Symphony X
Автор: Матрим
Историята на “Symphony X” започва през 1994 г., в пролетта на която групата бива основана в Ню Джърси, САЩ (добре че им каза, че Ню Джърси е в САЩ, хората иначе принципно си мислят, че е някъде между Вануату и Малави, нали? – бел. обиден географ). Китаристът Майкъл Ромео (без Жулиета, sorry :р) вече е привлякъл вниманието на света с продуцирания от него соло-албум “The Dark Chapter”. Пръв е привлечен басистът Томас Милър, който и преди често е свирил заедно с Майкъл. Скоро след това вокалистът Род Тайлър и барабанистът Джейсън Руло също се присъединяват към проекта, а с намирането на кийбордиста Майкъл Пинела съставът е запълнен и групата е готова за записването на дебютния си албум.
Същият този албум е озаглавен “Symphony X” (явно оригиналността малко им се е изплъзнала тогава, но какво да се прави :)), записан е през есента на 1994 и е издаден в Япония през декември. Като за първи албум той прави доста голямо впечатление на феновете на прогресив метъла по света и получава ласкави ревюта в Япония. Главна пречка пред групата се оказват съмнителните (по-скоро безспорно слабите, искаш да кажеш, нали? :р) вокални дарби на Род Тайлър, който в началото на 1995 е изхвърлен от състава и заменен с Ръсел Алън. Новото попълнение е меко казано с няколко класи над Род.
Само осем месеца след издаването на дебютния си албум, “Symphony X” са готови и с втория такъв, наречен “The Damnation Game”. Той се оказва на гребена на вълната на тепърва набиращо сила течение в прогресив-метъла, известно като нео-класически прог (alas, прогресив феновете, а и самите музиканти, имат твърде голяма любов към ефектнo звучащи наименования :)).
Но това е само прелюдия към истинския пробив, oсъществен през 1997 г., когато е издаден третият студиен албум “The Divine Wings of Tragedy”. Групата вече има свой собствен уникален стил, изпълнението е почти безпогрешно, а атмосферата, създадена от използването на почти симфонични хорови пасажи и дълги иструментални партии, допринася много за успеха на албума. Дългите (но не прекалено) сола на китарния виртуоз Майкъл Ромео и повече от приличния вокален диапазон (хм, това ли е правилният термин, професионалистите да помагат :p ("гласов" се казва, ама и така ше те признаят :р – бел на проф. Рол)) на Ръсел Алън се изявяват в пълния си блясък и резултатът е повече от 100 000 продадени албума само в Япония (bloody sellouts – бел. The Underground Metal Fan).
През 1998 г. следва четвърти албум – “Twilight in Olympus”. За съжаление по това време Джейсън Руло е временно напуснал групата поради лични причини и е заместен от Томас Уолинг. Въпреки това албумът отново е успешен и затвърждава реномето на “Symphony X” като главните съперници на "Dream Theater" в жанра прогресив метъл. По мое лично мнение обаче, липсата на Джейсън си личи и затова предпочитам версиите от Live албума на най-добрите песни от “Twilight in Olympus”. За европейското турне Руло отново е на линия, а след успешния край на обиколката Майкъл Лепонд заменя Томас Милър на баса.
Идва 2000 г., а с нея и времето за петия албум на “Symphony X” – “V: The New Mythology Suite” (сигурно аз съм единственият “умник”, който се е чудил защо албумът има такова глупаво име – “V” (“В” по нашему), докато Ян не ме светна, че това е всъщност римската цифра 5 :р). Албумът е концептуален, по мотиви от гръцката и египетската митология, главно за Атлантида, но честно казано не съм се задълбочавал в текстовете, може и да бъркам. Все пак те не са най-силната страна на “Symphony X”. В смисъл, не са лоши, но не могат да ме накарат да се заинтересувам сериозно от тях.
Последният засега албум на “Symphony X” e “The Odyssey”, появил се на бял свят през 2002 г. Това е най-тежкият албум на групата, включващ и най-дългата им песен – 24 минутната “The Odyssey” по мотиви от “Одисеята” (не думай, никога нямаше да се сетя за това. Даже пари за авторското право не съм получил, накъде върви светът, ех... – бел. Омир).
Следва да се спомене и “Live on the Edge of Forever”, live албумът на SX. Той включва почти всички песни от “V” плюс по няколко от “Twilight in Olympus” и “The Divine Wings of Tragedy” (включително гениалната 21-минутна едноименна песен от втория). Изпълнението почти по нищо не отстъпва на това от студийните албуми, а специално представянето на Ръсел Алън е направо по-добро.
Заключение: “Symphony X” е група, съставена от великолепни изпълнители, задвижвана от творческата дарба на Майкъл Ромео, който пише почти всички песни. Може би някои ще се заядат, че жанрово в някои песни SX са почти power metal, но според мен в това лошо няма. Или че за разлика от "Dream Theater" са твърде “тежки” като звучене. Но според мен прогресив метъл не значи само “клонинг на "Dream Theater"” и затова мога само да ви подканя да чуете “Symphony X” и да решите сами за себе си дали са най-великото нещо от откриването на топлата вода насам или са най-голямото метъл извращение след последните албуми на "Металика".
Препоръчителни песни: “The Divine Wings of Tragedy”, “The Odyssey”, “The Accolade” I&II, “Communion and the Oracle”, “Through the Looking Glass”.