Толкин – еталон за свръхнадцененост?
Автори: банда нахъсани антитолкинисти, коментар oт Турин с безценната помощ на Гибли

     Пиша настоящата статия с ясното съзнание, че ще бъда мигом разкъсан от глутницата антитолкинисти, които властват над този интелектуален оазис, почти усещам хищните им усмивки в мрака наоколо. Защо все пак се реших да се захвана с това? Може би защото изпитвам мазохистично удоволствие да ме тъпчат подкованите кубинки на озверели хунвейбини, може би защото истинските почитатели на Толкин, бидейки хрисими и благородни натури, са над дребнавите нападки и никога няма да се опитат да налагат вярата си с огън и меч, а по-скоро – подобно на ранните християни – ще шепнат смирено елфически молитви, дори когато ги хвърлят на лъвовете, може би пък просто вярвам, че в спора се ражда истината. So it begins...

     Толкин е невероятно комерсиален автор, купчина безсмислени книги, лишени от всякаква художествена стойност, се продават на безбожни цени, добре че са braindead феновете да ги купуват (щеше да бъде хубаво, ако беше поне мъъъничко вярно, ако не друго, поне Толкин не бива да бъде обвиняван в комерсиалност. Факт е, че неговият издател е искал просто продължение на "Хобит", когато е получил "Властелинът на пръстените"; колко по-лесно би било за Толкин да събере отново дружина джуджета, леко изкуфял вълшебник и хобит-нехранимайко и да ги засили в друга посока за поредното приключение, но вместо това се ражда "Властелинът...", с толкова наситено действие, че някой съвременен фентъзи-гуру спокойно би го разтеглил върху 20 тома. Неоспорим факт е, че самият "Властелин..." е бил изкуствено разделен на три части, като заглавията на отделните части са били натрапени от издателите с идеята за по-добра продаваемост. А след смъртта на автора се развихря истинската издателска машина, не без помощта на сина Толкинов, но това е вече друга тема).

     Толкин е такова отвратително клише, че чак всеки що-годе продаваем фентъзи-автор с огромно омерзение го копира, мултиплицира, използва и доразвива (забавно е да си първи, забиваш колчета, маркираш територия и определяш законите, правилата и поведението. После идват последователите, опитват се да те надскочат, да пропълзят, да се шмугнат покрай теб, да те заобиколят някакси. Но се оказва, че или въображението не достига, или пък желанието да избягаш от оригинала е толкова силно, отрицанието е толкова всепоглъщащо, че отново се озововаш там, откъдето си тръгнал. Ако има съвременен фентъзи-автор, който да си сложи ръка на сърцето и да каже, че не е повлиян в една или друга степен от Толкин... извинявайте, просто няма да повярвам).

     Дразни ме тази Толкинова приказна щампа, която всеки ползва, за Доброто момче от село, което разбива Големия Лош Чичко, и сладникавия хепиенд накрая (прощавайте, ама за какво говорим? Доколкото си спомням, ставаше дума за разглезено богаташко синче – макар и сирак – което твърде много се увлича по приказните истории на чичо си. И в края на историята това момче нито е станало изключителен магьосник или могъщ боец, нито пък е открило някакви невероятни дарби или скрити заложби. Просто е пораснало, съзряло е и то по тежкия начин – твърде много болка, твърде много смърт. И единствената битка, която води, е тази със самия себе си, битка, която в крайна сметка губи. А защо успява да стигне толкова далеч, колкото нито мъжеството на Боромир, нито мъдростта на Саруман могат, е въпрос, чийто отговор лично за себе си още търся. Нещо ми се губи и щастливият край – елфите отплават, елфическите пръстени се обезсилват, безброй чудеса помръкват, Боромир, Денетор, Теоден, Саруман, ако щете и Ам-Гъл и безчет други силни фигури падат, кралства са разорени и съсипани, Билбо и Фродо завинаги са белязани от досега си с пръстена, всеки жертва нещо скъпоценно – дали любовта си, дали безсмъртието си. Вярно, има шанс за ново начало, има надежда, а това е може би най-хубавият край за изцяло доминирана от мрака история).

     На героите на Толкин им липсва дълбочина, те или са антрацитено черни или са бели и невинни като херувимчета, дори и идиот има по-добър шанс от тях да се развие (еха, хайде да ги преброим, кой от кои е. Да започнем с хобитите, че са най-малки: Сам – градинар, определено слуга на Доброто; Фродо – хм, Фродо – уж е добър, бори се, страда, че дори побеждава, само да не беше онзи мъничък епизод накрая, когато реши да заграби Пръстена... хайде, ще си затворим очите, ще го пишем, че е с нас; Билбо – ех, Билбо, а беше разбойник, и джуджетата измами, и Пръстена намери, но това е в друга история, ще премълчим, нали трябва дружина да събираме. Ето ги и хората: Арагорн, най-добрия от най-добрите, че и крал накрая стана, малко колебливичък в началото, та се наложи с остен да го ръчкат да се заеме с кариерата си, но определено е капитан на нашия отбор. Боромир – неприятна тема, ама как да я подминеш – герой на Гондор, неведнъж разбивал вражите пълчища, обаче нещо мотивацията му куца, някаква сауронщина го обзема и предава вярната линия на Доброто. Сигурно е заради баща му Денетор – отявлен кулак и наместник – и той уж с Доброто, ама си е враг с партиен билет, хем се бори със Злото, хем не го громи достатъчно. Но пък Фарамир, въпреки че произхожда от лошо семейство, дава надежди – не взима Пръстена, помага на Фродо, ятак го пишем значи. Елфите са сложни – символи на всичко хубаво и добро, обаче някак неразбираемо играят. Помагат, наистина, не може да се отрече, обаче повече прилича на печелене на време за бързата евакуация с корабите, отколкото на реална помощ. Пък и Елронд – трудно е да отгатнеш кога човешката природа надделява или кога е повече елф – смелчага е, а не ще да пази Пръстена, харесва хората, ама не иска да даде дъщеря си за снаха, раздава съвети, но не и копия. Добре поне че го има Гандалф – беличък и чистичък, безкористно помага на Доброто, пример за подражание един вид. Е, бунтува се срещу ръководството на своя орден, а после и властта узурпира, оказва се, че крие в себе си един от елфическите пръстени, пък и е умел манипулатор – винаги успява да убеди събеседника и да постигне своето, независимо дали човек, елф, хобит или ент – но в крайна сметка следва вярната линия. А Саруман е... уош, уош, уош!!! – припява хор "Бодър Антитолкинист"... мъдър, но ненадежден, допускани са грешки с него, лоша идейна работа. Уж съюзник на Злото, обаче собствени планове крои, хем помага, пък пречи, трябва да е много зъл, но някак не му достига убеденост, амбициозен е, но непостоянен. Затова ето ги Назгулите – истинските звезди в отбора на Злото, в черничко се обличат, мощни коне яздят, че и са безсмъртни, как да не ги заобичаш. Пък и сам Саурон – абсолютен и непреходен символ на Злото, то никой не му е виждал очите, освен онова голямото и огненото, ама сигурно е страшен, за него само се говори с ужас или отвращение. Въобще чудна работа – всеки си е избрал страна и се бие и умира за нея, времето на Пръстена е време разделно, време на светлина и мрак, всеки стига до своя кръстопът и решава накъде да поеме. Дали да обрече душата си на Доброто или да подкрепи възхода на Злото, дали да потъне в здрача или да изплува на гребена на вълната. Тежък избор, но неминуем, няма как да избягаш от него, няма къде да се скриеш. Само Ам-Гъл мира не ми дава, той от кои е?).

     Във "Властелинът..." нищо особено не се случва, разводнен сюжет с твърде много приказки, прекалено много песни и почти никакво действие. Светът на Толкин е скучноват и плосък, сух и недоразвит, един свят не става пълнокръвен, ако го напълниш с купчина легенди, героите го правят истински. Убеден съм дори, че ако в днешно време Толкин се беше опитал да публикува "Властелинът...", просто всяко издателство щеше да му тръшне вратата под носа. Ама това въобще не става и за елементарно фентъзи, толкова е скучно и академично, че можеш дори да подремнеш през първите двеста-триста страници (изключително правилна мисъл, стига Толкин да беше писал фентъзи. Само че той просто е писал митология, при това с такъв размах, че е успял да постигне това, което древните десетилетия наред са сътворявали. А митовете нямат претенции да са литературни шедьоври, те описват свят, толкова далечен и недостъпен, че само най-смелият полет на въображението може да го зърне отдалеч. Да обвиняваш Толкин в схематичност и суховатост, е все едно да придиряш, че древногръцките богове са нелогични и недоразвити образи с твърде объркани взаимоотношения или пък като да изискваш Шекспирови герои от Омир, а не описаните – празноглавия хубавец Парис, самонадеяния мачо Ахил или надутия пуяк Агамемнон. Няма логика Одисей да се мотае десет години по купони с нимфи, докато жена му тъче гоблени, а боговете от скука да се гаврят с всеки по-изявен герой, но това е митът, това е легендата, просто се случва, защото така трябва, защото е предопределено. Няма втори автор като Толкин, няма и да има, защото никой няма да създава 30 години един свят с цялата му митология, с богове и герои, с география и история, само за да извади една книга от 1000 страници. Това е уникалното, това е неповторимото, сегашните автори правят точно обратното – от една история се създава свят, който постепенно се разраства, кърпи, снажда, напасва и така до безкрай. А за тези, в усмирителните ризи, които още ритат и се противят, само ще спомена езиците – истински, лексикално и граматически издържани и напълно изкуствени езици, за които дори има преводачи, изобретателността на днешните писатели стига само дотам да наричат очевидните неща с измислени думи. Винаги когато чета "Властелинът...", ми се натрапва следната асоциация, колкото и неправилна да е тя: поглеждам през осветения прозорец на случайна къща и виждам сцена от живота на едно семейство, кадърът сам по себе си е завършен и логичен, но има толкова много история и толкова много бъдеще, че нито умът ми може да ги обхване, нито въображението ми може да си ги представи. Необятното не е категория, която можем да вместим в обикновените си представи за света, да измерим с кривите си аршини или да обхванем с малките си пръстчета, то е нещо което вълнува душите ни и ни кара да се чувстваме изплашени деца, дори когато сме зрели възрастни. И все пак Толкин не е само митология, нито пък стилът му е само академичен. Именно защото – да! – той е професор по английска литература и както никой друг познава силата на речта. Да градиш тухличка по тухличка с огромно търпение, да опипваш всяка дума, да оглаждаш всеки израз, да подреждаш всяко изречение – десетилетия къртовски труд докато изградиш нещо толкова величествено, епично и вдъхновяващо. Това е Толкин).

     А песните и разговорите ме карат да вия от бяс – повървят, повървят, па поседнат и запеят. Да не говорим за съвета при Елронд – десетки страници и никакво действие по тях, само приказки, приказки и бели стихове, на какво прилича това? (на свят, в който има радост и болка, раждане и смърт, изгрев и залез. Свят, в който можеш да изплачеш мъката си с песен, да споделиш щастието си със стих, да възпееш подвига с химн.  Делнични или баладични, тъжни или безгрижни, мелодиите определят дните, бележат нощите, отмятат годините. Обикновени като деня на хобит, героични като хилядна армия, нежни като ромон, песните чертаят контурите на света, дори отделните звуци са щрихи в същата картина. Музиката е сътворила този свят и когато последният тон отекне, смисълът на съществуването ще си отиде).

     Защо хората продължават да четат Толкин, и то при положение, че има толкова много сегашни автори с по-реални светове и много по-дълги и подробни произведения? Просто болни мозъци са тия почитатели... (защо ли? Ами защото след всяка фентъзи-книга, която прочета, започва да ме преследва натрапчивото чувство, че това вече някъде съм го виждал. Трудно мога да приема за приказна вселена бостанско плашило, съшито от разноцветни парцали и с бели конци, не мисля, че тежестта на една приказка се измерва с нейното тегло. Не ме впечатлява история, от чийто томове можеш да построиш кучешка колибка, но не и да намериш повече от една забележителна идея, нито пък ме радва, че главните герои могат да препълнят телефонния указател на средноголям град. Многословието не е гаранция за оригиналност, многолюдието – за пълнота. Някак си модерните фентъзи-автори винаги се делят на две основни групи: ще пиша като Толкин, но пък ще доразвия идеите му в една или друга посока – малко повечко екшън, по-здрави магии, защо не и някоя друга гореща сцена; не, няма да пиша като Толкин, ще си измисля мой собствен свят, който по нищо няма да прилича на неговия, щом той има джуджета, аз пък ще имам великани, щом има страховити дракони, аз пък моите ще ги смаля... Не е смешно, жалко е. Жалко е, че феновете на такива писатели, стремейки се да придадат значимост на моментните си любимци, се опитват да принизят Толкин, да го вкарат в някаква категория, да го ограничат в някаква рамка. Толкин нито е над, нито е под равнището на съвременното фентъзи, той просто е много встрани, именно той е очертал границите на жанра и после си е тръгнал, оставяйки знайни и незнайни ентусиасти да изнасилват ограниченото си въображение в напъни да надскочат самите себе си).

     Оправдан ли е в крайна сметка култът към Толкин? Кои са тези полудели почитатели, които славославят професора по английска литература? (по ред причини не харесвам думичката "култ", пък и честно казано не разбирам върлите фенове, които говорят свободно елфически или пък се ориентират из Средната земя без помощта на едромащабен атлас, но какво все пак ме кара от време на време да препрочитам книгите? Чел съм доста фентъзи, но рано или късно човек го надрасва, а Толкин остава актуален; за 50 години след издаването на "Властелинът..." съм срещал поне 20 негови интерпретации и всички бяха правилни, но за времето си. И не само светът или героите, ами идеите, размислите и мъдростта, които струят от книгите на Толкин, ме карат да ги чета със същото удоволствие, с което препрочитам старогръцката, скандинавската или индийската митология. Вярвах в приказки, когато четях "Хобит", вълнувах се за битката между Доброто и Злото във "Властелинът на пръстените", преосмислях света с митичния "Силмарилион" . Толкин просто е преживяване за цял живот и завинаги ще остане такъв, поне за мен).
 
 

Бележки под линия:
– Голямо благодаря на Гибли за навременната помощ, за мен остана само да доубия ранените. All shall love you and despair... ;)
– Специални благодарности на Демандред за чудесното заглавие и за идеята, как да изглежда статията. Das Gleichgewicht wird zum Verlust... :)
– Освен срещаните в Shadowdance мнения за Толкин, са използвани и други, изказвани обикновено по разни форуми. Keep tolkieng... ;)

...и малко допълнително съавторство от умерените защитници на анти-толкинизма (а не на антитолкин-изма)..

      Едностранчивостта, казват, никога никому не е помогнала. Грешно! Много грешно! Но хора сме, в природата ни е да грешим, така че май ще го направим още веднъж. Поне веднъж. Все пак право на последно желание дават на осъдените на смърт, а след убедителната пледоария на колегата не знам кой заседател не би се трогнал до мозъка на костите си, тъй че присъдата май не му мърда на антитолкинизма. И все пак, дума-две:

Първо. Никой никога не е обвинявал Толкин в комерсиализъм. Обвиненията са към толкинистите, чиято лишена от всякакъв разум мания дава основание на шайка подли комерсиалисти да експлоатират нечовешки пазара, издавайки грубо всяка година по някое "Как пият хобитите чай по празниците – том втори с картинки" специално красивичко творение, което именно споменатите от колегата тълпи braindead (че щото и на нормални иначе хора нещо им става, мернат ли Името Негово) фенове или на момента закупуват с парите за банички или лелеят с мътен поглед години наред.

Второ. Hell yeah, първи бил Джонката, той поставил каноните, много хубаво. Да, в този смисъл не е клиширан, в този смисъл не е щампа, етц етц. Човекът наистина не е виновен с нищо и е написал една сравнително приятна приказка с богата история и да кажем оригинална за времето си. Проблемът отново не е в Толкин, а в толкинистите, които в боготворенето си на въпросната приятна приказка забравят нещо много важно – оригиналността наистина Е от изключително значение за стойностната литература, но по никой начин не е всичко. Съжалявам, всички автори наистина копират Толкин, но пък за съжаление го и надминават в това, което той прави. Кофти е наистина да направиш нещо първи, после някой да го вземе, да го направи по-добре и да обере точките – и аз много го мразя това, ама такъв е животът, нали. Никой не му отрича на Толкин първенството, проблемът е, че по негово време може да не е било клише, ама сега е. И ние това вече сме го чели. Доста пъти. И по-добре направено. И по-увлекателно. Сори. Истината е, трябва наистина да прочетеш първо Властелина, за да станеш толкинист. Иначе не знам как става. А дори и тогава не е сигурно, аз съм нагледният пример за обратното. И между другото, Пировата победа също е яко клише, още от времето на Пир :Р, а душевните терзания навремето и бате Шекспир...

Трето. Ами колегата ще ме извини, ама по повод черно-белите герои на Толкин си има един много хубав лаф, а именно: so fucking what? Знаем, че у Боромир има душевна борба, ама виждаме ли я описана наистина? Къде я? Знаем за тежката дилема на Арвен, ама тя с нещо показва ли я Арвен тая тежка дилема? Като че не. Да кажеш, че нещо е така, и да накараш читателя да почувства, че наистина е така – разлика от земята до небето, скъпи приятели и бобри. И пак, не че на Толкин му липсва изцяло да твори в смисъла на второто – може си, затрогващ е, да, ама... айде да не прекаляваме, а? Не е като да не е по-добър в тоя аспект всеки трети начинаещ писател. Малко да се осъзнаем. Човекът е лингвист, сухият стил му е в кръвта, за разлика от пълнокръвните описания на герои. Мда, може би е малко по-добре от египетската митология, ама за гръцката между другото има още доста хляб да похапне. И какво, Гандалф в олицетворение на факта, че и на Доброто му се налага понякога да кара по-здраво, Саруман в олицетворение на факта, че всеки се поддава на изкушение, Боромир в олицетворение на факта, че някои успяват и да го преборят, и Ам-Гъл в ролята на нещастния луд – това ли са точно оригиналните, дълбоки герои? Да послезем на земята все пак. Не че фентъзито бъка от особено смислени образи, ама те тези ги има в приказките от столетия насам и никой не ги превъзнася особено. Стига обаче да станат по някакъв начин Толкин-рилейтед и хоп! Веднага се почувствахме в кожите им... Сори, единственият наистина добре описан вътрешно герой в тази книга е Фродо, единствената добре написана морална дилема е неговата, единственото съпреживимо нещастие е неговото. Лично мнение, разбира се, но доколкото знам споделяно от доста хора... Иначе Саурон май сме го включили само за да се намираме на приказка, а? ;)

Четвърто. Аха, е митология бил писал. Така си е. Митология е. С все липсващия сюжет, с все скуката, с все едностранчивостта. Вярно, добра митология си е. Малко комбинирана с приказка за лека нощ (въпросните първи двеста страници) и тук-таме с пътеписчета, но митология. Къде е тогаз проблемът? Ми в толкинистите бе, не стана ли ясно вече? :Р Защото колегата е един от малкото такива, които предполагам биха признали, че вселената на Толкин си остава в най-добрия случай митология и е писана като такава. Но той е ценна рядкост. Повечето толкинисти са на ниво "Най-доброто фентъзи! Могъщо! Величествено! Аааааа! Не пипайте Светинята! Не пип, казах! Сус! Велико!". Фанатизмът, таз лоша стара палава проказа... Та така де, доколкото бива признавано, че Толкин е главно митология, никой не изисква от него особено смислени герои и сюжет, а само стандартната легендарност, която той (ако и главно в записките си, а не във Властелина, който, да посрещнем смело истината в лицето, си е разводнен с твърде излишна приказност) умело развива. Само че тъй като това не бива признавано и Толкин бива бутан за литературно-философска ценност, за каквато митологиите уви трудно се класират, идват логичните проблеми с героите и сюжета.

Пето. Поетичността и патоса хубаво, ама все пак да си признаем, че никой не ги е чел всички песнички, а? Няма да споря, де, луди всякакви, ама... има си граници за всичко и натрапчивото стихоплетене в сюжетна книга от този тип за съжаление ги минава.

Шесто. Ами нелошо развит свят е Средната Земя со все Валинор и Нуменор там, да. Добре описан, подробничко, ама... ми липсва му живот. Просто му липсва. Като нещо, което да, знаеш, че го има, но някак не можеш да го почувстваш. Просто авторът не те вкарва в него, а само ти казва, че го има. Като с героите в някакъв смисъл. Като наблъскаш огромни количества география, лингвистика и генеалогия, в един момент вземеш разбереш, че си постигнал обратния ефект – създал си свят, който само ти можеш да обхванеш, но не можеш да покажеш на читателя. Просто си направил твърде много, а не си се съсредоточил върху най-важното – преживяването. Защото за теб така и така си го е имало. Съшити парцали за съжаление е точно Толкиновият свят – малки късчета реално действие, реален поглед върху света, който да ни накара да съпреживеем нещата, случващи се там. Останалото – купчина карти и списък с имена и речник на синдаринския. За чий? Как ще ме накара това да почувствам света със своите сетива? Да си въобразя всичко ли? Какво е авторовото тогава, какво остава от неговия, от богато-сътворения свят? Нищичко.

И последно, оправдан ли бил култът към Толкин. Ами като всеки култ изобщо не е оправдан, както правилно е забелязал колегата. Манията и фанатизмът рядко са добър съветник, а според мен тук специално изобщо нямат основание. Но да кажем, че това си е лично мнение и че хората намират достатъчно ценност във Властелина. Аз не съм твърде много против това, ако и да не го разбирам. Но всякакви -изми... просто нямат място. Никъде.

Moridin