Морвен

     Имам доста да кажа за "Властелинът на пръстените", най-малкото защото е правен по любимата ми книга. Въпросът е, че това от една страна ме прави доста необективна, а от друга е възможно да задълбае излишно ревюто. Затова ревюто ще е в две части – една кратка, обективна (доколкото ми е възможно) и изчистена от излишни анализи на Погледите, Които Хвърля Еомер и Въздействието Им Върху Околната Среда (примерно) и друга, изразяваща личната ми гледна точка, със спойлери на килограм и изобилие от сравнения с книгата. Та, ако още не сте гледали филма или чели книгата, може би ще е по-добре да четете само първата част.

Властелинът на пръстените: Завръщането на краля

     Фродо е в края на пътешествието си за унищожаването на Единствения Пръстен. Воден от Ам-Гъл той достига Мордор, където преждеспоменатият подло го предава и оставя в ръцете на врага. Мордор става все по-силен и настъпва към Минас Тирит, в помощ на който идват воините на Рохан. Арагорн се решава да приеме участта си на крал и поема по Пътя на мъртвите, за да ги призове в една последна битка.
     Общо взето историята е добре познатият сюжет "Доброто в епична битка със Злото". Само че тази е много епична и изключително зрелищна. Клишето се компенсира и със самия свят, в който се развива историята – различен, нереален и пълен с фантазия (е, вярно, същият като в предишните две части е, но тук се разгръща още повече). Диалозите са доста поорязани за сметка на екшъна, но пък доста хора ще се зарадват на битките. Имаме си и хепиенд, който обаче оставя леко горчив вкус (в интерес на истината се бяха олели с хепиендите – бяха няколко на брой и чак последният беше различен).
     Специалните ефекти са много добри, без да са нещо, което не сте виждали досега. Може би не в подобни мащаби, но все пак като че ли повечето неща вече са правени, доста от тях в предишните части на "Властелина".
     Малко ми е трудно да говоря за актьорите, доколкото са доста голям брой и, както казах, е наблегнато повече на бойните сцени. Все пак мисля, че сър Йън Маккелън (Гандалф), Илайджа Ууд (Фродо) и Шон Остин (Сам) имаха някои много силни сцени (имаше и такива, на които чувах до себе си звънък смях, въпреки че по сценарий трябваше да са адски трагични, но никой не е идеален, нали...).
     Музиката лично за мен беше много подходяща, без обаче каквото и да е от нея да успее да ми остане в главата. С други думи – хубава, но не е ценното в тази продукция.
     Филмът безспорно е събитие и, макар да няма нищо качествено ново в сравнение с предишните две части, си струва да се види.

Властелинът на пръстените: Завръщането на краля
(Внимание, падащи спойлери и зли толкинисти, четенето на ваша отговорност!!!)

     За мен филмът беше разочарование в сравнение с книгата. Знам, че не може да е същият и са твърде малко филмите по книги, които ги достигат, но някак не беше само това. Става дума как една легенда се превръща насила в екшън. Как се махат моменти, които до голяма степен изграждат историята, само за да се заместят с такива, които по-лесно влизат в клишето. И не става дума за страничните истории, част от които наистина само биха усложнили излишно сюжета, а за малки неща, които обаче изграждат книгата. Нещо липсва. Издърпали са няколко малки тухлички, за да се може да се вмести къщата в новия архитектурен план, обаче не са забелязали, че са от носеща стена. Може да изглежда дребнаво да се хващам за пропуснати детайли, но всъщност те са това, което споява историята и я прави едно цяло. Тъй като във втория филм (за мен най-лошият от трите) бяха изпуснати сцени, които се добавят в третия, се получава някаква разпокъсаност и незавършеност на действието. Диалогът, както споменах и по-горе, е опростен. Обаче не е просто това – той на практика е сбит преразказ на това, което е в книгата (Пипин най-внезапно реши да се врича във вярност на Денетор 10 секунди след като го видя. Ей така, изведнъж му дойде отвътре, щом наместникът го погледна...(пък което си е право, право си е, на чаровния поглед на Денетор е трудно да се устои... да не му цапнеш някой. – бел. на съгласен Рол)). Сценаристите явно са страдали от заблудата, че ако една реплика се изрече с потресаващо много патос на фона на невероятно драматична музика, това ще замести пропуснатите двадесет предхождащи я. Част от самите образи стоят като кръпки, защото сякаш нямат връзка с историята. Денетор е представен като абсолютен дегенерат (всъщност го изиграва дори твърде добре, само ако не се разминаваше толкова грубо с образа от книгата), който явно е обзет от някаква предавана в рода шизофрения примерно, защото друго обяснение защо му изневери разсъдъкът няма. К'ъв палантир, к'ви пет лева? Това беше спестено, за да може Денетор зрелищно (а това е определящата дума за филма) да се хвърли от стените на Минас Тирит. По някое време се явяваше палантирът от Ортанк, но пък само Питър Джаксън си знае защо. Еовин общо взето дойде, хвърли палав поглед на Арагорн, видя сметката на Назгула, извика възмутено "Не съм мъж!" и уби Черния конник (и мен да ме набедят в такова нещо, ще се ядосам, ма чак пък толкоз агресивност... :Р) и за финал хвърли палав поглед и на Фарамир. За него въобще не стана ясно с каква цел се мотае в кадър... За да може романтиката да засяга главния герой, е прибавена някаква сложна вътрешна борба на Арвен, която, разбира се, в крайна сметка затвърждава семейните ценности. Не, между другото, елфическите принцеси не се, просто не се награбват пред цял град, колкото и класическа да е сцената на двамата влюбени, впили устни един в друг на фона на красивия пейзаж.
     А накрая Фродо се задържа на една ръка на ръба на бездната, а Сам успява да го издърпа след като се протяга, скъсявайки разстоянието между тях сантиметър по сантиметър. Това дали не съм го гледала вече някъде? Всъщност на около 384 други места... Сигурно се броят на пръсти екшъните без тази клиширана сцена. Разбира се, имаше огромно количество моменти в стил "нашият човек (въоръжен със средновековния аналог на швейцарско ножче) пребива дузина лоши (въоръжени със средновековния аналог на допълнително брониран танк)", но в известна степен те са част от очарованието на филма.
     Имаше и моменти, които, въпреки че бяха променени, бяха съвсем на място. Един от тях е призовавнето на мъртвите и битката с участието на тяхната войска (която само е загатната в книгата). Хем радва окото, хем се вписва в историята. Много силен е и моментът, в който Фродо прогони Сам, тъй като Ам-гъл го обвини, че краде храна. Макар историята на Ам-гъл да беше много наивно скалъпена, беше един от малкото трогателни моменти. Тогава наистина се усеща привързаността на Сам. Плюс е и това, че са пропуснати събитията в Графството накрая, които биха утежнили историята. Изключително красива бе и сцената със запалването на кладите, която, макар и да имаше твърде малко значение за самото действие, създаваше чуство за величие и пробуждаща се надежда.
     Като визия филмът сякаш беше изпипан перфектно на трудните места и претупан на лесните. Въпреки страхотните специални ефекти, в някои от близките планове фонът отзад изглеждаше бутафорен и недоправен. Минас Тирит абсолютно ирационално напомняше самолетоносач с площадка за хеликоптери (и това не е моето изкривено въображение, беше масово впечатление (true, sis, true... – бел на още по-съгласен Рол)), а Едорас (както и във втората част) – на китно малко селце.
     Атмосферата от една страна внушаваше величие, но от друга страна величието беше някак насилено, сякаш натрапено от сценариста. Все едно ти светва лампичката с надпис "applause", вместо да ти идва отвътре да изръкопляскаш.

     Оценки:
     7.5/10, ако се разглежда просто като фентъзи екшън
     5.5/10 за екранизация по Толкин
     Обща оценка 6.5/10

Обратно към "Властелинът на пръстените: Завръщането на краля"