Марфа

     Prologue:
     Е, и това събитие дойде и си замина. Остана едно някак тягостно и празно усещане, каквото се получава, когато няма какво да очакваш повече. В смисъл, имахме на разположение обещани цели две “Матрици” още, едновременно с това очаквахме да видим оживелите мечти и фантазии на Толкин. Сега това вече отмина и е малко тъжно. Остават само коментарите. Като стана дума за тях, нали сте гледали “История на света” от Мел Брукс? Оня момент, касаещ раждането на първия художник и съответно на първия критик? Е, аз пък ще се постарая да не оправдавам изцяло наложената и доста правдоподобна версия, че понятието “критика” е синоним на крайно отрицателна гледна точка, и ще се опитам да подходя по-различно (ама няма да успея :ррр).

     Part One: The Angel In Me
     Да, филмът не е едно към едно с книгата. Дори на места се различава генерално от нея. Героите не изричат дословно същите реплики, които са им вменени от Толкин, не вършат същите дела, за щастие не пеят и същите песни. Затова, мисля, всички можем да благодарим на Питър Джаксън, че е счел за благоразумно да пропусне точно тези подробности. Филмът не е просмукан и от бездънната меланхолия, с която е пропита книгата. Ако си говорим сериозно, една кинотворба, която е огледалното триизмерно отражение на литературния си първообраз, би била абсолютно безсмислена. Истината е тази – всеки, който чете книгата, изгражда в себе си свой собствен свят, вижда събитията по свой собствен начин, отъждествява се със собствения си любим герой, впечатлява се от моменти, които не впечатляват никой друг или поне не по същия начин. Нека да бъдем честни – ако филмът беше направен от най-запаления и верен толкинист на Земята, човек, който е отдаден и телом, и духом на книгата като евангелист, който е в състояние да декламира наизуст цели пасажи от Библията, недоволните нямаше да са по-малко. Просто защото и този човек щеше да сътвори филма според своята собствена гледна точка. И така, въпреки разминаванията с книгата, въпреки пропуснатите или прибавени моменти, въпреки актьорския състав, въпреки странните на места режисьорски решения, филмът е добър. Най-малкото ни се дава възможност да попаднем в нечий магически и невъзможен свят, пък нищо, че не бил на сто процента толкиновски. Нека го погледнем така – Толкин е написал сагата, Джаксън е бардът, който я е изпял – къде по-фалшиво, къде с импровизации, къде напълно точно... Хора с еднакви вкусове, слава Богу, няма. Но пък я има мистиката, има я историята, има го вкусът на магията, всичко това е налице, независимо от останалото.

     Part Two: That’s Me! Mwaaaahaaaaaaahaaaaa   

Студена и злокобна тъмна зала,
продънен стол, раздрънкан климатик,
купчини смет от шлюпки слънчогледови
потъват в дебрите на неизяден чипс...

И щом размърдаш ти вдървените си крайници
те стряска писъкът на GSM-ов хор.
Дочуваш ти тогава как на залъци
Салонът плюска яко Денетор!

     Не, добре съм, нищо ми няма! Просто искам да отправя петиция, кой ще я подпише и приеме си е негова работа! Искам, значи, да се забрани плюскането в киносалона. Не, моля ви, яжте си там пуканки, люпете семки, пийте каквото там ви се пие, ама ако обичате, просто се нахранете, пък тогава идете на кино! Имах чувството, за Бога, че се намирам в компанията на хора, които са се подложили на твърде оригинална и жестока диета, включваща хранене само когато последните отидат да гледат някоя кино-премиера. Което не се случва всеки ден. И същите тези хора явно наскоро се бяха сдобили с мобилни телефони, та държаха всеки да разбере и да сподели с тях радостта им! Ей, на ръба бях да скокна и да взема целия салон за заложници точно като ония чеченци в Москва, истина ви говоря!
     Тези малки неудобства, на които по неволя бях подложена, ме накараха да търся с какво да се заям и много скоро, вследствие на шума от търкане на стиропор, си намерих жертви. Ето на, сега, всички знаем, че орките са си грозни, уви, Природата не прощава, когато се гаврят с нея, ама нали уж тези урук-хаи трябваше да бъдат маааалце по-лицеприятни? Що приличаха тогава на картофи, брулени от градушка? За да знаем, че са от Лошите ли? Защо Рохан имаше толкова силна прилика със средновековното селце Търнокопене, Провадийска околия? А Златният му палат ми се видя по-мизерен и от първообраза си в “Двете кули”! То защото седалката ми беше прекомерно твърда, признавам си. Минас Тирит пък беше построен от някой зидар-веселяк, решил да опита дали захарните бучки са подходящ материал за правене на непристъпни крепости. Е, жалко за него, ама се оказа, че не са! Арагорн пък, обладан от героизъм, дезертира, за да вика мъртъвците на двубой, което обаче пропусна да сподели с хората, които го бяха последвали, което пък леко деморализира войската... Добре, че Еомер не спеше! За разлика от Фродо... Виж, там ситуацията беше друга. Той, поради прилив на героизъм, беше в състояние да спи дори на края на ръба на бездънна пропаст, което предизвика спазми у Злата ми половина, поради вродената ми аерофобия. Докато тръпнех от мечти Сам да халоса Фродо по главата с тежък камък, да го завлече до лавата и да го хвърли в нея, отървавайки го от мъките му, Гандалф взе че постъпи точно така с Денетор. С което доказа нагледно вредата от прекомерното плюскане по всяко време, независимо от обстоятелствата, но уви, зрителите в киносалона не си взеха никаква поука, ами запреживяха още по-усърдно. Бая глад ще да бяха брали тези хора, ей! Но пък за сметка на това Корубана прониза много приятно Фродо, не се шегувам, това беше един много добър момент във филма, независимо, че в момента Злото ми Аз списва тези пространни редове. Изпаднах в екстаз, когато Илайжа Ууд се оцъкли и рече: “Ъъъъъъ...!?!”. И когато Злото беше победено безвъзвратно, когато на хеликоптерната площадка на Минас Тирит дойде Арвен – Вечерницата, лелеяната булка на Арагорн, свитата избухна в спонтанни ръкопляскания, слава на Холивуда! Но пък Кралят си беше измил косата, ако не друго, тъй че спирам да мрънкам :)

     Та така, да обобщя – филмът ми хареса, въпреки наприказваното от мен дотук. Впечатлява те и те увлича, на моменти имах усещането, че действително съм вътре в историята. Актьорската игра за съжаление не беше кой знае колко затрогваща, но все пак трябва да се съобразим и с наличния материал в литературния първоизточник – от героите се очаква да излъчват повсеместни скръб и меланхолия, примесени с приливи на героизъм и от тази гледна точка не се справиха чак толкова зле.
     Хареса ми и музиката, елфическите напеви на Рене Флеминг проникнаха в мен, нищо, че Хауърд Шор прави продължение на саундтрака на първата част от поредицата, който за мене беше най-доброто му попадение... но и третият опит не беше никак лош.

     Оценявам филма със 7/10 и искам да има и други такива филми, искам още магия на екрана, която поне малко да замени тривиалността на живота ни, искам още оживели фантазии.

Обратно към "Властелинът на пръстените: Завръщането на краля"