Стивън Кинг
Автор: Демандред

     Да, правилно прочетохте името на човека, когото ще представяме този път. И тъй като със свръхсетивните си способности чувствам реакцията на половината читатели – “Ама той е хорър автор”, – бързам да отвърна, че първо, това не е вярно, и второ, рубриката ни вече е с по-широка насоченост, не само Sci-Fi и фентъзи писатели. А на педантите мога да кажа да се утешат с факта, че Стивън е написал няколко абсолютни фентъзита и поне един роман, който винаги съм си го броял за чисто Sci-Fi (a именно “Ланголиерите”). След като уточнихме това, време е да продължим с същинското представяне на Краля.
     Стивън Кинг е роден през 1947 г. в Портланд, щата Мейн (голяма реклама прави на родното си място в книгите си, няма какво да се лъжем – какви ли не чудовища има из разните градчета в този щат според него, направо нямам търпение да ги посетя до едно :P). Няма да ви отегчавам с данни за родителите му и името на кучето му като малък, преминавам на по-свързаните с творчеството му неща. Завършва University of Maine през 1970 г., специалност английска литература. През 1971 г. се жени за Табита Кинг и също започва да работи като учител по английски. Още през 1967 г. той успява да продаде и публикува в списание свой разказ и през периода 1967–73 г. продължава да пише усилено разкази и романи през свободното си време. Положението на семейство Кинг не е особено розово във финансов план, а постоянните издателски откази започват да отчайват Кинг. За щастие през 1973 г. успява да получи договор за издаване на “Кери”, която постига огромен успех и оттогава се посвещава изцяло на писането и забравя всякакви финансови проблеми, става най-продаваният писател в света (е, може Роулингс да го е задминала в последните години, но това е временна мания :P). Продължава да живее в родния Mейн и досега. През 1999 г. преживя тежка катастрофа и беше на крачка от смъртта, но за щастие успя да се възстанови.
     Какви са най-силните страни на Стивън Кинг като писател, които го правят толкова популярен? На първо място той има огромен талант на разказвач – винаги успява да задържи читателя над книгата и го кара жадно да разгръща до края. Дори и сюжетът да не е особено добър, той пак успява да пише увлекателно, даже направо пристрастяващо. Това звучи доста изтъркано и преексплотирано, но пък е абсолютно вярно. Особено за по-ранните му книги ми е много трудно да си представя някой читател да започне книгата, да я зареже по средата и да я довърши след месец примерно. Просто те хваща и не те пуска (също като грипа, Интернет и толкининзма – бел. д-р Crackhead, специалист по наркомании и пристрастявания). Обикновено съм силно скептичен към подобни изказвания, но тук мисля, че е на място – има някаква магия, която не ти позволява да зарежеш книгата, преди да я дочетеш. Особено в по-ранните му книги. Колко от вас например са успели да оставят “То”, “Дългата разходка”или “Сиянието”настрани и не са го изчели на един дъх? Така и предполагах, малко сте.
     Също така трябва да се отбележи, че г-н Кинг създава стряскащо реалистични герои. Не е изненадващ фактът, че може би най-добрите му такива са тези, които приличат на самия него – много често главният герой е писател (Бил Денброу от “То”, Пол Шелдън от “Мизъри”и т.н.) и естествено Кинг знае от личен опит почти всичко, свързано с тази професия. За това доколко отразява в книгите собствения си опит и преживявания в писателския занаят ще стане дума по-нататък в подробности. Не бива да забравяме обаче, че това е негова характерна черта – всичките му герои в общия случай са толкова истински, че почти можеш да ги пипнеш и усетиш. Например децата в “То” направо ме шокираха с това колко близко до моето беше мисленето и светогледа им по времето, когато я четох за първи път (тогава бях на 12-13, ако не се лъжа, както и споменатите деца). Никога дотогава не бях попадал на толкова добре описана гледна точка на деца на тази възраст. Не трябва да се пропуска и фактът, че Кинг има страхотно въображение и книгите му се пълни с оригинални идеи.
     Минуси – тук съм ужасно пристрастен, но все пак ще опитам да симулирам обективност. Освен да кажа, че стилът му не е особено добър в чисто литературно отношение.. А, и понякога краят на книгите му не е особено добър и на място, например в “Сблъсък”. Но за мен това не е чак такъв проблем, какъвто го изкарват немалко хора.
     Стига минуси, време е да доразвия една от любимите ми тези, свързани с Кинг, спомената и в началото – той не е хорър писател. С редки изключения никой от романите му не е чист хорър и само няколко успяха сериозно да ме изплашат по начин, който да ги прави типични хорър романи, а именно “Сияние”, сборникът с разкази “Нощна смяна” (наистина страховити неща имаше там, докара ми една-две безсънни нощи), някои моменти от “Торба с кости”и “Мизъри”. Толкоз. Сигурно ще кажете, че съм твърде безчувствен и т.н., но това е положението за мен. Разбира се, почти във всяка книга има гаднички моменти, които не са за хора, четящи само любовни и детски романи и вярващи във всепобеждаващото добро, но пък такъв е животът, нали, не е само хубав, има и твърде много неприятни моменти, а целта на Кинг е да пише реалистично дори при въвеждане на магия или свръхестествени създания в книгите си. Това последното изглежда глупаво и самопротиворечащо си, нали? Сега ще изясня – в книгите на Кинг просто приемаме съществуването на определено свръхестествено Нещо и героите реагират по адекватен и реалистичен начин в съответствие с това зададено условие. Освен това в може би над една трета от книгите му липсват всякакви свръхестествени неща, но понеже първите му романи са били за това (”Кери”, “Сейлъм’с Лот”, “Сияние”) и малоумниците от критиката и маркетинга са го белязали за хорър. Това и доста други интересни неща, разбира се, може да намерите в писаните от Кинг предговори на книгите, които аз много обичам, защото са пълни с интригуващи детайли и откровени излияния на автора към любимите му редовни читатели (като мен :P).
     Винаги ми е било особено интригуващо да чета книги с главни герои писатели, защото процесът на писане на художествена литература многo ме вълнува. Пък и все пак, когато пишат за това, писателите е най-вероятно да са близо до реалността и да звучат правдиво и истинно. В това отношение Кинг ми е любимец (трябваше да кажа “и”в това :P), той има толкова много произведения по темата, кое от кое по-стряскащо реалистични и увличащи. Може би най-доброто е “Мизъри”, показващо докъде може да стигне отдадеността на истинския фен на един литературен герой, както и за писането като бягство от реалността (BTW, тази книга даде на мен и още немалко хора една идея по отношение на чичко Боби Джордан, която ще го накара да пише доста по-бързо и без безчислени описания – ех, мечти...:( ). Още по тази тема има в “Тъмната половина”, “Торба с кости”, “Таен прозорец, тайна градина”, “Сияние”и т.н... През 2000 г. е издадена и книгата на Кинг “On Writing”, за съжаление непреведена у нас, която не е художествена, а обяснява вижданията му за процеса на писане, съдържа съвети за начинаещи писатели, както и доста интересни и изненадващо откровени автобиографични детайли.
     Малко коментар за развитието му през годините като автор и още за отражението на личния му живот с всичките му обрати върху творчеството му – по всеобщо мнение книгите, написани от Кинг до някъде 1989 г., са определено по-добри от по-късните му. До тази дата почти всичките са най-малкото хубави, а повечето са направо шедьоври (за мен поне, аз съм все пак болен фен :P), а след това нивото спада, появяват се и книги, които разочароват и най-големите му фенове. Това не значи, че и след средата на 80-те няма написани адски добри книги (примерно “Зеленият път”) – просто са по-малко и до известна степен бледнеят на фона на разочарованията. И така, за да се върнем на хронологията – през 1974 г. се появява “Кери”– за мен лично не е особено добра книга, особено за Краля, но важното е, че му осигурява нужната популярност и издателски договор. Следват “Сейлъм’с лот”– класическият сюжет за вампири, нападнали малко градче в Мейн, но погледнат под различен ъгъл, “Сияние”– един от най-големите му шедьоври, невероятен хорър-трилър за оживял хотел (звучи глупаво изказано така, нали, но какво да се прави:P). След тези му лепват и хорър етикетчето, от което все не може да се отърве. Следват поредица от много добри книги до появата на смятаната от голяма част от феновете му най-добра книга “То” (за огромно мое недоумение, твърде много хора са си набили в коравите чутури абсурдната мисъл, че “Сблъсък” е най-добрата книга на Кинг. Боже, прости им на тези заблудени чада, амин... Мен ако питате, “То” е много над всички останали книги на Кинг и съм я чел поне 15 пъти – бел. Matrim), която беше за мен първата прочетена на Кинг и просто ме накара да забравя какво става около мен за няколко трескави часа, докато я прочета (за съжаление тогава имах на разположение само първата и доста се изнервих). Скоро след “То” следва “Томичукалата”, най-голямото ми разочарование, книга, за която най-точното определение за мен е “тотално неадекватна и несвързана”. Но му прощавам на Стиви, по това време се е борил с наркотичната си пристрастеност (самият той казва в “On Writing”, че “Томичукалата” е изцяло писана под въздействието на кокаин). През същата година (1987) се появяват и “Мизъри”, “Тъмната кула част 2: Трите Карти” и “Очите на дракона” – всичките страхотни книги, които компенсират в достатъчна степен (BTW, сцените в “Мизъри” и “Трите карти”, описващи копнежа за наркотици на Пол Шелдън и Еди съответно, също са стряскащо реалистични и въздействащи поради личния опит на Кинг). През същия период Кинг успява да преодолее и алкохолната си зависимост, която е била постоянен негов спътник от началото на седемдесетте (“Сияние” е в много отношения автобиографичен роман”). В началото на 90-те блестящата репутация на Кинг се поразклаща след разочарования като “Роуз Мадър” и “Играта на Джерърд”, посрещнати доста хладно от неговите фенове (и от мен в частност). Знае ли човек, може би причина за това е отказването от алкохола и наркотиците, въпреки че мен лично ме съмнява, защото той продължава да пише и много хубави книги през 90-те като “Зеленият Път”и “Торба с кости” (ужасна боза, не го слушайте брат ми, то човек кaто прекали с фенщината... – бел. Matrim), но това става доста по-рядко, отколкото в най-силния му период. В последните години съвсем беше позагубил форма по мое лично мнение, но наскоро излязлата пета част на “Тъмната кула” – “Вълците от Кала” – ме успокои, че Стивън все още може да пише гениални книги. И си е все така ненадминат в увлекателността и сграбчващата за гърлото атмосфера... край на рекламната пауза :P. Тази година трябва да излязат и последните 2 части на “Тъмната кула”, една от най-дълго писаните поредици ever. Между първа и пета част има само 24 години, доста учудващо, като се има предвид продуктивността на Кинг. Препратки към тази поредица има обаче в повечето му книги, тя е нещо като свързващо звено на цялостното му творчество, негова мания ако щете, също както самата Тъмна Кула като обект в книгите е мания на Роланд. Препратките между отделните му книги, изразяващи се в дребни детайли от рода на герой в “Томичукалата” вижда клоуна от “То”, когато минава през Дери, са едни от любимите ми елементи при Кинг, личи си, че той пише за постоянните си читатели и верни фенове.
     Определено интригуваща е историята с псевдонима на Кинг – Ричард Бакман. В края на 70-те, малко след като се е утвърдил на пазара с истинското си име, Кинг започва да издава и книги под този псевдоним, които остават неособено популярни – типично доказателство за ролята на рекламата. Въпреки че Kинг не е положил особени усилия да скрие факта, че това е негов псевдоним, разкритието става чак след публикуването на петата книга на Бакман “Проклятието” (“Thinner”). Основна роля за това има и фактът, че книгите на Бакман са определено различни като атмосфера и стил от останалото творчество на Кинг (което обаче не е така в случая с “Проклятието”, приличаща твърде много нa типичния Кинг, което е и основната причина за разкритието на тайната). Както казва Кинг, псевдонимът му дава по-голяма свобода, не го задължава да следва очакванията на издатели и фенове. Ето защо при Бакман липсва какъвто и да е хепиенд, книгите му са адски мрачни и депресиращи. Бакман е най-циничната и мрачна част от Кинг. Под това име е публикувана и най-добрата за мен книга на Кинг “Дългата разходка” (всичко това важи за САЩ, у нас книгите на Бакман си се издават под името на Стивън Кинг). От цялата история с Бакман е вдъхновена и книгата “Тъмната половина”, която проследява един доста по-екстремен случай на подобно раздвояване. След разкриването на истината за Бакман, Кинг престава да пише под този псевдоним за дълго, и го възражда само за една книга през 1996 г, а именно “Отмъстителите”. Това е по-скоро маркетингов трик, защото книгата е публикувана в един и същи ден с книга под собственото име на Кинг, а именно “Град Отчаяние”, в която има почти същите герои, многобройни връзки между двете и т.н.. дори кориците представляват 2 части на една и съща картина. Освен това, въпреки многото убийства и насилие в “Отмъстителите”, тя не притежава атмосферата на другите Бакман книги, за мое съжаление.
     Стивън Кинг е и може би най-филмираният автор, поне сред живите със сигурност. Една бърза проверка на imdb.com показа 81 филма, базирани на неговото творчество, а някои от книгите му са филмирани и по 2-3 пъти. За съжаление обаче количеството е за сметка на качеството. Добре, че се появи Франк Дарабонт да направи два наистина хубави филма по Кинг, а именно “Зеленият път” и “Изкуплението Шоушенк” (не че съм гледал повечето от другите, да си призная, така че ако съм пропуснал някой шедьовър, не ме бийте :P). И не, “Сияние” НЕ е хубав филм, и определено НЕ е добра адаптация на една толкова добра книга!!! Разбрахме ли се?! Край на избухването...:P . Не съветвам никого да прави грешката да си създава представа за Кинг от филмите по него, освен може би споменатите два на Дарабонт до известна степен.
     В началото на 2001 г. Кинг става първият наистина популярен автор, публикувал и продавал оригинална своя творба само като E-Book (т.е. единствено в електронен вариант като компютърен файл). Става дума за разказа “Riding The Bullet”, а това събитие за първи път популяризира сериозно електронното книгоиздаване.
     В заключение – ако по някаква незнайна причина все още не сте се запознали с творчеството на Кинг, хубаво ще е да поправите този основен пропуск в общата ви култура. Ако сте от мнозинството, харесващо книгите му, надявам се в тази статия все пак да е имало нещо полезно за вас. Това последното важи и за всички останали, разбира се.

Библиография:

     На български са издадени всички негови романи, но нямам възможност да направя точна библиография поради печалния факт, че не притежавам доста от тях и пълната невъзможност подобна информация да се открие в Интернет. Все пак ще направя един списък без детайли, за който не гарантирам достоверността.

“Мъртвата зона” (?, ?)
“Подпалвачката” (?, ?)
“Нощна смяна” (?, ?)
“Сияние” (“Народна култура”, 1992 г.)
“Мизъри” (“Ведрина”, 1992 г.)
“Четири след полунощ” (“Ведрина”, 1992 г.)
“Кери” (“Плеяда”, 1992 г.)
“Очите на дракона” (“Плеяда”, 1992 г.)
“То” (“Плеяда”, 1992 г.)
“Гробище за домашни любимци” (“Плеяда”, 1992 г.)
“Особени сезони” (“Плеяда”, 1993 г.)
“Куджо” (“Плеяда, 1993 г.)
“Кристин” (“Плеяда”, 1993 г.)
“Играта” (?, ?)
“Долорес Клейборн” (?, ?)
“Роуз Мадър” (“Плеяда”, ?)
“Тъмната половина” (“Плеяда”, 1993 г.)
“Талисманът” (“Плеяда”, 1993 г.)
“Томичукалата” (“Плеяда”, 1994 г.)
“Неизживени спомени” (“Плеяда, 1994 г.)
“Кошмари и съновидения” (“Плеяда”, 1994г.)
“Татик” (“Плеяда, 1994 г.)
“Мъглата” (“Плеяда”, 1994 г.)
“Маймуната” (“Плеяда, 1994 г.)
“Сблъсък” (“Плеяда, ?)
“Отмъстителите” (“Плеяда”, 1997 г.)
“Град Отчаяние” (“Плеяда”, 1997 г.)
“Торба с кости” (“Плеяда”, 1999 г.)
“Черният дом” (“Плеяда”, 2002 г.)
“Буик 8” (“Плеяда”, 2003 г.)
“Тъмната кула I: Стрелецът” (“Плеяда”, ?)
“Тъмната кула II: Трите карти” (“Плеяда”, 1998 г.)
“Тъмната кула III: Пустош “(“Плеяда, ?)
“Тъмната кула IV: Магьосникът” (“Плеяда”, ?)
“Тъмната кула V: Вълците от Кала” (“Плеяда”, 2003 г.)
“Зеленият път” (“Бард”, 1997 г.)
“Сърца в Атлантида” (“Плеяда”, 2002 г.)
“Всичко е съдбовно (“Плеяда”, 2002 г.)


Novels by Stephen King:

CARRIE, Doubleday, 1974; SALEM'S LOT, Doubleday, 1975; THE SHINING, Doubleday, 1977; THE STAND, Doubleday, 1978; THE DEAD ZONE, Viking, 1979; FIRESTARTER, Viking, 1980; CUJO, Viking, 1981; THE DARK TOWER; THE GUNSLINGER, Donald M. Grant, 1982 (out of print); CHRISTINE, Viking, 1983; PET SEMATARY, Doubleday, 1983; THE TALISMAN, Viking, 1984, (co-authored by Peter Straub); IT, Viking, 1986; THE EYES OF THE DRAGON and MISERY, Viking, 1987; THE DARK TOWER: THE DRAWING OF THE THREE, Grant, 1987; and TOMMYKNOCKERS, Putnam, 1987; THE DARK HALF, Viking, 1989; THE STAND, THE COMPLETE AND UNCUT EDITION, Doubleday, 1990; THE WASTE LANDS, Grant, 1991; NEEDFUL THINGS, Viking, 1991, GERALD'S GAME, Viking, 1992, DOLORES CLAIBORNE, Viking, 1992, INSOMNIA, Viking, 1994, ROSE MADDER, Viking, 1995; DESPERATION, Viking, 1996; THE DARK TOWER: WIZARD & GLASS, Donald M. Grant, 1997; BAG OF BONES, Scribner, 1998; THE GIRL WHO LOVED TOM GORDON, Scribner, 1999; HEARTS IN ATLANTIS, Scribner, 1999; DREAMCATCHER, Scribner, 2001; BLACK HOUSE, Random House, 2001, (co-authored by Peter Straub), FROM A BUICK 8, Scribner 2002; limited edition by Cemetery Dance. THE DARK TOWER: WOLVES OF THE CALLA

Also by Stephen King:

NIGHT SHIFT, Doubleday, 1978; DANSE MACABRE, Everest House, 1980, non-fiction work on horror in the media; CREEPSHOW, a comic book adaptation of the screenplay by Stephen King, Plume, 1982; DIFFERENT SEASONS, Viking, 1982, four short novels; THE PLANT, self-published, on-going work, published in limited editions, 1982, 1983, 1985 (out of print); CYCLE OF THE WEREWOLF, illustrated by Bernie Wrightson, Land of Enchantment, 1984 and also published as a trade paperback by NAL, 1985; SKELETON CREW, a collection of short stories, Putnam, 1985; MY PRETTY PONY, illustrated by Barbara Kruger, a short story published in limited edition by Library Fellows of the Whitney Museum of American Art, New York, NY, 1988 and also in oversized paperback by Knopf/Whitney in 1989; DOLAN'S CADILLAC, a short story published in limited edition by Lord John Press, 1989; FOUR PAST MIDNIGHT, Viking, 1990, four short novels; NIGHTMARES AND DREAMSCAPES, a collection of short stories, Viking, 1993, THE GREEN MILE: Part One, The Two Dead Girls, March, 1996; Part Two, The Mouse on the Mile, April, 1996; Part Three, Coffey's Hands, May, 1996; Part Four, The Bad Death of Eduard Delacroix, June, 1996; Part Five, Night Journey, July, 1996; Part Six, Coffey on the Mile, August, 1996, all by Signet; SIX STORIES, a limited edition collection of short stories, Philtrum Press, 1997; STORM OF THE CENTURY, screenplay, Pocket Books, 1999; HEARTS IN ATLANTIS, Scribner, 1999; ON WRITING, Scribner, 2000; SECRET WINDOWS, Book of the Month Club, 2000, expanded version of On Writing which includes an introduction by Peter Straub and a number of articles on writing previously published by Stephen King; THE PLANT, Serial Novel, 2000-2001, eBook available exclusively through www.stephenking.com. Currently not available. Join the Stephen King Mailing List to be notified when it becomes available again; EVERYTHING'S EVENTUAL: 14 Dark Tales, Scribner, 2002. Paperback editions of all of Stephen King's books (with the exception of some of the limited editions) are published by Signet and Plume.

And under the pseudonym "Richard Bachman”

RAGE, Signet, 1977 (out of print); THE LONG WALK, 1979 (out of print); ROADWORK, Signet, 1981 (out of print); THE RUNNING MAN, Signet, 1982; THINNER, NAL Books, 1984. The first four books were published by NAL in an omnibus edition in the fall of 1985. THE REGULATORS, Dutton, 1996