който се предполага да е краят на режисьорската му кариера в киното. Но и до ден днешен той продължава да пише сценарии и да режисира театрални продукции.
В личния си живот Бергман има доста проблеми поради отдадеността си на работата. Женил се е 5 пъти, има 4 развода, както и връзки с няколко от актрисите, с които работи най-често (поне с Лив Улман със сигурност, от нея има и дъщеря).
След тази кратка автобиография, един преглед на най-известните му филми (по-скоро тези, които съм гледал, ама за щастие двете множества съвпадат в много голяма степен). Работата в ШД дава уникален шанс да комбинираш полезното с приятното, т.е. правиш си проучванията за статията, гледайки и четейки за някои от най-хубавите филми, правени някога :)
1953г. "Summer with Monika" – най-ранният му филм, който лично аз съм гледал. В главната роля е една от любимите актриси на Бергман (и на скромния автор на статията :р) Хариет Андерсон, която е блестяща. Партнира й един шведски младеж, удивително приличащ на Ди Каприо. Това е една сравнително проста, но красиво заснета и отлично изиграна любовна история с типичната за Бергман липса на хепиенд. Присъстват и доста социални проблеми, нещо доста нетипично за романтичен филм по онова време. Наличието на гола сцена във филма създава доста проблеми на Бергман (все пак е още 1953г.).
1955г. "Smiles of a summer night" ("Усмивки от една лятна нощ") – нетипична за Бергман романтична комедия, по мое мнение доста повече първото. За разлика от повечето представители на този жанр в наши дни, тя не вреди на интелекта на гледащите я и любовта между героите е наистина убедителна.
1957г. "The Seventh Seal" ("Седмият печат") – може би най-известният му филм, въпреки че според консенсус на най-големите му почитатели не е най-добрият (така става обикновено...). Започва с прословутата сцена с рицаря и Смърт, играещи шах на брега на морето и е един от първите опити на Бергман да задълбае в свързани с вярата и Бога тематики. Основният мотив тук е мълчанието на Бога – тема, развита допълнително във "Faith Trilogy" по-късно и по лично мое мнение по доста по-убедителен начин. По това време според свидетелства Бергман изпитва панически страх от смъртта и този филм му помага да се освободи от него поне малко. Хубав филм, но за мен е далеч от истинските шедьоври като "Through a glass darkly", "Winter light" и "Wild Strawberries". Може би и защото единствената версия, която успях да намеря, имаше доволно глупав дублаж на английски. Участват няколко от постоянните сътрудници на Бергман – Макс фон Сюдов, Биби Андерсон, Гунар Бьорнстранд.
1957г. "Wild Strawberries" ("Поляната с дивите ягоди") – в една и съща година излизат 2 толкова добри филма на Бергман, просто човек трябва да се възхити на работохолизма и отдадеността му. Също един от най-популярните му филми, а в случая и един от най-добрите филми ever по скромното ми мнение. Сюжетът проследява едно пътуване във времето (чрез революционно за епохата си използване на flashback сцени, сънища и мечти на главния герой) и пространството на стар, уважаван професор, който е и невероятен "сухар", скован и студен човек, опитващ се да възвърне човешката топлота и любов в сърцето си. Изключителна визия (най-добрата, постиганa от тандема Бергман-Гунар Фишер по мое и на много филмови специалисти мнение), невероятна роля на изтъкнатия шведски режисьор от епохата на нямото кино Виктор Сьостром (самият Бергман казва, че до голяма степен филмът е повече творение на Виктор, отколкото негов, което най-вероятно е преувличение, но показва огромното значение за филма на блестящата му игра). Филмът е забележителен с това, че е един от много редките по-скоро оптимистични и топли филми на вечния песимист и реалист Бергман. Бих казал също, че е доста подходящ за първо запознаване с творчеството му.
1960г. "The Virgin Spring" ("Изворът на девственицата") – историята около заснемането на този филм е доста интересна. Бергман е закъсал за пари отново, въпреки огромния успех сред критиците и по-задълбочените филмови ентусиасти филмите му не постигат финансов успех, а и фактът, че постоянно се жени, развежда, плаща издръжки на децата и т.н., се отразява доста зле на личния му бюджет. Затова е и принуден да прави филм по чужд сценарий, нещо много рядко за него. Всъщност това е интерпретация на средновековна легенда за момиче, изнасилено и убито, реакцията на родителите и отмъщението им. Простичка, но ефективна и въздействаща история в прочита, направен от Бергман. Лично за мен не е от най-добрите му постижения, личи се, че сценарият не е точно негов тип, макар и да е успял да вмъкнe (предполагам поне, че е негова) една добавка за мълчанието на Бога към края, която е 100% в негов стил. Освен това има и някакви екшън-сценки, които са просто нелепи, особено по сегашните представи. Иначе отново Бергман показва, че е ненадминат в създаването на депресиращо-подтискаща атмосфера на отчаяние и безнадежност, както и в създаването на изключителна визия и поредица от незабравими кадри. Като споменах за това, заслужава да се отбележи и, че тук за първи път главният оператор е само Свен Никвист.
1961г. "Through a glass darkly" – първата част на прочутата "Faith trilogy" (работата с нея е малко мътна, Бергман винаги е отричал, че това е трилогия, героите са различни във всеки филм, темите са подобни, но не съвсем еднакви, но критиците са лепнали този етикет и така си е останало). Моят личен фаворит засега. Издържан в камерен тон (всъщност цялата трилогия е вдъхновена от камерната музика) и имащ само 4 героя, филмът проследява отношенията в семейството на страдащата от психични проблеми Карин, която има странни видения за Бог. Всеки един от героите е изключително обрисуван и изигран по един близък до перфектния начин от съответния актьор, а Хариет Андерсон в ролята на Карин дава най-доброто изпълнение от актриса във филм, което съм виждал. Толкова убедителна и като лекомислена по-голяма сестра, закачаща се със 17-годишния си брат, и като уплашена от развоя на болестта и неизвестността пред себе си жена, когато няма видения или странни гласове в главата си и с невероятен поглед и излъчване на луда медиумка, обесебена от духове в моментите, когато сценарият го изисква... Плашещо на моменти. Визията на този филм е просто неописуема, всеки кадър е точно заснет, изключително използване на контраста, играта на светлина и сянка по стените, отраженията... Незабравим лично за мен ще остане моментът с първия показан пристъп на Карин и "вратата в стената", играещите по тапета отблясъци и сенки от изгряващото слънце... Има и приятни и дори весели моменти и невероятно тъжни, подтискащи и болезнени такива, а краят е доста двусмислен и отворен, макар като за Бергман да е твърде ясен. Всичко е наистина плашещо реалистично.
Може би ви се струва странно, че един филм, част от "faith trilogy" и занимаващ се доста с въпроси за същността и съществуването на Бог, се е харесал толкова дори на тотален безбожник като мен. Но всъщност основното във филма са отношенията между героите. Студенината и трудното и дори невъзможно общуване между бащата и двете му деца, и т.н. Основното не са вселенските въпроси, а по-дребни, по-човешки неща, и по-важни всъщност. "Бог е любов и любовта е бог" е нетипично позитивният и ясен финал на филма, който ни дава надежда въпреки всичко.
1963г. "Winter Light" – поредния шедьовър. Първата дума, която идва наум като си мисля за този филм е "студенина". Безкомпромисно разбиващ всякакви успокоителни заблуди за добронамерения Бог и топлотата в човешките отношения. Няколко от най-депресиращите сцени в киноисторията. Минимализъм до крайност. И поредният визуален шедьовър на Никвист и Бергман. Какво става, когато любовта свърши поради смъртта на любимия човек? Дали Бог също представа да съществува?
1963г. "The Silence" – завършека на "Faith Trilogy". Всъщност Бог не се споменава нито веднъж в този филм. Героите са тотално загубили всякаква вяра в Бог, в любовта, във възможността за топлота в човешките отношения, и водят един ужасно мъчителен и самотен живот, без всякаква истинска комуникация с другите хора. Две сестри са на почивка в странен град в Южна Европа, в огромен тайнствен хотел, и едната умира бавно в самота. Придържайки се към заглавието си, във филма има адски много тишина от Бергмановия тип и основно ударението пада върху сенките, жестовете, погледите, дребните подробности в обкръжаващата следа, показани по типичния перфектен начин. Трябва да се отбележи, че Кубрик е заимствал с пълни шепи от визуалния стил на този филм за направата на "Сиянието", но не е успял да достигне високо вдигната летва (малкото дете, скитащо из огромния опразнен хотел и т.н.). Също така филмът съдържа вероятно най-студената, отблъскваща и безчувствена секссцена в киноисторията.
1966г. "Персона" – най-сложната творба на Бергман, един кинематографичен пъзел, който всеки е свободен да интерпретира както си поиска. Известна актриса е приета в болница, защото отказва да говори повече. Млада сестра получава задача да се грижи за нея. Между двете възниква странна връзка, обсебеност една от други, техните "персони" се оплитат, всичко е умишлено неясно и всеки може да си изгради собствена теорийка и да е прав. "Персона" е филм за магията на актьорството в неговия ултимативен вид, за перфектният актьор, увлякъл се дотам да губи собствената си личност в преследване на перфекционизъм в актьорските си изпълнения. Или пък за съвсем друго, както вече казах, има много възможни интерпретации. Биби Андерсон и Лив Улман правят зашеметяващи роли.
1972г. "Cries and Whispers" – първият филм на Бергман, заснет по негово желание цветен. Първият цветен негов филм, който аз гледах. Имах доста големи съмнения как уникалната визия на Бергман и Никвист ще понесе това преобразувание, но за щастие те отново постигат отличен резултат. Филмът е тотално доминиран от червения цвят, което създава един доста любопитен и оригинален изглед. Началните и крайни сцени са смазващо красиви и пасторални и са в ярък контраст с подтискащата атмосфера на филма като цяло. Тук Бергман е събрал три от 4-те си любими актриси, а именно Ингрид Тюлин, Лив Улман и Хариет Андерсон, в ролите на три сестри, живеещи в благородническо имение в началото на века. Героинята на Андерсон умира бавно от рак, което е удобен фон за пресъздаване на тоталната празнота и безнадежност в душите на нейните сестри. Има няколко наистина шокиращи сцени в типичния безкомпромисен Бергманов стил. Но те не са тук, само да шокират зрителя, а за да се подчертае посланието за тоталната липса на топлота и разбиране между хората, дори и толкова близки роднини. За Божията несправедливост. Не се препоръчва на слаби души, особено в тежка депресия, може и да ги докара съвсем близко до самоубийството.
1973г. "Scenes from a Marriage" ("Сцени от един семеен живот") – филмът първоначално е правен като телевизонен минисериал за шведската телевизия и по-късно е преработен за големия екран. Това донякъде му личи, защото до голяма степен липсва уникалната визия на Бергман и Никвист, всичко е някак по-обикновено. Но може би това е била и целта, имайки предвид и сюжета, който проследява брачния живот на едно средностатистическо семейство с всичките му изневери, скандали, драми и т.н. На пръв поглед това изглежда като скучна сапунка, нали, но всъщност е точно обратното. Всичко изглежда плашещо реално (не че съм се женил де, но от наблюдения и т.н. :р), оголено и са безмислено отхвърлени повечето заблуди за брака и семейния живот. Имайки предвид, че Бергман се е женил 5 пъти, очевидно знае за какво става дума и това е повече от очевидно. Лив Улман е страхотна в главната роля.
Време е за симулация нa безпристрастност, т.е. да се измислят някакви минуси. Тъй като по редица причини съм изгледал само по-известните му и (поне на теория) по-добри филми, не мога да съм напълно компетентен за това, но все пак ще се опитам. Те всъщност (доколкото има такива) са повечето посочени в досегашното изложение и не са точно недостатъци, а са свързани със субективните предпочитания на зрителя.
Почти всичките филми на Бергман са мрачни, тъжни, "тежки" и не предлагат забавление и отпускане, както и особен оптимизъм и "sweet dreams". Затова всички, които гледат филми само за забавление и отмора или си държат на холивудския стил за красива измама, препоръчвам да избягват Бергман като дявола – тамян. Другото, за което се сещам, е, че главните теми на филмите на Бергман почти винаги са вариации на 2-3 основни теми – мълчанието на Бога, трудността в общуването и студенината между хората, какво е истинското щастие и смисълът на живота. Страхотни теми безспорно, за което винаги може да се каже нещо ново, но все пак леко омръзва, ако прекалите с него за кратък период от време (като мен напоследък). И разбира се, ако сте дебил, интересуващ се от касовите сборове на филмите и оценяващ ги според това, тези филми не са за вас, никой от тях няма голям комерсиален успех и дори част от милиардите на "шедьоврите" "Властелина", "Хари Потър" и "Потъник" (опа, "Титаник" ;р). А и ако сте от модерното поколение, за което чернобял филм автоматично значи "Тъпа претенциозна боза от времето на дядо ми и без ефекти" и сте чели по диагонал статията – откажете се, почти всички филми на Бергман са чернобели. И се застреляйте, докато е време, или се образовайте малко за киното :р
Какво да ви кажа за финал: търсете и гледайте филмите на Бергман, вместо да посещавате всеки нов филм с голяма реклама и малко смисъл. И да се молим някой ден и в нашата мила родина да издадат ДВД-тата с най-добрите му филми.
Филмография на Ингмар Бергман можете да намерите Тук
Забележка: Посочвал съм в статията имената на филмите на английки, защото надали някой от читателите ни знае шведски, а и ако се интересува от оригиналните имена, може лесно да ги види в посочения линк. Посочил съм и колкото намерих от българските преводи на заглавията, но понеже винаги си мисля за тези филми с английските им заглавия, почти навсякъде съм използвал тях.