Тиха нощ, свята нощ
Автор: Марфа

     Мат се намръщи и нахлупи шапката си още по-плътно. Огледа кисело смахнатата обстановка, уважи Нинив и компанията й наум, пожела на Елейн някои недотам благопристойни работи и си обеща, че когато, дано да даде Светлината, вземе, та намери Ранд, да му тегли такъв бой, какъвто още не е измислен, без значение лорд Драконът колко ще благоволи да му прелива. Като начало много му се искаше да разбере на какво забравено от Светлината място ги е изпратила милата сговорна дружинка на все още некоронованата кралица на Андор... Във всеки случай подобно чудо никъде из спомените си не можеше да открие, колкото и да се ровеше. Кошмарът отново оживя пред очите му, от момента, в който попаднаха в оная гигантска кула със стъклени стени, смътно наподобяваща на някои от постройките в Руйдийн, и от която се виждаше горе-долу до края на света. Неопределеното желание, което таеше, и което включваше поне тук да си няма вземане-даване със Силата, угасна, веднага щом погледът му попадна на гигантския тер-ангреал във формата на жена с факел. “Че и на какво лично място са си го изтипосали” – горчиво си помисли той тогава. Изненада го това, че лисичата глава на гърдите му не беше леденостудена, както би следвало да се очаква, но може би просто в момента никой наоколо не преливаше, поне доколкото можеше да прецени, а като връх на всичко заровете се завърнаха, но според него си бяха довели и приятели, че да не им е скучно, докато си играят жига. Доколкото Мат нямаше точната идея какво се случва, може би щеше да се изненада допълнително (стига да беше възможен такъв обрат на събитията) при информацията за незабелязаното излизане на спасителния отряд от свръхохраняваната сграда на “Майкрософт”. Така или иначе, всичко си беше чиста случайност – минаваха из коридори, нафрашкани с всякакви възможни камери, микрофони, датчици за промяна на температурата на околната среда, инфрачервени детектори, уреди, предоставени от Специалния отдел, които отчитаха вероятността на мястото да има представители на друг разумен вид, и какви ли не още машинарии. Мат обаче така и не разбра, че съвсем случайно я някоя камера спираше да работи по тривиални причини като проблеми със захранването например, и то точно когато минаваха покрай нея (заровете май бяха почнали да играят рийл тогава), я изпищяваше на умряло някой сензор, отчитащ странно присъствие, само дето това се случваше в съвсем друг край на нелепата кула и беше задействан от преминаването на странна хлебарка, попрекалила с инсектицида и бързаща да сподели преживяването с родата си, че да се пренесе и тя тука. Пък докато групата преминаваше покрай поредната камера, всички, които бяха натоварени да следят случващото се от нарочни монитори, бяха стреснати от гърмеж на ауспух някъде по улицата и бяха обърнали внезапно глави натам, а после, естествено, беше късно. Мат, Биргит, Лан и разбира се Ейрам, кротко си слязоха по стълбите, спирайки на два пъти да похапнат и да поразпуснат, предхождани от всички описани дотук събития, като дори успяха да не се срещнат с пазещите мунменски командоси по простата причина, че последните бяха препили с кафе и току им се налагаше да отскачат до тоалетната. Секунди преди появата на групата, както се подразбира. Излязоха си съвсем невинно от сградата. И не видяха как точно отсреща цял взвод човеци, облечени в странни черни дрехи и с още по-черни пластини на очите, подобни на стъклата, които хората от Морския народ понякога си слагаха, че да виждат по-добре, се бяха събрали на купчина и оживено говореха и обсъждаха нещо, загледани в някакъв тер’ангреал. Рийлът, танцуван от заровете в главата на Мат, прерасна във всенародно веселие, а няколко от заровете май вече имаха и махмурлук. Хазяинът им тихо изстена, а Лан и Биргит го хванаха под мишниците и тутакси се отдалечиха от проклетия участък, минавайки покрай няколко черни возила без коне, собствениците на които се бяха събрали на едно място, втренчили поглед в безумно високата кула. Спасителният отряд нямаше как да знае, че поредната паника и поредното отвличане на вниманието беше причинено тоя път от заблудена мишка, попаднала на неправилно място по неправилно време, но и честно казано не го интересуваше. Просто се отдалечиха, а щом заровете в главата на Мат отново преминаха на кротка жига, след кратък оглед на обстановката той си позволи да изсъска:
     – Проклетата кръв и проклетата пепел майчино мляко в чаша да пият дано!!!
     Биргит и Лан закимаха в знак на съгласие, а Ейрам се изплю многозначително. Въпреки че беше невъзможният представител на малцинствената група, известна като Туатанците с Мечове, все още не одобряваше сочните псувни и много рядко ги употребяваше. След кратък размисъл обаче реши:
     – Май сте прав, лорд Мат!
     Причината в реакцията се коренеше във факта, че бяха попаднали в нещо, наподобяващо Руйдийн, но такъв, какъвто градът би станал след като редовно си пие козето мляко и винаги си иска втора порция овесена каша за закуска. Отвратително високи кули, на практика стържещи по небето. Дървета, по чиито клони бяха вързали странни светещи плодове с идиотски форми, които весело проблясваха в различни цветове, а на всичкото отгоре пропяваха песничка, в която на странно наречие пееха нещо за звънтящи камбанки. Коли, които се движеха със Силата, защото очевадно си нямаха коне. Стъклени стени, отвъд които имаше камари с неопределими по предназначение предмети. Глутници от хора, на които беше невъзможно да им се определи пола, с изключение на някои от жените, които бяха облечени тъй, че сеанчанските да’ковале щяха да се гътнат от срам, като ги видеха. Мат инстинктивно стисна медальона с лисичата глава, но той не беше по-студен от обикновено. Другите го гледаха напрегнато в очакване да чуят заключението му и той след кратък размисъл каза:
     – Изглежда тук си служат с Мъжката половина на Извора, момчета...
     – Да не дава Светлината да си прав! – изохка Биргит.
     – Ама те не го ли прочистиха? – нервно запита и Ейрам – А?
     Неясно защо всички погледи бяха отправени към Лан, който ядосано размаха меча, което принуди минувач с по-слаби нерви да изписка и да отскочи пъргаво.
     – Не знам, тя така и не обясни... – смънка неопределено той. – “Не се бъркай”, каза, “в дела, дето не те засягат, ал’Лан Мандрагоран! Ако има нещо, дето хората трябва да го знаят, Айез Седай ще решим дали да им го кажем!”
     – Е, да, все пак говорим за Нинив, нали? Айез, да бе, Седай! – изръмжа Мат. Веселбата в главата му вече почти му беше изцедила силите.
     – Я пак го кажи – с измамна кротост в гласа предложи Лан.
     – В името на Светлината, лорд Лан и лорд Мат, моля ви, не забравяйте, че сме дошли тука да търсим лек за лорд Перин! – нетърпеливо изписука Ейрам.
     – Аха, за Перин... – Лан достатъчно ясно показа какво щеше да каже за последния, ако Биргит не беше изскърцала със зъби.
     – Стига сте ми гърцулели като махабути насред квадрат от хваца! Няма ли да чуя разумно предложение накъде да вървим, а?
     С премрежен от болка поглед Мат видя човек на кон, който пребиваваше на отсрещната страна на гигантската улица, по която с дивашка скорост прелитаха задвижваните от сайдин коли. Неспособен да каже нищо, защото заровете в главата му бяха окупирали разговора, той просто вдигна пръст и посочи натам.
     – Все пак си имаме тавирен – изплю думите Лан, – редно ще е да го последваме, а?
     – И лорд Перин е тавирен... – с въздишка оповести на света като цяло Ейрам. Биргит изстена и веднага застана между двамата, загледаната в неспирната напаст на безконни колесници.
     – Въпросът тук е как да преминем, нали?
     – Все ми е тая! Аз тръгвам, вие сте с мене! – изкомандва Мат и се втурна напред без да гледа. Впоследствие полученото задръстване, причинено от сблъсъка между стар Форд и новичко Волво, беше предадено по всички новинарски емисии и международни осведомителни програми. Факт е, че там се срещнаха трима близнаци, които не подозираха за съществуването си, тъй като вследствие на развод единият беше взет от бащата, който го отведе в Гватемала, където работеше по археологически проект, другият беше отведен от майка си в селце в близост до Стоунхендж, тъй като тя беше поклонник на друидските вярвания, а третият беше откраднат като бебе от акушерка в родилния дом, която го беше продала на семейство, което не можеше да си има деца, но пък имаше кокаинови милиарди, поради което Онуфрио Мариа де Кинтана и Магаляес в момента беше един от уважаваните граждани на Богота и му предстоеше влизане в политиката. В Задръстването, както стана известно то в историята, се случиха и не толкова приятни работи – възрастна двойка се разведе, Робърт Холмс случайно видя съпругата си в обятията на друга жена, която по ирония на съдбата се оказа собствената му любовница, наркоман-инвалид умря от липса на дозата си и от невъзможност да излезе от колата си, но пък за сметка на това младата Хорейша срещна голямата си любов в лицето на нищо неподозиращия до този миг Би Би Ди, а в една линейка четиридесет и осем годишна афроамериканка роди момиченце с рижа коса и зелени очи. Това, естествено, предизвика недоумение у бащата, който беше итало-американец, но поне се случи впоследствие. А в настоящето конен полицай Ричард Грей беше принудително лишен от коня си посредством опрян в гърлото му меч, стрела, насочена към слепоочието му от изкусителна блондинка с дрехи на чистачка и забрадка на главата, от още един меч, размахван неумело от млад циганин и най-вече от копие, удобно легнало в ръката на освирепял на вид симпатичен млад мъж с широкопола шапка, който беше далеч от виртуалната идея да води каквито и да било преговори. На конен полицай Ричард Грей, между другото, му предстоеше да излиза в пенсия, което беше ускорено от факта, че боледуваше от сънна апнея. Просто си избра най-удобния момент и кротичко заспа.
     – Какъв мил грозник... – отбеляза Биргит, загледана в сладко сънуващия нещастник, след което нежно го нагласи на паважа и без да обръща внимание на суматохата по булеварда зад гърба си, която беше поела всички човешки ресурси и беше обезлюдила улицата, помогна неохотно на Мат да се качи на трофея, който честно си бяха завоювали. Просто той очевадно имаше най-голяма нужда и след като яхна сивия кон, се хвана за главата и предложи да тръгват. И те се отправиха напред.
     – И все пак трябва да потърся лек за лорд Перин! – оплака се Ейрам след около час, застанал пред още едно стъклено помещение в подножието на гигантска кула, където бяха наредени множество артефакти във формата на кутии, в които незнайно как се беше побрала млада двойка – девойка с червена шапчица с бяло помпонче и младеж с еленови рогца на главата, които пееха някакво безсмислено пожелание:
      “We Wish You A Merry Christmas,
     We Wish You A Merry Christmas,
     We Wish You A Merry Christmas,
     And A Happy New Year!”
     Групата поседя мълчаливо, любувайки се на нелепата картинка, като никой не смееше да зададе очевидния въпрос как тези двамата са се набутали вътре, но после стана още по-зле – в кутията се появи цяла огромна заснежена гора, в която с шейна, теглена от еленчета, препускаше благ на вид старец, попрекалил с ейл, както се виждаше от неестествено червения му нос, а около него се понесе същата песничка, което пееха плодовете на ония странни дървеса, включваща някакви звънтящи камбанки.
     – И аз имам нужда от кон! – обяви Ейрам, чиито нерви явно почваха да се предават.
     – Ми вземи си! – озъби му се Лан и посочи с рамо блеещият в обратната посока конен полицай. Ейрам премисли и се отказа.
     – Лек за лорд ти Перин, значи... – измърмори неопределено Мат и изгледа малкото момиченце, което, подканяно от майка си, пусна монетка в шепата на Биргит, която се стресна и отскочи припряно назад. – Лорд Перин, казваш, а? – Мат смуши коня в хълбоците и се понесе бавно в неясна посока. Другите заситниха след него с все по-влошаващо се настроение. Минаха покрай някакъв сутерен с табела, изписана с непознати руни. От него излезе местен лорд, който насила не ги забеляза и се качи в черната си колесница. Вътре някакъв човечец със странни жестове и артефакти подкара возилото.
     – Тоя май е нещо като дамане, а? – предположи Мат – Виж как се подчинява на господаря си!
     Биргит сви рамене и продължи напред, покрай частния кабинет на най-добрия ню-йоркски психоаналитик д-р Джоузеф Макалистър ІV.
     Горе-долу това беше маршрутът, по който спасителният отряд се озова в близост до тайната квартира, където таен агент Джо Мур и верните му сътрудници пазеха Ранд ал’Тор, Преродения Дракон.

*** *** ***

     В камината палаво и уютно пращеше огън. Тед правеше домашни коледни курабийки, подсвирквайки си фалшиво “Тиха нощ, свята нощ”, в ъгъла на огромния хол имаше току-що украсена в интерес на истината с вкус елха със сини и червени играчки, това пак от нея, а във фурната кротко се печеше пуйка. Рон с мрачно изражение забъркваше пунш, а Джо Мур преполовяваше осмата пура, наблюдавайки как предполагаемият спасител на човечеството във всички измерения се радва на “Коледата невъзможна”. Беше станал запален фен на Арни Шварценегер, воден от смътната надежда, че където се появява той, би следвало все някога да се появи и Терминатор 3. Вярваше безусловно на обещанието, че тя ще се завърне, а понастоящем, докато беше в очакване, кротко хрупаше пуканки.
     – Харесват ли ти? – провикна се от кухнята Тед, показвайки се с вдигнати набрашнени ръце.
     – Мхм... – неопределено отговори той, размахвайки пуканка във въздуха, а Тед кимна удовлетворено. Джо Мур след много кратък размисъл си сипа голямшка чаша уиски. Телефонът пронизително иззвъня и последва вече известната на всички реакция – Ранд направи мълния и в мига преди да я запрати по провинилия се апарат, Тед с отработен глас обясни:
     – Това е продукт на съвременните технологии, който позволява разговорите между...
     Нямаше нужда да довърши, мълнията беше запратена в небитието – Ранд почваше да схваща все по-бързо, за всеобщо щастие.
     Оказа се, че звънят от лабораторията – имало развитие. Но историята определено надскочи всички възможни мерки за нормалност, съществували някога по тази Божия земя – Стокхолмският синдром, обхванал всички, които се опитваха да повлияят на туморите, беше еволюирал до незнайни висини – на семплия монитор се появи следната абсурдна картинка – равинът от Израел, завързал близки познанства с ходжата от Оман, печаха сладки за Ханука, припявайки на два гласа “Дванайсетте дни на Коледа”, докато тибетският лама държеше исото с басовото си “омммммм” под одобрителните погледи на останалото световно свещеничество. Католическият отец обясняваше рецептата за пълнената си пуйка на православния поп, който готвеше пълнени чушки с боб, а един сциентолог украсяваше елха, подпомогнат от свидетелят на Йехова, напук на всичките наложени йеховитски норми. Двама мунменски командоси, широко ухилени, внесоха задължителния яйчен пунш, а в този момент към песента се включиха и отрязъците, демонстрирайки удивително приятни гласчета. След като Отрязък А подкара солото на “O, Holy Night”, агент Мур с треперещи пръсти прекъсна видеовръзката.
     – Шефе, сериозно обмислям да подам оставка... – започна Рон.
     – НЕ!
     – Ама, шефе...
     – ... ще ти го кажа по букви – Н, Е, !
     – Това не се издържа!
     – Прав си, не се.
     – Шефе, отвън има някакви странни люде, ъъъ, хора де (всички прихващаха по малко от Ранд), които се оглеждат наоколо и камерата не знам защо, ама не ги лови – спокойно обяви Тед от кухнята.
     Време за приказки нямаше – Джо и Рон си сложиха черните очила и извадиха пистолетите, амнезиаторите, зашеметителите и, естествено, анихилатора.
     – Докладвай!
     – Ами единият язди кон и е с широкопола шапка, носи копие; има жена с лък, широкоплещест симпатяга с меч и един циганин, и той с меч.
     – Това бидоха мойте другари Мат и Лан! Наверно с тях е Ейрам, той биде туатанец с меч на служба при верният ми другар Перин! Жената ще да е Биргит, тя е стражник на една от мойте женоря – поясни Ранд.
     – Е какво сега? Да ги викаме ли? – обърка се Джо.
     След кратък размисъл Ранд кимна.
     – Тъкмо ще им пуснем филма и те да го изгледат? – умолително рече той. Рон изстена и излезе да вика групата, мърморейки нещо под нос, което включваше действия, които биха довели до размножителни процеси на някои хора.

*** *** ***

     Елейн изпъшка и свали пръстена. До леглото Нинив и Авиенда я гледаха напрегнато, а Мин си мажеше печена филийка с масълце. Щерката-наследница не се загледа в този детайл, само поклати глава тъжно.
     – Не мога да се добера до Егвийн. – Cрещна обвинителния поглед на Нинив и добави – Тя е истинска съновница все пак. Нищо чудно да е защитила сънищата си и да не иска да я намерим.
     – Че защо няма да иска? – с пълна уста попита Мин.
     – Ох, колко съм гладна! – оплака се Елейн.
     – Не, не си. Вече закуси с оная попара, повече ще навреди на децата ти – безкомпромисно изрече Амис някъде от пода, където винаги седеше. Тая жена не успя да усвои свойството и предназначението на столовете.
     – Ама то беше хляб и вода!
     – Е какво да е?! Каквото е полезно за децата, това ще ядеш!
     – Елейн, кажи какво става там! – нетърпеливо прекъсна спора Нинив.
     – Ми нали казвам – не знам! Няма следа от нея! Никаква!
     – Да не би все пак да са били ашаманите, дето са я хванали? Тя е малко упорита, няма да иска да си каже веднага, знаете... – изрече Авиенда. Всички помълчаха, осмисляйки определението “малко упорита”, отнасящо се до Егвийн.
     В този миг след нежно почукване вратата се отвори и в стаята, преборвайки се със стражата, плахо пристъпи Перин. Нинив изсумтя и с рязко движение едва не се лиши от плитка. Перин бавно се приближи, изчерви се допълнително и бавно извади нещо изпод плаща си – беше розичка, направена умело от нагънат на ръка меч.
     – Колко мило... – изхъмка Нинив. – А по другия проблем? Kакво видя?
     – Попаднах там, да... – Елейн се разплака безутешно. Жените се спогледаха, а Амис обясни, че тази нестабилност се дължи на бременността. Щерката-наследница се овладя, вирна брадичка и дообясни – попаднах в странен дом, насред който расте елха, която е вързала червени и сини шишарки. На върха й има звезда. Има пещ без огън, в която се пече пуйка (Елейн се облиза и стомахът й изкъркори), на масата има коледни сладки, до тях – огромна купа с плодове. Също тъй има руладини от телешко с гъби, месен пай и сладкиш. Бутилки с вино и различно пиво. Масата е отрупана с най-разнообразни и изтънчени блюда...
     – Ами Ранд? Нещо за него? – прекъсна я Мин.
     – Той със сигурност е там! Мразя го! Мразя го! Мразя го!