Брой 21 Евъргрийн

     В навечерието, или по-скоро надследобедието на великденските празници, на човек изведнъж му става нещо и започва да се замисля за нещата от живота. Или пък не му става нищо и не започва изобщо да се замисля за нещата от живота. При всички случаи обаче му се налага да драсне поредните два реда увод. А вече станаха поне три, така че мисля, че съм изпълнил дълга си подобаващо :р. С други думи – авторът е Азимов, знаете го, и ние го знаем, а книгата е моят личен фаворит в три направления – за най-добра негова книга, за най-добра имплементация на времевите парадокси и, еретично, признавам, но пък.. за най-добра научна фантастика ет ол. Е, от мен повече накрая, а сега ви оставям в ръцете на колегите с "Краят на вечността".

Moridin

Матрим

     “Краят на Вечността” е книга, която не влиза в никоя от големите поредици на Азимов – за роботите, Империята или Фондацията. Но по нищо не отстъпва на тях (е, освен по обема, но количествените натрупвания не винаги водят до качествени изменения, каквото и да разправят комунистите (ъм.. Хегел беше по мое време, все пак.. бел. Мор) и Робърт Джордан) и си остава една от класиките в жанра, особено у нас, защото е издадена преди доста време, когато не е имало такова изобилие от издавани фантастики (ако не броим теориите на маркс-ленинизма за фантастика, that is).
     Сюжетът – човечеството е открило пътуването във времето. Каста от специалисти, наричащи себе си Вечни, ръководи тези пътувания и намесите в човешката история. Тяхната цел е стабилност и просперитет за човешкия вид и за да я постигнат, те спират чрез леки намеси всичко неортодоксално и особено космическите пътешествия. Както често става обаче, целта не винаги оправдава средствата и един човек е на път да промени статуквото завинаги...
     Атмосферата е доста по-мрачна от обичайното за Маестро Азимов, което за мен почти винаги е плюс. Светът, доколкото може да се говори за такъв, е интересен, с всичките разлики между отделните столетия и контраста между Вечността и останалата част от човечеството. Както си му е редът, авторът няма никакви проблеми с “научната” част и всички концепции са ако не реалистични (което е малко трудно, все пак, защото ако бяха измислили машината на времето, аз вече да съм отървал света от Мишо Шамара по прочутия метод с убийството на дядото, но както и да е... :р), то правдоподобни. Отчуждеността и чувството за превъзходство на Вечните спрямо т.нар. Временни (хората, непътуващи във времето) са описани много добре.
     Тъй като Азимов наистина е майстор, успява да задържи интереса на читателя през цялото време (поне моя интерес де, не мога да говоря за всеки :р), обратите следват един след друг, а финалът е едновременно изненадващ и логичен, нещо не чак толкова често срещано в Sci-Fi.
     Но в основата на романа е вечният конфликт между целите и средствата – намесите на Вечните, при все цялото си желание да помагат на човечеството, освен че цинично се намесват в съдбите на хората, успяват и почти да спрат технологичния прогрес и въобще развитието на човешкия вид. Както се казва, пътят към ада е постлан с добри намерения. Естествено има хора, на които ще им допадне обуздаването на демона на прогреса. Аз лично се радвам, че откривателите на огъня не са се вслушали във фракцията, крещяща “Че защо? Много добре си ни беше на тъмно”.
     Важна част от книгата е любовната история между Вечния Ендрю Харлан (главният герой) и Нойс Ламбънт. Както са казали хората – “Търсете Жената”, т.е. оттам почват всички главоболия за героите в книгата :р. От Азимов едва ли някой е очаквал пламенна и страстна романтична история, но аз бих казал, че, ако ли не достатъчна, за да... хм... задоволи... хм... чител(к)ите на розови романчета, тази е напълно достатъчна за целите на книгата, която все пак е фантастика ;) Ако не друго, то поне не дразни. Наистина малко е клиширан сюжетът тип “Нашият стана човек, едва след като се влюби”, но не може всичко да е идеално. Критикарите биха се заяли, че героите били неразвити и плоски – аз бих казал, че това принципно е вярно, но съм виждал и много по-лоши (включително и в доста книги на Азимов :)), а и романът определено е с акцент върху сюжета и идеите, не персонажите...
     Гледам какво съм написал и направо се чудя как съм успял с толкова засукани фрази да кажа толкова малко. Затова ще карам по-простичко – това е една от най-добрите книги на Азимов, чете се буквално на един дъх (е, не чак толкова буквално все пак :р) и е може би най-добрата книга по темата за пътуване във времето. Ако това не ви се вижда достатъчна причина да си я набавите, то дано поне се окаже достатъчна да не я захвърлите, ако случайно ви попадне... Направо се чудя защо четете този евъргрийн и знаете ли изобщо какво е фантастика и има ли то почва у нас :р.

Турин

     Времето е най-простото нещо
     Си мислят мнозина фантасти и затова изкопават някой луд професор, събират ненужните чарколъци от гаража и сглобяват набързо машина на времето, след това кеф ти поправяне на собственото минало, кеф ти надничане в бъдещето на потомците. “Краят на вечността” обаче е замесена от друго тесто, Азимов винаги е бил повече учен, отколкото писател. Изтънко познава крехката материя на времето и знае, че всяко действие си има винаги (не)предвидими последствия. Стройна организация на кастов принцип се грижи за миналото, настоящото и бъдещото благополучие на целокупното човечество, читателят може само да се наслаждава на логичната постройка на повествованието. И все пак това е само тънко було върху истинските идеи и мисли на книгата. Защото става дума за това, което ни прави наистина хора – за вечния порив напред и нагоре. За свободата да избираш, а и свободата да поемеш последствията от собствения си избор. За фалшивото преклонение пред чистия интелект, за разврата на абсолютната власт, за безвремието, в което неминуемо попадаш, ако забравиш кои са корените ти и кои са тези около теб. За правото да бъдеш какъвто си, да живееш собствения си живот по начина, който ти допада. За равносметката, че съдба в крайна сметка няма и че във всеки един миг човек решава накъде да поеме по безкрайните кръстопътища на истинския живот. За стремежа да станеш, след като си паднал, да се изправиш, когато са те огънали. За това да си просто човек.

     Боговете сигурно са полудели
     Щом позволяват на убедения агностик Азимов да разчиства сметки с това, което винаги е смятал за прът в колелото на прогреса – католическата църква. Паралелът е твърде явен, намеците – прекалено очевидни. И техниците-инквизитори, които всеки ненавижда, но които всяват почти божествен страх, и социолозите-йезуити, потънали в своите патологични изследвания, и компютрите-кардинали с вечните си интриги – всички те са символи на една закостеняла институция, която се е заела с нелеката задача да раздава справедливост за всичко и на всеки. Въпреки лицемерното безбрачие и злоупотребата с власт, въпреки че се крепи само на крехкия факт, че някой някъде е пропуснал да умре или да напише две уравнения в повече. Скритите, реформаторските векове са надеждата на човечеството там, където искрицата на разума се раздухва до буен пламък, където с любов и постоянство хората стават все повече хора.

     А какво следва след края на вечността? Ами началото на безкрайността...

Демандред

     Трябва да ви кажа, че не обичам историите за пътуване във времето. Прословутите парадокси (убийството на дядото, срещата със самия себе си и т.н) винаги са ме обърквали и изнервяли (освен ако не става въпрос за пародии на тези главоблъсканици, които обожавам, особено написани от майстори като Лем и Адамс :P). Просто не обичам да се обърква цялата причинно-следствена връзка. Дори и иначе гениални книги като “Хиперион” по мое мнение страдат от синдрома на обърканото време, както му казвам аз, и към края има няколко такива бъркотии заради тези пътувания, че и след 5-6 препрочитания не мога да си изясня кое как (и най-вече кога) е точно.
     Затова може да прозвучи изненадващо, че аз обожавам “Краят на вечността”, която е един от най-сериозните опити за разглеждане на тематиката с пътуването във времето и доколко намесата в миналото променя настоящето. Просто защото Азимов е гений на изгражданeто на правдоподобен свят и сюжет, дори и когато това изглежда почти невъзможно. И е перфектният автор за логично, научно звучащо и незаплитащо прекомерно главата на читателя с парадокси изложение на цялостната проблематика с пътуванията във времето. За един наистина недоверчив към всякакви такива парадокси човек като мен, разбира се, винаги ще останат неща, за които да се заяждам в това отношение – такива има и тук, но са поносими и не дразнят, а и са сведени до абсолютния минимум. Защото съгласете се, че да пишеш за нещо толкова противоречащо на нашите сегашни представи и здрав разум като пътувания във времето, променящи цялото настояще и бъдеще, самата Реалност – просто е неизбежно да останат неща, които не се връзват съвсем.
     След този доста дълъг увод се прехвърлям на самата Вечност като организация – лично за мен едно много запомнящо се нещо. Перфектното доказателство защо не трябва да се дава власт на учени, измерващи щастието и просперитета на хората с компютри (и то с перфокарти, дори и в 20000 век, явно Азимов не е сред най-добрите прогностици на развитието на техниката :P). Най-ценните неща просто не се измерват – нещо, с което много учени от всякакви области все още не искат да се примирят. Цялата Вечност носи едно чувство на стерилност, скованост, застой. Като си препрочитах книгата, внезапно ми проблясна, че силно напомня на църквата – няма жени, всичко е строго йерархично и разбира се, общ е и прословутият принцип “Целта оправдава средствата”. BTW, на всеки нормален човек му е ясно, че идеята във Вечността да се приемат само мъже, които да живеят общо взето като монаси във въздържание е ужасно глупава и ще доведе до огромни проблеми, както и става в книгата... :P.
     Въобще основната тема на книгата е кое е за предпочитане – контролираното вечно среднячество на човечеството в любезната, но силна прегръдка на менторите от Вечността или едно нормално развитие със своите редуващи се върхове и падения? Дали е по-добре да избягваме всяка възможна опасност и вълнение само да за запазим неизменността и сигурността на живота си? Вечните въпроси, които винаги са вълнували хората, а на мен лично винаги са ми били особено интересни. Интерпретацията на Азимов не е особено оригинална или дълбока, но пък е изказана по наистина въздействащ и запомнящ се начин, което издига книгата над масата.
     Разбира се, присъства и типичният за маестро Азимов ужасно увлекателен сюжет, изпълнен с обрати и не оставящ читателя да скучае и за минута (този път ще минем без преразказ, надявам се някой от колегите да се е погрижил :P). За да достигнем до една финална развръзка, която все още се нарежда в челото за неочакваност в личната ми класация (дори и по стандартите на Азимов, може би най-добрият в това отношение фантаст, тя си остава брилятна). И всичко е абсолютно логично и подготвяно дотогава детайл по детайл, и при всяко препрочитане човек се пита “Как може да съм бил толкова сляп?”
     Естествено, книгата си има и някои слабости, които са общо взето типични за автора. Стилът не е на особена висота (както казва самият Азимов – “Нищо не трябва да спира стремителния ход на действието” :P), а и на героите до голяма степен липсва плътност и реализъм. Така казано звучи ужасно, нали – два от основните компоненти са зле. Но Азимов е перфектното доказателство, че понякога става точно обратното и че неговото майсторство в другите компоненти и могъщото му въображение компенсират тези слабости. Затова и книгата е задължителна за всеки сериозен Sci-Fi читател и си остава сред класиките в жанра за мен.
     За финал бих искал да цитирам едно любимо изречение от една моя много любима книга, което мисля, че е точно на място тук, защото “Краят на Вечността” е една отлична интерпретация на много подобна идея:
     “The only thing that makes life possible is permanent, intolerable uncertainty: not knowing what comes next”.

Роланд

     Преди месец-два си препрочетох "Резерватът на таласъмите" – книга, от която имах изключително хубави псомени от детството си – за да си я припомня като хората и да мога да напиша евъргрийн за нея. Останах, както тези, които са чели въпросния евъргрийн, сигурно помнят, изключително разочарован. Чудесната приказка от спомените ми се беше превърнала в нещо доста досадно, тромаво и елементарно, което изчетох на инат и с единствената цел да мога да пиша за него.
     Е, това няма нищо общо с конкретния случай, напротив. Чел съм "Краят на вечността" горе-долу по същото време, когато и "Резервата", но за разлика от него, никак не ми бе харесала. Беше ми скучна и сива, почти досадна. Товгава съм бил, трябва да се отбележи, на десетина годинки, така че простено да ми е...
     След като водих епични битки с целокупния фендъм на книжлето в списанието, използвайки анатемата, че въпросната книга просто НЕ Е класика, каквото и да си мислят (те, под секрет да ви споделя, и "Хиперион" мислят за евъргрийн, ама наивността, казват, се отплащала), накрая просто се предадох и си рекох да я препрочета и да се включа. Е, очевидно този път "Краят на вечността" спечели от цялата работа, защото останах... е, не точно впечатлен, но доста приятно изненадан. Да, още съм убеден, че книгата е толкова класика, колкото е класика "Jena Jameson's complete DVD collection", но при все това си заслужава много.
     Няма да се разпростирам върху историята, която първо със сигурност е била разказана от някой от колегите, и второ – е, с две думи, откровено тъпа :) Не, сериозно, как е възможно човек да има едновременно толкова необятно въображение и да е толкова неинвентивен по отношение на обвивките, с които да покрие идеите си? Цялата концепция на Вечността, която паразитира върху Времето (сравненията с Църквата и инквизицията са всъщност дори малко дразнещо очевидни), "предпазвайки" човешката раса от собствената й еволюция, е наистина много интересна и страхотно обрисувана. Историята, която я съпътства обаче, е доста скучновата и всъщност книгата спокойно би могла да е и разказ без да загуби кой знае какво. И в крайна сметка има едно такова нещо като "актуалност", което Азимов определено не владее. Перфоленти, за бога, и микрофилми :) Изчислителни машини и прочее. Да, естествено, че това е било актуално по негово време, но защо Хайнлайн не ми създава такова усещане за архаичност? И не е ли всъщност твърде лесно да избягаш от капана на подобно нещо като преходността на техниката? За съжаление желанието на Азимов да е изчерпателен, научно обоснован и реалистичен, което го съпътства във всичките му книги, често му играе лоша шега. Перфоленти, божеее...
     Независимо от това, винаги ужасно много са ме притегляли пътуванията във времето и измененията на Реалността. Самонарочилите се за богове Вечни поне за мен излъчват някакво много силно лицемерие с твърденията си, че правят всичко за благото на човечеството, имайки предвид, че никой от тях никога не бива засяган от промените в Реалността, които изтриват цели столетия постижения на човешката култура и технология. И в името на какво благо? Кой определя кое е добро за човека? Доста изтъркани въпроси всъщност, но много добре вплетени в тъканта на романа и поне за мен усещането за нередност, за нещо болно и обречено на гибел, което Азимов е искал да създаде във Вечността, е много въздействащо. И нещо още по-добро – "Краят на вечността" е от този тип гениални идеи, за които винаги си казваш "Ами да! Защо аз не съм се сетил за това?", което за мен е еталон за наистина висш пилотаж. Лесно е да развиеш идеи, които са интересни само за теб или просто не говорят нищо на останалите. Трудното е да напишеш нещо, което много хора биха написали, ако имаха твоя талант. И честно казано Азимов за пореден път е в ролята на именно този човек :)
     Изчерпах се нещо, колегите да помагат :р.

Моридин

     Добре, аз главното си го казах горе и нищо по-важно от него няма да кажа, тъй че направо ме прескочете, да не си бера срама :р. С други думи, защо всъщност смятам "Краят на вечността" за толкова добра книга. Ами по най-тривиалната причина – защото точно толкова много ми е харесала. Обективно бих се съгласил, че стилът на Азимов не е и никога не е бил особено зашеметяващ или блестящ с каквато и да е красота и финес. Напротив, на места е доста тромав и дори лекичко напомня досаден соц-реализъм, макар и много лекичко. За някои без съмнение е минус и научният елемент, който обаче аз лично винаги съм оценявал високо. По този въпрос обаче не съм съгласен, че неактуалността на автора е някакъв голям проблем. В крайна сметка чак пък такова значение ли има, че Вечните работят с перфокарти, а не с дискове? Не мисля. Признавам, може лекичко да досади при първото ориентиране в обстановката, но поне на мен изобщо не би ми правило впечатление скоро след това, художествената литература цели да създаде един измислен свят, в който всичко да си изглежда на мястото, и препратките му към нашия собствен определено не са най-важното в него, а мисля, че в останалото Азимов се е справил много добре.
     Казвам това най-вече заради сюжета, който намирам за особено увлекателен и компенсиращ де що има бледи петна в описанието на атмосферата. А бледи петна, да си признаем, има – пълнокръвните описания не са най-силната страна на автора и... абе, усещам се, че ставам все по-критичен.
     И това е защото упорито избягвам да спомена онова, което най-много ме е впечатлило в книгата – завързването на историята и пътуванията във времето. Съжалявам, че не мога да обясня точно какво имам предвид, без да вкарам твърде много спойлери, но целият сюжет, от въведението в обстановката до драматичната си развръзка е просто брилянтно изложен пред читателя. Всичко, и имам предвид ВСИЧКО си е точно на мястото. Да, има развлачвания, има излишни елементчета, но... всъщност пак се отклонявам от същността – аз за разлика от Дем съм луд по времевите парадокси. Имам си хоби де що видя пътуване във времето да почна да търся кусурите на ситуацията и защо нещо не би могло всъщност да е както е. И въпреки че (което е най-прекрасното в цялата история) в крайна сметка ясна идея за това какво точно имаме "право", не в морален, а във физически смисъл, да направим при пътуването във времето си остава мътна Индия и всеки писател си го тълкува както иска, много малко от тях всъщност успяват логично да обяснят как се навързват нещата. Е, при Азимов изпълнението е просто перфектно. Разбирате ли, всичко си идва на мястото, целият пъзел от "парадокси" се нарежда толкова правилно.. Просто прекрасно. Гениално и т.н. и т.н.
     Ами това исках да си кажа, другото по-важно за книгата е моралното послание, но за него май колегите са говорили предостатъчно. Наистина, има ли някой в крайна сметка правото да се разпорежда като Бог със съдбата на другите. Ами, знаете ли, всъщност има. Само че няма възможността. Защото си остава човек. А никой човек не може да се справи с тази отговорност. Никой не може да запази съзнанието си здраво. И дори когато говорим за цяла организация, тя всъщност също би стигнала до неумолимия си колапс, просто е неизбежно. Което ме навежда на един друг по-забавен въпрос, има ли колапс нещо, което няма начало. Историите за къщичката отвън и отвътре, с които май все пак няма да ви занимавам. Прочетете и се замислете :).
     За финал – "Краят на вечността" безкомпромисно Е класика, най-вече като основополагащ камък на концепцията за пътуванията във времето, но и за цялата научна фантастика изобщо. И по мое мнение е задължителна за всеки.