Брой 18 Евъргрийн
И тъй, доживяхме поредната годинка, така че класиките да станат още по-класически. Както споменах още преди няколко броя, идеите за тази рубрика за съжаление все повече започват да се изчерпват, защото гореспоменатите класики изглежда се оказват не чак толкова много в нашия прескъп фантастичен жанр. Стига се значи до момент, в който решаваме да го караме малко по-нетрадиционно. В съответствие с празниците, нали, и всичко. Простено ни е ;). Идеята на този Евъргрийн е малко по-различна. Списвачите тук трябваше да си изберат по една книга или поредица, която те самите смятат за Евъргрийн, и да пишат за нея без предварителна координация с останалите. Мисля, че се получи добре. Наистина, по този начин всеки има възможност да пише за книга, на която държи, а пък другите не са чели, което дава допълнителна свобода. Имам мътното чувство, че тази практика може би ще се повтори пак в някой не толкова далечен ден ;). А сега – не, бе, стига с това RAFO.. да кажем – заповядайте ;).
Моридин
Моридин
Колебаех се между три книги, които да пробвам да опиша тук. И трите някак ми допадат специално и лично на характера, напомнят ми за самия себе си, а и трите смятам за нещо наистина много добро като литература. В крайна сметка, понеже за съжаление и от трите не си спомням много, реших да се спра на тази, която съм чел най-скоро.
Става дума за “Създания от светлина и мрак” на Роджър Зелазни. Книга, която за мен си остава еталонът за това как точно трябва да се пише прочувствен мистицизъм, съчетан с фантастика. И понеже винаги съм се радвал много и на прочувствеността, и на фантастиката, и в най-голяма степен на мистицизма, смятам книгата за истинско произведение на литературното изкуство.
За автора няма май смисъл да говоря много, кой не знае Зелазни, кой не е чувал за него и т.н. и т.н. Който не е, изобщо даже няма да се занимавам да мисля какво точно да направи по въпроса. Проблемът си е негов. Мен лично всяка следваща негова книга продължава да ме изненадва непонятно много и да буди противоречиви чувства, след като затворя с удовлетворение и малко съжаление и последната страница. Този човек е велик. Просто.
Както и да е, обаче, аз все пак държа да разкажа повече за Създанията. И понеже изобщо не мога да разумея откъде да почна, как да го планирам и какво да кажа, ще се гмурна направо напред в хаоса. Книгата, тя също е хаос. Тя изобщо не е нещо, което би допаднало на всеки, тя е толкова... различна. Експеримент, красив, поетичен, хаотичен експеримент. Сюжет.. сигурно има някакъв, но не се разбира много. Всичко е объркано, всичко е недомлъвки, всичко е спомени, преплетени с действителност, и този особен, накъсан стил...
Не, добре, все пак отначало. Сравняват книгата най-вече с Господарят на Светлината. Основателно е, и двете са основани на известни митологии (Господарят на индийската, Създанията на египетската), и двете са посвоему странни и различни от стандартните пътеки на този тип литература. Но.. не си приличат всъщност. Създанията е много по-размита книга, много по-малко сюжетна и същевременно много по-концентрирана, сякаш е есенцията на това, което прави Господарят на Светлината особен. Не знам как иначе да го обясня. Разказва се всъщност за битката на Реда с Хаоса. И на Хаоса с Хаоса. Или на Реда с Реда. Египетските богове са наблъскани в някакъв калейдоскоп от разменени роли и парченца от други митове, извъртяни, видени по нов начин, всеки със своята уникалност...
Наистина, героите, макар и не основното в тази книга и не много развити като образи, оставят все пак достатъчно впечатление. Анубис и Озирис, Ангелите на Смъртта и Живота, с техните дребни игрички, дребни страхове, злоба и фалшиво величие – прогонили от Средните царства своя истински господар – Принцът, който беше Хиляди, Господарят на Живота и Смъртта, бога Тот... един... прекрасен човек, приел тишината, приел съдбата не за друго, а заради мечтата си да разбере онова, което няма име. Безименното е звярът, причинил някога космическата катастрофа, довела до изоставянето на законите, които крепели света. Излязъл из дебрите на хаоса и бездната, той всъщност се оказва нещо съвсем друго... Останалите герои.. гордият Хор, братът на Тот, който не може да намери истинския си път; Сет Разрушителя – баща и син на Тот, чиято съдба е да унищожава и да бъде унищожаван навеки; тайнственият Уаким, наемният убиец на Анубис, забравил кой е и отчаяно опитващ се да намери изгубената част от живота си; Мардак и Вармин, двамата безсмъртни воини, все още служещи вярно на своя Принц; Стоманеният генерал, древният воин с банджото, овлядял тайнствената темпорална фуга до съвършенство; Мегра, медицинската сестра, оказала се част от играта на божествените съдби; Тайфон, черната конска сянка на Хаоса; тайнствената Дама на Червеното Изис, играеща си с човешката любов и пазеща онова, което трябва да бъде опазено. От Създанията на Светлината и Мрака... от всички тези герои, всеки обхванат от своята игра, от своите желания, от своята светлина и своя мрак...
Оф, знаете ли, омръзнало ми е да пиша ревюта такива. Наистина не знам какво да кажа и само ръся дълбокомислия. Как по дяволите да обясня защо някой да прочете една книга, след като единственото, което имам останало от нея, е просто убедението знание, че ми е харесала, че ми е харесала страшно много и че с края си е отнесла част от мен? Мм, как? Ако някой знае, да се обади, че да мога поне занапред да го правя. Добре, ако трябва да синтезирам... харесва ми символизмът, мистицизмът, ненатрапчивите мисли, харесват ми идиотският стил, абсурдността, накъсаността, хаотичността и безсюжетността, харесва ми поетичността, харесва ми душата на Принца, харесва ми... харесва ми. Дано ви хареса и на вас.
P. S. Другите две книги са “Самите богове” и “Краят на вечността” на Азимов. Прочетете и тях ;).
Роланд
И така, благодарение на гениалната ми (ми не, не съм скромен пък :Р) идея в (пост)коледния брой всеки да пише за каквото намери за добре в евъргрийна, ми се предоставя възможността да драсна няколко думи за една книжка, която силно ме трогна преди твърде много време и която вероятно никога иначе няма да получи място тук. "Какво сънуват Псиборгите?" на Пиер Барбе е една великолепна научно-фантастична приказка, в която, напук на логиката, антигравитацията и машините си се сработват прекрасно с принцове, принцеси, рицари, джуджета и великани. Възможно е всъшност и да не е никакъв евъргрийн, но в моите очи е едно от най-върховните постижения на фантастичния жанр изобщо. По един такъв кротък начин...
Историята накратко. Капитан Сетни от полукската въздушна флота е повикан на планетата Калапол – седалище на Великия съвет на Мъдреците, който управлява всички звезди от Млечния път. Там му се възлага мисия да отиде до планета, намираща се в отдалечения край на спиралния ръкав. При първото си посещение до планетата, сондите се натъкнали на непробиваемо силово поле и не могли да получат никаква информация. При второто пък полето го нямало, но планетата била просто гола пустиня без следи от живот. Естествено, това е подозрително и на Сетни е оставено да разбере какво всъщност има на онази планета, като се спусне на повърхността й. Екипиран с всякакви свръхмодерни приспособления, той каца на непознатия свят... за да изживее най-великото приключение в живота си. Защото планетата не е необитаема. Напротив, тя е пълна с живот, сякаш излязъл от средновековен роман. Но истинските й господари стоят в сянка...
О да, сетъпът изобщо не е обнадеждаващ, но стойте и гледайте до какъв невероятен финал достига! Всеки от героите, от разказващия историята Сетни до джуджето Оберон или господаря на подземния свят Водан, е като излязъл едновременно от приказка на Братя Грим, "Star Wars" и постапокалиптична антиутопия едновременно. Историята и атмосферата са невероятен микс между научна и приключенска фантастика и и двете стават все по-мрачни с развитието на сюжета, докато не бъде открита злокобната тайна на енигматичния свят. И най-красивото в случая е, че всичко това става по един изключително... не знам как да го нарека... "правилен" начин, ако ме разбирате. Без кървища, защото това ще разруши приказката. Без милозливи клишета, защото това ще навреди на сериозната фантастика. Постигнат е съвършен баланс и тъй като книжката е много малка ("Библиотека Галактика" – номер 64, ако ви вълнува), няма нито една страничка, в която да не става нещо ако не важно, то поне приятно и увличащо.
И в крайна сметка, без да казва нещо особено или да предлага някаква кой знае каква идея, книгата е виртуозно написана и с мярка. Притежава този неподражаем чар на Саймъковата фантастика – способността да създадеш свят, който просто никога досега не е бил измислян, и да го натовариш с атмосфера, неприличаща на никоя друга. И да го направиш по начин, че да изглежда познато и близко на читателя. На мен това ми беше достатъчно и макар откак я четох за последно да минаха доста години и вече да си спомням твърде малко от подробностите в нея, книжката си остава в сърцето ми като една от най-хубавите, които някога съм чел. Може би всъщност никога няма да я препрочета. Това усещане ми харесва и не желая да го загубя.
Ян
Choose Evergreen he said!
Choose wisely he said!
What should we do my precioussss? What should we do…
Мдам, като ще е гарга, да е рошава. Като ще е експеримент, да е шантав. Пък и надали има друг вариант книгата, която си харесах, да попадне в рубриката (не че е лоша, даже напротив, просто шансът да я е чел някой от колегите е пренебрежително малък). И така, надявам се да сте готови – иде ред на:
"КОНАН: Часът на дракона".
Вярвате или не, обаче аз съм голям фен на Конан. И имам почти всичко, излизало на бългаски език. И само се нервя, като чета безбройните продължения, писани от кой ли не, защото едва една стотна от тях се доближават до качствата на оригинала, писан от маестро Хауърд. Обаче точно пък споменатите продължения ме карат още по-пълно да оценя ИСТИНСКИЯ Конан.
Часът на дракона ми попадна за първи път 1995 година, благодарение на едно приятелче, което в момента блажено си живурка в Германия. Човекът беше маниак на тема Шварценегер и покрай двата филма за Конан си беше набавил всичко, свързано с безсмъртния войн. И понеже е готин тип, всячески се мъчеше да ме спечели за каузата. В един паметен ден ми връчи двете касети с филмите, един комикс на италиански и споменатата книжка и ми рече “Нека бъде светлина!”. И биде светлина… така де нещо подобно ми каза, отдавна си беше все пак. Важното в случая е, че от този момент насетне Конан се сдоби с още един верен почитател.
Адски трудно ми е да опиша магията, която се съдържа в "Часът на дракона", пък и да си призная, не съм сигурен в какво точно се състои. Чел съм много книги с по-изящен стил и език, с по-интригуващ сюжет и все пак малко от тях съм препрочитал отново и отново. За сметка на това само две-три страници от творението на маестро Хауърд са достатъчни да ме пренесат в света на Конан и напълно да ме откъснат от реалността.
Сюжетът: Конан, вече крал на Аквилония, става жертва на предателство и е пленен от могъщи врагове, чиято цел естествено е възкресяването на Ахерон. С помощта на верни другари (и разбира се още по-верния меч) той за пореден път се измъква от лапите на смъртта и въздава справедливост.
Мдам, може и да звучи доста плоско, но новелата (142 страници трудно могат да минат за роман) е адски увлекателна и с такава атмосфера, каквато притежават твърде малко от съвременните фентъзита. Просто Робърт Хауърд си е Робърт Хауърд и мога само да съжелявам, че си е отишъл от този свят твърде млад. Направо ми се плаче, като си помисля колко много би могъл да даде на жанра…
Anyway, ако сте фенове на Конан, обезателно си намерете книжлето и го прочетете, ако ли пък не сте – пробвайте, може да ви хареса :).
Демандред
Този път поради коледния формат на Евъргрийн рубриката бях напълно свободен да избирам за какво да пиша според личните си предпочитания. Реших, че е добра идея да разгледам една книга, която у нас поради нелепи причини е изключително непозната, а по света отдавна е призната за един от шедьоврите на световната фантастика (и литературата въобще, ако може да се вярва на моето силно пристрастно мнение в случая :P). Споменатите причини за непопулярността на книгата у нас не са свързани с качествата й, а с простия факт, че е издадена в много малък тираж от непопулярно издателство и в момента е напълно неоткриваема дори и на старо. Аз имах щастието да я прочета само в оригинал, така че ако някой от читателите все пак е чел българския превод, се надявам да ми прости незнанието как стоят точно нещата при него (знам само заглавието, но не ми допада, затова по-нататък ще си го пиша на английски :P).
И така, след този кратък увод, време е да пристъпим към основната част. ”The Dispossessed” е част от знаменития Хейнски цикъл на Ле Гуин, като хронологически действието се развива преди всички останали книги от него. Романът е едно изследване на възможността за съществуваване и нормално функциониране на едно общество, основаващо се на анархизма. На планетата Анарес съществува общество без правителство, централна власт, частна собственост, армия, полиция и всички други атрибути на стандартната държава. И функционира по един изненадващо за свикналия с нашето обшество читател гладък и най-вече реалистично изглеждащ начин. Ле Гуин отново показва ненадминатия си талант в изграждането на оригинални култури и обществени формации. В това е и може би най-силната страна на романа, но за това повече малко по-нататък. Сюжетът проследява съдбата на гениалния физик Шевек, който среща трудности в работата си на Анарес и поради това, както и поради желанието да опознае забравения и презрян свят-майка на колонистите на Анарес – Урас, напуска родната планета и става първият анархист след разделението, посетил планетата-майка. А на нея съществува типично капиталистическо общество с основната разлика, че прилича повече на това от да речем 1890г., отколкото на наши дни (като изключим технологиите). Структурата на романа ясно показва идеята на авторката да изследва контраста между двата свята и обществени формации – редуват се глави, проследяващи живота на Шевек на Анарес, с такива, показващи живота му след пристигането на Урас. Толкова за сюжета, той, както обикновено, не е е най-важното при Ле Гуин, въпреки че сам по себе си не е лош. Но както споменах и по-горе, основната цел на книгата, постигната напълно, е изграждане и изследване на едно жизнено и реалистично анархистично общество с всичките му силни и слаби страни. Неслучайно подзаглавието на книгата е “Двусмислена утопия”, т.е. авторката е съумяла да избегне двете крайности в описанието на анархистичното общество – утопия и дистопия, тотална критика или възхвала до безкрай. Тя просто показва своята идея за общество, основано на принципа на анархизма, и оставя читателя да прецени дали това общество му допада, или не, с всичките му добри и лоши страни. Важно е да се отбележи, че за разлика от повечето теоретични радетели на анархизма, които го разглеждат повече на макроравнище, в книгата се разглеждат в подробности дребните детайли, осигуряващи нормалното функциониране на такова общество, без съществуването на които и най-добрата генерална идея ще се провали – примерно разпределението на храната, на работните места, обичаите в отглеждането на децата и т.н. Точно по този начин авторката успява да постигне това, което чрез безкрайни хвалебствия и обрисуване на рая, създаден на анархисткия принцип, никога не би успяла – да промени поне малко политическо-социалния светоглед на читателя и да го накара сериозно да се запита “Дали такова общество няма да е по-добро от нашето?”. Поне при мен се получи така, а преди да почна книгата бях настроен изключително скептично към идеята за подобно общество. А каква по-голяма награда може да има за един писател от това да накара читателя да се замисли дълбоко върху подобни вечни и дълбоки въпроси и да промени макар и в минимална степен светогледа си?
Разбира се, за постигане на подобно нещо добрият стил помага много, а тук Ле Гуин има наистина какво да предложи. Няма да се отплесвам отново във възторжени похвали (може пак да си прегледате “Автор на броя” в брой 11 :P), просто ще кажа, че въпросният стил е отново на познатата висота, дори и по-добър от обикновено. Сцената, в която простичко и красиво се изяснява основния принцип на анархистичното общество (а именно “Nothing is yours. It is to use. It is to share. If you will not share it, you cannot use it”) на бебето Шевек ще си остане незабравима за мен (може да звучи ужасно клиширано, но пък е вярно :p). Самият Шевек пък е един наистина пълнокръвен и симпатичен герой, което е особено важно, имайки предвид, че цялата книга следи неговите действия на двете планети. Брилятно е описан творческия процес, довел до гениалния проблясък и най-голямото му научно постижение – наистина се почуствах съпричастен с героя и бях на крачка да извикам “Еврика” в този дългоочакван и умело реализиран момент.
Единствената критика, която ми идва наум, е, че, както споменах, светът на Урас, въпреки че е типично капиталистическо общество, не е такова от съществуващия в момента в развитите държави тош, а е по-скоро капитализмът от средата и края на 19 век – особено типично се вижда това в жестокото потушаване на стачката с полиция в края, както и отношението на обществото на Урас към жените. Това малко разваля ефекта на сравнение между анархистичното и нашето общество. Но все пак всеки може и сам да си прави подобни паралели въз основа на собствената представа за нашето общество, а и освен това в немалко страни от Третия свят дори сега (а още повече през 1974 г., когато е писан романът) обществната система доста се приближава до описаната от Ле Гуин. Това съвсем не може да развали цялостното положително впечатление от книгата.
Далеч съм от мисълта, че мога в адекватна степен да предам всичките достойнства и най-вече атмосферата и чувството при четенето на книгата, пък и се усещам, че отново започвам да пиша по твърде стандартен начин, затова само ще добавя типичните в подобни случаи думи – просто си намерете книгата (по-лесно ще е в оригинал, независимо в какъв вид – дигитален или на хартиен носител, на български е направо “Mission impossible”, съдейки по моя опит) и я прочетете. Ако са ви харесали другите книги на Ле Гуин, особено Хейнския цикъл, мога почти 100% да гарантирам, че и тази ще ви допадне и доста вероятно ще се влюбите в нея.
Марфа
ЧНГ, мили читателки и читатели. На инвалидна количка. Респективно Весела Коледа (по стар стил), честити Йорданов, Иванов, Антонов, Атанасовден, а също и Васильовден по старому. И т.н. Та, да си дойдем на думата, която е личния ми евъргрийн, посветен на една любима моя поредица, дето може и да сте я чували, а може и да не сте, ама се казва “Светът на Диска”. Това би могло да бъде най-мегакраткия евъргрийн, съдържащ лозунга “Аз харесвам Тери” (Пратчет, автор), ама що пък да не се поразпростра? Не е като да ме е скъсала някаква работа все пак...
Пратчет, роден и сътворен англичанин, е човек с блестящо чувство за хумор. Умее да описва и най-черните страни от живота посредством специфичните си саркастични умения, използвайки тънка ирония, като създава цялостна пародия на заобикалящата ни реалност във всичките й направления – история, религии, физика, битие. Изкривената паралелна вселена на Света на Диска е израз на самото ни съществуване, това е кратко, точно и пълнокръвно описание на света, който сме уверени, че обитаваме. Странният плосък свят е огледална персонификация на дълбочината на вярванията и познанията ни, на нещата, които са ни и които ще ни бъдат неизвестни, защото такива винаги ще има (Мале, Марфе, повече на тия лекции по философия не те пускам, да знайш... – бел. Мор). Героите са реални и живи, по-истински от тези, които населяват страниците на огромните тухли на повечето фентъзи-автори. Пратчет не е типичният фантаст или фентъзи-писател обаче, по-скоро е правилно да се каже, че използва тези жанрове, за да пресъздаде триизмерната действителност, която ние упорито не забелязваме. Под тоновете хумор, които карат човек да се смее, забил нос в поредната книга, се намират пластове реалност и, ако мога да се изразя така, сериозност.
Понеже аз най-много си харесвам поредицата за Стражата, ще се спра по-конкретно на нея. Едва ли има друг автор, който така усърдно и видимо да заклеймява скодоумието и човешката слепота, без хората, за които са предназначени характеристиките му, да забелязват собственото си иронизиране. Книгите могат да се оприличат на глава лук – колкото и да се бели, все не може да се стигне до сърцевината. Така например ако разгледаме “Стражите! Стражите!”, в началото ще видим обикновена история за опит за преврат, като основното използвано оръжие е истински дракон, докаран по магически начин от измерението, което гадинката кротко си обитава. Тъй като това е Светът на Диска, тук всичко е наопаки – смелите “полицаи” са впиянчена, подкупна и страхлива сбирщина, властта в лицето на Патриция е легализираното управление на Гилдиите на Убийци, Крадци и ... Шивачки примерно, подчинени на волята на лорд Ветинари, а хората са умствено сакати индивиди, вярващи в чудесата, на които е способен Краля, благословен поради течаща във вените му синя кръв. След първоначалния прочит на изпълнените с хумор описания на събитията, човек се потриса от смазващата истинност на историята – кое от нея не е пряка алегория на света, в който живеем? Нима не е истина, че болшинството от човеците са способни да мислят единствено с помощта на помощни средства? Че игнорират реалността за сметка на не дотам развитото си въображение? Че натоварват с вяра безкрайно заплетените теории на конспирацията? Че при първият възможен повод започват да ненавиждат съседите си? Че предпочитат да вярват в неосъществими чудеса, вместо да повярват в собственото си достойнство? Нима не е така все пак? Нима ние, българите, не направихме точно същото, не повярвахме дружно в празнословия, не приемаме дори и днес дълбокомисленото мълчание като проявление на Божествената мъдрост, изписана директно от Христа върху златни скрижали? Ами точно така си е, а?
Но, дори и да оставим политиката, не може да не ни направи впечатление, че Пратчет се е изхитрил да опише точно реалността. А толкова хора не могат да я познаят, просто защото я е скрил под булото на неповторимия си хумористичен стил. Поредицата за Градската стража продължава неумолимо своето развитие, като в последно време Пратчет оставя смеха на по-задна линия, а на преден план изпъква странна и мрачна готика като в “Петият слон” да речем. Или тежестта на битието в “Глинени крака”. Очевидната препратка към Библията, където побърканият Навуходоносор е колос с глинени крака, ни отвежда към митологизирането на Човека, който не е толкова велик, колкото сам си вярва, а безмозъчните ръчно направени твари са по-способни да се самоосъзнаят и да бъдат свободни. “Истината”, описваща историята за първия вестник в Анкх-Морпорк е книга, често пренебрегвана и нехаресвана от почитателите на автора, но това не я прави по-малко плашеща и реална именно поради заряда, който носи. Нима нямате познати, купуващи си вестник ШОК и поглъщащи жадно всяка “информация”, неграмотно разпечатана на замацаните с жълто страници? Нима самите вие не сте готови да повярвате на новина, тиражирана от някоя по-засукана медия? Нима не ви се е случвало да се подведете по нечий чужд акъл, само защото притежателят му е някоя известна в шоу-бизнеса личност?
И... завършвам това повествование с пожеланието през тази година и оттук насетне да мислите изцяло самостоятелно, да успете да балансирате възприятията си равномерно между безумното недоверие и сляпата вяра и да бъдете щастливи :).