Брой 19 Евъргрийн

     И така, поредният евъргрийн, в който отчаяните времена доведоха до отчаяни мерки. В случая обаче това не е разнообразието, а малкото количество на материалите. И понеже Моридин го е ударил на ученолюбивост, а наглеците от СУ – на сесии, на мен се пада... хмм... честта, да речем, да представя жертвата този брой. "Резерватът на таласъмите". Това е книга, за която всъщност всеки фен на фантастиката вероятно е чувал, но е изненадващо колко много хора не са я чели. Скромна и кротичка, тя никога не е вдигала шум около себе си, но това не й пречи да е отдавна утвърдена класика. Доколко има основание за това, ще прецените сами, след като прочетете написаното по-надолу. Приятно четене :)

Роланд

Турин
     Бъдеще несъвършено: хората са побратимени с всички извънземни, а Земята е превърната в един огромен университет, когато се появява загадъчна планета, носеща тежестта на знанието за две вселени. Залозите са изключително високи, цената – древен артефакт. Нашите – професор по митология, неандерталец, дух, историчка и саблезъб тигър; лошите – единствената враждебна раса на кошерни създания, гадни буболечки някакви (защо ли ми замириса на ксеноцид?), представлявани от мазния адвокат Чърчил, който – разбира се – е предател на човешкия род. А какво е Резерватът на таласъмите (в оригинала “гоблини”)? Мястото, на което справедливият и великодушен бял човек устройва всички, които са дръзнали да обитават земите му преди него – независимо дали червенокожи индианци или домашни духове.
     Увлекателно четиво, почти криминален роман с фантастични елементи. Има си и интригуващ сюжет, динамична развръзка и малко неочакван, но за сметка на това щастлив край. Идеи и послания? Може би са се загубили сред безсмислените описания на природни картини или сред нелогичните паралелни сюжетни нишки, но аз лично не ги открих. Расата на колесатите (лошите извънземни) е няколко класи под нивото на фашизоидните и целеустремени мравки от “Градът”, а създанията на кристалната планета са бледо подобие на арогантните в своето знание и могъщество мутанти от споменатата книга. Героите са едноцветни и предвидими, пък и са премного депресирани от непосилната задача да спасят човечеството в рамките на два дни (за кой ли път, за кой ли път…). Няма го сблъсъкът на идеи, липсва конфликтът с другите, всъщност битката е предрешена, просто защото врагът е безнадеждно загубен, нищо че е достатъчно интелигентен. Въобще, цялата книга е пропита с духа на “твърдата” фантастика от 60-те години: “ние и цялата демократична Галактика си живеем щастливо, но някъде там в мрака дебнат злите сили и е въпрос на време да се хванем за гушите”. Изпреварващият удар на знанието е оправдан, не е важно ние да притежаваме оръжието, важно е Те да го нямат. Единственият светъл лъч е образът на Земята – хранилище на знания, за разлика от крайпътната гара в “Междинна станция” или гробищния парк на разселенoто сред звездите човечество от “Гробищен свят”. И да не забравя – вечно пияният неандерталец, който си вари собственоръчно ракия в задния двор; по някое време бях склонен да приема книгата като ода за алкохола (всички дружно се наливат с бира, вино и ракия, а от време на време и мезят), но не е и това. Може би тогава е социална сатира? Де тоз късмет… По-скоро е опит за интерпретация на нови идеи, творческо упражнение, мост към по-късните произведения на Саймък.



Роланд
     Великолепна модерна приказка, разказана леко и с духовитост, почти непозната за съвременните фантастика и фентъзи. Приятна комбинация от двата жанра, в която човекът от бъдещето е открил, че приказните същества не са толкова приказни, а напълно реални, в която бариерите на миналото са разкъсани и всеки може да надникне в него, че и да го посети и да си вземе сувенир. История за време, в което Земята е планета-университет, а станциите за пренасяне на енергия позволяват на човека и хилядите извънземни форми на живот, които той е срещнал и с които е сформирал галактическо общество, да пътуват до всяка точка на опознатата галактика. Книга, която четеш с удоволствие и кеф.
     Това щях да напиша преди няколко дни, ако не бях решил да си препрочета книжката, защото за последно съм го правил може би на около 12-13 години. И... се разочаровах. Много е тъжно, но се оказва, че човек надраства някои неща. А може би просто изискванията ми са станали по-сериозни или пък вече съм чел по-добри образци от същото... Знам, че откривам Америка в комплект с електричеството, но... Книгата, която навремето ми изглеждаше като връх на инвентивността и въображението, сега просто... не можа да ме впечатли с нищо кой знае колко оригинално. Историята, която помнех като страхотно интересна и увличаща, се оказа плитка, прозрачна и без никакъв изненадващ обрат... Героите, които ми се струваха толкова оригинални и живи, сега се оказаха глуповати като слаби актьори в оперна постановка – всеки излиза на сцената, казва си стихчето и се маха. Магията е изчезнала.
     Не знам, нещо не ми се пише много. Тъжно ми е, че си развалих мъглявите, но за сметка на това прекрасни спомени от "Резерватът на таласъмите". Книгата същевременно беше и не беше това, което помнех. Въпрос на мащаби вероятно, след десет тома Робърт Джордан човек се изкривява. Най-тъжно ми е напомнянето колко аз съм се променил. Защото Резерватът си е все същият и все на същото място. И все пак, за да напиша нещо положително, "Резерватът на таласъмите" всъщност наистина е много добра книга. Да, вероятно сега ми напомня за други, но това не я прави по-малко оригинална. Тя наистина е за по-млади читатели, които нямат чак толкова опит във фантастиката и фентъзито, но в крайна сметка, отърсвайки се от разочарованието на разбития детски спомен, виждам, че наистина има какво да каже. Казва го леко, без ретенции и с насмешка към цялата сериозност на някои от героите. Залозите са толкова невероятно високи, че просто не могат да впечатлят с мащаба си, но това също е търсено. Саймък си прави експеримент – колко сериозна може да бъде една гавра и доколко можем да се изгаврим с нещо сериозно. Според послеслова, в книжката имало социални послания. Да са живи и здрави, викам...
     Ще спомена и колесатите. Макар и те да бяха загубили за мен доста от мрачното си очарование, все още си остават най-гнусното и болно нещо, което съм срещал в книга. Не знам как да го обясня, но самата идея за същество, движещо се на органични колела, ми е толкова неадекватна и чужда, че ме побиват тръпки, само като си го представя. Пък си имат и червеи в корема, де, то стига.
     Излезе несвързано и безсмислено, за което се извинявам. Книгата всъщност е хубава и сега, когато мина малко време от препрочитането й, си давам сметка, че негативизмът ми е продиктуван повече от сравнението на детския ми спомен с реалността, отколкото от реалните ми впечатления. Никой, който я прочете, не би трябвало да съжали и макар да не мога да я похваля с чиста съвест след впечатленията, които остави у мен, смятам, че заслужава да й се даде шанс. А може би и още един ;)



Демандред
     Този път не смятам да пиша стандартен Евъргрийн с изреждане на плюсове и минуси и заключение защо разглежданата книга е станала класика и заслужено ли е това. Просто ще наблегна на главния си спомен от книгата, който е и основното й достойнство за мен, а именно – атмосферата. Толкова типичната за Саймък топла и уютна атмосфера, дълбоко различна от стандартната за повечето му колеги от жанра технологична студенина. Описанията на всекидневния живот на главните герои, техните запивания дори, както и напълно реалистичното им поведение наистина помагат те да станат близки на читателя. Въпреки че в книгата е пълно с извънземни, духове, таласъми и т.н., цялостната й атмосфера е изключително реалистична, точно поради вниманието на Саймък към детайла и идеалното му описание на делничния живот на главните герои – нещо, което толкова често липсва при много от неговите колеги във фантастичната литература, които постоянно обръщат внимание само на “the big picture”. Човек се чувства като че ли Мъничкият народ наистина съществува За удоволствието на читателя и успешното постигане на атмосфера помага и отличното чувство за хумор на автора. Особено таласъмите и историята с тяхната бира са ме разсмивали с глас (направо си е срам, че няма рецепта за това божествено питие като допълнение в книгата :P). Непременно като едно от достойнствата на книгата трябва да се отбелжат колесатите, едни от безспорно най-култовите злодеи във фантастичната литература. Всякакви там орки, тролоци и подобна скучна сволач не могат да им стъпят и на малкия пръст. Самият факт, че ги помня отлично около 8-9 години след последното прочитане на книгата, е показателен за впечатлението, което са оказали на психиката ми :P Такива култови злодеи винаги спомагат за създаването на страховита и напрегната атмосфера в необходимите моменти.
     Не смятам да говоря подробно за стил и сюжет, само ще спомена, че докато първото е на типичната за Саймък висота (винаги е бил е сред най-добрите в това отношение за мен), сюжетът е приятна изненада, защото честно казано Саймък е доста непредсказуем в това отношение – има и брилятни такива (“Градът”, “Те вървяха като хора” и т.н.), но има и няколко много слаби за мен (“Посетителите” –най-отворения и не на място финал, за който се сещам, “Магистрала на вечността”). В случая за щастие сюжетът е отличен, оригинален, увличащ и пълен с изненади. Като заключение – книгата не е най-добрата на Саймък (тази чест винаги ще си остане запазена за “Градът”, но ръководството не пожела да я разгледаме нея в тази рубрика, може би някой друг път :P), но със сигурност си заслужава. Ако не за друго, да видите как може да се пише за таласъми (goblins в оригинала), тролове и феи по умен и оригинален начин, нещо толкова трудно за фентъзи авторите.



Гибли
     Малка книжка, твърде малка на пръв поглед. И все пак е събрала в себе си твърде много очарование. Донякъде е идеалистична - в бъдещето всичко се нарежда добре за човека. Той е установил контакт с вселената, Земята се е превърнала в кръстопът на разнородните култури, център на знанието... Университет. Човекът пътува във времето, създава чудеса на биомеханиката, за един миг се пренася и на най-далечните планети... И при това човечеството не е изгубило себе си, все още има цел и бъдеще, не се е сбъднала нито една от мрачните прогнози, не тече война, хората не са се самоунищожили, екологичната катастрофа не се е случила, нищо не заплашва като че ли хармонията, установила се в отношенията между хората и извънземните същества. Отдавна думи като "нетърпимост" са станали неуместни. И всичко това е описано някак по домашному, не с патоса на великите видения за бъдещето, а някак между другото, като частички от ежедневието. Саймък така си пише :)
     Но има нещо повече. Човекът е открил света от приказките. Защото съществата от легендите наистина съществуват - феите, тролите и таласъмите, Банши и призраци. Сюжетът е доста заплетен, дори криминален. Главният герой, Питър Максуел, професор в института, който се занимава с изучаване на свръхестественото, се завръща на Земята след непредвиден инцидент при пътуване, само за да открие, че един Питър Максуел вече се е върнал и е умрял при неизяснени обстоятелства. Следва бъркотия от събития, които в крайна сметка се оказват твърде значими за човечеството като цяло. Доста интригуващо, но всъщност ако четете, бързайки да узнаете края, няма да спечелите. За мен ценното в тази книга е в малките камъчета, разхвърляни по пътя. Идеи за контакта между цивилизациите, познанието, изкуството, другите светове, за приятелството...
     На второ място, харесвам атмосферата. В книгата е описана една есен толкова красива и омайна, че ми се иска да мога да вляза в този свят и да вдишам дъхавия въздух, да се насладя на жълто-червените багри на дърветата, да погледам хълмовете и блестящите сини езера. Освен това, има го и Резерватът на таласъмите, това приказно място, построено от хората, за да могат древните същества да живеят необезпокоявани и обитателите му - неподражаемият таласъм О`Тул, който води вечна война срещу тролите, които му вкисват хубавата бира със своите магии. Мрачният Банши на дървото... Веселият и страшен дух на Ирландия в цялата му прелест.
     На трето място, и в никакъв случай последни по важност, героите. Питър Максуел всъщност ми се видя по-бледо обрисуван, може би защото всички останали са представени през неговия наблюдателен и интелигентен поглед. Неговите приятели, неандерталецът Уп и Духа, са много колоритни образи (винаги ми се е искало да го напиша това :) Разговорите им (обикновено около храна и/или пиене) са интересни, някак истински. Дори хората да не разговарят така в действителност, чувствам, че така би трябвало да разговарят, ако светът беше по-добър. Или може би особеният, "архаичен" стил на саймъковия диалог ми въздейства по този начин :)
     В крайна сметка: кратка книжка, в която обаче е вложено много. Не твърде обстойно разработени идеи и това е може би недостатък, но в една разширена версия вероятно би се изгубила лекотата, с която се чете. На всяка страница можем да се насладим на чудесното въображение на Саймък, в същото време книгата носи някакъв лиризъм, особена атмосфера. Едновременно тъга по отминалите времена и надежда за възраждащото се бъдеще. Или: хубава книга, която си струва да се прочете и над която човек може да се замисли.