Оригиналност?
Автор: Демандред (с помощ от Матрим)
С добавка от Роланд
И още една от Моридин
На фентъзи фен #1 у нас Спархоук, вдъхновил ме за тази статия
Напоследък често се замислям защо почти всички книги от фентъзи жанра ми изглеждат еднакви и скучни. Въпреки че съвсем не съм някакъв особено запален фен, изчел де що има фентъзи на нашия пазар и пропилял състояние за поръчки на книги в оригинал, все по-често имам чувство за deja vu, докато чета книгите от жанра. И се питам защо трябва да е така? Не е ли по-логично един жанр, в който е възможно за автора да създава почти всичко по свой избор – свят, раси, магическа система и т.н., – да прави възможно всичко, което пожелае в своя свят, да е сред най-оригиналните? Явно или голяма част от авторите страдат от липса на въображение, или читателите не искат новости и си купуват добре изпитаното старо. А като че ли основно е комбинация от двете. Щом като писатели като Едингс, написали една добра поредица и после копирали я няколко пъти с козметични различия, или Брукс, чиито книги следват всичките една и съща изтъркана схема, са сред най-продаваните и популярни, явно читателите сами са си виновни в голяма степен, подпомагани, разбира се, от алчността и мързела на авторите и издателствата.
Някои неща, които поне лично за мен са особено дразнещи в тази порочна практика:
– Защо, за Бога, всяка трета фентъзи книга продължава да има джуджета и елфи? Те отдавна са ужасно изтъркани и дотегнали на всички. И не само името е същото, ами и обикновено се държат и изглеждат точно като Толкиновите. Толкова ли е трудно да се измисли нещо поне малко по-различно? Поне джуджетата да са без бради и да се бият не с брадви най-вече, да речем...
– Ужасно, феноменално, хипер, мега изтърканото клише за сирака-юнак от село, намерен от добрия магьосник и пратен на мисия да спасява света в битка срещу Големия Лош™. Толкова често се използва и толкова ми е писнало, че направо не е истина. Вече съм се зарекъл да не почвам нови книги или поредици, ако знам, че експлоатират това омразно клише. Винаги ми е било особено интересно защо трябва пък да е непременно сирак героят. Сигурно, за да могат да се изпишат още двеста страници догадки и предположения за загадъчното му минало, изчезналите загадъчно истински родители и т.н. Изключително изнервяща е и обичайната практика момчето от село след някъде година-две (а може и по-малко) обучение при добрия магьосник/воин да е способен да натупа Големия Лош™, който обикновено е живял и усъвършенствал способностите си стотици или дори хиляди години. Ама нали е Нашият®, защо му е обучение, така и така Доброто трябва да спечели, а здравият разум да върви по дяволите...
– Любимата практика приключението да изглежда като ролева игра – събират се една групичка спътници, сред тях обикновено са младият сирак-юнак, старият велик магьосник, един свръх як конвенционален боец, един крадец или мошеник (но непременно със златно сърце, нали е от нашите), както и един-двама от други раси за цвят (много често са елф и джудже, едно поредно супер употребявано клише), и тръгват на поход срещу злото, обикалят цялата карта, мелят който видят, и накрая в титанична битка размазват и Големия Лош™. Не е лоша схемата, особено за забавление на читателя, но трябва ли да се използва в средно 2 от 3 книги?
Стига съм изброявал, мисля, че вече ви е ясна картинката. Винаги съм се чудел що за човек трябва да си, за да ти харесва да четеш почти едно и също, като основните различия са името на автора и корицата. Защото това е положението в голяма част от фентъзи жанра. Разбирам по-невръстните читатели, и аз като бях на 11-12 някъде, исках най-вече екшън и магии да има и не ми пукаше за оригиналност и литературни достойнства, но се чудя на акъла на порасналите фентъзи фенове, изчели почти всичко, излязло на нашия пазар, и все още изпадащи във възторг при поредната клиширана тухла с незначителни различия от предишните 20 такива. И най-смешното е, като се почнат обяснения "Това са архетипните истории, почнали още от шамана край огъня. Те трябва да са едни и същи, защото така се възпитават хората как Доброто винаги побеждава, стига да си смел и с чисти помисли, и т.н." Да, но в реалния живот доброто не побеждава винаги, нали? Особено ако тези, които се борят за него, са такива дебили като 85% от героите в епичното фентъзи. И смелостта, и чистите помисли обикновено са много по-маловажни от здравия разум и коефицента на интелигентност. Пък и общо взето и в другите жанрове преобладава хепиендът, но не винаги всичко става по един и същ клиширан начин, нали така?
Като споменах дебили, се сетих за вечната любов между фентъзи писателите и герои, които са си направо малоумни. Особено често се среща при лошите. Те обикновено имат много предимства в сравнение с нашите и ако имат и капка здрав разум, би трябвало да спечелят без проблеми. Но не, хората просто си умират да вършат всякакви безумни глупости, за да загубят от силите на Доброто. Да се чуди човек как са станали толкова могъщи лошковците, като са такива малоумници... Не че и противниците им са особено умствено надарени по принцип, но все пак се случва понякога да има сред тях някой, който да има зачатъци на здрав разум и да осигури крайната победа (но обикновено това не е сиракът-юнак, който по принцип е абсолютен дебил, явно липсата на грижите на истинските му родители са забавили развитието му :P). Тук идва и една друга критика – защо бе, мамка му, "нашият" човек почти винаги печели с кьорав късмет, а не с използване на (липсващия си) акъл да речем? Това ли е поуката? И като започнах да говоря за героите, се сетих и за друг любим момент – героите трябва да са непременно или много лоши, или много добри. Това е канонът за 75% от авторите. Няма средно положение, няма "сиви" герои. Обаче реални хора, които да са или абсолютни ангели, или напълно зли, почти няма. Освен това светците и чистите злодеи са ужасно скучни, те не са реални образи, а някакви карикатури, живеещи само да правят добро или съответно зло. Няма ги вътрешните борби и противоречия, няма развитие на характера на героя. Ако пък на автора му щукне, че героят X трябва да стане от "лош" на "добър", това масово се прави крайно неубедително и не се връзва с предишните му действия – христоматиен пример е Закат от "Малореон". Защо трябва да се лишават фентъзи книгите от пълнокръвни образи, за да се превръщат в героични карикатури, ужасно приличащи си една с друга? Но явно масовата публика ги обича или поне маркетинговите хитрости на издателите така са я научили, за съжаление...
Аз не искам толкова много. Не искам нещо страшно оригинално и невиждано досега, не искам всяка книга да е революционна. Просто искам да се издават и автори, които не се придържат само към най-утъпканите пътища и най-популярните клишета. Хора, които пишат не само да се продадат във възможно най-голям тираж или защото са графомани, а защото имат какво да кажат на читателя. Но за съжаление издателствата у нас ни заливат с поредния том на Едингс, Брукс, Фийст и подобните им, повечето от които страдат от остра липса на иновативност. И са прави за тях си, те се продават отлично и имат многотомни поредици, т.е. веднъж зарибиш ли читателя, има голям шанс да го накараш да дава парите си за "повече от същото" още поне 3-4 тома. Тук е мястото да разкритикувам прословутата традиция на епичното фентъзи да не се пада под 3 дебели тома. Признавам, че често сюжетите на тези поредици са доста всеобхватни, с много герои и паралелни сюжетни линии, което по принцип не е никак лошо, и затова се нуждаят от повече страници от една средностатистическа книга. Но пък над 6 тома от по средно 700 страници, както вече е модерно, си е твърде много във всички случаи. Неизбежно се стига до разводняване на сюжета, загуба на първоначалното вдъхновение през годините писане, изблик на алчност и желание да раздуваш, че да вземеш повече пари. Когато началната "искра" на оригиналност (ако я е имало въобще) се изпари след 1-2 тома, обикновено се почва забиване в най-грозните клишета с цел раздуване или в някои случаи – като любимия ни чичко Боби Джордан – просто нищо не се случва, но на много страници. Фактът, че немалко фентъзи писатели, и то сред най-известните (Джордан, Гудкайнд и т.н.), имат само по една поне малко известна творба (макар и многотомна), говори красноречиво за страха от новаторство и алчността, обхванала жанра. Защо да се хабят да мислят нови светове и сюжети, къде по-лесно е да напише човек още един том от старата поредица и така – докато смъртта ни раздели или по-вероятно – докато най-накрая на феновете им писне. Всеки гледа да изстиска и изсмуче докрай всяка що-годе добра идея, пък ако ще и в процеса да я преизползва до безобразие.
Сигурно от тази статия сте си помислили, че мразя фентъзито и особено епичното. Това съвсем не е истина. То безспорно не е любимият ми жанр (чест, запазена за Sci-Fi), обаче немалко книги от жанра са ми допадали много, дори съм чел Колелото 4-5 пъти (знам, че съм ненормален, но какво да се прави, мания беше :P). Просто искам нещо свежо и оригинално в жанра да бъде издавано у нас по-често, а не примерно по 1-2 пъти в година. Не искам повече сираци-юнаци, побеждаващи Големия Лош в грандиозна битка и така спасяващи света. И най-вече искам като почна книгата, да се изненадам поне веднъж-дваж сериозно от някой сюжетен обрат, а не, както често става, да знам края и основните обрати още към 30-та страница. Да се издават Едингс, Гудкайнд, Брукс, Пламен Митрев & Ко за задоволящите се с клишета, но да има и по-често издаване на автори като Геймън, Хоб и Ериксон. Мечтая си и за промяна на манталитета на масовия читател на фентъзи у нас и по света в посока на отказ от многотомните тухли, тъпкани с клишета, но вероятността за това е доста малка. Затова ще се задоволя само с горните искания. Не е толкова много, нали?
Рол – Всъщност е доста. Светът е комерсиализиран и за да оцелееш, трябва да си в ритъм с марша. Иначе ще бъдеш сгазен от тези, на които не им пречи да маршируват. Уви, издаването на фентъзи в България наистина се опрофани жестоко в последните години и автори като Саймък и Зелазни вече са почти забравени. А "Царството на злото" на първия и "Размяната" или "Изменящата се земя" на втория са едни от най-великолепните и новаторски фентъзита, които съм чел, и ярки примери за това как можеш да напишеш книга, носеща всички белези, които правят жанра толкова популярен, но без клишетата в него. Дори не толкова стари и утвърдени автори пишат новаторски. За пример мога да дам дори иначе толкова посредствената "The Moons of Mirrodin" на Will McDermott, която е писана по игра ("Magic: The Gathering"). Което не й пречи да създава уникален фентъзи-свят, подчинен на метала, в който дори елфите, живеещи в стоманените си гори, имат имплантирани в себе си метални плоскости, присадени железни нокти и телени коси, помагащи им да оживеят в нечовешките условия на студения си свят. И това без дори намек за фантастика. Книгата е чисто фентъзи, просто успява да създаде свой собствен свят без аналог в жанра. Да му се невиди, дори не е нужно да го прави добре! Българският читател, изморен от постоянната латерна, въртяща се в издаваните тук фентъзита, вече е благодарен на всякакви компромиси с литературата, стига те да му носят поне малко... различност. Нещо, което да знае, че вече не е чел и препрочитал хиляди пъти.
Да се избяга от клишетата на света е лесно, иска се само малко въображение. Но да се избяга от клишето на героите е доста по-трудно. По принцип създаването на пълнокръвен образ е нещо почти невъзможно за ветераните-от-Виетнам, бившите-дърводелци и всякаква друга сволоч, която в момента е по върховете на класациите (за великите професори по литература не говорим, че ше ми се стовари Ghibelen гняв на протолкинистка тематика ;)). Колко по-лесно е наистина да имаме просто Много Добър И Смел Герой™ и Много Зъл И Долен Гадняр™... Знаете ли, току що прочетох "Nightwatch" на Тери Пратчет. Да, признавам, че неговите книги от Света на Диска не са точно фентъзи, но... това са Герои, човече! Всеки един от тях. Уникален, със собствена ярка индивидуалност, различаващ се от останалите. Не *просто* добър и най-често не само лош. Не задължително умен, но винаги с някакви по-дълбоки пластове на съзнанието... жив. Да, жив. Докато мнозинството от фентъзи-спасители на света е абсолютно безжизнено. Същото важи и за масовата фентъзи-литература в момента. Пълна с епика, действие, екшън и магия, тя е безжизнена. Умираща. И жанрът ще трябва или да се развие по някакъв начин и да се откъсне от клишираността, в която затъна последните години, или да умре. Друг вариант няма.
Мор – Ами, нещата не са съвсем така. Жанрът сам по себе си не страда толкова, колкото читателите, които искат нещо по-различно. Както и колегите са казали по-нагоре, проблемът не е толкова в това, което се пише – пишат се много ако не стойностни, то поне оригинални фентъзи произведения – The Black Company, да речем. Проблемът е по-скоро в издателите и най-скоро в българските издатели, защото на запад повечето неща така и така виждат бял свят, независимо дали са пълен боклук, или шедьоври. Съвременното положение на фентъзито всъщност не е чак такава трагедия, трагедия е положението му тук. Нека се замислим – дори адски клишираните, разводнени комерсиалки като Джордан и Гудкайнд – съвременните “големи” автори на тухли – не използват голяма част от Толкинистките параметри, специално първата, като изключим моментите с Героя и Лошите, няма особена връзка с клишетата. Това разбира се е страничен ефект от факта, че в книгата така и така няма абсолютно нищо, че да може да е клише, но пък този извод не променя нещата. Идеята ми е, че елфите и джуджетата не са толкова честа работа – всъщност се срещат главно във Forgotten Realms сериите, където това няма как да не става – книгите трябва да имат връзка с игралната система. Да, основните клишета стоят здраво, но има достатъчно смислени автори, които ги избягват и са в състояние все още да пишат за идеята, а не за комерса. За съжаление твърде малко време е минало от появата на по-сериозен фентъзи пазар тук, че издателите да спрат да разчитат на вече разработената ниша – просто има ги тълпите braindead фенове, които си четат с кеф многотомките и еднотипните ролеви книжки, и това се пазарува достатъчно добре тук, че да се експериментира излишно. Издават се книги от разцвета на епичното фентъзи, без да се обръща внимание, че той вече не съществува изобщо с такава сила, поне според мен. Но макар че комерсията действа вече безотказно навсякъде, самият жанр се развива – там има достатъчно оригиналност. Просто дано някой ден стигне и дотук. Дотогава си оставаме на Пратчет.