Какво се случи досега: Избраният Нео е мъчен от кошмари. По съвет на Оракула и Елронд, той тръгва с Всевластния пръстен към Източника, но първо трябва да освободи Ключаря. Затова поема към Шлемово усое заедно с верния си градинар Морфей, джуджето Гимли и един мрачен мъж.

    Четиримата наблюдаваха крепостта. В падащия мрак тя изглеждаше още по-страховита, а настръхналите копия по бойниците им се зъбеха зловещо. Когато се бяха опитали да я приближат, дъжд от стрели, камъни и дървета се беше изсипал върху тях. Морфей рече:
    – Не сме желани тук, защо не се връщаме у дома? И без това трябва да подготвя новия разсад домати...
    – Трябва да спасим Ключаря, без него няма да си тръгнем - прекъсна  го Нео.
    – Ами тогава защо просто не прелетиш стената и не избиеш защитниците? – не му остана длъжен Морфей.
    – Крепост като тази обикновено се пази от силно заклинание. Щом някой стъпи вътре, веднага ще бъде изпържен - намеси се в спора Гимли.
    – Значи всичко е ясно, нямаме повече работа тук – каза Морфей – Да си ходим! – той демонстративно пое към гората – Яя, какви хубави колове за домати имало – и се пресегна към близкото дърво. Дървото рязко дръпна клони и заплашително изръмжа. Негърът стреснато отскочи назад, огледа се бързо – другите нищо не бяха забелязали, увлечени в спора – затова Морфей пъхна ръце в джобовете и свирукайки си небрежно се присъедини към групата, тъкмо когато мрачният мъж обясняваше:
    – ... като всяко заклинание и това зависи от физическата си структура...
    – Значи ако мръднем и един камък от стената, магията ще изчезне? – обнадежди се Гимли.
    – За заклинание като това ще трябва да бутнем повече от един камък – охлади въодушевлението му едрият мъжага.
    – Слушайте всички, имам план ... – намеси се Избраният.

    Малко по-късно Нео пикираше над защитниците със смразяващ кръвта писък и хвърляше ръчни гранати и позиви, мрачният мъж блъскаше по портата, която бранителите отчаяно подпираха, а джуджето търчеше назад-напред и мяташе камъни по бойниците, за да отвлича вниманието на стрелците.
    – Защо все на мен се пада черната работа? – мърмореше Морфей, докато мъкнеше бомбите и ги редеше край зида. Когато по-рано попита същото останалите, те се разсмяха гръмогласно, а Гимли го посъветва да се погледне в някое огледало. Нощта беше идеално укритие за него, но той продължи да недоволства:
    – Имам една мечта, как един ден черни момчета и момичета ръка за ръка с бели момчета и момичета...
    Най-сетне беше готов, зъбите му лъснаха в победоносна усмивка и тогава над стената се понесе вик: "Леголас! Убий го! Убий го!" Морфей запали факла и се затича към фитила, но една стрела го уцели в крака и той залитна.
    – Няма да успее – извика Гимли и се хвърли към него, обаче още няколко стрели се забиха в гърдите му, преди джуджето да успее да го издърпа извън обсега на стрелците. Положението беше отчайващо: едрият все още не беше успял да разбие вратата въпреки титаничните си усилия, стената си стоеше непокътната и заклинанието щеше да изпепели в миг Нео, който вече стремително се приземяваше.
    – Провалихме се! – горко зарида Гимли, склонил глава над издъхващия Морфей. Но тогава един мелодичен глас прошепна "Винаги има надежда!", една безкрайно нежна ръка вдигна захвърлената факла и я метна върху натрупания експлозив. Мощен взрив разтърси стената, разхвърчаха се камъни и мазилка, защитното заклинание се усука, опитвайки се отчаяно да задържи физическата си същност, после се сви в огнена фуния, изгаряйки мнозина от бранителите и потъна в земята, като повлече всичкия метал наоколо. Едрият използва царящия смут сред защитниците и най-сетне успя да изкърти портите и нахлу вътре като налагаше с бойния си топор когото и където свари. Гимли на свой ред се хвърли с мощен вик през дупката в стената, сечейки наред с брадвата си, а Нео се спусна в свредел от небето с двата си смъртоносни кинжала в ръце...

    Елронд рязко изправи глава, опитвайки се да оттърси дрямката от натежалите си клепачи и се заслуша в приспивното дуднене на Саруман
    – ... след това Портиерът заедно с Вратарят ще помогнат на Водопроводчика... – главата на елфическия крал отново клюмна, думите се носеха край него като в мъгла – ... Хлебарят... Месарят... Електричарят... Кабелджията... Чистачът...
    Последната дума накара Елронд да подскочи, той сграбчи дрехата на стареца до него и го разтърси:
    – Чистачът? ЧИСТАЧЪТ? Осъзнаваш ли какво искаш? Използвали сме го само два пъти за последните няколко хилядолетия и последиците винаги са били ужасяващи! ВИНАГИ!
    Саруман се заизвива в ръцете му и захъхри:
    – Ако ми... позволите... господарю... да обясня...
    Кралят на елфите го тръшна обратно на стола му, сам приседна отново на трона си, наля си чаша билково вино и напрегнато зачака омайните приказки на магьосника.

    Намери го да броди из труповете на бранителите с дълъг нож в ръка.
    – Какво правиш? – запита го джуджето.
    – Каквото трябва да прави всяко добре възпитано момче на свободните – отвърна му Нео – Да доубива ранените и да маркира труповете им за извличане на водата.
    – Зарежи това, Морфей бере душа, нуждае се от помощта ти...
    В този миг отнякъде изскочиха неколцина конници с викове "Шлем! Шлем! За краля!" и се спуснаха, размахали мечове, право към тях.
    – Аз ще се се справя тук, ти тръгвай – рече Гимли като спокойно развъртя брадвата си. Нео се обърна и пое обратно, а когато все пак малко по-късно хвърли поглед през рамо, повечето коне препускаха без ездачи, а джуджето фучеше като хала.

    Нео и мрачният мъж се бяха надвесили над тялото на Морфей, когато Гимли пристигна. Те го изгледаха странно, а той смутено погледна към ръката си, която стискаше главата с короната. Капки кръв образуваха малка локвичка в краката му.
    – Какво е това? – попита Нео.
    – Ами по нашия край имаме такъв обичай – джуджето запристъпва смутено от крак на крак – От главите на знатните врагове правим чаши... Аз имам голяма колекция, елате ми някой път на гости да ви ги покажа...
    Мрачният мъж само извърна глава и красноречиво се изплю, а Нео потръпна отвратен. Спомни си последната разпивка на Желязната планина, цялата банда беше там – и Дурин, и Балин, и другите. Тогава чашите му се бяха сторили странни – хем леки, хем неудобни, но беше твърде омаян от приказки и песни, за да се замисля по въпроса. Потръпна отново и се зарече вече да не приема почерпки от джуджета. Морфей изстена и го спаси от спомените, Нео коленичи и заразглежда раните му.
    – Ще го спасиш ли? – попита плахо джуджето.
    – Ръцете на краля са ръце на лечител – отнесено промълви Избрания, съсредоточи се и започна тихо да напява – Калии, калимаа, калии, калимаа...
    Облаци затулиха луната, внезапна вихрушка се изви край тях, призрачни гласове зашепнаха неведома молитва. Гимли уплашено се огледа, мълнии раздраха небето, черни сенки завиха в нощта, а гласът на Нео – все така напевен – се извиси до крясък: "КАЛИИ, КАЛИМАА". С рязко движение той бръкна в гърдите на Морфей и измъкна сърцето му, вихърът изчезна така внезапно, както се беше появил, а луната отново благо засия.
    – Изглежда наред – изкоментира мрачният мъж, наблюдавайки туптящото сърце в ръцете на Нео.
    – Да – съгласи си Нео и дори го зачопли с нокът – Но това пиене ще го съсипе след двайсетина години – завърши той мъдро. И без никой да забележи, бързо пъхна в гърдите на Морфей един камък, а сърцето скри в джоба си. След това проми набързо раните му с елфическа огнена вода, а накрая накваси и устните му. Негърът изведнъж рязко се изправи, закашля се и попита:
    – Къде е мама? – после пак припадна. Нео му удари няколко плесници, за да го свести, изправи го на крака и всички влязоха обратно в крепостта да потърсят Ключаря.

    Вървяха вече часове из мрачните коридори, факлите им догаряха, а Морфей или постоянно се оплакваше от тежест в гърдите и липса на пулс, или мърмореше за някакво приказно угощение с елфически крал начело.
    – Май се загубихме – рече отчаяно Гимли и се спря. Нео го побутна да продължава, но внезапно забеляза фигура, която спокойно ги наблюдаваше от един страничен коридор. Тя му помаха, врътна се и изчезна. Групата тичешком я последва, едва успяваха да следват посоката, защото призрачната фигура почти се сливаше с околния мрак. Не след дълго излязоха на широка площадка, осветена от няколко големи свещника. Фигурата отметна качулка и ги дари с лъчезарна усмивка.
    – Арвен! Какво правиш тук?! – попита смаяният Нео. Тя се засмя звънко и отговори:
    – Ти никога не сбогуваш се, преди да тръгнеш...
    Избраният се усмихна вътрешно, елфическата принцеса винаги му напомняше за стария му учител с начина, по който подреждаше думите си. Арвен продължи да говори, грейнала от щастие:
    – Ключаря знам, че вие търсите. Следвайте ме и къде е той, ще ви покажа аз!
    – Откъде знаеш пътя? – смая се още повече Нео.
    – Казаха ми го – усмихна се отново Арвен и облиза невинно устни – Малко по-преди.
    Гимли забеляза в една полутъмна ниша да стърчи сгърчен крак в сребърна пантофка. Той се приближи и надникна, безредно разпиляната руса коса му напомни за нещо:
    – Това като че ли е кралската племенница. Интересно какво ли я е погубило...
    – Мечтите й я убиха – рече Арвен, която неусетно се беше появила зад гърба му - Мечтите да се спаси от тази дупка със сламен покрив, да намери някой като него – и тя кимна към Нео, който оживено спореше с Морфей – За да я отведе далеч. Е, сега поне се е спасила... отчасти – завърши тя и отново облиза устни. Гимли я изгледа подозрително:
    – ТОВА по устните ти май не е малинов сок?
    – А от ТОВА в торбата ти още капе кръв! – не му остана длъжна тя. Двамата се изгледаха за един много дълъг миг, мракът наоколо сякаш се сгъсти, но внезапно изникна Нео и рече:
    – Хайде, Арвен, води ни, да не губим повече време!
    Те отново поеха по мрачните коридори, сподиряни от звука на капеща вода, но вече се чувстваха сигурни, елфическата принцеса ги водеше уверено напред. След няколко завоя стигнаха до тесен мост, от другата му страна стоеше старец, облечен целия в бяло:
    – Изненадан ли сте да ме видите, мистър Андерсън? Защото аз ви очаквах. Това е улица без изход!
Нео пристъпи напред. Старецът вдигна заплашително жезъла си и извика:
    – Аз съм таен пазител на Анорския пламък! Върви си обратно в сенките! Не ще преминеш!
    Всички се стъписиха, но едрият изсумтя презрително "Асталависта, бейби", после с две бързи крачки се озова до стареца и го прасна с топора си. Магьосникът полетя с писък в пропастта, мъжагата хвърли предпазлив поглед надолу и се обърна към останалите:
    – He'll be back! Ще продължаваме ли?

    Стигнаха до правилната врата, Нео я отвори със замах и пристъпи навътре. Усети някакво раздвижване в дълбокия мрак и стисна здраво кинжала си, Гимли безшумно се покрадваше зад гърба му с готова за сеч брадва. Едно уродливо същество изпълзя пред тях и в големите му сълзливи очи се мярна сянка на ужас. Нео го притисна с ботуша си към земята и строго попита:
    – Къде е Ключарят?
    – Сссс – отвърна съществото безпомощно мятайки се.
    – Дай да го бастисаме – пристъпи напред Морфей с кръвожаден поглед, но Гимли го спря, после клекна до съществото и отмести крака на Нео от врата му.
    – Ти ли си Ключарят? – запита благо той.
    – Ссс, о, да, аз ссссъм Ключарят, да, безсссценни, аз съм той...
    – Добре – отсече Нео – Взимаме го и потегляме! Ти ще ни заведеш до Източника!
    – О, да, той ще ви заведе навсякъде, той ще се подчинява на господаря на безссссценното – съществото се вторачи алчно в Гимли и понечи да оближе краката му. Джуджето се дръпна стреснато:
    – Назад! Назад, че ще те перна с брадвата!
    Когато излязоха от крепостта, слънцето вече беше позлатило околните планински върхове. И така, групата отново пое по пътя, водена от притичващия на четири крака Ключар.

    А един малък хобит, залутан в гората на път за поредното си неосъществено приключение, щеше да разказва за тези събития на своя племенник десетилетия по-късно. Естествено щеше да поукраси историята, типично за хобит: "... пред мен стоеше армията на света... самотен ездач се появи от север... друг дойде от юг, размахвайки бойна брадва... когато се разнесе димът, хиляди бяха мъртви... ". "Но кои бяха тези четиримата?", щеше да запита очаровано детето. "Те бяха ..." и старецът щеше да втренчи невиждащ поглед към онова славно минало, забулено от мъглите на времето, "... те бяха Железните крале!"