Време за герои
Автор: Matrim
След малко странното заглавие сигурно се питате каква е темата на настоящата статия (абе и да не се питаме, пак ще ни обясниш, така че давай по същество – бел. на по-ленив читател). Идеята на материала е – що е то развит и жизнен персонаж и има ли той почва у нас?... Всъщност не у нас, а във фентъзито и фантастиката. По-тъпа тема и учителката ви по литература не може да измисли, казвате? Склонен съм да се съглася, но какво да се прави – талант :)
За какво става въпрос – някои хора казват, че в SF/F (научна фантастика и фентъзи, да уточня за всеки случай) жанра, видите ли, нямало много нужда от изпипани герои. В едното фокусът бил върху идеите, а в другото – върху чувството за митичност (който не може да познае кое от двете се отнася за SF печели наградата за невежа на месеца, ако иска почетна грамота – да ми пише). Интересното е, че принципно са прави. Не е наложително да има кой знае какви персонажи, за да се създадат шедьоври – творчеството на маестро Азимов е пример за това. Но все пак книга с едностранчиви и безжизнени герои винаги ще отстъпва по качество на книга с подобни качества на сюжета и истински, пълнокръвни образи. Има книги като поредицата за Майлс Воркосиган, в които нито сюжетът е нещо особено, нито света, идеите или стила, но пък имат милиони почитатели най-вече защото там героите са Хора, истински такива, а не някакви полуумни марионетки, и човек е съпричастен с тях. Въобще, жените писателки като че ли успяват повече в това отношение.
Но какво се разбира под “истински пълнокръвни образи” (“пълнокръвни” значи “вкусни”, аз винаги съм обичал такива герои – бел. граф Дракула)? Най-общо казано това са образи със своя индивидуалност, всеки се отличава от другия и се държат възможно най-близко до истинските хора. Звучи очевидно и просто. Е, да, ама не е. Питайте Робърт Джордан :) Разбира се, всеки има свои критерии за качествата на героите.
Да караме поред – изпърво беше индивидуалността. Защо е важна ли? За да се хареса на читателя, героят X трябва да притежава нещо, което го отличава. Ако ще това да е някоя лоша черта – например алкохолизъм (че откога алкохолизмът е лошо нещо, аз ако ти дам да опиташ от моето уиски, друга песен ще запееш – бел. Иван Славков – Батето). Просто напоследък ми идва да закрещя, видя ли книга, в която има пет или повече що-годе значими герои или героини, различаващи се помежду си главно по размера на дрехите, които носят (и цвета на роклята, не забравяй – бел. Хариет Джордан-Ригни). Защо бе, толкова ли е трудно да не се произвеждат героите на конвейер? Да, Дейвид Едингс a..k.a г-н Всеки Представител На Дадена Раса/Народ Има Сходен Характер С Останалите Такива, за теб се отнася! Разбира се, има го и другият момент – понякога средностатистическият герой е твърде нестандартен и живописен чешит, както в някои книги на Хайнлайн.
Но както и да е. Да приемем, че можем да се помирим някак с клонингите. Как стои въпросът с “човешкото” поведение? Важна част от постигането му за мен е разкриването на мотивацията на героя – и под мотивация нямам предвид “Аз съм добър герой, следва да се жертвам за спасението на света”. Ако някой ще си рискува задника, аз като читател искам да знам защо го прави. Често това се постига с научаване на миналото на дадения персонаж, но това далеч не е достатъчно. Важно е и героят да бъде последователен в действията си, мотивацията му да не се променя твърде често и само според изискванията на сюжета. Много е добре да има “сиви” герои, но това не би следвало да значи, че един ден ще са кротки като агънца, а на следващия ще колят и грабят без никаква видима причина, освен сюжетно удобство за автора. В книги с много различни гледни точки една от интересните особености е да се наблюдава как всеки интерпретира събитията по различен начин. Вътрешният свят на героя също е важен – на мен не ми е достатъчно само да му гледам действията или писателят да го опише с две думи – той беше такъв и такъв (като Толкин :Р). Искам да има емпатия между мен и даден персонаж, да ми е симпатичен или да го мразя, въобще да не се получава – “Тука има една глава с главно действащо лице X, я да я прескоча, че това копеле е толкова безлично, че не мога да му запомня името”, например главите с Бран от “Песен за Огън и Лед”.
Това ни води и към следващата тема за размисъл – с какво се отличава добре изпипаният злодей? Не, не е задължително да бъде по-черен и от дявола и да е живял хиляди години, както искат да ни убедят Толкин и някои негови последователи. Лично аз много повече уважавам гадняри със стил, с положителни качества. Особено е важно да са с по-голяма интелигентност от домашната муха (трудно е да се повярва колко много от тях не отговарят на това условие) и да имат някаква логична поне за тях причина да са “лоши”. Била тя жажда за власт, отмъщение, пари, жени, кози или билети за Дисниленд. Добър пример за злодей, който поне на мен ми е много пъти по-симпатичен от “добрия герой” е Солтан Грис от “Мисия Земя”.
Развитие на персонажите – това пък какво е? Принципно това значи след като има определени преживявания, даден герой да изпита и промени в характера си. Да, знам, че това прозвуча тъпо, но пък и изглежда лесно за постигане. Май само изглежда, защото някои фентъзи герои живеят по хиляди години и си остават съвсем същите (хм, Белгарат, хм). Защото, видите ли, били архетипи и фентъзито било наследник на приказката – така ли? Е да, но аз си спомням, че даже и в някои приказки има развитие на героите. Вярно, че това е фентъзи, но героите се предполага да са хора, а не роботи (като стана дума за роботи, дори азимовите такива търпят повече развитие от разни архетипни образи), и като такива все пак нормално е, сблъсквайки се с нови събития, да си променят мирогледа. Разбира се това явно не се отнася за странните биологични видове “Герой с Чисто Сърце – Спасител на Света” и “Злодеят – Източник на Всемирното Зло”, но те и без това са безинтересни. Но както промяната е хубаво нещо, когато изглежда логична, така и дразнят герои, които си променят индивидуалността с лекотата и честотата, с която пускаме нов брой на Shadowdance (Колегата си проси премия, не му обръщайте внимание, човек като прекали с фантастиката... – бел. на Рол), но без видима причина. Няколко наистина изпипани образи според мен са Фиц от “Придворният Убиец”, Ендър Уигин от поредицата на О. С. Кард, Роланд от “Тъмната Кула”, Самюел Ваймс от поредицата за Света на Диска.
Разбира се, дали в дадена история ще е отделено по-голямо внимание на сюжета, или на персонажите си е избор на автора. Но ако е писател с претенции, той трябва да се постарае героите поне да не дразнят прекалено. И най-изпипаният сюжет, и най-рафинираните идеи могат да станат жертва на некадърно скалъпените образи, които да отблъскват много хора от дадената книга.
Сигурен съм, че на повечето, които ще прочетат статията, тези работи са им ясни като 2+2=4. Но все пак се надявам да съм бил полезен на някого, да съм поставил поне въпросите... или поне четенето на статията да е било що-годе интересен начин да си загубите времето.