Син на луната
Пробуждане
Автор: Джаар

     Земята се отдалечаваше все повече. По синята й повърхност белите вихри на облаците не спираха своя бяг, придавайки й нематериална, призрачна жизненост. От толкова далеч родната планета изглеждаше по-скоро сива. Еднообразна, изоставена. А всъщност бе пренаселена.
     Сама сред звездите, единствено тя даваше началото на някакъв живот. “Началото на нашия живот”, помисли си Нарл, отмествайки очи от илюминатора на совалката. Но и той бе така самотен, самотен като самата планета. Поне такъв бе неговият живот. Хората не го вдъхновяваха, не виждаше нищо необикновено в тях. Просто поредните обитатели на един забравен от всички и всичко свят. Свят, който не знае за какво съществува. И Нарл не знаеше за какво му е даден животът. Не искаше да умира. Боеше се от самотата, която го чака отвъд. Където дори привидността на живота я няма. Няма го ежедневието, няма ги случайните хора на улицата, няма го този свят, който му беше толкова чужд. Но все пак държеше на него.
     Сестра му казваше, че прилича много на баща си. Че не се е родил на правилното място. Самият Нарл мислеше, че не е било правилно да се ражда. Не принадлежеше на “Майката Земя”, както се изразяваше Тера. Бе напълно откъснат от проблемите на света, който го заобикаляше. Търсеше човешкото у хората, но все повече откриваше “световното” у тях. Сякаш се сливаха със своя свят, който бавно вървеше към... неизвестното. Нарл се надяваше, че все някога Земята ще се промени. Че на нея ще има място за него.
     Отново обърна поглед надолу. Или всъщност нагоре. Или може би наникъде. Тук в космоса нямаше време, нямаше пространство, само белите облаци, забулващи душата на Нарл, които намираха своето отражение над Земята.
      “Не можеш да чувстваш самота, щом си свързан със Земята”, казваше сестра му. Но такава връзка за него не бе изтъкана, не бе изкована. Той бе свободен, а копнееше да бъде окован. Към някого. Или някъде. Мястото всъщност не беше толкова важно. Може би човекът имаше значение. Нарл се надяваше, че досегът с нечий друг живот би го избавил от самотата. Но или не бе срещал подходящия човек досега, или сливането на два човешки живота бе невъзможно. Може би светът егоистично позволяваше да се слееш само с него. Само с реалността, която другите несъзнателно създават около теб.
     Земята ставаше все по-малка, а мислите му – все по-объркани. Надеждата чезнеше, а самотата, самотата се луташе безцелно в душата му, така, както той търсеше себе си в живота.
     Погледна през другия илюминатор, който бе почти изцяло запълнен от сивеещия силует на Луната. “Но тя не свети!”, бе възкликнал баща му преди повече от двадесет години, когато отидоха на екскурзия дотам. Марк бе толкова обнадежден и ентусиазиран преди да заминат. Но след като изрече тези думи, той посърна отново. Блясъкът в очите му угасна и се завърна едва в последните мигове преди смъртта, няколко години по-късно. Нарл помнеше края на баща си. Когато той с усмивка напусна този свят, сякаш звездите засияха по-ярко, а лунната светлина придоби собствено лъчисто звучене – на поток, шепнещ нейде наблизо, нейде далеч. Но всичко отмина като полъх, стопи се като сянка.
     Може би едва след смъртта на баща си Нарл опозна част от себе си. За разлика от сестра си, той не плака. И не защото се правеше на мъж. Всеки човек има право да освободи душата си, да напои Земята, да й дари част от тъгата си с печален дъжд от сълзи. Но чувствата, които витаеха в него, бяха различни. По-скоро облекчение и радост, че Марк бе поел на поредното пътешествие, от което обаче нямаше да се завърне никога. Че най-накрая е напуснал света, в който вече няма място за него. Нарл не искаше да задържа духа му със своите сълзи, със своята печал...
      “С баща ни сте невъзможни”, констатира сестра му. “Сякаш не принадлежите въобще на този свят”. И може би беше права. Или пък просто не бяха разбрани от останалите. Всъщност те не се разбираха и помежду си. Нарл винаги се стремеше към живота. Той бе прекалено силен в него. И част от тази сила се превръщаше в самота, която надипляше покривалото си върху звездите, върху изворите, върху комините в душата му...

      “Остават десет минути до кацане”, съобщи предавателят в пътническия салон. Нарл се размърда в удобната седалка и отвори очи. След десет минути на Луна-2 щеше да кацне първата туристическа совалка. Преди две години в Слънчевата система бе навлязла неизвестна комета. Или поне учените предположиха, че е комета. По-късно установиха, че е огромен астероид, устремил се към Земята. Сблъсъкът бе неизбежен. Така показваха всички проучвания. Но с приближаването си, астероидът намаляваше своята скорост и настъпилата паника постепенно се уталожи. Все пак никой не знаеше какво би могло да се случи. Всъщност се случи най-неочакваното. Астероидът навлезе в орбита около Земята и остана да обикаля Синята планета, която се сдоби с втори “естествен” спътник. Нарекоха го Луна-2. Нарл се усмихна, присмивайки се на ограниченото въображение на хората в някои случаи.
     Учените бяха потресени. А другите хора за няколко седмици забравиха, че нещо изобщо се е случило. Само влюбените се радваха на прелестната гледка на тъмното нощно небе, на което грееха две луни. При това едната светеше със собствена светлина! Това бе установено от първата експедиция до Луна-2. Тя наистина светеше с особено бледозелено млечно сияние. Безжизнените скали излъчваха тази невероятна светлина с неясен, мистериозен произход, който я правеше още по-вълнуваща.
     Някъде по това време Нарл усети промяната. Сякаш реалността се преподреждаше, животът тръпнеше в очакване, самотата се раздвижваше и разкриваше неясни дотогава пътища. Светът и съществуването придобиха ново значение за него.
     Дълго търси причината за това раздвижване в същността му, но не успя да я определи. Сякаш нещо витаеше във въздуха, прогонващо самотата, благославящо, неизвестно. Докато една нощ не погледна през любимия панорамен прозорец на баща си. Тогава видя Луна-2 като пулсиращо сърце на небосвода и за първи път свърза нейното появяване с проблясъците в иначе сивото му ежедневие.
     Когато обявиха първата екскурзия до Луна-2, Нарл използва парите на баща си и влиянието на сестра си и успя да си купи билет за първия полет. Надяваше се, че на това непознато място ще намери някои отговори. Че ще намери смисъл на всичко. Или поне на нещо.
     В началото Тера се изплаши. Знаеше за странностите на баща им, но Нарл и без това бе много... различен от останалите. Имаше чувството, че мислите му преминават по незнайни пътища със собствени правила за движение, със собствени ценности и възгледи. А тези пътища ги нямаше на нито една карта. Освен може би на звездната. Или на духовната. Бе й трудно да си представи неговата откъснатост от Земята и същевременно неразделимата му връзка с живота. Понякога дори си мислеше, че зад очите на Нарл се крие не една потайна човешка душа, а самият живот. Може би най-доброто, което можеше да направи за брат си, бе да се опита да го разбере и да бъде винаги до него, когато пристъпите на самота го връхлетят. Точно затова и реши да му помогне да отиде на Луна-2.
     Тази кратка и объркана изповед на раздяла бе изненадваща за Нарл. Знаеше, че той е възможно най-пълната противоположност на Тера, но... Всъщност и нейното съзнание бе чуждо за него. Както Луна-2 бе чужда за Земята, за този объркан и нещастен свят. Свят, който не искаше да признае своята участ, сълзите си, нито безсилието...

     Кацнаха. Излязоха от совалката и поеха по маркирания маршрут на обиколката. Кислородът тихо съскаше в скафандрите, гласовете бяха далечни, дори през предавателите, движенията изглеждаха забавени, леки или всъщност тежки – зависи от гледната точка. “Всичко зависи от гледната точка”, помисли си Нарл. Това се бе превърнало в нещо като поздрав за него и Тера. След като дълги години спориха за естеството на живота, за неговия смисъл, за предначертанието и избора, за връзките, за света, за волята и духа, установиха, че всеки възглед, всяко убеждение, всяко твърдение е истина, истина за този, който го изповядва.
     Първото впечатление от Луна-2 връхлетя Нарл под формата на вълна от еуфория, вихър от непознати усещания и чужди, но в същото време собствени спомени. Може би така се чувстваше човек при завръщането си вкъщи след дълго отсъствие. Той обаче никога не бе определял дадено място за свой дом и не бе сигурен в точността на сравнението. Но поне така си представяше завръщането.

     Няколко часа по-късно самотата бе приела нова форма – носталгия. Нарл тъгуваше за този свят, който бе изоставил много отдавна, тъгуваше и за света, който изоставяше в момента. Защото се отдели от групата, напусна маркираната пътека и пое след повика на сърцето си...

     Вървейки сред смълчаните пусти скали, които все така светеха с необяснимата си светлина, Нарл започна да разбира за какво говореше сестра му. Сега вече и той усещаше връзката. Връзката му с Луна-2. Появи се внезапно. Като любов от пръв поглед. Любов, която водеше до ново начало. Въпреки че сега би трябвало да се чувства най-самотен отвсякога, той не виждаше нито едно облаче на синия небосклон в очите си. Смисълът бе толкова различен от представите му. И напълно неочакван. А животът... Той просто имаше друга форма, за която Нарл не бе подозирал през всичките тези години.

     Стигна до една долина със стръмни склонове. По билото се възправяха високи върхове, докосващи звездите, свързващи нежното сияние на Луна-2 с техния светлик. Между два от върховете като че ли към долината се спускаше забравено и сухо речно корито. Тук никога не бе имало вода. Нямаше и да има. Но на това място водопад от светлина щеше да дава нов живот и да дарява душите със своята благодат.
     Въздухът му бе на привършване. Нарл не възнамеряваше да се връща. Нямаше за какво да се връща. Последният му поглед към Земята, отправен през илюминатора на совалката, бе достатъчно сбогом.
     Може би Тера щеше да му липсва. През целия си живот той не бе близък с друг, освен със сестра си, с пълната си противоположност. В този миг Нарл осъзна същността на човешкия свят – парадоксалността. Всичко в живота бе подсилващ се контраст, допълваща се противоположност, необходимост от невъзможност... Но това бе минало за него. Той откриваше един друг живот, един друг свят.
     Свали ръкавиците и скафандъра си. С пръстите си докосна скалите, а с мисълта си обхвана цялата луна. Допря главата си до нейното красиво тяло. Животът го изпълваше, пулсираше в ритъм със сиянието на върховете, което се увеличаваше все повече и повече. Нарл прегърна луната, сля се с нея и заживя във водопада от светлина, който бе сънувал по-рано.
     А самотата и объркването му отлетяха зедно към Земята. Към своята родина.

     След дългото безуспешно търсене совалката отлетя, тъй като енергията и въздухът привършваха. Всички отправяха погледи, премрежени от сълзите, към жестоката втора луна, която бе отнела живота на един от тях. Но те не знаеха, че тя го дари с живот. И той даде началото на този живот. Единственото, което видяха, бе усилващото се сияние, прерастващо в заслепяваща светлина...

     Четири месеца по-късно учените за пръв път забелязаха промяната. В една долина се бе появил водопад от неестествена светлина и бяха израснали дървета от непознат вид – високи, със светлобежови, преливащи към бледозелено с млечен блясък клони, с тънки и дълги тъмнозелени листа със сребърен блясък. Оказа се, че приличат само външно на растенията от Земята. Така и не можаха да си обяснят тяхната структура и процесите, протичащи в тях. Само една жена на планетата майка знаеше какви са тези растения – Тера. След изчезването на брат си тя задържа Дървото, както го наричаше баща им, но не каза на никой, че то е умалено копие на дърветата от Луна-2. Запази го за себе си, като последен спомен от Нарлан. Спомен, който засилваше своето сияние всеки ден.

     Две години по-късно човечеството за първи път установи контакт с друга интелигентна форма на живот. Дойдоха на Земята най-неочаквано. Казаха, че тяхната родина е далеч, далеч и в пространството, и във времето. Но твърдяха, че идват от луната. От втората луна. И че едно човешко същество ги бе пробудило от мъртвешкия им сън. Че те му дължат своя живот. И своята самота. Те го боготворяха.
     От този ден Луна-2 вече бе наричана Нарлия.