Така звучи резюмето на филма в програмите. Самият той обаче има твърде малко общо с него. В смисъл, мистицизмът, който струи от тези няколко изречения, напълно и необратимо липсва в историята. И това само може да е плюс, тъй като е заместен от нещо много по-дълбоко. Историята всъщност е за жена (Кристина, изиграна от Наоми Уотс), която губи съпруга и двете си дъщери при инцидент, когато бивш престъпник ги прегазва и избягва от местопрестъплението. Сърцето на мъжа й е трансплантирано на друг човек, който издирва донора чрез частен детектив и така се среща с нея, в началото прикривайки кой е. После двамата решават да убият убиеца на децата и мъжа й. Всеки от тях се опитва да подреди живота по свой собствен начин и само затъва все повече в собствения си ад.... Но това е само рамката. Самият филм е нещо много повече. Действието се движи неправолинейно, редуват се моменти, които не са свързани един с друг. Накъсано, задъхано, прескачащо, в началото дори не се разбира за какво става дума, кое е минало и кое бъдеще. Но постепенно се избистря една картина на вътрешна болка, която всеки от героите носи в себе си. Кристина, която е изгубила семейството си, опитващият се да се поправи престъпник Джак (Бенисио дел Торо), който е изгубил вярата си, и Пол, който е загубил сърцето и живота си. При това болката не е преекспонирана и хвърлена в лицето, а тиха и дълбока, която толкова лесно би могла да се подмине.
Филмът не е правен за да изглежда добре – има твърде малко оптимизъм и светлина както в сюжета, така и в самата визия. Но по някакъв начин именно това, че е изчистен от всякакви украси, го прави красив по един особен начин, създава усещане за нещо истинско. Успява да наблегне върху чуствата, които предава, без да ги натрапва. В този филм сложното не са специалните ефекти и епичните истории, а образите на героите. Всеки от тях е многопластов, едновремено потресаващо благороден и дълбоко зъл. До голяма степен заслугата за това е на отличната актьорска игра на тримата, за която мога да кажа само похвали.
Атмосферата е обречена от самото начало. Ретроспекциите подсилват това впечатление, защото дори в щастливите моменти знаеш, че това няма да остане така. И може би именно затова човешките емоции успяват да изглеждат толкова красиви. Нещо като лъча светлина, успял да се прокрадне през облаците в мрачен ден. На моменти лъха някаква сюреалистична тъга, която постепенно изкристализира и започваш да разбираш (Като една от първите сцени в, която докторът показва на Шон Пен стъкленица с плът, а той промърморва "Значи това е сърцето ми...."). В заключение ще кажа, че това е един необикновен филм. Много депресиращ, много болезнен, неукрасен по никакъв начин, с неправолинейно развиваща се история. Един от онези филми, за които трябва да положиш усилие да изгледаш, а не просто да се отпуснеш в стола с пуканки в ръка. Обаче за мен усилието си струваше.
Oценка 8.5/10