КНИГА НА БРОЯ
Заглавие:Американски богове
Автор: Нийл Геймън
Издава: ИК Бард
Ревю: Роланд

     Чели ли сте Пратчет? Глупав въпрос, да, знам. Ами Дъглас Адамс? Стивън Кинг? Роджър Зелазни? Ако сте ги чели, а "Американски богове" е първата книга на Нийл Геймън, на която попадате (голям пропуск от ваша страна между другото), ще се почувствате като у дома си. Геймън е от този тип абсолютно непознати в България млади писатели, които всъщност пишат стократно по-добре от повечето "светила", които бг-издателствата бълват на конвейр. И да, наистина съчетава в себе си по малко и от четиримата, които изброих в началото.
     Така, това беше пълнеж на място, сега за самата книга. Чели ли сте "Никога, никъде, никой"? Добре де, спокойно, няма пак да се отплесвам. Въпросната книжка ми е една от любимите и засега най-добрата на Геймън, която съм чел. Там абсолютният олигофренизъм на стила и историята добива наистина невероятни висоти и... за съжаление слага летвата твърде високо. Но преди да обясня какво имам предвид, едно уточнение – пиша по английската версия на книгата, просто нея имах под ръка, а и винаги съм бил върл почитател на четенето на книгите в оригинал. Сега вече историята:
     Шедоу е в затвора заради дребно престъпление. Тригодишната му присъда отива към края си, но точно в деня, когато го освобождават предсрочно, научава, че жена му и най-добрият му приятел са умрели заедно при катастрофа. МНОГО заедно. Установявайки, че центърът на вселената му, ако мога така да се изразя, го е хванала липсата, Шедоу тръгва към градчето, в което са живеели с жена си Лора, за да уреди нещата около погребението. По пътя обаче среща странен човек, наричащ себе си господин Уенздей, който явно го познава по-добре, отколкото добрият вкус позволява. Той му казва, че идва буря и че Шедоу му е необходим. И т.н.
     История, за да ви разваля кефа, за богове. Малки богове. И да, паралелът с книгата на Пратчет не е случаен. Помните, вярвам, че една от най-добрите според мнозинството книги на Тери – "Добри поличби" – е писана именно в съавторство с Геймън. Ако бях чел само "Коралайн" или "Никога, никъде, никой", щях да кажа, че що се отнася до поличбите, от Нийл най-много някоя и друга идея да е дошла, защото стилът си е чисто Пратчетов. Е да, обаче "Американски богове" си е чист Пратчет, особено в края си. Слаб, при това. И не, самата книга не е лоша, но е някак твърде небалансирана.
     Началото е динамично, интригуващо и наелектризиращо. Там книгата е точно Геймън, какъвто беше в "Никога, никъде, никой". После обаче се превръща в, с извинение, абсолютен Джорданизъм. Двеста страници от средата с лекота могат да бъдат отрязани, без да се загуби каквото и да било от усещането на книгата, даже щеше да спечели. Сериозно, такова развлачване става от средата нататък, че за малко просто да я оставя. Към края нещата се пооправят, но естествено цялото впечатление вече е тотално провалено, или поне за мен беше, от охлювоподобната среда. А и самият финал е... ами чист Пратчет, ама наистина от слабия. С много Деус екс махина, с много "говоря фатално и грандиозно, макар че не ми е такъв персонажът и изобщо нямам такива мисли в главата си", с много "майната му на всичко, let it be" и т.н. Който е чел Пратчет, знае как обикновено свършват книгите му.

Плюсове:
+ Стилът на Геймън, особено в първата половина от книгата, където е най-ярък. Каквото и да си говорим, каквото и аз лично да приказвам конкретно за този роман, Геймън е много добър автор. Стилът му е неподражаем и ако сравненията с Кинг, Зелазни, Пратчет и Адамс са до едно в някаква степен верни, то те са и грешни, защото той се различава видимо от всеки един от тях, а каквото е взел, е било все добро. Особено ме радват изреченията му, които започват нормално, минават през нещо абсолютно абсурдно и пак се нормализират, така че човек му се налага да ги препрочете, за да е сигурен, че наистина е прочел това, което си мисли :) Красиво.
+ Хуморът също е на ниво, макар и доста по-ниско от това на Пратчет. Но и неговата цел не е да е точно хумористичен, струва ми се. Споменатите по-горе изречения са най-добрите примери за таланта му: "Шедоу погледна към трупа на еленчето. Знаеше, че ако е истински горянин, ще си отреже парче месо и ще го изпече на лагерен огън. Вместо това той извади Сникърс от джоба си, седна на един пън и го изяде, давайки си сметка, че всъщност не е истински горянин". Преводът е свободен, не знам как е в изданието на Бард, а и може би не се получи добре, но в оригинал наистина е страхотно :)

Минуси:
– Книгата се чете трудно. Заради разводнената среда по едно време кретах с по страничка-две на ден, а имаше и цели дни, когато просто не ми се отваряше да я чета.
– Цялата концепция е, как да се изразя, копи-пейстната от "Малки богове" на Пратчет и въпреки че историята няма нищо общо, приликите дразнят. Пък и честно казано под "нищо общо" аз поне в случая разбирам "по-слаба".
– Боговете на Геймън са хора, които мрат като хора, приказват като хора, държат се като хора и имат съвсем малко разлики с хората. Слабо и скучно :/

     Нещо не го написах като хората, но книгата наистина никак не ме остави възхитен. От една страна радва с някои неща, от друга разочарова с доста повече, а може би просто непрестанното сравнение с качеството на "Никога, никъде, никой" и раздразнението, че толкова я хвалиха преди да я прочета, допринесоха за негативното усещане. Книгата не е лоша, напротив – определено едно от най-добрите неща, които излизат напоследък, но честно казано при мен въпреки това преобладава разочарованието.

Оценка: 6.5/10 Роланд



Заглавие: Светлият боец
Автор: Елена Павлова
Издава: ИК Аргус
Ревю: Берик

След почти двегодишно чакане доживяхме нова книга на Елена Павлова. Твърде тъничка, уви.

Сюжет: Действието се развива в нещо като паралелна вселена и преплита съдбите на руски войник, американска журналистка и няколко хлапета, тръгнали по кривия път.

Похвали:
+ Брех, не знам откъде да започна. Винаги ми е било по-лесно да плюя, отколкото да хваля. “Светлият боец” спада към съвсем слабо развития у нас жанр хорър. За щастие излиза от клишетата на жанра. Няма група неудачници, които се борят със злото. Всички герои са доволно зли (зависи от гледната точка) или по-скоро безскрупулни. Няма го досадното сакато (малоумно, късогледо, дебело, малтретирано) дете от малцинствата, което да спасява положението накрая.
+ Има доволно количество кръв и перверзии за откровените ненормалници като мен ;)
+ Светът е много добре изграден, нещо характерно за Елена, смесвайки реални и измислени събития и места.

Критики:
– Обемът, за съжаление – 240-те страници се изгълтват на един дъх.
– Прекомерното насилие и мрачният сюжет може и да не допаднат на широката публика, но пък в крайна сметка това е хорър, а не роман за Барби.
Определено задължително четиво за всеки, който претендира, че се занимава с бг-фантастика. Искрено се надявам, че няма да чакаме две години за следващата :)

Оценка: 8,5/10 Берик

P.S. – Това не е всичко, което исках да кажа, но книгата излезе броени дни преди крайния срок за материалите и намях никакво време. По същата причина липсва и интервю с Елена, но обещавам, че в следващия брой ще има.



Заглавие: Диамантен меч, дървен меч
Автор: Ник Перумов
Издава: ИК Ера
Ревю: Dark Wanderer

     Ник Перумов. Някога смятах, че няма повече да ми се наложи да се срещна с творчеството на този руски писател, радващ се на спорно заслужена слава, получена в резултат на съмнителните му литературни умения. Няма да крия, че така и не прочетох докрай така прехваленото му “продължение на “Властелина”. Просто не ми издържаха нервите – дали защото точно преди втората му част бях прочел една доста интересна книга на Фийст, или просто защото самата втора част беше изключително слаба, но някъде около средата я зарязах, върнах я на приятеля, от който я бях взел “на заем” и си дадох дума повече да не се докосвам до този “велик” писател. Думата ми, както се вижда, удържа около година-година и половина. Гонен от известна вина за подчертаната си пасивност през последните няколко броя, реших в крайна сметка да се “жертвам” и да поема тежкото бреме, което май никой от екипа нямаше желание да поеме – новопоявилата се на българския пазар книга на руснака, носеща безумно тъпото име “Диамантен Меч, Дървен Меч”. И така, след един доста изнурителен съботен следобед минах през Ян и си прибрах “присъдата”. И два дни по-късно се заех да я разучавам...
     ...И, бога ми, останах наистина изненадан. Ян, наистина, промърмори нещо за някакви слухове, че книгата не била много лоша, но и двамата май много-много не вярвахме на тях. Те пък, за разнообразие, този път взеха, че се оказаха верни. Няма да си кривя душата – книгата определено е най-доброто негово творение, попадало в ръцете ми, и е много приятна. Увлекателна и интересна, с добре замислена история и герои, описваща един интригуващ, макар и не съвсем оригинален свят – забелязват се някои клиширани идеи и откраднати оттук-оттам хрумвания, но като цяло се е получило нещо доста уникално и интересно. Общо взето ако не бяха доволното количество минуси, които ще засегна след малко, книгата би била наистина добра. Сега, уви, е просто приятно и неангажиращо четиво, с което можеш да загубиш един-два дни. Но нищо повече. Очевидно дотолкова са стигнали силите на автора. И все пак е доста по-добро от другото, което ми е попадало... Кой знае – може пък следващата книга от поредицата (“Диамантен Меч, Дървен Меч” е само първа част) да си заслужава още повече. Стига, разбира се, да е поработено върху...

Сериозните минуси: Няма да се спирам подробно – просто ще ги изброя.
– Тромавост и неизразителност на стила – не знам дали това е от стила на самия Перумов, или от преводача, но особено в началото стилът на писане ме подразни изключително много – не успяваше да ме увлече и да ме накара да чета, дори напротив – отблъскваше ме от редовете...
– Безумният превод – имам доста сериозното подозрение, че книгата е превод от английски, не от руски, и че преводачът е някъде около трети клас в кварталното училище, защото разни изрази като “арбалетни болтове (bolts – стрели за арбалет)”, “меч-фламберг (flamberge – вид меч)”, “аколити (acolyte – последовател, чирак)” успяха да ме докарат до сълзи от смях. Да не говорим, че на всяка страница думичката “девствен” се споменава поне по два пъти – меда е девствен, снега е девствен, планината е девствена, гората е девствена... и пр. и пр. – някой трябва да поработи сериозно върху сексуалната задоволеност на преводача – очевидно половият живот му иде твърде много отръки. Освен това на места времената са преплетени по безумен начин, има несъответствия по род и число... Да не продължавам – редакторът сигурно също е попроспал задълженията си. Въобще това е мястото, където българските издатели трябва най-сериозно да съсредоточат усилията си, защото в момента положението е жалко...
– Бавното развитие на действието – ми какво да кажа по този параграф, бавно си се развива – още от началото подкарва мудно и чак към края на книгата се пораздвижва малко. На моменти малко досажда, но се търпи – на фона на превода е направо дребен кахър...
– Накъсаността на действието – много герои, много нишки, много нещо – винаги ме е дразнело, когато авторът прекалено често прескача от нишка на нишка, особено ако всяка от тях е равнозначна на останалите, а не просто помощна и допълваща. Но и това бледнее на фона на арбалетните “болтове”.

Добрите страни: След като в предишната точка си излях душата, сега ми е време да постъпя като професионалист (хехе) и да погледна нещата и от другата страна – положителната. А колкото и да е изненадващо – и такава има.
– Светът – както отбелязах и по-горе, макар да няма почти нищо оригинално, комбинацията от раси и концепцията за цялостното положение е доста интересна и уникална.
– Героите – също доста добро попадение – не трябва да му се отрича на Перумов – има въображение човекът – интересни персонажи (макар и нетърпящи особено развитие), добре замислени и описани, макар и твърде крайно идеализирани (добрите са само добри – лошите – само лоши). Губи се малко златната среда на вечно гонещите своята изгода хитреци, на реалните персонажи, но въпреки всичко отбелязвам героите като плюс.
– Героят, който пише с получер шрифт – неговите епизодични намеси се превърнаха за мен в нещо като встъпителните части от речника на Дризт До’Урден от света на Forgotten Realms – поглед от различен ъгъл върху нещата, преплетен с дребнички мъдрости. За мен поне кратичките „черни” монолози категорично са една от най-силните страни на книгата.
– Историята – оригинална, добре замислена, добре напасната към света и героите. Макар и с не особено сложна фабула, тя е приятна и увлекателна, особено във втората част на книгата, когато вече започналият да привиква с тежкия стил читател започва да се задържа все повече и повече над страниците. Има още какво да се желае, но е доста над немалко други заглавия, които са ми попадали.

     Като цяло книгата ме остави с положителни впечатления – има още много за доизглаждене, но особено към края успя да ме зарази с магията си и да ме потопи в света си, да ме накара да се почувствам там и да искам още... и още... А в крайна сметка нали това е, което търсим у една книга?

Оценка: 8/10 Dark Wanderer



Заглавие: Затворникът
Автор: Кърт Вонегът
Издател: ИК Анимар
Ревю: The Dragon

     След “Москва 2042”, “Да убиеш присмехулник” и “Повелителят на мухите”, Анимар продължават серията си “Най добри романи на 20 век” с “Затворникът”.
     Всички сме затворници – по един или друг начин обществото ни е оплело в уродливата си паяжина, изтъкана от хиляди табута – религия, морал, закони. Целият арсенал на философията е впрегнат да ни обяснява, защо трябва да сме по-малко отколкото наистина сме, защо е необходимо да стоим само в килията си от сигурност и надежност, която то ни е осигурило, и какви са строгите наказания, които следват при опит за освобождаване.
     В романът си “Заворникът” Вонегът лансира идеята за обществото като затвор. Една гротеска, изкована от всички характерни за края на 70-те години черти на американското общество. Главният герой на романа е треторазряден чиновник от администрацията на Никсън както и неволен конспиратор в аферата “Уотъргейт”. След като излежава присъдата си, е освободен от затвора и пуснат на свобода в обществената джунгла. Действието се развива в рамките на първите му 24 часа след излизане на свобода. Срещите от най-различен вид с най-разнообразни персонажи обрисуват една мрачна картина, изобразяваща американската мечта.
     Интересно е да се отбележи, че мракът, присъстващ в книгата е смазващ – от всеки ред лъха безнадежност относно посоката на развите на държавата, тоталното изкривяване на обществения договор и човешкото съзнание. Наистина присъства характерният за Вонегът хумор – но дори и той не вдъхва разведряване, а е циничен и грозен.

Оценка: Задължителна за интересуващите се от подобна тематика



Заглавие: Казъм сити
Автор: Алистър Рейнолдс
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: The Dragon

     След блестящата “Пространството на откровенията” Рейнолдс за втори път ни приканва да отидем в неговата вселена. Първото, което се набива на очи, е пълната липса на общи сюжетни нишки с “Пространството”. Това си е напълно отделна книга, като единственото общо нещо между двете книги са значителните исторически събития, които служат за опорни точки на вселената.
     След смъртта на негов приятел в една безкрайна война, Танър Мирабел се отправя на пътешествие до далечната система Йелоустоун в преследване на убиеца. Попада в един странен свят, където кибернетиката и живата материя са преплетени в едно, последиците от ужасната “Смесена чума” са все още значителни, а самият Танър започва да открива все по-странни неща за себе си..

     От много време не съм чел толкова увлекателна книга – силни, детайлно и раздвижено разработени персонажи, реален и логичен свят. На тази база, достойна за дисертация на културолог, Рейнолдс гради един силно заплетен и нестандартен трилър. За ралика от повечето книги, излизали наскоро, тук нещата са поставени на доста по-ниско ниво – липсва задължителното спасяване на света, както и морализаторските лозунги “За Сталину! За Родину!” и прочее ненужен боклук. За сметка на това потапянето във вселената е толкова дълбоко, че след приключване на книгата е необходим период на адаптация към реалният свят.

Плюсове:
+ Стилен, увлекателен и изненадващ сюжет
+ Детайлен свят
+ Феноменалният стил на автора
+ Перфектният превод

Минуси:
– който открие недостатъци да прати имейл, аз не успях

Оценка: 9.5/10 The Dragon