Брой 22 Евъргрийн

     Гледайте ся, с две думи – Саймък, "Градът". Това е.

Moridin

Морвен

     Предисловие...
     "Какви кучета, бе? Как така има ли хора? Бе кой въобще ми я похвали тази книга, лошо му се пише следващия път като се видим!"
     Коментар към първото предание...
     "Ма не, става все по-откачено, що за странна антиеволюционна фантастика? Възмутително!"
     Градът...
     "Ааааа... това вече е нещо друго"

     Общо взето така се чувствах, когато четях "Градът". На практика това е сборник от осем взаимосвързани разказа, описващи историята на Земята през погледа на членове на семейство Уебстър от различни поколения. Самите разкази са наречени предания и към всеки от тях има предисловие, поясняващо откъде е дошло преданието. И това не са някакви човешки предания, а предания на Кучетата, които в дълбокото бъдеще, когато хората вече са изчезнали (и дори е под въпрос дали някога са същесвували), са господстваща раса. На мен лично в първия момент тази идея ми се видя стряскащо абсурдна, но с напредването на книгата започна да ми става все по-близка и достоверна, докато накрая това, което в началото ми се видя немислимо, изглеждаше съвсем естествено.
     Всяка от осемте части може да се разглежда самостоятелно, има своя собствена идея и въпреки че става дума и за еволюцията на кучетата, това не е основната тема. Темите, които се разглеждат в книгата, са много и донякъде философски – къде е границата на еволюцията, докога биха могли да съществуват обществата, какви биха били свръхчовеците... и твърде много други. На практика по проблемите във всяко от осемте предания би могло да се напише много повече, може би дори да се развие в цяла книга. Но това по никакъв начин не прави "Градът" незавършен, напротив, просто при него липсва онази разтегленост на действието, която те кара да прескачаш по две от всеки три страници. Това е една от най-събирателните книги, които съм чела, обединяваща много идеи на едно място, при това сврзани съвсем естествено и непринудено. И въпреки филосфско-научната си насоченост, книгата е написана много човешки, така че читателят да може не само да осмисли проблема, а и да го съпреживее. Принципно отрицателни образи почти няма, защото постъпките на всеки са оправдани от негова гледна точка и разбираеми за читателя. Идеите са твърде далеч от противопоставянето на доброто и злото, по-скоро се противопоставят равноправни алтернативи, които е твърде трудно да бъдат съпоставени.
     Сега упорито се опитвам да се сетя някоя лоша страна на книгата, но някак нямам особена идея. Но сигурно има. Само че в сравнение с позитивните й страни е пренебрежимо малка.

Демандред

     Това е най-трудният Евъргрийн, който някога съм писал. Трябва да ви обясня защо "Градът" е една ужасно хубава книга. А просто не мога да изкажа чувствата и мислите си дори приблизително точно с думи. Затова просто запомнете – каквитo и слабо написани безмислици да прочетете по-нататък в материала (удар под кръста по братски, а? ;) – бел. на Рол), книгата си остава една от класиките на жанра. Задължителна, както се казва. Още повече, че я има навсякъде по сергиите за по левче или два.
     На пръв поглед "Градът" е за разпадането на основната териториална единица на цивилизацията – да, познахте, града. Но всъщност само първият и до известна степен вторият разказ от осемте се занимават с това. И честно казано този мотив като че ли е най-маловажният за мен. Далеч по-интересно е да се проследи постепенното разпадане на човешкото общество, превръщането на хората в усамотени единаци, неотделящи се от именията, постоянните саморазрушителни импулси в човешкото общество. И най-вече да се наслаждавам на чудесния стил, хуманизма и топлотата на Саймък. На начина, по който той изгражда и описва цивилизацията на Кучетата. На култовите предговори на всеки разказ от Кучетата-съставители. На изумителните описания на магическия Юпитер през очите на лопера. И така нататък, мисля, че схванахте.
     Сигурен съм, че много хора ще си кажат: "Тази книга е абсолютно нереалистична от научна гледна точка. Философия, която помага на хората да се разбират по коренно различен и по-добър начин, "ъплифтът" на кучетата не може да стане толкова елементарно лесно, това за Юпитер е невъзможно и т.н.". Ами прави са, но на кого му пука? Това не е научна фантастика в стил Азимов. Тук нещата не са толкова обосновани, но затова пък са по-оригинални, увлекателни и предлагат различен от стандартния поглед. Саймък не е учен или с научно образование като Азимов, Кларк и т.н., затова пък пише къде по-човечно и топло от тях. Затова и му прощавам всякакви такива неточности. Още повече, че всичко си изглежда точно на място в света на книгата, ако не се замисляш прекалено педантски и се оставиш в ръцете на умелия разказвач.
     Въпреки че книгата проследява упадъка на човешкия вид през бъдещите векове, всъщност авторът не е някой псевдопророк, мразещ човечеството и предвиждащ неговия крах заради това. Не, Саймък обича хората с всичките им недостатъци. И лично на мен книгата ми дава едно много приятно топло и комфортно чувство, докато я чета.
     Мисля, че това е достатъчно да си изградите представа. Няма да ви отегчавам повече, просто си намерете книгата и я прочетете. Или препрочетете за втори или за 10-ти път. Мисля, че ще ви допадне.

Матрим

     Знаете ли кое е може би най-хубавото на изкуствата като цяло и на литературата в частност? Че може да кажеш почти каквото си искаш за една книга и винаги ще се намери някой да се съгласи с теб. Не е като в математиката, където ако се изцепиш, че 2+2 = 2345.67, едва ли много хора ще са склонни да те подкрепят :р За какво ви разправям това ли? Ами защото силно се надявам, че мнението, което ще изкажа по-долу, не е само мое.
     Този път ще ви разправям(е) за "Градът". Но искам да стане ясно от самото начало, че нямам абсолютно никаква идея защо тази книга се води SF-класика. Вярно е, че не бих могъл да кандидатствам за титлата "Най-голям фен на Саймък от тази страна на Алдебаран", но все пак очаквах повече. Човекът има няколко книги, за които помня, че са ми харесали (отделен е въпросът, че, убийте ме, но не мога да си спомня за какво точно се разправяше в тях), например "Междинна Станция". Също така, твърде вероятно е в процеса на критикуване да спомена и няколко леки спойлъра, така че имайте едно (ако искате и повече) наум.
     Та за какво става въпрос в "Градът"? Това е поредица от осем кратки разказа, описващи моменти от живота на представителите на фамилията Уебстър. Видите ли, човечеството се отказва от градовете и всеки отива да си живее в собствено имение. И това "вълнуващо" нещо е почти всичко, ставащо в първите два разказа. После пък някакъв си решава да даде на група кучета говор и те вземат, че си развиват цивилизация. Е, то ако ставаше само с говора, папагалите отдавна да са ни изхвърлили от Земята... :р Нито следа от нещо подобно на много по-добре обмисления Ъплифт на Дейвид Брин. По-нататък пък хората откриват Рая или поне нещо подобно, който незнайно как се оказва на Юпитер. Почти всички отиват там, но авторът се опитва да ни убеди, че това е нещо много лошо с патос, като че ли е първият стигнал до идеята, че човечеството ще умре от скука в рая и че има някаква (не е ясно каква) по-висша Цел™. По-нататък става още по-зле...
     Това беше за тези, които не са чели този "шедьовър". А иначе какво друго не ми допадна:
     – Тотална липса на развитие на персонажите, наистина е трудничко като на всеки са отделени доста малко странички, но автори като Шекли се справят чудесно и така.
     – Логически противоречия под път и над път – например някакъв гений с един поглед разбира грешката в чертеж на космически кораб, някаква философия (!) кара хората да разбират гледната точка на събеседника си, цивилизованите Кучета карат дивите животни да не се убиват едно друго и някак си статуквото що-годе се запазва, макар че би трябвало да има свръхбързо пренаселване, роботи, които макар и ужасно интелигентни, не си и помислят да нарушат заповедите на хората, при все че същите тези хора са изчезнали яко дим и т.н. Наистина ако човек се старае, може да открие такива неща в почти всяка книга, но тук няма почти нищо, което да ти привлече вниманието и да те отвлече от недомислиците.
     – Стилът на автора не е нищо особено и макар че същото важи и за Азимов, той умее да потапя читателите си в книгите и да задържи интереса им, нещо, в което Саймък се проваля, поне в тази своя книга.
     – И най-вече – каква е Голямата Идея™ на тази книга? Че човечеството много лесно се залъгва, ако му кажеш, че еди къде си е Раят? Че без стремежи и цели останалите хора са обречени да измрат бързо? Че градовете ще отмрат (на кой му пука)? Че може пък някой ден мравките да завладеят Земята?
     Да обобщим – искате да четете книги за животни, които се сдобиват с разум? Прочетете поредицата за Ъплифта. Искате да четете за роботи – купете си "Аз, роботът". Искате да се чудите как дадена книга изобщо е смятана за нещо значимо – пробвайте с "Градът".
     Усещам, че май прекалих. Колегите сигурно ще ви разправят колко велика литературна ценност е "Градът" и съдейки по репутацията на книгата, има голяма вероятност да си кажете – "Този глупак толкова е и прочел книжлето, просто се прави на интересен, плюейки по иконата". Но смятам, че бях честен – и спрямо себе си, и спрямо потенциалните читатели на писанията ми, като казах голата истина, така както аз я виждам. Не, не е чак толкова зле, както може би сте си помислили, съдейки по горните ми писания. Но не е нищо повече от посредствена по мое скромно мнение. А една класика не може да е такава. Толкова от мен. А сега моля да ме извините, но бързам за бункера си, ще се крия там от гнева на разгневените фенове (включително някои от колегите).

Роланд

     Една от онези книги, да. Дето поколения читатели израстват с непоклатимото убеджение, че са класики. Не, то всъщност даже не е убеждение, то е знание. Сигурност. Както знаеш, че небето е горе, а земята – долу. Как, по дяволите, пишеш за такава книга? Та тя самата казва абсолютно всичко, което има нужда да бъде казано за самата нея...
     И все пак трябва, да. If Nosgoth is to be saved и т.н. Може би едно много важно условие за качественото възприемане на "Градът" е настроението, в което сте, когато я четете. Честно казано книгата не е в състояние да удържи цинична атака, да не говорим пък за научен анализ. Тя е... невинна. Чиста и на моменти дори по детски наивна, както са, междувпрочем, и повечето книги на Саймък – и добрите, и лошите.
     След разочарованието, което ми нанесе "Резерватът на таласъмите" (и не, няма скоро да го забравя този удар), бях доста... притеснен, да кажем, когато подхванах книгата за опресняване. Виждате ли, за последно съм чел "Градът" преди поне 8 години, което прави един 11-годишен пикльо, чиито възприятия за света доста се разминават с тези на почти 19-годишния пикльо, който съм сега. Може би са били по-добри, най-малкото са били по-малко обременени от споменатия по-рано цинизъм. Но, оказа се, класиката си е класика и никакви "възрастови изменения" не могат да променят това.
     "Градът" е една притча, всъщност 8 притчи за света, такъв, какъвто би могъл да бъде след години, векове, хилядолетия, вечност... Всяка история е самостоятелна и дори съм попадал на една-две от тях, сложени отделно в сборници с разкази. Действието в първия разказ се развива в недалечното бъдеще (не помня дали имаше дата, но като се замисля кога е писан романът, като нищо може и да е вече минало ;)), когато почти безплатната атомна енергия и възможността за изкуствено отглеждане на храни са обезсмислили нуждата от това хората да живеят на едно място. Така градът умира, а това води след себе си нови и нови промени в човешката култура, цивилизацията като цяло и в крайна сметка самия човек. С развитието на разказите, скоковете във времето стават все по-далечни, докато последната притча не се развива в бъдеще, отдалечено на хиляди и хиляди години от сегашния момент. Но дори и тя е само капка в океана от време, което е изминало за съставителите на "сборника" – народът на Кучетата, чиято история е започнала в такава дълбока древност, че те дори не вярват в реалното съществуване на митичното същество Човек. А хора няма...
     Идеите, залегнали в "Градът" са изключителни. Всеки разказ започва с кратък увод, в който съставителят от народа на Кучетата "научно" обяснява до каква степен текстът е смятан за автентичен, доколко е вероятно да е художествена измислица и какво намират в него двете противоречащи си крила в науката – тези, които вярват, че преданията са истина и Човекът наистина е съществувал, и другите, които смятат, че всичко е мит, легенди, родени край лагерните огньове на древността. Дори като оставим настрана забавността на тези уводи, трябва да се отбележи колко майсторски е успял Саймък да пресъздаде чуждата гледна точка – тази на същество, което никога не е познавало човешката раса и дори не вярва в нейното реално съществуване.
     Отделно във всеки разказ е залегнала интересна идея – къде философска, къде социална, къде полу-научна или психологическа. До какво води разпадането на градовете, каква е цената за откриването на Рая, какво всъщност биха представлявали мутантите сред хората, има ли паралелни реалности, какво представлява времето, по какъв път може да тръгне една раса, която няма никакъв досег с Човека и може би най-важният въпрос – дали самоунищожението и разрухата са просто грешният път, по който хората са тръгнали в младостта си, или неизбежна съставна част от същността им... Това е само малка част от темите, залегнали в книгата. Изключителното в случая е, че тези въпроси са поставени невероятно леко. И като казвам "леко", нямам предвид "лековато", а просто... леко. Нещо, над което можете да се замислите или просто да отчетете и да преминете напред. Нишка, втъкана в една приятна и лесна за възприемане шарка.
     Стилът на Саймък е лишен от научност, защото той никога не е бил учен. И смятам, че "Градът" не би могла да въздейства иначе. Това е много емоционална книга, жива и дишаща, нескована от рамките на науката, която да теоретизира всичко, да го сложи в точно структурирани рамки и да му даде дефиниция. Тук има наивност, топлота и искреност. На моменти ще срещнете неща, които в днешно време са отдавна доказани като невъзможни или неверни. Но това просто не може да ви направи впечатление. Защото целта на книгата е да ви накара да съпреживявате с нея, да помислите върху идеите, които предлага (които, трябва да се отбележи, нямат почти нищо общо с науката) или ако не желаете – да заживеете в света, който създава. И макар някои от притчите да носят мрачно настроение, усещане за обреченост и погрешност, през цялото време няма да се отървете от вълните доброта, които бликат от нея. Някак всичко изглежда уютно, разбираемо. Близко и приятелски настроено. Което, колкото и неразбираемо да звучи, спомага да възприемете още по-силно мрачните и тежки моменти.
     Затова и казвам, че книгата не би могла да издържи на сарказъм или желание да й се намерят грешки, както, виждам, колегата Мат е направил. Тя е невинна и искрена. Както е невинно и искрено едно дете, дори и да греши. А едно дете е абсолютно безпомощно пред циничната сила на сарказма. Да, тя дори греши. Но само на повърхността, само в, как да го кажа с повече презрение, във фактологията си, при това в най-много едно-две отношения (като това, че Юпитер има повърхност и леснината, с която кучетата се превърнаха от домашни любимци в мислеща раса с едва ли не незабележимата намеса на човека). Но какво от това? Книгата е толкова повече от гола фактология и Идеи за Бъдещето®. "Градът" е визия с невероятен размах, разказана разбираемо и с топлота, на която цялото творчество на "маестро" Азимов не може да стъпи и на малкия пръст. Защото Идеите® не са достатъчно, важен, о, колко невероятно важен всъщност, е начинът, по който ще ги предложиш на читателя. А в "Градът" Саймък съумява да разкаже една може би невъзможна, а може би не чак толкова, история по начин, който ви кара не само да вярвате, но и истински да почувствате всяка една дума, дори и със съзнанието си да знаете с абсолютна сигурност, че тя е погрешна.
     Което всъщност прави от един писател истински творец. И от една книга – "Градът" – истински шедьовър.

Моридин

     Сега като чета мнението на Рол, виждам, че е много трудно да кажа нещо повече за книгата, моето съвпада почти напълно. За искреността, красотата и невинността, които лъхат от страниците, за.. абе изобщо за цялото чувство, за целия поток от чувства, които тази малка гениална книжка създава.. Леко не съм съгласен само, че интерлюдиите с коментарите по преданията са добро пресъздаване на чужда гледна точка, за мен бяха леко наивни и неубедителни, но това е толкова бял кахър, че няма накъде :) Ако мога да добавя нещо, то е да пообсъдя малко повече философските идеи от "Градът" – естествено, моя любима тема :)
     Всъщност те може би не са точно философски, но наистина – рядко се е случвало толкова много идеи да се съберат в една книга, свързани, вярно, от обща тема, но и важни сами по себе си. Например доста силно ме докосна краят на второто предание – за това как човек дава всичко от себе си, за да постигне невъзможното, и после винаги съдбата е там – чака, за да се подиграе с всичките му усилия и изстрадана болка. Или идеята за физическата емпатия, за възможността да можеш да почувстваш другия наистина – и предупреждението на автора. Защото това може да е много красиво, много правилно, да обърне изцяло човешката комуникация.. и все пак, всичко си има своите две страни. Или винаги поне три, както казваше една приятелка :). Защото всъщност никой не е крив, никога, и никой не е прав – и ако можехме да почувстваме мислите и емоциите, които карат другия да мисли така – няма ли всеки да загуби своето мнение, няма ли да останем пленници на едно огромно море от истини, всяка от които не по-малко истинна от другите – и да не знаем какво да правим?
     После една от най-интересните идеи – може ли да съществува обществото, ако хората всъщност не се интересуват от одобрението на околните? Твърдо не, нали... а ние рядко се замисляме за това, както казва и Грант от книгата, считаме го за нещо напълно естествено, даденост. Може би затова и Саймък не е описал обществото на мутантите, от които виждаме само Джо. Може би би било невъзможно. Точно тук например се вижда много добре това, за което е говорил и Рол - да, нереалистично е да има такова общество от мутанти, ако те са такива, какъвто е Джо, не издържа на критика. Но какво от това, то няма значение! Важна е идеята, важно е подмятането, намекът да се замислим какво свързва хората всъщност.
     Идеята за рая и абсолютното щастие – една доста клиширана идея, но добре поставена и тук. Често съм се питал, в крайна сметка, ако имаме избора – абсолютната свобода или абсолютното щастие, кое бихме избрали. Аз естествено никога не съм го имал избора, той е леко абстрактен, таквоз, но винаги съм бил за свободата. И все пак – доколко правилно е това? Мислим си, че ще има нещо гнило в рая, защото в нашия свят няма нищо само добро, няма нищо без уловчица, няма пълно щастие по никой начин. А със свободата – можеш да се изправиш срещу този свят и да постигнеш... какво? Аха, щастието, да. И тук изпадаме в лек абсурд. Всъщност, в "Градът" изборът не е между свободата и щастието – изборът е между щастието и носталгията, може би между щастието и съжалението за вече изграденото – да оставим ли това, в което сме вложили толкова много, за да се отдадем на щастието? Но е същото, защото дилемата пак е същата – не се ли отказваме от много, заради нещо, в което не вярваме, че е възможно, заради щастието, в което със сигурност трябва да има нещо нередно...
     Във втората половина от книгата, където акцентът пада повече върху тоталното разпадане на човешкото общество и раса, идеите вече са малко по-абстрактни, но не по-малко интересни. Последният Уебстър се пита може би най-важния въпрос за едно общество на разумни индивиди – кога то наистина престава да съществува? Един път вече ни е показан от мутантите, но този, който спохожда човечеството, е по-страшният – загубили желанието да живеят, получили всичко, неискащи нищо, хората всъщност не могат да се развиват. Без развитие няма разум. Има вегетация, израждане, еволюция отначало.. Това и става с хората, от които остават купчина диваци, забравили бавно цялата си цивилизация.
      И тогава идват Кучетата, с тяхната паралелна цивилизация, създадена преди хилядолетия, за да замести хората и да спаси техния свят. Безспорно бозава идея ;), особено ще се отнася реализацията на пораждането на разума у кучетата, but who gives a dime, really? Всъщност основните мотиви тук са два – единият е в противопоставянето на сетивата към свръхестественото (които Кучетата имат и на които се основава до голяма степен, поне на теория, тяхното общество) срещу човешката рационалност; а вторият е за това доколко насилието е вродено на човека и доколко е негов избор като начин на съществуване. Защото Кучетата живеят в мир, в съответствие със стария лаф за законите на природата – убивай само толкова, колкото трябва да изядеш. А по-нататък те налагат и цялостен мир в животинското царство, това е техният голям идеал – животните да не се убиват едни други. Разбира се, по стар обичай, това си е относителна история – примерът в книгата е с бълхите, които "не се броят" за животни. Интересното обаче е, че за разлика от повечето подобни реализации на тази идея, където накрая се оказва, че от насилието никой не може да избяга, тук противпостовянето остава до края – буквално до самия край. Защото, да, според Саймък хората наистина не могат да избягат от изобретелността си да сеят смърт и ненавист. Но Кучетата запазват своето общество на мир, макар и да го постигат също с насилие и забрани – също старо лафче, де, ама все пак..
      Колкото до идеята за свръхестественото, тя е съсредоточена около т.нар. коблита – духовете от другите светове, които само докосват призрачно нашия. В общи линии не е нещо особено, като изключим развитието й в концепцията за природата на времето – как минало и бъдеще няма, как всяка секунда е един нов свят, всяко настояще е една самостоятелна вселена – която е доста оригинална. Към края се промъква също и идеята за чуждия разум, с който никога не можеш да се разбереш – в "Градът" това са мравките, които – благодарение на мира на Кучетата – бавно превземат целия свят, а никой никога не може да ги разбере, да провиди мотивите им, да се опита да комуникира с тях по някакъв начин..
     И не на последно място – идеята от заглавието е за еволюцията на града като социална единица. И според мен е най-глупавата идея :). Определено не съм съгласен, че възможността на хората да имат собствено райско кътче нейде из Дивия Запад би могла да преодолее ярката нужда от комуникация, от личен контакт, от тръпката на големия гъст град. Просто не вярвам и туйто :). И с това, като че ли, мисля да приключвам. В заключение – за бога, братя, четете!