Метрополис
Автор: Роланд

     "Метрополис" е много... особен филм. Странен и трудно смилаем, неразбираем и посвоему разбираем едновременно. Всъщност, ако трябва да съм максимално откровен, ми е доста трудно да го определя точно. По-лесно ми е да кажа какво за мен той не е. Но за това малко по-надолу, сега кратък преразказ без елементи на разсъждение.
     Метрополис е градът на бъдещето – град-държава на много нива, той е всичко, което някога сме си представяли, че трябва да представлява футуристичната урбанистика. И доста други неща всъщност, а и маса, които не сме си представяли, но за това ще пиша в частта за анимацията. В този град политически партии се борят за власт, а ненавистта към подчинените на човека роботи ескалира с плашеща скорост. И докато фигурите на властта се борят за още от същата, а градът празнува откриването на огромна кула, в която е затворена фантастична машина, за която всъщност малцина изобщо знаят какво прави, в Метрополис пристига един застаряващ детектив и неговият племенник.
     Мистично, нали? ;) Не, всъщност обръщам толкова малко внимание на сюжета, защото той е иррелевантен. Но не е и фон за истинския смисъл на филма, както е в много други, ни най-малко. Не, тук историята има за цел да преметне зрителя, да го излъже, привличайки му вниманието към подробностите и карайки го по този начин да пропусне голямата картина. Която може и да не съществува, но аз все пак я видях :)
     Което ни води до това какво не е "Метрополис". На първо място, "Метрополис" не е антиутопия. Твърде много елементи подсказват, че е такъв, но той не е. Липсва истинско нещастие, истинска нередност, липсва онова мрачно усещане, което е задължително за антиутопиите, и макар събитията и сетъпът да са донякъде антиутопични, истинското настроение не е това. Друго, което филмът не е, е история за човешката суета и еретичната и горделива мечта да се изравним с божественото – мечта, която винаги носи собственото ни унищожение. Твърде много елементи причисляват "Метрополис" именно към този тип филми и сякаш в него има и такова послание. Но това всъщност не е така. Тук липсва истинска мотивация, истинска гордост. Цялата концепция за машината, за самоунищожението енд стъф... това просто е направено между другото, недоизпипано е и недоизразено, според мен – напълно съзнателно. "Метрополис" освен това не е притча за човека, унищожен от собственото си творение. Да, в него има и такива моменти – роботите, излезли от контрол, нападащи хората. Много "Терминатор" и много "Матрица", ала филмът не набляга на това. И последното, което той много определено не е, е история за човечността на роботите. О, да, момичето Тима, създадено в лаборатория, най-съвършеният робот, бла бла... Любов, чувства... Но не, филмът не желае да каже нищо подобно, не се опитва дори. Самата Тима не действа според този сълзлив "ала Спилбърг" мотив, особено пък накрая. Тя е толкова отчуждена, колкото всяка машина, също толкова студена и неразбираща. И ако има моменти, в които сякаш виждаме друго, то те не са реална емоция от нейна страна, а самозаблудата, породена от вярата й, че е истински човек. Защото тя не действа в нито един момент адекватно спрямо тези емоции и не понеже не знае как да ги контролира. Тима от края на филма, това е истинската Тима.
     Четох много ревюта и във всяко едно от тях се поддържаше някоя от горните концепции или повече от една. Но за мен те просто не са верни, а ревюиращите са били подведени умишлено от режисьора. Истината е, че филмът ловко се опитва да пробута всяка една от тези различни концепции, но не защото те са му цел. Ако нещо в него е истинско, то това е несподелената и не само това, но и отхвърлена любов. Но дори това не е важно.
     Преди да се опитам да формулирам какво тогава по дяволите е "Метрополис", ще обърна внимание на съставните му части, защото мисля, че те са важни за разбирането на извода, който поне аз си извадих за неговата концепция. На първо място анимацията. Тя е противоречива сама за себе си, дори и без да я съпоставяме с останалите елементи на филма. От една страна самият град Метрополис е може би точно това, което се очаква от него – необятна урбанистика, небостъргачи, мостове, които свързват горните етажи, фантастични транспортни средства, движещи се на огромен брой нива... От друга обаче имаме героите, които са детински анимационни, почти комични. На първо място, крайниците им са като в "Попай моряка". Да, съвсем сериозно – големи и тръбовидни предмишници, които изтъняват към рамото, и също толкова големи и тръбовидни прасци, които изтъняват към... ъъ... в бедрата ;) Лицата са умишлено старомодни и в голямата си част като в "Покемон" (с изключение на единия от главните герои, който вече наистина си е като от "Попай". Сещате ли се оня дебелак със сандвичите, дето все се навърта около нашия човек със спанака?). Дълги и несъразмерни носове, къдрави коси с прически от 60-те (или аниметата от 80-те, нали се сещате – тип "елха")... всичко това е абсурдно детинско и неадекватно несъответстващо на декора. С него се свиква трудно и не без известно желание от ваша страна.
     Следва музиката. Що за абсурд? Веселяшки джаз и рагтайм. Честно. Нещо, което би трябвало да е органически несъвместимо със ставащото на екрана и външния му вид, ала въпреки това се слива с него перфектно. Защо, питам се? Необяснимо... Но с изключение на няколко момента, където звуковият фон си е стандартният филмов такъв, всичко останало е пропито от неадекватно жизнерадостна джазовост, която е толкова абсурдна за подобен филм, че човек го досмешава, само като си го представи. Но не е. Грешката е вярна. И не е смешно.
     Героите са друго нещо, което заслужава внимание, основно защото не предизвикват такова. Те са до един мътни и сякаш избутани на заден план от нещо, което не виждаме, поне не веднага. Няма нито един цялостно изграден образ и макар и всеки да се бори за нещо, да чувства нещо, да копнее за нещо... никой от тях всъщност не е убедителен. За мен това също е съзнателно търсен ефект. Всички герои в "Метрополис" са сякаш недоизпипани, недоизведени. Неубедителни е най-точната дума всъщност. Всички освен може би Рок, но това е по-скоро недоглеждане, отколкото нещо хубаво.
     Самата история, за да се върна за малко на нея, е също толкова неясно "недонаправена". И също толкова умишлено, вярвам. Уж има сюжет, някой нещо прави, нечии планове се осъществяват, други се провалят, някакви послания, някакъв подтекст. Но нищо от това не е ярко, нищо не е "убедително" и истинско. Всичко е наужким, всичко уж го има, а на практика го няма, всичко е "подминато".
     Което общо взето ме задължава най-сетне да кажа какво смятам, че представлява в същността си "Метрополис". Това за мен е филм-експеримент, имащ за цел, и справящ се брилянтно с нея, да си "поиграе" с изброените малко по-нагоре идеи и виждания, които малко или много са се клиширали доста в днешно време. Той не се "гаври" истински с тях, не ги усмива, в него всичко е сякаш насериозно. Но не е. И комбинацията от на пръв поглед несъвместимите музика, анимация и история не е случайна. Като експеримент, филмът не се поддава на точно обяснение и дори това, което смятам, че съм разбрал, едва ли е всичко, ако изобщо е вярно. Но за мен този филм не само не иска да пропагандира която и да било от толкова изтърканите идеи, видни на пръв поглед, но и се подиграва с тях толкова тънко, че думата "подиграва" звучи грубо и неуместно. Той именно си играе с тях. Обръща ги по начини, които не очакваме, и ни ги поднася наново, изкривени и "неправилни" по един изключително "правилен" начин. В момента, в който си дадох сметка за това, изведнъж осъзнах и колко майсторско е това заиграване и колко всъщност неоткриваемо на пръв поглед. Защото той реално погледнато може да се третира и като носител на някоя от концепциите, които изброих, че и на всичките вкупом. Но тогава бих го определил като слаб, при това с чиста съвест, защото нито една от тях не е убедително представена. Само че аз все пак мисля, че съм прав и че неубедителността е търсена. "Метрополис" се опитва по един невероятно майсторски начин да ни покаже колко блудкави са те и колко клиширани и нищо не казващи са станали. Но той не ни го казва, а ни оставя да го видим сами. Ако сме способни и искаме да го направим. Посланието, което аз открих за себе си в него, беше "Саможертва в името на любовта? Машината, която е по-човечна от човека? Самият човек, който в гордостта си носи собственото си унищожение? Добре, чудесно, темите са хубави. Но вижте в какво са се превърнали, вижте в какво сте ги превърнали, каква кошмарна тривия и посредственост се крие зад тях и ни кажете това ли искате да разберете от тях? Достатъчни ли са ви по този начин?"
     И не за друго, а защото границата, която разделя неубедителността на всяка една от уж вложените в "Метрополис" идеи и "убедителността" на същите, но във филмите, които наистина имат за цел да ги влагат в себе си, е много тънка. Толкова тънка, че в нито едно от прочетените от мен ревюта не беше забелязана. Което основно и най-вероятно би могло да значи, че просто си въобразявам, но понеже на мен филмът така изключително много ми хареса и ме впечатли дълбоко, а и понеже, ако греша, бих го обявил за безапелационно слаб, ще си се придържам към това си виждане ;)
     Оценка 9/10