"Властелинът на пръстените: Клонираните атакуват"
Автор: Турин
(продължение от 17-ти брой)

     Какво се случи досега: Избраният Нео поема към Източника, за да унищожи Всевластния пръстен. Подпомаган от своите верни другари Морфей, Гимли и един мрачен мъж, той успява да освободи затворения в Шлемово усое Ключар, не без помощта на любимата си Арвен. Водени от Ключаря, всички заедно продължават трудния си път.

     – Какво виждат острите ти очи, Избрани? – попита Гимли, докато пуфтеше под товара на многобройните си брадвички. Нео се издигна леко нагоре и се понесе напред, като следваше извивките на терена. Арвен възхитено го наблюдаваше как се отдалечава... колко добър пилот беше само, истинско синьо ангелче. Но само след секунди Нео се върна на скорост и завика отдалеч:
     – Урук-хаи! Урук-хаи! Нападат ни!
     Групата се скупчи и всеки сграбчи здраво по някое оръжие, Ключарят се сви в краката им, а Морфей се скри зад Арвен. Само след миг орда урук-хаи се появи на хоризонта и сред прах и крясъци бързо ги приближи. Забелязаха ги и веднага се разгърнаха да ги заобиколят. Скоро спътниците бяха обградени от копията на лъхащите на мърша изроди. Предводителят им пристъпи напред и изрева:
     – Каква работа имат човек, джудже и елф в тези земи? Отговаряйте бързо!
     Нео отвърна спокойно на погледа му, без да отрони и дума. Един урук-хай се приближи към предводителя и изръмжа нещо в ухото му. А той посмекчи тона си, доколкото звука на ренде може да бъде смекчен, и продължи:
     – Аа, известния Нео, каква чест, почитаемият Гимли също е тук – джуджето леко се поклони в отговор – А и прекрасната Арвен, ма шер, е сред нас – предводителят се наклони напред и изплези кучешкия си език с явното желание да целуне ръката на елфическата принцеса, но тя гнусливо се отдръпна. Леко разочарован, урук-хаят продължи:
     – Но, уважаеми Нео, забелязвам негър в свитата ти, някои от моите воини с удоволствие ще се позабавляват с него...
     Морфей изскочи пред другите и изрева вбесен:
     – Канли! Не съм минал през огън и смърт, за да разменям безсмислени обиди с жалките ти червеи! Не се крий зад фустите на жените, ами излез и се бий като мъж!
     Предводителят се огледа, за да види фусти, не видя нищо, леко се замисли, а после кимна и даде знак да разчистят малко място. Един от неговите подчинени му препречи пътя:
     – Господарю, не си струва да си цапате ножа с кръвта на тази свиня! Оставете го на мен!
     – Не, Гърни – внимателно, но твърдо го отстрани предводителят – С това ще се заема сам!
     – Но, господарю... аз трябва да отмъстя за сестра ми, за годините прекарани в робските ями!
     – А баща ми, а майка ми? А тронът, който ми бе отнет? Кой ще отмъсти за тях? – и предводителят измъкна огромен ятаган, пристъпвайки крачка напред. Морфей сграбчи самурайския си меч и се хвърли в атака. Двете остриета се удариха с мощен звън, отскочиха и после пак се впиха едно в друго. Морфей замахна отново, но урук-хаят парира и го прасна с юмрук право в зъбите, а след това го срита между краката. Негърът изскимтя, изтърва меча си и се сви, предводителят вдигна ятагана си за победния удар, но все още скимтящият Морфей се хвърли напред и заби глава в корема му. Двамата се затъркаляха по земята, хапеха се, щипеха се и се налагаха здраво. Урук-хаят докопа противника си за гърлото и стисна здраво, Морфей захъхри и зарита безмощно с крака, но все пак намери сили да прошепне една единствена думичка. Предводителят се вцепени за миг, но това беше достатъчно за негърът да се добере до меча си и да прониже урук-хаят, после да му отреже главата и да го накълца на ситно. Докато се изправяше на крака, дишайки тежко, Морфей погледна към посечения враг в краката си и осъзна, че са жертва на един и същ генетичен експеримент, почувства дори нещо като братска обич към мъртвия и сълзи напълниха очите му. Първите редици на бойците зашумяха: "Вижте, вижте, той отдава влага на мъртвеца!" Морфей се изправи, вдигна ръка и изкрещя:
     – УРУК-ХАИ! ЧУЙТЕ МЕ!
     Множеството се смълча и впери поглед в него.
     – Да, истина е това, което сте чули! Аз наистина съм черен! – редиците се развълнуваха отново, но Морфей повиши глас – НО АЗ НЕ СЕ СТРАХУВАМ! Не се страхувам, не заради пътя, който съм изминал, а заради пътя, който ми предстои! Черни или бели, куци или хроми, ние още сме тук! Нека им покажем, че ние не се страхуваме!
     Бойците закрещяха одобрително, неколцина завикаха "Муад-Диб! Муад-Диб!", останалите подеха възгласа и скоро хиляди тропаха с крака, блъскаха с мечове и ревяха с пълно гърло "Муад-Диб!" Някой запя бойния химн на урук-хаите, отделни гласове се включиха, тук-там просълзени бойци размахваха факли, скоро всички запригласяха и мощните им гласове понесоха към небесата вълшебните думи "Bring your daughter to the slaughter". Морфей стоеше безмълвен на фона на залязващото слънце и въодушевената хилядна тълпа, а по ръката му бавно се стичаха капчици кръв от високо вдигнатия меч. Беше велик момент и всички го запомниха като такъв.

     Дълбоко в земните недра имаше пещера така древна, че помнеше родилните гърчове на скалите. Обитаваха я безименни твари, толкова злокобни и страховити, че и самият ужас се плашеше от тях. Внезапно в мрака нещо се размърда и наруши хилядолетния покой. Изчадията се стреснаха и спотаиха, случваше се нещо ново и непознато, мъждукащата им памет обаче пазеше смътния спомен за подобно събитие отпреди векове. Нещо отново се размърда и неуверено се изправи, тварите се пръснаха с писъци из дупките и притихнаха треперещи. Нещото бавно направи крачка, после още една и залитайки пое нагоре, към светлината на деня. Бяха го събудили, след столетия покой. Някой го беше повикал. Някой го беше призовал да почисти. Всичко. И всички.

     Напредваха бързо сред изпепелени полета и изгорени села, а грозното грачене на гарваните, накацали по труповете край пътя, ги съпровождаше непрестанно по пътя им.
     – Роханците! Палят, грабят, убиват, а няма кой да ги спре! – роптаеха урук-хаите, но следваха неотлъчно водачите си. След три дни непрестанен поход без сън и почивка те най-сетне спряха на лагер. Изпратиха съгледвачи напред и си позволиха за пръв път от много време насам да се отпуснат. Разузнавачите се върнаха по-бързо от очакваното и донесоха мрачни вести. Черната порта се отворила преди ден и оттам се изсипали безкрайните пълчища на Мрачния владетел. Клонираните му бойци не познавали умора, болка или страх, успели да пробият отбраната на хората, преминали реката и превзели ключовата крепост Осгилиат. Хората опитали контраудар, но той се провалил и мнозина загинали в последвалата сеч.
     Нео поклати мрачно глава, сега нищо не спираше легионите на Мрачния владетел по пътя им към Зион. Той се обърна към останалите:
     – Единствената надежда е, ако успея да стигна с пръстена до Източника.
     – Не можем да оставим Зион без защита – противопостави се Морфей. – Пък и как ще минеш през Черната порта, нали оттам излизат армиите на клонираните, фронталната атака ще е самоубийство…
     – Той знае път, път таен и опассссен – изсъска Ключарят от мястото си под масата, където кротичко гризеше пилешка кълка – Опассссен, да, но никой не наблюдава този път, той е бил там, безсссценно, знае пътяаааа – Нео го издърпа, хвана го за гърлото и го погледна право в очите:
     – Вярно ли е? Наистина ли има такъв път?
     – Толкова грууб, толкова ааа – Избраният го стисна по-силно – ааа, боли, гори ни, боли, да, да, има път, той го знае, той е бил там, ссссамо го пусссни…
     Нео отвори пръсти и Ключарят се строполи на земята, Морфей го срита отново под масата, а Избраният рече:
     – Добре, значи аз тръгвам по обиколния път, а вие поемате към Зион и помагате за отбраната…
     – Идвам с тебе аз – намеси се Арвен. Нео се опита нещо да каже, но щом срещна твърдия й поглед, се отказа.
     – Тогава идвам и аз, не мога да те пусна сам, заклел съм се да те следвам навсякъде – рече Морфей. Арвен се начумери, Избраният също се намръщи и се опита да го разубеди:
     – Ти си нужен на бойците си, Зион също се нуждае от теб…
     – Аа, тръгвайте, тръгвайте – прекъсна ги почти сияещият Гимли – Ще се справим чудесно тук и сами. Не съм се забавлявал така от Битката на петте армии насам.
     – Та ти не може да си участвал в тази битка – усъмни се Нео. – бил си много малък тогава.
     Джуджето се засегна:
     – Татко ми е разказвал. Аз поне знам кой е баща ми – жегна той Избрания. Нео не отговори, но си отбеляза да запомни това и когато му падне случай, да го припомни на Гимли.
     Сбогуваха се на сутринта, Ключарят ги поведе на юг и скоро те изчезнаха сред хълмовете. Вървяха почти целия предиобед, когато Нео реши да се издигне леко, за да огледа околността. Не обърна внимание на загрижения поглед на Арвен, нито на протестите на Морфей, а се устреми нагоре, отдавна не беше летял и усещането му липсваше.

     Мрачният мъж беше събрал военен съвет и обясняваше плана на своите лейтенанти:
     – Гърни! Ти ще командваш стрелците, пригответе по пет стрели, за повече няма да има време. Дънкан! С колко пясъчни червеи разполагаме? Какво?! Нито един?! Изяли сте ги, казваш, още миналата пролет... Добре, аз ще водя атаката на уаргите, ти вземи най-добрите си бойци и удръжте предната линия, докато ги обходим в гръб! Гимли! Ти ще пазиш фланговете ни, подозирам, че роханската конница се навърта наоколо, въпреки че засега няма следа от нея. Прати навсякъде съгледвачи и бъди нащрек… – внезапно той вдигна ръка, допря я до ухото си и всички чуха припукванията на прихванатата радиовръзка: "Чарли, Делта, Браво... Драко едно вика кулата, Драко едно вика кулата... Кулата вика Драко едно... Засечен нарушител, север-северозапад... Драко едно, Драко две, унищожете нарушителя... Разбрано, кула, Драко две, следвай ме..."
     – Радарите на Минас Моргул са го засекли – процеди джуджето и вдигна загрижен поглед към сивото небе.

     Нео се беше издигнал достатъчно, за да оцени мощта на противниковата армия. Клонингите напредваха в стегнати редици, като прегазваха отчаяната човешка съпротива без дори да се забавят за миг. Сред хълмовете армията от урук-хаи се готвеше да срещне врага си, а какво беше това облаче прах на хоризонта... Огнено кълбо прелетя на сантиметри от него, Избраният изненадан се завъртя, само за да види друго кълбо, носещо се към него. Бързо сви встрани, пламъците облизаха лицето му и той изруга от болка и яд. Та те използваха неконвенционална магия! Нямаше обаче време дори да се ядоса, двата дракона приближаваха, бълвайки огън. Опита да се снижи рязко, за да използва предимствата на терена, но драконовите ездачи не бяха вчерашни – единият веднага отряза пътя му надолу, а другият го притисна с откос огнени кълба. Тогава реши да опита друго – издигна се рязко нагоре, направи два лупинга, после пикира смело и се озова точно зад обърканите дракони. Гмурна се под единия и разпори корема му, а после отскочи встрани, за да избегне експлозията. Вторият ездач отчаяно караше дракона си да завие, Нео прелетя край него и сряза едното му крило. Чудовището изрева от болка, крилото му се пречупи и то полетя като камък надолу. Избраният видя със задоволство изпепеляващия взрив, дори и Назгул не можеше да оцелее след него. Нещо го накара да хвърли поглед зад гърба си – други седем дракона летяха към него в бойна формация. Отново изруга, вдигна юмрук и се изстреля към звездите, знаеше, че макар драконите да бяха страховити същества, те имаха пределна височина на полета.

     След като видяха как мрачният мъж поема с уаргите на север, а собственият им водач Морфей тръгва на юг, урук-хаите замърмориха. Мнозина се оплакваха, че не са яли нищо от дни, че само тичат по пътищата без почивка, че вече им е писнало безкрайното скитане далеч от родните пясъци. Чуха се и гласове, че вече е време да си вървят, а щом съгледвачите донесоха вестта, че роханската конница приближава на скорост, повечето започнаха да стягат раниците си. Джуджето изскочи пред обърканите редици, беше боядисало лицето си в бойните цветове на Желязната планина – синьо и бяло – и това го караше да изглежда още по-страховито. То изрева:
     – Къде хукнахте, страхливци? Можете да се биете и да умрете свободни или да се сврете в пещерите си и да изгниете от мързел!
     – Абе я си… умирай ти свободен! – изръмжа му урук-хай насреща. Гимли се вбеси:
     – Свини! Вечно ли искате да живеете? – думите му накараха бойците да се спрат. Запленени от възвишените му слова всички отново заеха местата си, редиците зашумяха, бойците заудряха с мечове по щитовете си. Един урук-хай промърмори:
     – Никой не е побеждавал досега роханската конница в открита битка… – гласът му бе изпълнен със съмнение, но гледаше с вяра в джуджето. Гимли рече:
     – Винаги има първи път – и продължи да мисли на глас – Ще ни трябват копия, дълги копия… – погледът му се спря на близката гора.
     Роханската конница летеше в атака, земята тътнеше под грохота на конете, волни и щастливи, конниците размахваха мечове и ревяха от възторг. Пред тях препускаше военоначалникът им, мантията му се развяваше от вихъра, а от вдигнатият му меч струеше ослепителна светлина. Превалиха последния хълм и видяха долу в ниското скупчените урук-хаи. Това ги изпълни с дива радост, конниците отново закрещяха и препуснаха напред.
     Докато наблюдаваше налитащата конница, Гимли си спомни какво му беше казал Елронд на раздяла: “Очаквайте ме при изгрев на петия ден. Трябва да издържите!”. В този миг слънцето проби плътната пелена от облаци и заслепи нападащите роханци, джуджето се усмихна и вдигна брадвата си: “Задръж! Задръж! Задръж!” В мига когато най-близките конници бяха на метри от него, той изрева: “СЕГА!!!” и първите редици издигнаха скритите сред тревата колове. Заслепените и изненадани конници се врязаха в стената от копия, цвиленето на конете се смеси с хрущенето на брони и виковете на умиращите. Задните редици на роханците се сбъскаха с предните, някои отчаяно дърпаха юздите в опит да спрат препускащите си коне, други опитваха да заобиколят, конницата се разбърка и разкъса. И тогава урук-хаите се втурнаха напред, с широките си мечове посичаха коне и конници, разкъсваха брони и режеха глави. Джуджето фучеше сред тях, а смъртоносната му брадва поваляше дузини. Внезапно забеляза предводителя на роханците – висок, рус и як – който му изрева в отговор: “Ще ти отрежа главата, джудже, ако стърчеше малко по-високо от земята!” и пришпори коня си. Гимли мрачно се усмихна и стисна здраво брадвата си. Миг преди нападащият да го прегази, той се метна встрани и подкоси коня му. Ездачът излетя с красива дъга и зарови тежкото си туловище в пръстта. С два скока джуджето се озова до него, изби меча от ръцете му и благо рече:
     – Като не щеш мира – на ти секира! – и му разцепи главата с брадвата си. После се огледа наоколо – битката привършваше, оцелелите рохански конници се спасяваха с бягство, а урук-хаите ги обсипваха със стрели. Хвърли съжалителен поглед към сразения враг и промърмори:
     – Жалко, какъв хубав екземпляр, а го съсипах – после вдигна високо брадвата си и изрева “ПОБЕДА!”. Околните бойци подеха вика му, скоро всички зареваха “Победа! Победа!”, макар че се чуваха и отделни възгласи “Месце! Прясно месце, най-накрая!”
     Гимли оглеждаше бойното поле и организираше извозването на ранените, когато пристигнаха вестоносците – уаргите бяха разбити, а мрачният мъж беше загинал в битка с Назгулите, клонираните вече бяха…
     – ТУК! – извика отчаяно джуджето, стройните им легиони се появиха на един хвърлей разстояние и замаршируваха право към тях. Гимли трескаво мислеше, нямаха сили за още една битка и то срещу многобройните врагове, трябваше да отстъпят и да се скрият в…
     – Гората! Гората! – крещяха воините около него и сочеха към дърветата. Джуджето се обърна и не повярва на очите си – те се движеха! При това чевръсто и зловещо. Неколцина урук-хаи, които не бяха достатъчно бързи, мигом бяха разкъсани от хищни клони и свирепи корени. Нямаха вече шанс за бягство, гората ги притискаше отзад, а клонираните затягаха обръча около тях. Гимли събра оцелелите бойци, заби бойното знаме до себе си и се приготви да посрещне съдбата си. Погледна към сивото небе, надяваше се някой слънчев лъч да го огрее за последно.
     – Не трябваше да сечем точно тази гора – рече си и хвърли поглед към настъпващата зеленина зад гърба си – Пещерите на Мория ще ми липсват…
     После вдигна брадвата си и изрева:
     – За Нео! – и се хвърли напред, последван от верните си воини. Тичаше срещу врага и крещеше от ярост, а една мисъл мина през ума му: “Време е елфите да дойдат”. И елфите дойдоха.

(следва)