Брой 19 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: "Сянката на Ендър"
Автор: Орсън Скот Кард
Издава: ИК "Ера"
Ревю: Роланд
Помните ли Ендър? Не Говорителят на Мъртвите Ендър, а Ендър – детето. Предводителят на човешките армии във великата война с бъгерите. Шампионът, чиято душа беше опустошена, за да изпълни предназначението си. Да, сигурно го помните. А я сега си признайте, помните ли Бийн? Щото аз много грубо го бях забравил. Но Орсън Скот Кард не го е забравил или по-точно е да се каже, че си го е избрал, за да разкаже още веднъж историята за Играта на Ендър, но от коренно различен ъгъл. Както си пише и отзад, "Сянката на Ендър" представя гледната точка на малкия Бийн – друго дете-гений във военното училище – за събитията от първата книга за Ендър.
Изживял първите си няколко години бродейки по улиците на опустошения от войната Ротердам и борейки се за самото си съществуване, Бийн получава името си от главатарката на банда бездомни деца. Той е надарен с нечовешки големи умествени възможности, а паметта му е безпогрешна като на компютър (ама не с инсталиран Windows очевидно, иначе няма да е много на далавера ;)). За разлика от Ендър обаче, той не се вълнува от чувствата на околните, а и от своите, и единствената цел, която има в живота си, е да оцелява с всякакви възможни средства. Приемат го обаче във военното училище на МФ и там той малко по малко открива много неща за себе си и света, в който се е осъзнал твърде рано. И докато около него всички възхваляват детето-спасител Ендър, който също все още учи в училището, той малко по малко се подготвя да изиграе роля, която може да се окаже не по-малко важна за оцеляването на човешката раса от тази на човека, на когото тя е възложила всичките си надежди.
Книгата е страхотна. Необяснимо ми е как е възможно история, написана 15 години след "Играта на Ендър" да носи толкова много от усещанията, с които свързвам първата част! Да, изминалото време е променило много неща. На първо място книгата е доста по-"класическа" като усещане – странната емоционалност, с която беше заредена историята на Ендър, липсва в тази на Бийн. Той е пресметлив, студен и всъщност е доста по-умен от момчето, в чиято сянка живее (така де, за който не е схванал заглавието), а причината да не е той изборът на МФ за командир на човешките флотилии във войната е именно в неговата отчужденост от хората. Което не значи, че образът му не еволюира с течение на времето, нито че книгата е клиширана ;). Историята започва паралелно с тази на първата книга и постепенно започваме да четем за събития, случили се в нея, но погледнати от друг ъгъл. Коренно различен ъгъл. Майсторството, с което Кард е успял да преплете историята на Бийн с тази на Ендър, при това без по никакъв начин да наруши или да си противоречи с оригиналната концепция, е достойно за уважение и макар книгата да е доста по-... обикновена от "Играта на Ендър", чиято мрачна и обречена, а същевременно близка и разбераема атмосфера и до днес остава уникална за жанра, все пак е наистина страхотен образец за научна фантастика и достойна част от поредицата за Ендър. Много по-достойна от "Ксеноцид" или "Рожби на съзнанието" например.
Плюсове:
+ Уникалният стил на Кард, който не ти позволява да се откъснеш от книгата. Както беше писал и Амос в евъргрийна – нито една излишна дума, нищо, което да затормозява четенето. Просто брилянтен порой от думи, вербално надиграване, хумор и психология.
+ Като казах психология, обожавам книги, които се занимават с човешката психика. Просто цвиля от кеф, когато попадна на изречение от типа "Той направи това, за да си помислят те еди-какво-си, значи сега те ще реагират еди-как-си, а аз трябва да постъпя така и така...". А Кард го прави наистина великолепно. А във военното училище са психолог до психолога :)
+ Бийн изглежда тривиален на пръв поглед, но с времето разбираме, че не е. На мен лично изключително ми хареса като герой, а и развитието, което претърпява, беше много реалистично и живо, с изключение на един-два момента, които просто трябваше да паснат на "Играта на Ендър". Освен това този път неадекватната гениалност на главен герой, за когото пубертетът още е в необозримото бъдеще, е оправдана и доста оригинално замислена, но оставям на вас да видите как.
+ Историята се преплита страхотно с тази на Ендър, успявайки едновременно хем да я допълва, хем да не се бърка грубо в нея в стил "И ако не беше Бийн, нямаше да стане нищо". Не че и такива моменти няма ;) Майсторството, с което тази книга влиза под кожата на написания си преди 15 години близнак, както вече казах, е неоспоримо.
Минуси:
– Колкото и коректно да са свързани двете книги, не можем да не признаем, че в "Играта на Ендър" Кард изобщо не е замислял Бийн като персонажа, който виждаме тук. Ама ИЗОБЩО. И както и майсторски да гъне историята на "Сянката" около тази на "Играта", си има моменти, в които Ендър и Бийн просто се срещат и разговарят. И в тези моменти авторовото вдъхновение е безсилно, защото Бийн ТРЯБВА да каже точно това, което е казал в първата книга, също както и Ендър. А репликите му от "Играта" не пасват изобщо на героя му от "Сянката", което води до лека, но за съжаление забележима безпомощност. Още повече и фактът, че в оригиналната книга Ендър изобщо не беше го и чувал докъм средата на книгата и не му обръщаше никакво особено внимание до края, не помага особено, тъй като тук Бийн е едва ли не сензацията на училището.
– Още един минус, свързан с горния – историята все пак е ясна и не може да се променя. В този ред на мисли "Сянката на Ендър" може да "дообясни" (измисли наново тоест) много неща от "Играта", но не и да създаде нещо генерално ново. Е, има няколко сюжетни линии, които нямат нищо общо с историята на Ендър, но въпреки това като цяло ограниченията, поставени в първата книга, малко дразнят. Ако им обръщате внимание, де, за мен книгата беше прекалено приятна, за да ги забелязвам и сега ги пиша, колкото да има минуси.
Като завършек ще кажа, че изобщо не очаквах книга, писана по времето на доста компромисния "Ксеноцид", да носи толкова огромна прилика с великолепната "Играта на Ендър". Различна посвоему, така че без съмнение да си даваме сметка, че четем друга книга, но и близка. Страхотно увлекателна и интересна, а минусите, които съм изброил, изглеждат сериозни, но в самата книга изобщо не се забелязват, просто аз съм педант. Единствената ми препоръка е да не се чете от хора, които не са чели "Играта на Ендър", защото не само няма да я оценят по достойнство, но и непоправимо ще си развалят удоволствието от прочитането на въпросната. Не знам какво повече да кажа, но тази книга ми върна надеждата, че в България може би отново ще започне да се издава качествена фантастика. А дано не си остана само с едната надежа :)
Оценка 9.5/10 Роланд
Заглавие: "Diablo #3: Царството на сянката"
Автор: Ричард А. Кнаак
Издава: ИК "Серпис"
Ревю: Ян
Ако приемем, че Джеф Грубб е най-добрият автор, писал в поредиците на Blizzard, то Ричард Кнаак със сигурност е най-продуктивният. Една книга по WarCraft и две по Diablo, а както се разбра, са му възложили и създаването на първата трилогия от вселената на WarCraft. Какво да се прави, явно няма лесно да се отървем от него ;р За разлика от доста противоречивата "Денят на дракона", "Завещание от кръв" беше добра – мрачна атмосфера, як сюжет и много, много кръв (хехе, то логично от заглавието, де), тъй че имах някаква идея какво да очаквам от "Царството…". Well, Кнаак и този път успя да ме изненада… Книгата се оказа по-добра, всъщност най-добрата от трите в Diablo вселената. Respect.
Сюжет: Легенди се носят за изгубния град Урех, чийто жители били толкова благочестиви, че дори Първичните злини не успели да ги покварят и покорят. Ала един ден градът просто изчезнал – според преданието, магьосниците му отворили портал към Рая. За наемническия капитан Кентрил Дюмон откриването му е начин да се сдобие с несметни богатства, за магьосника Куов Цин – да се докосне до изгубеното познание, а за некроманта Заил – да разбули мистерията около портала към Рая.
Плюсове:
– Добър превод (браво, Берик, U R Da Man!)
– Запазена е атмосферата от играта
– Интересна история (па макар и леко предвидима)
– Хъмбърт донякъде напомня на Морте :)
Минуси:
– Нищо съществено за отбелязване
Заключение: Явно се очертава 3-тите книги в поредиците да са най-добрите, остава да видим дали StarCraft-a ще продължи традицията…
Оценка: 8,5/10 Ян
Заглавие: Валд Талтош: Убиец на свободна практика
Автор: Стивън Бруст
Издава: ИК "Бард"
Ревю: The Dragon
Стивън Бруст ни представя една изключително интересна, забавна и нетрадиционна фентъзи поредица, представляваща нещо средно между “Стен” и “Траксас”. Главният герой Влад Талтош е човек в доминирано от друг животински вид (драгари) общество, където, приет в един от големите домове, се захваща да гради кариера на наемен убиец и мафиотски бос.
Книгата всъщност съдържа първите три части от поредицата за Влад Талтош, събрани на едно място – групирани са в хронологичения ред на написването им, а не по тяхната вътрешена времева последователност, затова, за факта, че втората книга е предистория на първата, винете автора.
Джерег: Изградил своята криминална империя, Влад е нает да издири големец от дома Джарег, откраднал фондовете на управляващия съвет. Влад, заедно с компанията си от чешити, трябва да го открие, преди онзи да успее да разпали война между два от великите домове, която може да унищожи цялата империя.
Йенди: Предисторията на “Джерег” – разказ за бързото издигане на Влад в престъпния свят.
Текла: Разбрал, че съпругата му се е забъркала в революционна организация, Влад трябва да я измъкне оттам, преди да е пострадала, като междувременно се стреми да избегне бързото й овдовяване с кинжал между ребрата, след като успява да навлезе в територията на друг “кръстник”.
Плюсове:
+ Персонажите – весели, щури и раздвижени.
+ Хуморът – циничен.
+ Историята.
+ Светът е нетипичен за фентъзи – някои от обичаите и практиките са много забавни.
Минуси:
– Третата книга е малко по-социално насочена (гнус).
– Разказът е в първо лице.
– Свърши водката.
Оценки:
Джарег: 9/10
Йенди: 8.5/10
Текла: 7/10
Тhe Dragon
P.S. Домовете на драгарите са кръстени на различни животни и членовете им носят характеристиките им.
Заглавие: Камъкът на полуръста
Автор: Р.А. Салваторе
Издава: ИК "ИнфоДар"
Ревю: The Dragon
Мрачният елф Дризт (oт какво е мрачен пък този бе? Във "Forgotten Realms" на две крачки бардаци има) и варваринът Улфгар преследват Атремис Ентрери на юг, за да спасят Риджис и да има с какво да запълнят 300 страници.
Другите части на ревюто, скъпи читателю, ги прочети от предишните ми слвоблудства за Дризт, за да не ме обвинят в Copy&Paste...
Книжката е приятна, макар и малко по-слаба от предишните от поредицата.
Оценка 7/10 The Dragon
Заглавие: "Господарите на мрамора"
Автор: Божидар Грозданов
Издава: ИК "Интегра БГ"
Ревю: Берик
Трябва да призная, че следях с интерес създаването на първата българска ролева игра "Ендивал". Бойната система не ми допадна и не мога да се похваля със сериозен игрови опит. За сметка на това светът, в който се развиваше действието, определено ми се понрави и ме заинтригува. Така че в момента, в който разбрах, че е излязла книга по този свят, хукнах към книжарницата. Още повече, че си спомням няколко прилични опита на Грозданов в книгите-игри.
В книгата се разказва за един млад жител на Ендивал, който е запленен от тайнствената раса на горгоните и заминава за техния остров, за да разбере повече за начина им на живот.
“Господарите на мрамора” определено е насочена към феновете на Ендивал. Въпреки че в нея има доста обяснения, тя едва ли ще допадне на страничен читател. Ако очаквате някакво наситено приключение в стила на книгите по D&D, ще останете излъгани. Грозданов по-скоро е решил да дообогати представянето на света и го е маскирал зад някаква история, която в никакъв случай не е лоша, но определено не е силната страна на книгата. Всъщност, ако се върна към D&D, то “Господарите” все едно е писана от Гигакс, а не от Боби Салваторе. От една страна това е добре, защото се докосваме директно до източника на идеите, но чистата литература страда. Така че любителите на кървави и напрегнати екшъни по-добре да почакат, докато Елена Павлова не се хване да пише по Ендивал (това в рамките на шегата, разбира се). Другото нещо, което се набива на очи в книгата, е липсата на две от най-приятните раси в играта – върколаците и здрачниците. Очевидно слуховете за скандал в екипа са много близки до истината, защото не виждам друга причина да не се споменава и дума за тях.
От чисто литературна гледна точка книгата е за около шестица, но като фен на Ендивал й давам
Оценка 7.5/10 главно заради това, че обогатява света и дава отговор на някои въпроси. Берик