Братството на сенките
Автор: Dark Wanderer

     Град – безименен и далечен, порутен и безмълвен. Безброй прашни улици се преплитат в безумен лабиринт от пътища, водещи наникъде. Пустота и зловеща тишина са поели в обятията си това забравено дори от боговете място. И то сякаш вече не съществува. Защото никой не знае за него. А някои неща имат лошия навик да изчезват, ако забравиш за тях. И градовете са точно едно от тези неща. Или поне този. Близък и далечен, реален, но всъщност отдавна станал на прах. Град, толкова древен, че историята му чезне далеч назад в тъмните времена, навеки загубени из спомените на човеците. Хората рядко помнят това, което не им трябва, а това място отдавна е престанало да значи нещо за когото и да било. И бавно, почти незабележимо с вековете, то се потопи пред очите ми в мъглата на историята и заплува в безкрайната пустиня на загиналите спомени…
     Бродя по разнебитените улици и се заслушвам за ехото на стъпките си. Но така и не го чувам. Всъщност, погледнато реално, аз също като града просто не съществувам. Безименен бог на загинала раса, лутащ се из руините на столицата на една империя, обхващала някога целия свят. Бродя из улиците без цел и посока, просто се скитам из този сякаш безкраен лабиринт, докосвам сградите и си спомням. Понякога мисля, че спомените лъжат, че всъщност това, което помня, не е реално, че лудостта от самотата е надделяла над здравия ми разум и картините, които съзнанието ми рисува, са просто плод на някаква безумна игра на въображението, отсенки на един някога блестящ ум – някои неща могат да докарат до лудост дори един бог. Но аз знам, че все още не съм стигнал до там. Знам, че спомените ми са това, което са. Знам, че това някога беше реалност. И тогава, когато започвам да се съмнявам в разсъдъка си, аз излизам от своята кула, там, в покрайнините на града и се спускам по улиците в едно пътешествие назад във времето – поемам по пътищата, водещи из спомените ми към миговете, когато имах това, което исках, към миговете, когато бях щастлив. Толкова отдавна… Преди хиляди години…
     Докосвам нежно с пръст стената на отдавна рухналата катедрала и спомените нахлуват като порой…
     …Хиляди хора са се скупчили вътре, за да видят чудото. Свещеникът, застанал в центъра, държи пламенна реч във възхвала на своя бог. Реди дума след дума, преплитайки сричките в безконечна молитва за изцеление и благоденствие, за щастие и успех. И хората, кой по-тихо, кой по-гръмогласно, повтарят думите му с надежда или пък с недоверие. И чакат чудото. Детето стои в краката на свещеника и го гледа с невиждащите очи на лудостта. Мърмори нещо под носа си, дочуло, че другите нареждат думите си в някакъв странен ритъм. Опитва се да повтори, но не успява. Сетне в миг свещеникът рязко вдига ръцете си нагоре и извисява глас за края на молитвата си, искайки изцеление за детето.
     Стоя в края на катедралата, в мрака, загърнат в тъмното си наметало – просто поредната сянка. Усмихвам се на наивността на хората. Някой ден може би ще осъзнаят безсмислието на молитвите си. А може би не. Всъщност така или иначе няма значение. Те са моят народ и аз ще ги пазя поне дотам, докъдето се простират силите ми, макар те никога да не ме споменават в молитвите си, никой да не извръща поглед към мен, никой да не ми благодари, никой дори да не ме вижда. Така е устроен светът. Не се оплаквам. А и защо да се оплаквам?
     Вдигам бавно ръка и раздвижвам леко пръсти, оставяйки енергията да танцува по кожата ми. Позволявам си за миг да забравя задълженията си и да се отдам на един детински порив. Оставям силата да гали ръцете ми, събирам я още и още…
     Усещането е приятно. Много приятно. А гледката на свещеника, застинал от ням ужас, виждайки, че очакваното Чудо така и не се случва, разширява още повече усмивката ми. Оставам така още миг, колкото да се порадвам на капчиците пот, стичащи се по слепоочията му, после рязко обръщам ръце и освобождавам макар и с лека неохота събраната сила. Но това е редът във вселената. Нуждата поражда Желание. Желанието поражда Сила. А аз съм този, който решава как да употреби Силата, така че да задоволи Нуждата. Нелека задача, но се справям някак с нея.
     Енергията обгръща детето, обвива го в ореол от нежна светлина, сетне сякаш само след миг изчезва, но вече е изпълнила предназначението си. Момчето примигва и изведнъж в кафявите му очи проблясва искра на осъзнаване и интелигентност. И то приковава погледа си в мен. И ме вижда…
     …Пръстите ми се отлепят от стената и видението се разсипва на хиляди късчета. Двете вперени в мен очи се стапят в полумрака, тънещ над града. Тук няма ден, няма и нощ. Всъщност няма нито слънце, нито звезди, нито дори небе. Нямам представа откъде извира тази мътна светлина, обгръщаща всичко наоколо, но не ме и интересува. Това, което един бог не знае, не му и трябва да го знае – едно от основните правила, към които трябва да се придържаме. Някъде в главата ми отеква сух кикот. Но наистина – защо трябва Аз да се съобразявам с правилата, създадени от и за Другите. Нали именно Те са виновни за сегашното ми положение. Оглеждам се отново и пак не забелязвам източника. Раздразнено махвам с ръка и въздухът около мен започва да се огъва. Силата ми е само прашинка в сравнение с тази, която имах някога, но все пак според човешките стандарти аз съм могъщ. Вълните на възобновената ми ярост плъзват във всички посоки, в търсене на това, което е породило въпроса в главата ми…
     Магия. Знаех си. Целият град е ограден с ореол от магия. Изръмжавам безпомощно и поклащам глава. Не мога да се справя с преградите, които Те поставиха. Навярно дори на върха на своята мощ не бих могъл да ги пречупя, а сега дори самата възможност изглежда абсурдна. Така че за пореден път затварям гнева си дълбоко в сърцето си и продължавам напред по дългата улица към руините на това, което някога бе най-красивият дворец надлъж и нашир. Пръстите ми галят натрошените камъни и виденията отново ме обгръщат…
     …Стотици, хиляди роби ден след ден работят по строежа. Нови и нови каменни блокове се изрязват и донасят, за да се вградят в нови и нови стаи, арки, стълбища. Десетки скулптури дооформят двореца, така че да изглежда като една огромна статуя – един монумент на могъществото на расата, която го е построила. Статуя на огромен бог, седнал на своя трон, държащ в едната си ръка самото слънце, а с другата придържащ небето. Бог, който би трябвало да съм аз, нищо че имаме твърде малко общо помежду си. Четири години, близо седем хиляди човешки живота и невъобразимо количество злато са нужни, за да бъде завършено най-великото творение на човешката архитектура и когато най-накрая замъкът е готов, милиони се стичат, за да го видят и да изразят почитта си към Императора, дръзнал да построи такова нещо, да извърши дело, съперничещо си по величие с делата на боговете…
     Седмица след великия ден Императорът бе осъден на смърт – погуби го неговата гордост, неговата увереност, че може да стои наравно с тези, които бродят в сенките. Братята ми идват за него и аз не мога да ги спра – такива са правилата – никой от нас не може да се изправи срещу друг в двубой. Деца на сенките, родени от самия мрак, никога не сме можели да се размножаваме и след предишни битки останахме само малцина. И дуелите бяха забранени. Съветът осъди владетеля, позволил си да ни предизвика, и единственото, което мога да направя, е да гледам как три сенки се прокрадват в спалнята на монарха и запращат душата му там, откъдето няма измъкване…
     На следващата сутрин го намират вкочанен и със застинало от ужас лице. А аз стоя и гледам от сенките как тези, които са моя народ, ме проклинат. Но те не могат да знаят… Аз не можех да направя нищо… Забранено беше… Или просто ме бе страх…      …Самотна мисъл разкъсва видението – дали ако знаех как ще се развият нещата векове по късно, бих се изправил срещу събратята си още тогава – на върха на своята мощ… Не знам… Навярно не – по онова време все още бях млад – един от най-младите, оцелял като по чудо от времената, когато кръвта на мрака се лееше сякаш до безкрай. А бях оцелял като се бях научил да бъда незабележим. Навик, който, както по късно осъзнах, може да бъде доста вреден…
     …Вървя сред руините, обгърнат от спомени, за които не се бях сещал от векове. Древния, отдавна сринат замък сякаш е обграден от някаква мощна аура на величие, в миг като че ли все още стои възправен към слънцето – едно чудо на човешката гениалност, застинало до безкрая на времето като трън в очите на расата, въобразила си, че е създадена да владее света – моята раса. Расата на Повелителите на Мрака, Братството на Сенките. Раса, противно на вярванията, зла, коварна и егоистична, деспотична, но и тясно свързана с хората. И сега сред руините стоя и усещам величието, което някога обгръщаше този палат. Величие, толкова различно от това на моите братя. Постигнато не с вълшебство, а с вяра и с труд и кръв. Едно чудо, издигнато с нещо по-могъщо от най великата магия. С човешкия живот. Виждам лицата на десетки велики Императори, седели на трона в сърцето на замъка, въздигали малко по малко величието на един народ, приближавайки го, без да знаят, по този начин към неминуемата му гибел…
     …Две очи, които ме виждат... Последната капка, която донася Апокалипсиса. Защото Виждащият Сенките надминава по величие всички свои предшественици – най-именитите строители, най-могъщите завоеватели, най-мъдрите мислители. Помита всичко постигнато от тях с широк замах, сякаш отмества клонче, застанало на пътя му. Силен и целеустремен, енергичен и жизнен, той е велик владетел. Но не само това. Той е много повече. Той е Виждащият Сенките. Този, който призова собствения си бог, за да го наставлява и насочва. Да, той призова мен. И аз се отзовах, защото нямах избор. Или може би имах. Но това е без значение, защото аз откликнах на повика на тези две очи. Чаках този повик години наред – още от онзи момент, когато след изцелението те се впериха в мен. Чаках го и знаех, че ще дойде. Знаех, че Виждащият Сенките ще стане новия Император. И че аз ще бъда там, приклекнал в сянката на трона му, обгърнат в мантия от своята мощ, готов да направя нещо, което никой преди мен не бе правил – да се намеся грубо и самостоятелно в независимите дела на друг брат…
     …Рязко отварям очи, когато с поредната крачка стъпвам извън руините на срутения замък и виденията се стопяват някъде в далечината. Обръщам се за миг назад и ме жегва болка при вида на разрушенията, които се простират пред погледа ми. Разбунените ми спомени крещят, че това не може да е вярно, че само до преди миг замъкът е бил цял, а хората са ходели по улиците. Но пред очите ми гледката е друга. Порутени и изоставени сгради, изтърбушени и ограбени. И прах. Тонове прах и мръсотия. И безкрайна тишина, там, където сякаш допреди миг е звучала глъчка. Свивам очи и, безсилен да издържа на гледката, обръщам гръб на това, което бе останало от древната цитадела. Иска ми се да не бях излизал днес от кулата. Да бях останал там със своите самообвинения и терзания, със своята параноя и все още да се съмнявам в разсъдъка си. Всичко друго е за предпочитане пред това пак и пак да изживявам поражението си. Пак и пак да виждам краха на мечтите си и ужасяващите последици, които ппроизлязоха от моя избор. Защото изборът накрая беше мой. Само мой. Дали сбърках?… Кой знае… Все пак, ако ми дадат възможност да се върна и да избера отново, бих постъпил по същия начин. Защото така го чувствах тогава, така го чувствам и сега…
     …Стена. Огромна стена – висока близо петдесет метра и десет дебела, опасваща целия град. Стена, изградена най-вече, за да допълва цялостното излъчване на столицата, изрисувана и оформена малко по малко като огромна картина. Стена, която никой не бе очаквал да стане свидетел на най-голямата битка в историята на човечеството. Но огромните пукнатини и разрушения, стелещи се по цялата й дължина доказват, че не всичко става така, както е планирано…
     …Хиляди и хиляди, вражеските воини бавно се изливат от далечината като море, надигащо се с прилива, готово да залее самотната скала. Бавно и дисциплинирано стягат железния си обръч около великия град – най-голямата перла из всички човешки царства. Войската е разнородна, но сплотена – войници от различни националности, диваци, дори жени и деца – всички са дошли за да видят края – да присъстват на краха на една велика Империя. И все пак не смеят да се доближат до града. Обграждат го в широк пръстен и спират. Вдигат обсадните си машини и започват да обстрелват стената пред погледите на малцината смълчани защитници. А аз стоя в моята кула и гледам как огромните камъни за часове разрушават това, което моят народ е строил с години. И как с всеки точен удар смелостта започва да се възвръща в душите на тази многонационална армия, застанала току пред вратите ни. Гледам и знам че скоро ще се отърсят от суеверния си страх и ще нападнат. Защото единственото, което ги държи навън, съм аз. Или поне легендата за мен. Година след година Империята се бе въздигала така, както никога, прегазвайки всичко, което се изпречи на пътя й. И дори когато всички останали държави на континента обединиха силите си срещу нея, сякаш вече бе твърде късно… Непобедимите легиони жънеха победа след победа, като че ли закриляни от някаква свръхестествена сила. И тогава Съвета разбра какво се е случило. Бях призован и признах, че съм зависим от Владетеля си. Могъщо заклинание прекъсна връзката помежду ни. Бе ми наредено да не се намесвам повече и Съвета пое войната в свои ръце. Обратът бе неочакван и унищожителен. За по-малко от година многохилядната ни армия бе разбита и противниковите войски вече чакаха на прага, готови да прегазят окончателно държавата, която бе дръзнала да стане прекалено велика.
     Но преди истинската битка има друга, много по-важна такава. Защото когато армиите влязат в града, Виждащият Сенките трябва вече да е мъртъв. Знам, че той разполага с известни умения, които са успели на няколко пъти да го спасят от убийците, прикрити в мрака, но сега идват седмина Братя с твърдата решимост да приключат нещата веднъж завинаги. И ще го направят, дори в крайна сметка това да коства живота на някой от тях. Чувствам неизбежността, нарастваща с всеки миг. Чувствам Нуждата, изгаряща вените ми след толкова време на удържане. Но не мога да направя нищо. Забранено ми е. Стоя в кулата си, заровил лице в шепи, и ми се иска да плача. Но боговете не могат да плачат и болката продължава да ме изгаря. Усещам всяка крачка, доближаваща убийците към Владетеля. Той е неспокоен, стои в покоите си в пълно бойно снаряжение. Знае, че нещо ще се случи и е готов да го посрещне с вдигната глава. Така, както винаги е правил. Искам да съм до него, да му дам силата и подкрепата си, но закони, по-древни от света ме възпират. Никога досега никой брат не се е противял на Съвета и трябва да последвам решението им, колкото и болезнено да е то за мен. Надявам се да оставят поне част от народа ми жив, иначе бавно, но сигурно ще угасна. А те нямат печалба от смъртта на един от Братята, бил той и такъв, заплашил с действията си цялостното равновесие. Затова стоя в кулата си и чакам да видя какво ще оцелее след битката. И продължавам да усещам гибелта, доближаваща се до единствения смъртен, който някога съм наричал свой приятел, и същевременно един от малкото, които са успявали да спечелят искреното ми уважение…
     …Всичко се случва сякаш за миг. Виждам седмината, когато влизат в покоите на Владетеля. Чувствам яростта му, поразила един, после и втори враг. После болката му изригва в агония и животът му изтича само за миг. И нещо в мен се пречупва. Само след едно мигване на окото вече съм пред петимата си оцелели събратя, а погледът ми е смърт. Не напразно се страхуват бойците навън – ако на света има нещо, от което трябва да се страхуваш, то това е Повелител на Сенките, виждащ смъртта на своя народ. Петимата са стари – Съвета е избрал най-силните за тази мисия, но никой от тях не може да се мери с мен в състоянието, в което съм изпаднал. Твърде късно осъзнават заплахата и още преди да успеят да обединят силите си, стоварвам целия си дълго сдържан гняв върху им, буквално помитайки ги от пътя си. За броени минути Братството ни намаля с цели седем Братя – загуба, каквато не бе търпяло от векове. Но скоро останалите ще се осъзнаят, ще се обединят и тогава нищо няма да успее да ме спаси. А имам още малко работа за вършене. Понасям се по въздуха, а зад мен камбаните започват да бият траур за смъртта на Владетеля. Противниковите армии бавно са се подредили за щурм, а защитниците са стиснали по-здраво оръжията си, готови да продадат скъпо живота си. Уви, днес не им е писано да влязат в бой.
     Силата ми изригва като вулкан, помитайки всичко, което се изпречва пред очите ми. Ужасяващите пламъци изпепеляват всички, дръзнали да тръгнат срещу великия град. До последния войник. Само овъглени кости, оръжия и брони остават на обгорялата земя от цвета на съюзническата армия. А аз бавно се завръщам в кулата си. Огънят във вените ми е угаснал и сега чакам Съвета да дойде и да реши съдбата ми. Но и в най-страшните си кошмари не съм си представял това, което те направиха, след като дойдоха…
     …Пристигат само минута след края на изпълнението ми с войските – целият Съвет – от най-могъщия до най-дребния Брат – всички трябва да участват, а и да видят това, което ще сполети този, който наруши заповедите и посегна на Братята си. Изхвърлят ме от кулата ми и ме държат безсилен, но жив, свидетел на гибелта на цял един народ. Моят народ. Войниците така и не разбират какво се случва, когато обединената магия на целия Съвет се стоварва отгоре им. В един миг са там, после просто изчезват. Този път Повелителите не се задоволяват само да изпратят душите на прокълнатите в Бездната – запращат ги заедно с физическата им обвивка – най-жестокото наказание, което може да бъде наложено на някого. И пред очите ми един по един хилядите живеещи в града са захвърлени в мрака. Но това далеч не е всичко. Когато и последният от тях изчезва, моите “Братя” стоварват магията си върху самия град, сривайки всяка къща, всяка статуя, всяка сергия. Последен пада замъкът. Пукнатините плъзват по него като червеи и малко по малко, миг подир миг се увеличават все повече и повече, докато накрая всичко се срива със зловещ трясък. Оставят само стената, полуразрушена от катапултите, да стърчи като подигравка със спомена за най-красивия град, строен от хора. Сетне ме захвърлят сред руините на някога великата столица и с едно последно проклятие ме оставят да тлея за вечни времена сред камънаците, докато те бавно потъват в забрава…
     …Отварям очи. Обиколката ми е завършила и пак съм пред своята кула – единствената останала непокътната сграда. Болката от спомена ме изгаря и за пореден път се проклинам за глупостта си да се заровя отново в миналото. И все пак, въпреки болката, а може би именно заради нея, за миг сякаш отново се чувствам жив… Но когато пристъпвам обратно в кулата, апатията бавно ме поема в прегръдката си, превръщайки ме отново в това, което винаги съм бил – просто една сянка…